Камъните падат, всички умират

16

Първия път, в който се събудих онази вечер, беше от затварянето на входната врата. Леля Холи се беше прибрала. Изтичах долу да я видя.

— Говори ли с Лия? — попитах.

— Мм — отвърна тя, без да среща погледа ми. Звучеше по-скоро като да, отколкото не.

— Какво каза тя?

Устните на леля Холи се изкривиха и тя потърси опора в парапета.

— Тя… каза много неща.

— Е, а ти какво каза?

Тя въздъхна и най-сетне ме погледна в очите.

— Че й прощавам. И Аспън, тя ми показа писмото.

Беше ми нужно известно време, за да се сетя какво има предвид.

— Писмото на Хедър?

— Защо не го показа на мен? — гласът й секна на последната дума.

— Реших, че… искам да кажа, че беше адресирано до Лия, затова реших…

— Малкото ми момиченце е умряло, за да спаси приятелката си — промълви леля Холи. — Била е герой. Мъченица, макар да не трябваше да става така. Имах право да знам.

Само че не знаеше. Не знаеше истината. Нямаше представа, че Скалата изсмуква здрави части от хората, за да поддържа Уилоу жива.

Осъзнах, че кимам. Наистина имаше право да знае как е умряла Хедър. Да узнае цялата истина. А аз бях единственият човек на този свят, който можеше да й я каже, защото бях единственият човек на този свят, който я знаеше.

— Лельо Холи…

Но преди да съм формулирал следващите си думи, тя каза:

— Никога недей да имаш деца, Аспън. Сега, след като знаеш каква кръв има семейството ни… не я предавай нататък. Никой от нас не бива да я предава.

Намръщено се замислих за гимнастичката, от която бях откраднал.

— И кой тогава ще поддържа Скалата на мястото й?

— Никой — отвърна тя.

— Не, сериозно…

— Всичко това продължава прекалено дълго. Ритуалът на триадата, обвързването на фамилията с тази лудост. Твърде, твърде дълго.

— По добре така, отколкото да умрем — отбелязах.

Тя поклати глава.

— По-добре? Затворени в тази къща, сами, без приятели, с изключение на колегите, които дори не харесваш, и само семейството разбира какъв си всъщност и на какво си способен? Понякога не съм съвсем сигурна дали е по-добре.

— Не си сама — заговорих, но после млъкнах. — Имам предвид, че не е нужно да бъдеш сама. Можеш да имаш приятели, ако пожелаеш.

Леля Холи стисна устни.

— Аз имам приятели — продължих.

— Разбира се, че имаш — отвърна тя. — Приятелка, която те заряза в мига, в който научи истината за теб, и момче, което си тръгна с нея.

Бузите ми пламнаха.

— Е, имам и Лия.

Леля Холи ме изгледа.

— Разбира се, че е така — промълви съвсем тихо.

— Сериозно, ако наистина смяташ, че историята със Скалата трябва да спре, защо продължаваш да участваш?

Настъпи пауза. Леля Холи се усмихна някак вяло.

— Защото ако престана, тя просто ще ме замени — каза. — Всички ние сме заменими. Дори малкото ми момиченце. Бедничкото ми момиченце.

Преди да съм успял да отговоря нещо, леля Холи беше изчезнала. Влезе в кухнята, а оттам в спалнята си. Само след миг чух приглушеното дрънкане от допира на бутилка в чаша. Хукнах към горния етаж, където беше телефонът ми. Изпратих съобщение на Лия.

Тя не ми отговори.

Втория път не се събудих от вратата. Беше от телефона, който бръмчеше на нощното шкафче до главата ми. Съобщение от Лия.

Отворих го.

Леля Холи беше плакала? О, страхотно.

Не отговорих повече. Нито изтрих номера й. Предполагах, че просто е ядосана, но ще й мине и отново ще бъдем приятели.

А може би не. Лия беше загърбила приятелството си с Хедър, след като то беше отказала да използва способностите си за това, за което Лия я беше помолила. И не беше съжалила за това, преди да научи, че Хедър е мъртва. Аз не бях мъртъв. Тя нямаше причина да се чувства зле, задето ме е зарязала.

Оставих телефона си до двата предмета, които бях отделил заради Лия: „Баскервилското куче“ и едноръкия Батман на Джеси.

Джеси. Момчето, на което Лия настояваше да помогна. Цената, която искаше да платя за приятелството ни.

Работата беше там, че наистина исках да помогна. Единственото, което ме спираше да достигна до някой напълно непознат и да открадна зрението му за Джеси, беше фактът, че не можех. Разбира се, щях да се чувствам виновен, че съм го направил, но по дяволите, знаех, че ще се чувствам виновен и за прехвърлянето на травмата на врата, а все пак го сторих, защото…

Всъщност, защото не успях да се сдържа. Без значение от старанията на Уилоу да оправдае постъпката, без значение от обвиненията към баща ми за онова, което ми беше причинил, на практика аз бях този, който го направи. Съвсем сам. Също както бях избрал да крада от Бранди отново и отново.

Ами от Тео? А от другите хлапета в училище? Ами от непознатите, които дори не можех да си спомня?

Наистина, ако продължавах да се спускам по тази пътека — по пътеката, която Уилоу беше започнала, която татко беше оформил, а аз никога не бях поставял под въпрос — колко хора още щяха да пострадат?

Можех да престана да крада, разбира се. Можех да избягам от Три Пийкс, да се върна в Бруклин и да се закълна никога вече да не крада от никого — но Уилоу и Холи щяха да намерят някого за ритуала на триадата, както самата леля Холи беше казала. Вероятно леля Кала. А може би някой друг. При всички положения, нищо нямаше да се промени. Не и съществено.

Нещо — нещо далеч по-голямо от мен — трябваше да се промени.

Но какво?

Третото ми събуждане беше предизвикано от сън. В съзнанието си бях видял целия ритуал на триадата, отначало докрай. Пътят, дървото, даровете, листата, огъня.

Също и камъка в огъня.

Камъкът, който беше част от Скалата.

Отметнах завивката и се приближих до вратата на спалнята, постарах се да я отворя внимателно, за да не скърца. Не исках да рискувам да събудя някого.

Слязох на долния етаж, а пълната луна осветяваше пътя ми.

Без пукащия в нея огън, камината в дневната изглеждаше съвсем обикновена. Доста малка. Имаше нужда от ремонт, не бях забелязал по-рано. Коленичих пред нея, притиснах крака в твърдия под и потърсих онова, което щеше да ни спаси: един-единствен камък от Скалата, почти скрит под струпаните дърва.

Скалата не беше просто купчина камъни. Беше разумно същество. Изпитваше глад, имаше предпочитания към определен вид енергия пред друга, пазареше се, заплашваше. По дяволите, на практика тя беше дарила фамилията ни с магически сили, за да я поддържаме жива.

Щом беше съзнателно същество, това означаваше, че мога да достигна до нея.

Разбутах овъглените дърва, докоснах камъка и потърсих път в него. Само след секунда го открих — а щом успях, усетих, че е различно, отколкото при хората и животните. Беше… по-тесен? Някак криволичещ.

Все пак успях да проникна, но открих само купчина неща, които нямаха никаква връзка със Скалата. Спомен за огън, усещане за дъждовни капки върху листата на дърветата, чувство на пълна самота, очаквания към хората наоколо, спомените за Уилоу, леля Холи, за Хедър, за леля Кала… и за мен.

Камъкът бе принадлежал на Скалата. Разбира се. Това означаваше, че вече не е така. Сега този камък принадлежеше на ритуала. Пазеше толкова много спомени, чувства и особености — за дървото, за камината, за семейството ми, — че щеше да е невъзможно да отделя Скалата от всичко останало.

Отдръпнах съзнанието си от камъка, върнах дървата по местата им, отпуснах се на пети и изтупах мръсотията от ръцете си. Щом действително щях да правя това, а камъкът наистина вече не принадлежеше на Скалата, значи нямаше нищо в тази стая — нищо в тази къща, — което да ми е от полза.

Ако наистина мислех да направя това, трябваше да отида при източника.

Трябваше да ида до самата Скала.

Леля Холи държеше ключовете за колата си на кука до вратата. Взех ги, обух си обувките и изтичах да запаля колата. Двигателят ми се струваше поне четиридесет пъти по-шумен от обичайното, но нищо не можех да направя по въпроса. Ако събудех някого, поне щях да имам известна преднина.

Поех по пътя, по който бяхме пътували на Деня на независимостта, и отбих на същото празно поле, на което бяха паркирали всички онази вечер: мястото, където равната земя преминава повече или по-малко в сериозен склон, където гората става твърде гъста, за да може да се шофира през нея. Трябваше да извървя пеша останалата част от пътя, но това не беше проблем. Имах телефон, а той беше оборудван с фенерче.

Нагоре пътеката ставаше все по-стръмна и беше ужасно студено. Това беше причината да опитам да се катеря по-бързо, като заобикалям умело канари и стволове на дървета, но след като за малко не паднах в малко дере, отново забавих крачка. Задъхах се. Да, катеренето беше нещо в стила на Тео, не в моя. Трябваше да бъда по-внимателен.

Най-сетне, след болезнено дълъг период от време, стигнах върха. Мястото, където стръмният склон преминаваше в равно уширение, обрасло с трева, от което бяхме наблюдавали фойерверките. Ясно виждах мястото, където тревата свършваше, където една допълнителна крачка означаваше фатално падане.

Коленичих долу и притиснах длани в тревата. Затворих очи и почувствах формата на всяко стръкче. Раздвижих ръцете си, търсех още и още, докато… ето го: пътя навътре. Тесен, назъбен и криволичещ, толкова далечен от човешкия, че дори беше плашещ. И все пак.

Беше път навътре.

Следването на пътя приличаше на прокопаване на тунел в твърда скала. Сърцето ми биеше лудо, усещах мускулите във врата, стомаха, бедрата и ръцете си да се стягат толкова напрегнато, че бях сигурен, че ще се разкъсат всеки момент. Все пак трябваше да направя това. Нямаше друга възможност.

Натисках силно, усещах го в ноктите си, в очните си ябълки и костите, чудех се дали няма самият аз да се пръсна, преди да успея да проникна…

И в този момент се случи.

Скалата поддаде и аз бях в нея.

Въздъхнах звучно на пресекулки.

Не беше като проникване в съзнанието на друг човек. Не че очаквах да бъде така, но все пак. Докато при хората и дори при животните имаше поредица слоеве от мисли, особени черти на характера, безпокойства, спомени и безкрайно много други неща, Скалата беше… изненадващо проста.

На практика, щом прочистих съзнанието си достатъчно, че да имам ясен поглед, успях да различа три отделни елемента.

Първият беше облото кухо усещане за глад. Не беше изненадващо.

Вторият беше остър пронизващ спомен. Млад мъж и млада жена, и двамата приблизително на моята възраст, наведени над огъня, който са запалили.

Аш и Роуз. Децата на Уилоу. Познах ги по онова, което стискаха в длани — листенце от цвят на роза в нейната и листо от ясен в неговата — познах ги, защото знаех. Защото Скалата знаеше.

Бяха се сгушили върху голяма канара насред огромна купчина отломки, която се простираше недалеч към долината. Имаше пазарлъци, имаше отчаяние, имаше и магия.

Основният спомен беше насечен от серия по-малки откъслечни спомени, които дори не представляваха конкретни образи, не бяха и съвсем оформени чувства, а нещо средно. Усещането, че се раждаш. От много малки парченца, които се сливат в едно. Мигновено преминаване от несъществуване в съществуване.

Дъхът ми секна, щом осъзнах какво виждам.

Парченца, събиращи се в едно. Несъществуващо в съществуващо. Преди децата на Уилоу да стъкнат огъня и да върнат майка си към живот, Скалата е била просто геологически елемент. Купчина камъни, кал и всичко останало, което може да се намери из тези планини. Но сега беше обединено цяло, далеч не само сбор от отделните си части.

Роуз и Аш не бяха събудили Скалата. Тя не е била заспала. Не можеш да спиш, ако не си съзнателно същество. В действителност децата на Уилоу са я превърнали в съзнателно същество.

Тогава видях третото нещо: тънка, почти невидима паяжина, свързваща Скалата с Майското дърво… и с кръвната линия на Уилоу.

Точно тя позволяваше на Уилоу да усеща с какво иска да се нахрани Скалата. Точно тя беше и нещото, което щеше да позволи на Скалата да убие всички нас — всичките й потомци, — ако се срути.

Затворих очи и поех въздух, уверих се, че ръцете ми са стабилни. Обвих волята си около малките филизчета на тази връзка, постарах се да не пропусна някой участък — разрезът да бъде чист.

Това беше. Последният миг, в който семейството ми щеше да е принудено да слугува на това нещо, което съществуваше единствено, за да засища глада си. Това беше моментът, в който всички ние щяхме да бъдем спасени.

На практика бях истински супергерой, по дяволите.

Поех дълбоко въздух, приготвих да открадна връзката и…

— Аспън.

Внезапното повикване ме накара да подскоча, откъсна ме от Скалата и аз вдигнах ръце, за да запазя равновесие.

Уилоу.

Не изглеждаше ядосана. Не се приближи към мен. Просто стоеше там в халат в пастелен цвят и чехли. Гледаше към мен усмихната.

— Как е вратът ти? — попита.

— Ъъ. Добре. Но как разбра къде съм…

— Аспън, мило мое дете. Не съм глупачка. Къде другаде би могъл да бъдеш?

Затворих очи и въздъхнах.

— Аз просто…

— Не е нужно да обясняваш — сега вече се приближи към мен. Не се втурна, сякаш се опитва да ме спре, нито пък се промъкваше крадешком. Просто вървеше. Сякаш беше съвсем обикновена вечер, а ние бяхме съвсем обикновени хора, които вършат нормални неща. — Знам какво правеше.

Изправих се. Така поне бях по-висок от нея.

Тя се приближи още малко, бледата лунна светлина огряваше лицето й. Милото й старческо лице.

— Аспън — промълви тя с тон, пълен с топлота и разбиране. — Мислиш ли, че си първият сред нас, който изпитва съмнения?

Гледах я втренчено. Това риторичен въпрос ли беше? Не можех да преценя.

В случай че не беше, все пак отговорих:

— При всички положения, ритуалът продължава да е основна задача. Затова може и така да е. Може и да съм първият.

— Добра логика — отговори тя. — Все пак грешиш. Далеч не си първият. Не си дори първият Куик, който се опитва да прекъсне връзката ни със Скалата.

Не бях ли?

— Защо тогава все още стои на мястото си? — попитах.

— Защото — отговори тя, — макар далеч да не си първият, на когото му е хрумнала тази идея, вероятно си първият сред потомците ми, който е достатъчно силен да успее да го направи.

Потомците ми. Напомняне, че съм произлязъл от нея. Че силите ми, магията ми, животът ми, нямаше да са факт, ако не беше тя.

— Притежаваш забележителна мощ, Аспън — продължи тя. — Наистина никога не съм срещала друга подобна. Такава сила. Такава прецизност. Все пак осъзнаваш, че тази връзка е единственото, което ме поддържа жива, нали?

Намръщих се.

— Мислех, че просто те прави безсмъртна. Че би останала жива, нали? Просто… нормална. Че всички ние ще станем нормални.

Тя повдигна едната си вежда.

— Наистина ли това искаш? Нормалност?

— Да — отвърнах. — Господи, да.

За пръв път изражението й стана студено.

— Ами ние останалите? Определено не става въпрос само за теб, Аспън.

— Донякъде е така — отговорих. — Аз мислех…

— Мислел си, че просто ще сложиш край на целия ни начин на живот, без да попиташ никого? — продължи изречението ми тя и тръгна устремено към мен. — Помисли за леля си Холи, Аспън. Ритуалът остана единственото нещо, което осмисля живота й.

— Не, ритуалът е единственото нещо, което я държи вързана в този град — възразих. — Градът, в който е умряла дъщеря й. Не мислиш ли, че би била по-щастлива, ако можеше да си тръгне?

— Вероятно — съгласи се Уилоу. — Ами всички останали? Аз имах две деца, Аспън. И двете имаха свои деца, а те свои деца. Има стотици от нас по целия свят! Дали всички те ще бъдат по-щастливи, когато отнемеш силите им?

— Откъде бих могъл да знам, по дяволите? — отвърнах. — Никога не съм виждал повечето от тях.

— Точно това искам да кажа. Що се отнася до мен… — тя млъкна многозначително.

— Какво за теб? — попитах. — Ще умреш в даден момент? Като обикновен човек? Твърде страховито ли е? Защото никой на света не е остарял и не е умрял, а? Телата на хората се износват. Просто така става. Стегни се и го приеми.

Тя поклати глава.

— Лесно е да се говори за неща, които никога не си преживял. На колко години си, Аспън? На шестнайсет?

Намръщих се, възмутен.

— На седемнайсет.

— Добре, на седемнайсет — съгласи се тя. — Младок. Колко глупаво от моя страна да си мисля, че те е грижа за безсмъртието. Хората на твоята възраст и без това си мислят, че са безсмъртни.

— Това не важи за мен — заявих. После веднага млъкнах, тъй като звучах като ревливо недорасло хлапе. Доказвах тезата й.

Тя наклони глава.

— Дори да е така. Наистина ли си мислиш, че ще бъде толкова лесно? Да откраднеш от Скалата онова, което й позволява да оцелее, да предизвикаш срутването й, а аз просто да остарея като обикновените хора?

— Ами… да.

— Миличък — каза тя и отново се приближи към мен. — Скалата ме поддържа жива от векове. Помага ми, понякога още преди да съм разбрала, че имам проблем. И защо? Защото ми вярва, че ще й върна услугата. Вярва, че ще я закрилям. Какво мислиш, че ще ми стори, когато предам подобно доверие?

При свързването със Скалата не бях забелязал нищо, намекващо за доверие или предателство. Това бяха човешки схващания. Твърде човешки, за да се уповава Скалата на тях.

— Нищо — отговорих категорично. — Абсолютно нищо няма да стори.

Тя присви очи.

— И го казва момчето, което не чува гласа на Скалата в главата си. Аспън, ако Скалата се срине, ще вземе и мен със себе си.

— Лъжеш — заявих. — Знаеш, че няма да стане така.

Може би не. Но имаше само един начин да разбера. Посегнах към нея, хванах подгъва на халата й, но тя веднага се извърна и го изтръгна от мен.

— Да не си посмял — предупреди ме и се отдръпна. — Да не си посмял да проникваш в съзнанието ми, Аспън Куик. Наясно си с правилата…

— Да, наясно съм — казах и продължих да пристъпвам към нея. — Никакво свързване. Никакво крадене. Никакви лъжи. Но ти лъжеш мен от деня, в който те срещнах, така че няма да се почувствам особено зле, ако наруша останалите правила.

Отново посегнах и тя отново отскочи, успя да застане достатъчно далеч, че да не мога да я достигна.

— Нямах представа! — оправда се тя. — Откъде можех да знам, че некадърният ти баща така ще разбърка спомените ти? Наистина мислех, че знаеш истината за мен!

— Не и цялата истина — отговорих. — Никога не си споменавала пред някого, че Скалата те поддържа безсмъртна. Виж, ако не ми позволиш да достигна до теб, ще ме оставиш с убеждението, че продължаваш да лъжеш.

Тя ме погледна изпитателно.

Аз погледнах изпитателно нея.

В този момент го чух: пукане, тихо и рязко, като стъпки по съчки. А после и глас.

— Открила си го.

Леля Холи. Кожата й беше почервеняла от напрежение, притискаше гърдите си, сякаш всеки момент ще припадне. Погледна гневно Уилоу.

— Казах ти, не мога да тичам бързо като теб…

— Малко хора могат да тичат бързо като мен — отвърна Уилоу и се усмихна ведро.

— Ти си тичала до тук? — изненадах се. Изобщо не беше задъхана. Дали Скалата не беше откраднала нечия бързина за нея? Или се дължеше на здравите й бели дробове — здравите дробове на Хедър?

— Всъщност да — отговори Уилоу. — След като ти открадна колата на Холи, нямахме друг избор. Не знаеш ли, че не бива да крадеш от семейството?

На устните й заигра лека усмивка. Шегуваше се. Мислеше, че това е шега.

— Какво… какво правиш… тук горе? — попита леля Холи, след като дишането й се успокои поне малко.

— О! — намеси се Уилоу, все така хладнокръвна както винаги. — Той просто се опитваше да реши дали да убие собствената си баба, дали това ще е достатъчно висока цена, за да облекчи гузната си съвест.

— Какво? — Леля Холи ме изгледа със зяпнала уста.

— Прекъсвам връзката между семейството и Скалата — отвърнах по-скоро на Уилоу, отколкото на леля Холи. — Прекъсвам цялата проклета система, която ни кара да вярваме, че сме по-добри от останалите, само защото притежаваме проклета магия, на която другите не разчитат — Уилоу вече не се усмихваше. Аз допълних: — Освен това не си моя баба.

— Но все пак съм член на семейството ти — тонът й беше заплашително тих. — А семейството е по-важно от всичко.

Поклатих глава.

— Не и ако е семейство, което съсипва живота на другите, за да улесни своя.

— Незначителни хора — каза Уилоу и пренебрежително махна с ръка.

— А Хедър незначителна ли беше? — попитах.

Уилоу замълча. Въпросът ми надвисна в студения нощен въздух.

— Хедър? — обади се леля Холи. — Аспън, за какво говориш?

— Ти видя писмото й — казах. — Онова, което беше написала на Лия. Опитала се е да предпази Лия, като е откраднала от себе си, вместо да изпълни ритуала…

— Аспън, няма нужда да навлизаме в такива подробности — заговори Уилоу почти плахо.

Игнорирах я и продължих:

— Но Скалата е взела от нея повече, отколкото е предложила. Взела е белите й дробове. Опитала се е да защити Лия и Скалата я е убила заради това. И знаеш ли защо?

— Защо? — попита едва чуто леля Холи.

— За да опази жива нея — посочих към Уилоу. — Тя поддържа Скалата жива, като организира ритуала на триадата, а Скалата й връща услугата, като отмъква допълнителни неща от хората, от които крадем ние. Гласът на сестрата на Лия. Зрението на приятеля й Джеси — поех дълбоко въздух. — Способността на Хедър да диша. Скалата е взела всички тези неща и ги е дала на Уилоу.

— Но… но моята Хедър… — ръцете на леля Холи се бяха сковали. Лицето й беше маска на болка. Тя се извърна към Уилоу. — Ти си знаела?

— Семейството ни прави каквото е нужно, за да оцелее — заяви Уилоу и лицето й се изопна. — Дъщеря ти избра приятелката си пред семейството. Сама предначерта пътя си.

— Ти… ти…

Леля Холи не довърши. Вероятно не можеше.

Уилоу се обърна отново към мен.

— Позволи на рода ни да продължи досегашното си съществуване, Аспън. Само за това те моля.

— Нямаш предвид рода ни — отвърнах. — Той ще си бъде добре. Струва ми се, че и ти ще бъдеш добре. Подозирам, че ще живееш още дълго, но ти самата не го искаш. Мисля, че се боиш от нормалното остаряване.

— А аз мисля, че ти ще съжаляваш — отговори Уилоу, — когато вече не можеш да разчиташ на мен. Когато Скалата ме прибере и се озовеш сред хора, които никога няма да те разберат. Хора, които никога няма да оценят твоята уникалност. Приятелката ти изчезна в мига, в който научи истината. Бедната ти майка никога не престана да се съмнява в най-уникалното у теб…

Но ако прекъснех връзката, магията ми щеше да изчезне. Щях да бъда нормален.

— Дааа — отвърнах. — Да, струва ми се, че никак няма да съжалявам.

Отново се приведох надолу, притиснах длани в тревата. Но преди дори да съм започнал отново да търся пътя си към Скалата, Уилоу се хвърли напред.

— Аспън!

Все пак чух името си само донякъде — беше прекъснато, преди да е достигнало пълното си звучене. Леля Холи беше сграбчила Уилоу и я дърпаше назад, мушнала лакти под мишниците й, сключила длани зад врата й.

Беше най-безумната хватка, която някога бях виждал, размахваха се ръце във всички посоки, мятаха се кичури коса, а изпод халата й се показваше розова нощница с цвят на дъвка.

— Аспън, действай бързо! — извика леля Холи. — Много е силна.

— Да не си посмял, Аспън! — проплака Уилоу. — Холи, пусни ме…

Без да обръщам внимание на протестите й, забих пръсти в тревата. Открих мястото… и достигнах.

Беше ми нужна по-малко от минута да се върна обратно, да открия всички онези малки филизчета, които свързваха Скалата със семейството ми и да обвия мисълта си около тях.

Поех дълбоко въздух.

И задърпах.

Очаквах да е трудно — поне колкото проникването в Скалата, — но не беше така. Вероятно защото връзката не беше преплетена с хиляди други неща, както би било у човешко същество. Каквато и да беше причината, получи се лесно.

Отдръпнах волята си от Скалата и отворих очи, докато все още държах връзката здраво в съзнанието си. Стоеше там като пулсираща маса от инстинкти, енергия и възможности…

…а после я пуснах.

Просто така, бяхме свободни.

Пиянското замайване след достигането беше различно от всичко, което бях изпитвал до този момент. Обикновено просто не исках дори да помръдвам, но този път буквално не можех да помръдна. Бях си аз, но в същото време бях безграничен, неподвижен и древен. Бях виждал неща — знаех неща — но не можех да преведа това знание по логичен начин.

Въпреки това една мисъл — една-единствена ярка и лично моя мисъл — успя да проблесне сред объркването:

Не мога да повярвам, че се оказа толкова лесно.

Тази мисъл ме накара да се почувствам замаян, със силно замотана глава. Накара ме да се почувствам човек — достатъчно, че махмурлукът да започне да се разсейва веднага. Седнах на пети и погледнах към двете жени, загледани мълчаливо в мен, едва на няколко метра разстояние.

Уилоу вече не се бореше, нито крещеше. Стоеше отпусната и неподвижна, сякаш знаеше, че всичко е приключило и няма връщане назад.

— Аспън — изрече името ми като в погребална молитва.

— Направи ли го? — попита леля Холи.

Но преди да съм успял да отговоря, чух нещо. Приглушен звук, нещо като боботене далеч в мрака. Започна да се усилва.

— Мамка му — казах. — Мамка му, мамка му, мамка му. Трябва да се махаме оттук.

Уилоу наведе глава и тихо изхлипа.

— Скалата? — попита леля Холи.

Сега и аз го усещах. Леко земетресение, надигащо се точно под краката ни.

— Срутва се! — извиках. — Вече започва да се срутва. Бягайте. Бягайте!

Леля Холи изкопчи ръцете си от Уилоу и хукна. Изчезна сред дърветата, без да се обърне нито веднъж, вероятно защото вярваше, че и ние също бягаме.

Аз бих направил точно това, само че…

Само че Уилоу не помръдваше.

Просто се взираше в празното пространство отвъд Скалата.

Сграбчих ръката й, но пръстите й висяха отпуснати.

— Уилоу? — подканих я. — Трябва да вървим. Наистина, наистина, наистина трябва да тръгваме.

Във въздуха се разнесе пукане и дълбоко в костите си усещах какво означава. Беше се откъснало парче от скала и вероятно доста голямо. Пук. Пук. После нещо започна да се рони.

Земята се тресеше под краката ми. Ръбът на скалата скоро щеше да започне да се руши. Сърцето ми блъскаше в гръдния кош.

Уилоу все така не помръдваше.

— Хайде, за бога! — стиснах ръката й по-силно и задърпах.

Но тя също дръпна, беше по-силна от мен и ме погледна право в очите. След това се усмихна и изрече тихо:

— Не те излъгах, Аспън. Не мога да живея ако Скалата се срине.

След това се обърна и хукна — толкова бързо, че единият й грозен чехъл се изхлузи точно като на Пепеляшка и падна в тревата. Тя се затича към нощта, към празнотата отвъд ръба на Скалата.

Продължи да тича, докато падна беззвучно.