Камъните падат, всички умират

После

Докато прекося обратно гората и стигна до колата долу, пукането от разпадането на Скалата беше прераснало в грохот.

Леля Холи вече беше там и дърпаше дръжката на вратата, сякаш можеше да я отвори със силата на волята си, без значение дали има ключове или не.

— О, слава богу — въздъхна тя, щом ме видя да тичам към нея. — Ключовете ми още са у теб и…

Погледът й се спря на синия чехъл, който се полюшваше на пръстите ми.

— Къде е мами?

Поклатих глава и бръкнах в джоба си. Подхвърлих й ключовете.

— Продължава да се срутва и не мисля, че сме достатъчно далеч, за да сме в безопасност. Да тръгваме.

Тя отключи колата и скочи зад волана, а аз седнах на седалката до нея. Тя запали двигателя и потеглихме: далеч от Скалата, далеч от грохота и трусовете, далеч от Уилоу, която тичаше без изобщо да спре…

Стръмното планинско шосе стана по-равно и скоро се озовахме на празен четирилентов път. Вече не бяхме в Три Пийкс. Леля Холи отби встрани. Опря чело във волана, дишаше тежко.

— Тя падна ли, или скочи? — попита тихо леля Холи.

Тонът й звучеше леко обвинително.

Или пък ти я бутна?

— Скочи — а в съзнанието си продължавах да я виждам как скача отново и отново, изчезваше зад ръба…

Хрумна ми нещо.

— Почакай — казах. След това достигнах до чехъла на Уилоу.

Минавах бързо през слоеве от гняв, възмущение, омраза, любов, много, много спомени за деца, внуци и правнуци, болка и още и още болка, съсипваща, съсипваща болка — преминах през всичко това, открих двете неща, които търсех и ги изтръгнах колкото можех по-бързо.

— Готово — казах и хвърлих чехъла на задната седалка. Не исках повече да го виждам.

— Ти… открадна нещо? — каза тя и се изправи така, че да ме погледне в очите. Кимнах.

— Откраднах съзнанието й. И способността й да чувства болка.

На лицето на леля Холи се изписа объркване. В интервал от три секунди не можех да си обясня причината. Но когато леля Холи заговори отново, не ме попита защо съм постъпил така. Въпросът й беше:

— Как?

В този момент ми се изясни. Изсипа се върху мен като ледена вода в стомаха ми.

— Не, не, мамка му, не. Не трябваше да мога да го направя. Трябваше да си е отишла — заговорих аз трескаво, а сърцето ми се блъскаше силно в ребрата. — Защо не е изчезнала? Нали точно Скалата е причина да владеем тази магия?

Леля Холи стисна устни. Поклати глава.

— Децата на мами са наследили магията от баща си.

Не от Скалата. Скалата само я е оформила.

Разбира се. Какъв глупак бях само. И аз бях чувал тази част от историята. Просто не си бях направил труда да я запомня.

— Значи това, което направих, е било напразно — казах. — Аз… аз исках да ни поправя. Да ни направя нормални.

— Нима не го стори? — отвърна леля Холи. — Вече не е нужно да пазим Скалата непокътната. Няма причина да продължаваме да крадем.

Преглътнах тежко.

— Но също така нямаме причина да престанем да крадем. Исках да направя така, че вече да не сме в състояние да го правим.

С периферното си зрение видях как изражението й се промени, щом разбра какво имам предвид. Видях отражението на чувствата си в тънката гънка между сбърчените й вежди и плътно стиснатите устни, в начина, по който устните й потрепваха, докато дишаше дълбоко.

Виждах, че ме вижда такъв, какъвто бях. Не човек, който иска и може да направи избор, а такъв, който предпочита изборът да му бъде отнет, за да не му се наложи повече да го прави.

— Разбирам — каза накрая тя.

Покрих лицето си с длани. На практика бях убил баба си, която не ми беше точно баба, а нищо не се беше променило. Още можех да прониквам в съзнанието на хората и да крада, а същото се отнасяше и за стотиците й потомци. Нямаше какво да ме спре да бъда същия самодоволен негодник, който бях, когато пристигнах тук.

— Откога знаеш истината за мами? — попита леля Холи. — Имам предвид истината за… как Хедър… ъъ…

— Разбрах едва тази вечер — отговорих, а кожата ми настръхна, щом си спомних как Уилоу ме отведе при Дървото. — Възнамерявах да ти кажа, когато се прибра у дома, но ти беше малко… сещаш се.

— Разстроена заради Лия — поясни тя.

— Да.

После настъпи мълчание. В далечината небето започваше да лилавее.

— Ще трябва да кажем на баща ти — каза леля Холи, докато не спираше да барабани по волана с показалец.

— И на всички останали — допълних.

Тя сбърчи нос.

— Сякаш им пука. Хайде. Да се прибираме у дома.

Точно така. Разпиляната постройка с нейните кулички и минало, с таван, пълен с дребни вещи, оставени от хората край Майското дърво. И без Уилоу.

— Онова място не е дом — измърморих.

Леля Холи леко ми се усмихна.

— Разбирам какво имаш предвид.

Предложих аз да се обадя на татко, но накрая го направи леля Холи. Каза му, че ще ме закара до града същия следобед и ще му разкаже подробности, когато пристигнем. Събрах си багажа и го метнах в колата. Леля Холи също събра един куфар.

Включих телефона си към колоните в колата и увеличих музиката до степен, която леля Холи можеше да понесе. Така имахме извинение да не говорим. Бяхме провели дълъг разговор, преди да си тръгнем от Три Пийкс, и сега исках единствено да помисля. За онова, което се бях опитал да направя, но се бях провалил, и какво значение имаше то за бъдещето ми.

Защото наистина щях да се опитам да живея достойно от този момент нататък — не като човек, който изсмуква живота от всеки приятел, който е имал. Щеше да е нужно доста повече от събарянето на една планина, за да реша всичките си проблеми. Щяха да са нужни усилия. Силна воля. Това означаваше, че ще трябва да се откажа от доста удобства, които бях приемал за даденост.

Означаваше да започна отначало.

За щастие, познавах някой, който би могъл да ми помогне за това.

Щом стигнахме до града, леля Холи ме остави на Пен Стейшън, както бяхме планирали.

— Сигурен ли си? — попита ме тя, щом спря колата. Едно такси ни подкани с клаксона си. Тя не му обърна внимание. — Достигането е огромна част от живота ти. От живота на всички нас. Отказването от подобна зависимост… не е лесно. Повярвай ми.

— Все пак трябва да опитам — отговорих. — Може ли да отвориш багажника?

Тя го направи, а аз завлякох куфара си на тротоара. Тя смъкна предното стъкло откъм мястото до шофьора и надникна през него.

— Аспън. Преди да си тръгнеш, само исках да ти кажа… Мисля, че направи нещо добро. Разбра ли?

Вдигнах ръка към врата си. Не защото изпитвах болка. Просто заради навика.

— Онова, което направи Уилоу, беше неин избор — гласът на леля Холи беше непоколебим, но въпреки това очите й започваха да се пълнят със сълзи. — Можеше да живее. Сама избра да не го прави. Разбираш ли?

Кимнах. Разбирах го дори по-добре от нея. Бях видял лицето на Уилоу в мига, в който беше решила да скочи. Все още го виждах.

Продължавах да я виждам и как пада.

— Трябва да вървя — казах. — Влакът ми тръгва съвсем скоро.

Леля Холи се насили да се усмихне.

— Ще се грижиш за себе си, нали? И ми прати съобщение щом стигнеш, за да знаем, че си добре.

Ние. Леля ми и татко. Чудех се колко ли време ще остане при него. Или можеше дори да се нанесе там. Имахме допълнителна стая, а и не си представях да й се прииска да се върне в Три Пийкс скоро.

А можеше да заживее и в моята стая.

Не беше час пик, така че нямаше опашки за автоматите за билети. Минах през ескалатора с куфара си, а оттам се качих във влака, който чакаше на перона.

Не се обадих да предупредя.

Пътят от железопътната гара до къщата беше кратък и съвсем скоро вдигнах куфара си, за да изкача трите стъпала към верандата. Позвъних на звънеца. Не можех да преценя дали в къщата има някой, тъй като вратата на гаража беше затворена, а завесите на прозорците спуснати…

Вратата се отвори. В сумрака на преддверието зърнах лице, което не бях виждал близо шест месеца. Опитах се да се усмихна. Не се получи.

— Аспън — прошепна тя.

— Здравей, мамо — поколебах се само секунда, а после попитах. — Може ли да вляза?