Камъните падат, всички умират

Преди

Спомням си, че ми се стори странно татко да ме посрещне на вратата, когато се прибрах от дома на Тео. Никога не го правеше. Но точно онази вечер, повече от месец след като мама ни беше напуснала, го направи. Гледаше ме как си събувам обувките и оставям чадъра да се отцеди на килимчето и каза:

— Майка ти изпрати имейл.

Всичко в мен странно потрепна.

— Така ли? Какво иска?

— Да знае дали си добре — отговори татко. — Очевидно прави опити да се свърже с теб. А ти я игнорираш.

Това беше самата истина. Беше краят на пролетната ваканция, точно в средата на март и ако не броя едно от обажданията й, на които бях отговорил, а тя беше започнала да говори странни неща за погребението на Хедър, напълно пренебрегвах останалите. Също и имейлите и есемесите й.

— Предполагам, че да — признах.

Татко кимна.

— Е, това май е разбираемо. И очевидно решението е твое. Но майка ти има право да знае, че си все още жив.

— Очевидно съм жив — казах и се запътих към кухнята да си взема вода. — Не смята ли, че ще я уведомиш, ако умра?

Татко въздъхна.

— Не в това е въпросът, сине.

— В какво тогава?

— Щом няма да разговаряш с нея, поне… знам ли… обновявай профила си от време на време? Поне да го вижда.

Замислих се по въпроса. Наистина не бях публикувал нищо от известно време. Но кой можеше да ме вини? В момента всичко в живота ми се скапваше, а аз не исках да бъда един от онези кретени, които все се жалваха в постовете си: Хората са боклуци или В момента мразя всичко, но не ми се говори, в надежда да спечелят малко интернет съчувствие. Лорън, приятелката на Бранди, го правеше през цялото време и направо ме побъркваше.

И все пак, татко имаше право. Не исках да говоря с мама, но не исках и да се тревожи за мен.

Ето защо извадих телефона си, снимах чашата с вода, която току-що бях напълнил от чешмата, и я публикувах с надпис: Вечеря = 500 ml чиста водка.

— Ето, сега доволен ли си? — попитах татко и му показах телефона си.

Той се наведе напред, прочете надписа и тихичко се засмя.

— Надявам се социалните служби да знаят, че се шегуваш.

Свих рамене.

— Ако не е така, ще открадна спомените им. Какво толкова.

— Пак започваш — каза татко и поклати глава. — Като стана въпрос за вечеря, Валдес нахраниха ли те?

— Да — отговорих. У Тео беше вечер на спагетите, а госпожа Валдес правеше най-изумителните чеснови хлебчета в историята. Затова, разбира се, приех, щом ме поканиха да остана.

— В такъв случай, в чест на половинлитровата ти чаша, какво ще кажеш да правиш компания на своя старец за една чашка преди лягане? — погледнах го с недоумение и той уточни. — Питие. Тъкмо си купих нов скоч и исках да го опитам.

Скоч? Никога не бях опитвал скоч. Бира — да. Плодови коктейли — също. Най-евтиния алкохол, който можех да си купя с фалшивата си лично карта — несъмнено. Но никога не бях пробвал висококачествено питие като скоч.

(Освен това не бях съвсем сигурен как да тълкувам въпроса. Като предложение за мир след онази вечер, когато бях останал навън прекалено до късно, без да се обадя? Дали татко беше забравил, че законът не ми позволява? Дали не му липсваше да има друг възрастен в къщата?)

— Хм — поколебах се аз.

— Хайде, опитай — настоя той. — Ако не ти хареса, може да си вземеш нещо друго.

Оказа се, че скочът наистина ми харесва. Имаше вкус на опушено — в приятния смисъл. Щом го казах пред татко, той ме шляпна по рамото, поведе ме към дневната и включи телевизора. Превключваше каналите, докато не откри някакъв стар гангстерски сериал. Изгледахме целия епизод, отпивайки от питиетата си.

— Виждаш ли? — татко спря звука на телевизора. Беше започнал да говори малко завалено. Не беше проблем, и аз се чувствах леко замаян.

— Какво да виждам? — попитах.

— Време за баща и син — каза татко, посочи към мен, а после към себе си. — Важно е. А ти щеше да го пропуснеш, ако беше избрал майка си.

— Да избирам? — намръщих се. — Не съм имал никакъв избор. Тя си тръгна.

— Уффф — той размаха пренебрежително ръка. — Почакай, ще донеса бутилката. Ще сипя по още малко.

Той се запъти към кухнята, а аз се замислих какво беше казала мама, преди да си тръгне.

Ако някога поискаш и ти да си тръгнеш…

Ако ти се прииска да се махнеш от всичко това…

Мога да ти помогна…

Татко се върна с бутилката скоч. Сипа още малко от течността с опушен аромат в чашата ми, а после и в своята и се чукна с мен.

— За дружбата между баща и син — каза.

— Наздраве — отвърнах, нали така се прави. И да, бях абсолютно сигурен, че мама си беше изгубила ума. Нямах желание да си ида и нямах нужда от помощта й. Тук имах всичко, от което се нуждаех.