Камъните падат, всички умират

Преди

Спомням си точния момент, в който ми хрумна идеята. Беше понеделник от пролетната ваканция или може би вторник, някъде около полунощ. Бранди и приятелката й Лорън вече се бяха прибрали у дома заради категоричността на родителите им за вечерния час, но Тео още беше навън, тъй като неговите родители бяха заминали в поредната командировка. Аз ли? Аз бях навън, защото не ме интересуваше какво иска баща ми.

Тео предложи да идем в „Уоуза“, онзи клуб в Ист Вилидж, който уж трябваше да е супер як въпреки глупавото си име. Но си спомни, че няколко седмици по-рано отново се бяхме опитали да се вмъкнем в „Уоуза“, но охраната бе забелязала, че личните ни карти са фалшиви.

Все пак моя беше най-гениалната идея на всички времена да настоявам да пробваме пак.

Когато стигнахме най-отпред на опашката, охраната ни хвърли такъв поглед, че бях сигурен, че ще ни отпрати. Но щом ни повика напред и поиска личните ни карти, аз се престорих, че се препъвам и се хванах за масивната ръка на мъжа, за да запазя равновесие. Носеше сако и аз достигнах до него, а след това му откраднах способността да различи фалшива лична карта от истинска. Трийсет секунди по-късно двамата с Тео бяхме вътре.

Телефонът ми не спираше да вибрира в джоба ми, както се случваше всеки път, щом останех до късно навън. Чудех се дали татко е звънял на мама така упорито, след като тя си отиде. Чудех се какво ли ще се случи, ако тази вечер не се прибера у дома. Чудех се дали той ще намери някоя моя вещ, ще достигне и ще ме върне обратно и дали в такъв случай бих могъл да отбележа, че щом той е нарушил правилото Никакво крадене от семейството, и аз мога да го наруша и да върна мама…

— Внимание, секси мацки — каза Тео и посочи група момичета с високи токчета и прилепнали рокли на дансинга.

Превключих телефона си от вибриране на безшумен режим и танцувах ли, танцувах, докато вече не можех да стоя прав.

На следващата сутрин татко ме събуди рано, като отвори вратата със замах, облечен в костюм и вратовръзка.

— Пролетна ваканция е, забрави ли? — измърморих. — Не съм на училище. Остави ме на мира.

— В колко часа се прибра снощи? — попита татко.

— Нямам идея. В един? Два?

— Сине, не можеш да постъпваш така.

Да, мога. Покрих лицето си с възглавницата и не казах нищо.

— А ако го правиш — продължаваше татко, — трябва да си вдигаш телефона или поне да ми пратиш съобщение, за да ме известиш, че си жив. Ако не знаех, че си с хлапето на Валдес, щях…

Заслушах се внимателно. Какво щеше да направи? Да ме върне обратно?

Той въздъхна.

— Почти се обадих в полицията.

Да, ама почти. Не беше отишъл в полицията и не беше проникнал в съзнанието ми, за да ме върне у дома. Продължих да притискам възглавницата към лицето си и си пожелах той да си отиде.

— Аспън, през последните няколко месеца… прекаляваш. Получавам обаждания от учителите ти, че не влизаш в час. А когато благоволиш да се появиш, се оплакват от поведението ти. Все така ли е свързано със заминаването на майка ти?

Безумно тъп въпрос, не успях да въздържа смеха си. Възглавницата заглуши звука, но татко определено го чу.

— Сине, знаеш, че можеш да разговаряш с мен, нали?

Уф, писна ми.

Махнах възглавницата. Надигнах се и седнах. Заговорих:

— Върни мама обратно и ще престана да се мотая навън до късно.

— Аспън, не става въпрос за…

— Напротив, точно за това е.

Настъпи мълчание. В тъмнината на моята стая татко стоеше втренчен в мен. Аз също стоях втренчен в него.

Най-после той вдигна ръка към врата си и си оправи вратовръзката.

— Трябва да отивам на работа.

— Ами върви — отговорих.

От този момент нататък оставах до толкова късно, до колкото си исках.