Камъните падат, всички умират

Преди

Мама не се обади на татко, след като ни напусна. Нито веднъж. Поне доколкото ми беше известно. Винаги се обаждаше само на мен и винаги на мобилния ми телефон — никога на стационарния — винаги само през делнични дни, винаги между три и половина и шест, след училище и преди татко да се е прибрал от работа.

В началото оставях да се включи гласова поща. Тя оставяше съобщения, в които винаги казваше едно и също: „Липсваш ми“, „Просто исках да се уверя, че си добре“, „Обичам те“ и „Обади ми се“. Не й се обадих.

Докато татко не обяви седмица по-късно, съвсем неочаквано, че се местим. Не завинаги. Само за няколко дни. Че се местим на хотел, за да може мама да дойде с хамалите, които е наела, и да събере нещата си на спокойствие.

— Не само нейните неща, но и общите — помня, че ме погледна някак странно. — Ще трябва да си купим нови мебели.

Не го разбирах. Мама беше тази, която си беше тръгнала. Със сигурност не можеше да вземе мебелите, след като тя си тръгваше.

Но щом споделих това с татко, той отговори:

— Не става въпрос за това дали може. Тя не иска да притежавам нищо нейно. Дори канапетата, на които е сядала, чаши за вино, които е ползвала и други такива неща.

Трябваше да се сетя още тогава. Вероятно част от мен си е давала сметка, но не си позволявах да мисля за това. Още не.

На следващия ден, когато мама се обади, аз вдигнах телефона. Тя изпита такова облекчение, че в крайна сметка говори почти през цялото време. Всички онези неща, които се бяха събирали неизказани в нея, бликнаха отведнъж.

— Липсва ми, че не те виждам всеки ден, Аспън, не можеш да си представиш колко много — каза тя.

— Как се справя баща ти?

— Надявам се, че ще ми простиш.

— Не беше заради теб.

— Излизаш ли с някое момиче? То наясно ли е със способностите ти?

Отговарях с: „И на мен“, „Добре“, „Нямаш грижи“, „Добре“, „Не“, докато накрая тя ми зададе въпрос, на който не можех да отговоря.

— Ще дойдеш ли да ме видиш? Спомняш си пътя до леля Мона, нали? Просто вземи влака за Роуд Айлънд от „Пен“ и…

— Нямаш ли си собствено жилище? — прекъснах я.

— Още не, миличък. Все още подреждам финансите си. Може да отнеме известно време.

— С други думи, вземаш всичките ни мебели, а дори нямаш къде да ги сложиш?

Тя не отговори веднага. Остана безмълвна достатъчно дълго, че да погледна телефона, за да проверя дали връзката не е прекъснала. Не беше.

— Не е заради мебелите — каза тя. — Освен това баща ти печели добре. Това са просто вещи. Той може да си позволи нови.

— Тогава заради какво е? — настоях аз. — За да разбиеш живота ни още повече?

— Аспън, миличък, не — настояваше тя. — Просто се опитвам да се погрижа за себе си. Това е всичко.

— Какво трябва да означава това?

Отново замлъкна. Този път за по-кратко.

— Способностите, които имате ти и баща ти — гласът на мама стана малко по-несигурен, както се случваше винаги, когато говореше за магията ни. Не се случваше често. — Знам, че той никога не би ги използвал срещу мен. Но бих се чувствала много по-сигурна, ако не може.

Чак тогава допуснах тази мисъл в главата си. Трябваше да се разделим с мебелите и вещите си, защото и тя ги беше ползвала. Защото двамата с татко винаги можехме да се свържем с тях и да достигнем до нея.

— Не ни вярваш — казах и на мига се почувствах като тъпак. Очевидно е, че ни не вярваше. Беше ни напуснала.

— На теб вярвам — отговори ми тя. — Ела да ме видиш, ще го направиш ли?

— Защо всъщност си тръгна? — попитах. — Заради магията ни ли беше?

Трета пауза. Също и най-дългата.

— Не беше заради самата магия — каза тя.

— Тогава заради какво?

— Аспън… — чух я да поема дълбоко въздух. — Липсва ли ти братовчедка ти?

— За какво… чакай, Хедър ли имаш предвид?

Бяха изминали няколко седмици от погребението. Бяхме се върнали към нормалния ритъм.

— Да, имам предвид Хедър — каза мама.

— Не… искам да кажа… познавах я доста бегло. Тъжно е, че умря, очевидно, но в действителност не сме били близки или нещо подобно.

— Все пак плака на погребението — каза мило мама.

— Хм, не съм — казах. — Вероятно ме бъркаш с леля Холи?

— Плака — настоя мама и напълно игнорира шегата ми. — Попитай баща си, той беше там.

— Добре, все едно — отговорих аз и я оставих да продължи да ме убеждава да я посетя, като в същото време си дадох клетва наум, че няма да го направя.

По-късно същата вечер попитах баща си за погребението. Попитах дали си спомня да съм плакал. Той се замисли за миг, а след това поклати глава.

— Може и да греша — каза — но все пак ми се струва, че не. Защо питаш?

— Просто така — отговорих и с това нещата приключиха.