Камъните падат, всички умират

13

Имах нужда от въздух. Имах нужда от пространство и то трябваше да е далеч от тази къща, защото трябваше да помисля. Ето защо се обадих на Бранди да попитам дали още са на езерото. Нямах намерение да се качвам в лодка с тях днес или изобщо някога, но поне можех да се попека на плажа. Може би дори да се напия. Нямаше значение. Стига да не е свързано с Уилоу и леля Холи, които се взират в мен в очакване на отговор.

Но Бранди каза, че са си тръгнали от езерото почти преди час. Бяха отишли у Кори да играят видео игри — имало и бира, ако искам, тъй като очевидно родителите на Кори никога не били вкъщи.

— Идва ли ти се? — попита тя. — Наистина изглеждаше зле сутринта.

— Като че ли просто бях уморен — отговорих. — Подремнах, така че…

— Хей — отвърна тя. — Добре дошъл си при нас. Адресът е „Чери Стрийт“ номер дванайсет. Жълта къща. Ще си я спомниш от партито.

Вероятно можех да заема колата на леля Холи, за да стигна по-бързо, но бих стигнал може би за двайсетина минути пеша. А ходенето даваше добра възможност за мислене.

Въпреки това, когато се озовах пред къщата на Кори, не бях стигнал до по-рационално решение, отколкото като тръгнах.

Бяха оставили входната врата отключена за мен, затова просто влязох и последвах звука от гласове през тъмната дневна и нагоре по стълбите към втория етаж. В първата спалня имаше четирима души, напрегнато вперили поглед в голям плосък телевизор, на който четирима от героите на Марио Карт се състезаваха на пистата.

— Не смей да го правиш, гаднярке! — извика момче с позната физиономия, който ожесточено накланяше джойстика на една страна. Той, Тео и Кори седяха един до друг на леглото в редичка като патета.

— Заслужи си го — отвърна Бранди, която се беше изтегнала на една мека табуретка и държеше друг джойстик. Погледнах към екрана и очаквах да видя типичните за Карт персонажи и най-вече принцеса Пийч[34]. Бранди беше невероятна на тази игра, така че беше логично.

Но не, този път Пийч беше последна. Да не би някой друг да я беше измъкнал изпод носа на Бранди?

Поздравих и влязох в стаята, макар да направих само крачка навътре, за да не им преградя видимостта към екрана. Благодарение на Бранди знаех много добре какво следва, ако препречиш погледа на геймър към играта му. Нямаше да е красиво.

— О, Аспън, здрасти — обади се Бранди, без да отмества поглед от екрана.

— С кой герой играеш? — попитах.

Очаквах да каже, че с Йоши[35], тъй като това беше най-високият резултат, но Бранди отговори сковано:

— С Пийч. Ехо! Винаги съм Пийч.

Погледнах намръщено към екрана. Количката на Пийч не се движеше особено уверено.

— Как така….

— Шшшт, разсейваш ме — скара ми се тя и загледа сърдито екрана, на който на Пийч й предстоеше да премине през доста трудна на вид рампа. — Ооо, чакай, само почакай, ще се справя, ще се справя… мамка му. Аааааах, уби ме.

Хвърли демонстративно джойстика си на пода, облегна се назад и затвори очи.

— Нивото още не е приключило, Бранди — намеси се Кори.

— Да, но аз приключих — отговори Бранди. — Можеш да седнеш на стола до бюрото, ако искаш.

Последното беше адресирано към мен. Седнах и гледах как Кори, Тео и другото момче, всичките седнали на двойното легло, довършиха нивото в играта си.

Чак след като приключиха и Йоши, управлявана от Кори, победи, Кори ме представи на непознатия тип.

— Аспън, това е Кендрик — каза тя. — Кендрик, Аспън.

— А, да — отвърна Кендрик. — От партито. Ти си онзи, който припадна на платформата.

Кори се разсмя, Кендрик също, а аз веднага си спомних къде съм го виждал. Мотаеше се край охладителите за напитки на партито и тормозеше Лия да допълва чашата му.

— Да, аз съм — признах. — Съжалявам за това. Отново.

— Няма проблем — отговори Кори. — Поне не си драйфал като някои хора, чийто имена мога да спомена — каза тя и подчертано изгледа Кендрик, който повдигна вежда.

— Играе ли ти се? — попита Бранди и кимна към джойстика, който беше захвърлила на пода. Беше кръстосала ръце пред гърдите си и мушнала длани под мишниците, сякаш за да ги стопли. — Можеш да заемеш мястото ми, ако искаш. Писна ми да губя.

Тео леко надигна врат и погледна към нея.

— Да, какво ти става? Обикновено ни сритваш задниците на тази игра.

Бранди се изплези.

— Изглежда ръцете ми стачкуват.

— Е, ще се включиш ли, Аспън? — попита Кори и се наведе да вземе джойстика на Бранди.

— Още не — отвърнах. — Изиграйте няколко игри. Искам да погледам състезанието, за да изработя стратегия, с която да ви победя, щом се включа.

— Ще ти се — измърмори Кори. Няколко секунди по-късно тримата бяха избрали ниво, на което да играят и отново се състезаваха.

— Стачка, а? — попитах и придърпах стола малко по-близо до Бранди. — Какво има? Да не ти е зле?

— Мисля, че не — отговори Бранди. — Имам предвид, че не се чувствам зле. Просто ръцете ми… не знам. Като че ли изведнъж започнаха да треперят. Съвсем неочаквано. Затова си тръгнахме по-рано от езерото. Бях ужасно непохватна с веслата на лодката. Помислих си, че се дължи на студа край водата и ще ми мине, ако постоя на закрито, но…

Намръщих се.

— Да не би да си пипнала някоя настинка?

— Провери ми челото — каза тя. Послушах я. Усетих кожата й абсолютно нормална.

— Хм — изсумтях.

— Нали? Сега докосни това.

Тя отпусна ръце и вдигна едната към мен. Хванах я — права беше. Трепереше. Дори след като силно стиснах дланта й между своите, усещах как вибрира в тях. Дъхът ми секна, защото чувството събуди спомен — твърде жив спомен — в съзнанието ми.

Ръката на Уилоу. Тремор. Не остарявай, беше ми казала тя.

Но Бранди не беше стара. Беше само на седемнайсет, а аз бях съвсем сигурен, че тийнейджърите не получават тремор просто така. Какво ставаше, по дяволите?

— Кога започна това? — попитах.

— Вече ти казах, на езерото.

— Да, но по кое време? Знаеш ли?

— Нямам представа. Преди няколко часа? О! Не, точно така, беше три и половина, когато се върнахме с кануто.

Три и половина. Половин час, след като леля Холи ме беше събудила по телефона.

Дланите ми се изпотиха.

— Може и да си прав — каза тя и хвърли поглед към тримата почитатели на Марио Карт. — Вероятно ще е добре да ида на лекар.

Свих пръстите си в юмруци и забих нокти в дланите си. И Хедър беше отишла на лекар. Не бяха успели да направят нищо. Колко зле можеше да стане? Бранди нямаше да умре, нали?

Е, разбира се, че нямаше. Все пак не ставаше въпрос за бели дробове, които могат просто да спрат да работят. Беше само треперене. Треморите бяха нещо нормално. Хората постоянно ги получават… нали?

Несигурността тласна ръката ми напред и накрая стиснах одеялото, с което се беше увила Бранди. Сладката, невероятно секси Бранди, която категорично не заслужаваше това. Проникнах в него, задържах се достатъчно дълго, за да се уверя, че принадлежи на Кори, и започнах да търся ръцете й. Здравите й ръце, които не трепереха и…

И тогава си спомних. Не можеш да замениш нещо, което Скалата е откраднала. Хедър го беше казала в писмото си.

Все едно. Майната му. Свързах се, открих стабилността в ръцете на Кори и я дадох на Бранди. Внимателна, прецизна работа, изпълних действието както винаги… само дето не се получи.

Изчаках, може би беше нужно известно време. Десет минути. Но дланите на Кори си останаха стабилни, а тези на Бранди продължаваха да треперят в скута й.

Значи така. Не можех да оправя Бранди. Най-сетне беше моя, а беше повредена и аз не можех с нищо да й помогна.

— Хей, добре ли си? — попита Бранди и леко разроши косата ми.

Насилих се да се усмихна.

— Да, напълно. Добре съм.

Това момиче знаели изобщо някаква истина за теб?

Бях пренебрегнал въпроса, когато Лия го зададе, но не можех да не се запитам дали имаше ли право. Не беше честно подобни неща да се случват на Бранди, а тя да няма никаква представа защо.

Но не бях споделял тайната си с никого — освен това, каква полза щеше да има, ако тя узнаеше?

От друга страна, не беше ли редно в двойките да има взаимна честност? Ако двамата с Бранди останехме заедно — а аз категорично възнамерявах да останем заедно, — все пак щеше да се наложи да й кажа. Както татко е казал на мама. А мама беше споменала веднъж, че й се искало татко да го е споделил с нея на по-ранен етап от връзката им…

И все пак един въпрос все ме тормозеше: Как това може да доведе до нещо добро?

Повратният момент беше телефонно обаждане.

Двамата с Бранди се натискахме като подивели в леглото ми, вратата беше затворена, вече се разсъбличахме, а аз се опитвах да се абстрахирам от треперещите й ръце и в този момент телефонът й звънна. Беше мелодията на „Пианистът“[36], което означаваше, че се обажда баща й.

Тя простена и се измъкна от чаршафите.

— Трябва да вдигна.

— Няма проблем.

Бранди прекоси стаята и започна да рови в чантичката си, а аз се отпуснах обратно на възглавницата и се опитах да успокоя учестеното си дишане.

— Здравей, виж… — започна Бранди с най-убедителния си не-нямах-никакво-намерение-да-правя-секс тон. После се умълча и започна да кима на онова, което баща й казваше. Направи гримаса към мен, а след това завъртя ръка и ме накара да се усмихна. После спря и лицето й посърна. След това се свлече на леглото. Престана да кима.

— Татко, стига — заговори отново тя. — Само защото някакъв тип е… Да, слушам те. Извинявай.

Тя ме стрелна с поглед. На секундата усетих напрежение във врата. Имах чувството, че разбирам какво става.

След малко Бранди въздъхна в телефона.

— Торонто? Дори не сме близо до Торонто… Да, знам, че Ню Йорк граничи с Канада. Но ние изобщо не сме близо — божичко, да, чувам те.

Седнах и взех да разтривам гърба й. Никога не бях виждал Бранди толкова напрегната, както когато говореше с баща си. Най-накрая тя затвори очи.

— Добре, ще проверя разписанието на автобусите. Утре ще ти кажа — пауза. — Не, казах утре. Късно е, татко. И без това не съм си събрала нещата, а и няма кой да ме закара до автогарата тази вечер.

О, боже, сериозно ли?

— Добре — каза тя. — Да, добре. И аз те обичам. Чао.

Тя затвори. Безмълвно се обърна към мен, но си личеше, че кипи отвътре.

— Торонто? — попитах аз.

— Някой бил застрелян — отвърна Бранди. — Гангстерска история.

— В Торонто.

— Аха.

— Торонто, който е на около пет часа път оттук? Може би дори шест.

— Ммдаа.

— И те кара да се прибереш у дома?

Отговорът й беше гримаса, съвсем малко пресилена.

— Честно казано, изненадана съм, че не се случи по-рано. А не мога да откажа, когато стане такъв. Знаеш, че е така.

Наистина знаех. Колко пъти по време на учебната година й се беше налагало да си тръгне от класната стая, защото параноичният й баща си въобразяваше, че не е в безопасност, когато не е с него? Какъв глупак бях само, да си помисля, че няма да е същото и през ваканцията.

Но в този момент всичко си дойде на мястото. Отговорите на въпросите, които се въртяха в главата ми, още откакто наблюдавах играта Марио Карт.

— Хей, Бранди. Ами ако той не беше такъв?

— О, да — отвърна тя и извъртя очи. — Защото наистина копнея да предложа терапия за четвърти път. Боже, повече няма да говоря за това. Просто ще трябва да дочакам дипломирането, за да мога да се изнеса и…

— Наистина ли мислиш, че ще е по-добре, когато се изнесеш? — попитах я. — Гарантирам ти, че ще бъде точно обратното. Не, слушай, имам предвид… можем да разрешим проблема. Завинаги.

Тя присви очи.

— Звучиш сякаш планираш да го убиеш или нещо от сорта. За протокола, моля те да не го правиш.

Засмях се.

— Не, не, имам предвид… Добре. Хм. Бранди? — това беше. Окончателно щях да спра да я лъжа. Това беше. — Трябва да ти кажа нещо.

— Оххх, знаех си — възкликна тя. — Бременен си, нали?

— Ха-ха. Не, сериозен съм. Това е… никога на никого не съм го казвал.

Този път не ми отговори с шега. Само наклони глава на една страна и зачака да продължа.

— Виж, като казах, че можем да го поправим, имах предвид… боже, как да го кажа? Имах предвид да премахнем параноята му. Просто да проникна в него, да я открия и да я махна.

Тя примигна няколко пъти. Намръщи се.

— Това ли прави терапията?

— След време, може би, да — потвърдих. — Но аз имам предвид изведнъж. Излекуване на мига.

Бранди размърда раменете си: деликатен намек да махна ръката си от гърба й.

— Не съм сигурна, че те разбирам, Аспън.

Разбира се, че не. Обяснявах й го твърде зле.

— Мога да вземам разни неща от хората. Ето… това е. Това е.

Но Бранди продължаваше да се мръщи.

— Какви неща?

— Всякакви. Мисли. Спомени. Физически неща.

— Значи си… нещо като магьосник? — Бранди изглеждаше твърде невпечатлена.

— Ха. Не. Виж, мога да го докажа.

Боже, това ме изнервяше. Дори повече от появата на Лия през прозореца, посред нощ, подгизнала, с подивял поглед, наясно с всички семейни тайни. Откъде изобщо трябваше да започна?

— Белегът ти от изгаряне! — казах. — Спомняш ли си белега от изгаряне, който имаше на ръката? В девети клас. Каза, че бил от машата ти за коса. Каза ми, че не го харесваш, затова аз го махнах.

Тя изръмжа от отвращение.

— Той просто заздравя, Аспън. Не си го махнал ти.

— Не, аз бях — настоях. — Ето, вдигни си ръката.

Бранди се поколеба, но все пак ме послуша. Обърнах ръката й така, че дланта да сочи надолу и й посочих малка групичка лунички близо до китката.

— Гледай ги — казах.

После докоснах рамото й. Проникнах през материята на тениската в съзнанието й, във всичко това, което я правеше момичето, застанало срещу мен.

Луничките бяха близо до повърхността, заплетени в объркването от информацията, с която току-що я бях залял, раздразнението към баща й, тъгата, че трябва да си тръгне две седмици по-рано от планираното и яда й, че не може да успокои треперенето на ръцете си. И все пак бяха нещо съвсем дребно, така че успях да ги дръпна с лекота. Отдръпнах ръката си и пуснах луничките.

Китката й остана чиста.

Бранди я гледаше втренчено. После загледа мен. След това отново ръката си. Докосна я предпазливо, сякаш се боеше, че усещането ще е различно от преди.

— Казах ти — заявих и се ухилих доволен, че бях приключил с обясненията.

— Ти… — тя бавно поклати глава. — Наистина ли ти…

— Да! — потвърдих. — Видя ли? Това е хубаво! Мога да поправя всичко. И това с баща ти. Мога да му отнема параноята и той няма през пет минути да се тревожи, че си умряла, така че ще можеш да останеш тук…

— Не — каза тихо Бранди. Преди малко беше започнала да клати глава, но чак сега заговори. — Не, не, не можеш.

— Защо не?

— Защото не можеш! Ясно? Става въпрос за баща ми. Не можеш да го превърнеш в някаква… някаква различна негова версия, натикана в тялото му.

Изобщо не можех да разбера защо това е нещо лошо.

— Той ще си бъде съвсем същият. Само без онази част от него, която те кара…

— Ще окрадеш от личността му — възрази тя. — От мислите му. От онова, което го прави такъв, какъвто е. Не можеш просто така да променяш неща.

— Е, няма да ми е за пръв път. Доста съм добър. А и той изобщо няма да разбере, че нещо му липсва.

Бранди присви очи.

— Ти… правил си го преди?

— Ами, да — вратът ми се напрегна. Това не беше реакцията, на която се надявах. — Виж, просто се опитвам да бъда напълно прям, разбираш ли?

Бранди замълча. Погледна право в очите ми, право през тях, сякаш беше в състояние да съзре кръвта, костите и сивото вещество, скрити зад тях.

— Крал ли си мисли от мен?

Поколебах се. Определено бях крал чувства. Но дали на практика те се брояха за мисли?

Заложих на:

— Може да се каже.

— Обясни.

— Ами, онази вечер ти изпита ревност към Кори, защото, знам ли, тя е новото гадже на Тео, а ти старото, така че ти отнех ревността…

— Ти сериозно ли?

— Ами, тя те натъжаваше — оправдах се. — Не мислиш ли, че всеки път, когато съм те виждал с Тео, не съм си мечтал някой да вземе моята ревност? Всъщност опитах да го направя. Но не мога да открадна от себе си. Затова… аз…

Бранди беше като смразена.

— Затова ти какво?

Мамка му. За малко да ми се изплъзне нещо, което възнамерявах да запазя в тайна.

— Хм. Исках да кажа, че точно затова откраднах неща, които натъжаваха теб.

— Неща — повтори тя съвсем тихо. — Значи не е било само веднъж.

— Ами… Не.

— Продължавай тогава. Изброй ми ги.

Устата ми пресъхна. Изведнъж не можех да си припомня какво точно съм крал от нея, цялото ми съзнание беше блокирано от тайните, които не исках да й споделя.

Преди да съм успял да отроня и дума, изражението на Бранди се промени, вече не изразяваше отвращение, а опасност.

— Почакай, Аспън. Кога всъщност започнахме да излизаме?

Усетих ритъма на сърцето ми да се учестява.

— Е, всъщност ти ми налетя на онова парти.

— И не си… не си ме накарал да ти налетя?

— Не! Боже мой, не! — поне това беше сто процента истина. — Би било подло. Никога не бих постъпил така — в този момент си наложих да млъкна, защото се приближавах твърде опасно до степента на преваленото отричане.

Бранди кимна.

— И все пак онази вечер… спомням си, че ми се стори прекалено бързо. Дори ти го казах в колата. Тъкмо бях скъсала с Тео, а ето че бях готова да тръгна с теб и ми се струваше странно. Никой не преодолява така бързо раздялата. Никой — вратът ми се схвана, щом осъзнах накъде бие. — Ти ли предизвика развоя на всичко това?

Можех да я излъжа. Може би трябваше да я излъжа. Но изражението й и без това ми подсказваше, че знае истината. Ето защо кимнах.

— И при теб, и при Тео. И двамата бяхте съкрушени, след като… се разделихте. Затова аз… поправих това.

— Поправил си го — повтори тя. Аз кимнах. Боже, вратът ме болеше убийствено. — Добре. И да се разделим ли ни накара?

— Не, сами го направихте. Аз само…

Мамка му. Мамка му. Мамка мууууууу.

Насилих се да продължа.

— Просто наблюдавах как се случва.

Можех ли да измисля по-тъпа версия? Не, нямаше шанс. Гърдите на Бранди се надигнаха, когато пое дълбоко въздух.

— Наблюдаваше как се случва. Канеше се да кажеш друго.

— Не, нищо подобно — разтърках силно врата си.

— Значи не си ни накарал да се разделим — продължи тя. — Тогава какво? Откраднал си нещо и това ме е предизвикало да скъсам с него?

Не можех да отрека. Не можех да я излъжа. Тя стисна устни и си помислих, боже, сега наистина ще ме зареже. Освен ако не оправех нещата. Можех да проникна в съзнанието й и веднага да й отнема гнева, да се надявам, че под него може да се крие разбиране.

Свържи се, казах си. Направи го.

Не можех да помръдна.

— Какво си откраднал от мен? — сега стоеше изправена. Гледаше ме от високо.

— Увлечението. Любовта ти към него — устата ми беше така пресъхнала. От това гласът ми звучеше мрачно. — Имам предвид към Тео. Увлечението ти към него. Това откраднах.

— Наистина ли? — попита тихо тя.

Кимнах.

— Вие постоянно се карахте. И без това нямаше шанс нещата да продължат дълго, затова…

— С други думи ти си ме накарал да се влюбя в теб.

— Не! — отвърнах. — Не, не. Аз просто… отнех ти любовта към Тео и ти получи възможност да се влюбиш в мен. Вече ти казах, че никога не бих…

— С други думи, не мога сама да реша с кого да бъда. Дърпал си конците през цялото време. На практика нито едно от тези решения не е било мое.

— Не казвам това.

— Не, не, в никакъв случай — каза тя и кръстоса ръце пред гърдите си, сякаш да се предпази. — Само че току-що каза буквално това.

— Бранди.

Тя извърна ясните си очи към мен. Поклати бавно глава.

— Винаги съм си мислела, че си различен от останалите момчета — каза след малко тя. — От всички, с които съм излизала, от всички останали в училище.

— Различен съм — отговорих.

— Да, определено си. Само че не по начина, по който си мислех.

Започна да се отдалечава от мен. Отдръпваше се към вратата. Наведе се да вдигне чантичката си.

— Ще си събера багажа — заяви. — Отивам си сутринта й не искам да те виждам, преди да замина. О, ето и един безплатен съвет. Никога повече не си хващай приятелка. Никога.

— Бранди, почакай само секунда…

Но тя не почака. Изхвърча от стаята ми, насочи се към стълбището, а оттам към източното крило. Последвах я, повтарях името й толкова пъти, че тя най-накрая се обърна.

— Престани, става ли? — настоя тя. — Просто престани. Да не си посмял да направиш още една крачка към мен.

И просто влезе в стаята и затръшна вратата, а аз просто стоях и гледах.

Работата беше там, че не беше нужно да я следвам, за да я спра. Беше оставила телефона си на леглото ми. Нужно беше само да проникна в него и да отнема желанието й да си тръгне. Или може би всички негативни емоции към тайната, която току-що й бях доверил.

Или пък можех да й взема спомените за целия този разговор. Така щяхме да сме си по-добре, нали? Щастливи. Като преди.

Взех телефона.

Това момиче знае ли поне нещо истинско за теб?

Сега Бранди знаеше истината и беше решила напълно съзнателно, разполагайки с всички факти, че не ме иска. Ако не залича спомените й, с Бранди щяхме да останем разделени завинаги.

Но ако го направех, щеше да ми се наложи да живея с мисълта за това, което съм й причинил. Същото, което баща ми е причинил на мен.

Стоях там и държах телефона й в ръце, докато тя не почука на вратата няколко минути по-късно. Протегна треперещата си ръка. Подадох и го. И ето че просто така, вече беше твърде късно да размисля.