Камъните падат, всички умират

4

Странното беше, че магията ми беше абсолютно непокътната. След инцидента с Лия се опитах да открадна и други физически неща — луничка от задната част на ръката на Тео, петно от слънчево изгаряне от гърба на Бранди — получи се. Всяко едно. Затова реших, че онова с бенката е било просто случайност. Вероятно не се бях концентрирал. Може да не е бил добър момент. Във всеки случай, не беше кой знае какво, нали? Просто бенка.

Макар Бранди да беше тази, която тръгна да ни влачи из скъпите бутици в Три Пийкс, Тео се върна за втора визита. Сега, след като нямаше приятелка, която да го държи изкъсо в нашето трио, той копнееше за малко „мъжко време сам в гората“. Той така го нарече. Затова отиде в един от онези магазини, купи си стабилни обувки за катерене и компас и започна да зачезва в гората зад къщата на баба всяка сутрин след закуска. Прибираше се точно преди вечеря с истории за газене през лъкатушещи рекички, катерене по речни камъни и други от сорта — неща, към които никога не бях проявявал дори капка интерес.

Устройваше ме напълно. Много харесвах Тео, но още повече ми харесваше да имам Бранди само за себе си.

— Някой ден Тео ще се върне с меча кожа на раменете — каза Бранди, докато се излежавахме на пясъка край езерото. Бяхме престанали да наемаме канута и други неща — винаги Тео беше най-ентусиазиран, — но мястото продължаваше да е все така хубаво за припичане, пиене и всичко останало.

— Или от лъв — казах аз. — Ще носи главата му като шапка.

— Тук има ли лъвове? — попита Бранди. — И изобщо има ли на този континент?

— Май само в зоологическите градини — отговорих. — Освен ако нямаш предвид планинските лъвове.

— Тео определено може да убие планински лъв — заяви Бранди и се ухили към небето. — Постоянно се проявява като мъжкар.

Изрече мъжкар така, че определено не беше комплимент.

— Чудя се как изобщо хващаш планински лъв — казах и отвъртях капачката на бутилката от Спрайт.

— Аз лично? — отвърна Бранди. — С женски хитрини. Очевидно.

— Рр-рр — изръмжах, макар сърцето ми леко да се разхлопа. Бранди можеше да приложи женските си хитрини върху мен, когато пожелаеше.

— Знам — каза Бранди. — Но Тео? На Тео никога не би му се наложило да прибягва до подобни евтини номера. Сигурна съм, че е скътал цяло ветрило от злодеяния срещу планински лъвове в мъжкарския си ръкав.

— Чудя се в какво се изразява това ветрило от злодеяния — промърморих.

Изведнъж изражението й стана ужасно сериозно.

— Ветрило от злодеяния. Хубаво име за група. Всъщност страхотно име.

— Имаш го — заявих гордо. — Ооо, йе. Заглавие на албума: „Скърцащи гуменки“.

Бранди кимна сериозно.

— Водещ сингъл…

— „Стари забежки“? — предложих.

— Ах, ти! — зарадва се тя и ме бодна с показалец в ръката. — Много те бива. И ти трябва да участваш в измислената ми група. Можеш ли да свириш на нещо?

— На въображаема китара — отговорих.

— Отлично, отлично. Засега имаме теб на въображаема китара, Лорън на измислени барабани и аз — беззвучен вокал. За нула време ще се превърнем в новите Бийтълс — направи знак с длан към мен. — Водка, моля.

Понечих да й я дам, но се спрях навреме.

— Всъщност, днес не можем да разчитаме на Тео. А аз вече съм пил. Това означава, че ти си шофьора. Освен ако не си готова да поемеш вината за потрошаването на колата на Тео.

Бранди направи физиономия.

— Хубаво, но утре ти си шофьора.

— Дадено — отговорих и отпих нова глътка.

Истината беше, че лесно можех да достигна до Бранди и да открадна нейната трезвеност за себе си, тогава можех да шофирам без проблем. Беше изпитан трик, към който бях прибягвал много пъти. Нямаше дори да й се отрази, тъй като ако откраднеш трезвеност от някой трезвен, остава единствено трезвеност. Все пак щеше да е трудно да дам обяснение, поне без да разкрия за себе си повече, отколкото имах желание.

Ето защо продължих да пия, а Бранди ме гледаше все така замечтано и измисляхме още и още имена за измислената група, в която очевидно вече участвах. Когато се върнахме отново в града и открихме Тео вече да чака в закусвалнята, първото, което Бранди му сподели, бяха имената за група, които бяхме измислили. Всичките четиринайсет.

— Аспън измисли поне половината — добави тя и се настани до мен в сепарето. — И все пак най-хубавото беше мое.

— Кое беше най-хубавото? — попита Тео, изглеждайки абсолютно незаинтересован. Сериозно, как Бранди изобщо си бе паднала по човек, който не се интересува от това, което говори тя?

— Враголюб. Очевидно е — Бранди се усмихна с гордост. — Сещаш се. Като опонентомишленик, но доста по-силно.

Добавих нещата, които бяха хрумнали на мен:

— Заглавие на албум: „Супер си и аз те мразя“. Водещ сингъл: „Паяците по възглавницата ти категорично не са от мен“.

— Аспън ще бъде мой въображаем китарист — обяви тя.

— Ъхъ — отвърна Тео и вдигна вежди към мен. За миг ми се стори, че мярвам ревност в изражението на Тео, но не, това беше нормалният му поглед.

Бях се погрижил за потенциалните рискове от ревност сутринта след скъсването. Просто бях превъртял нещата до етапа, в който всичко помежду им напълно е приключило и са само приятели.

— Е, как мина катеренето? — попита Бранди, след като поръчахме обичайното. — Срещна ли планински лъвове?

Това ме разсмя. Бранди също. Наведе се към мен и настъпи страхотен момент, в който бях повече от сигурен, че тази шега е нещо само между нас. Само между Бранди и мен и никой друг на този свят.

— Ъъ, не — измънка Тео, който очевидно не можа да схване. — Но пък срещнах едно момиче.

— Момиче! — Бранди подпря лакти на масата. — Хубава ли е?

— Предполагам — отговори Тео, изведнъж сякаш оживен от разговора на масата. Проследи една жилка в дървото с пръст. — Доста е хубава, да. Пада си по катеренето. И ми показа невероятен водопад. Името й е Натали.

— Добреее — каза Бранди. — Ти, приятелю мой, не бива да изпускаш тази възможност.

Да. Превъртането до даден етап се беше получило много, много добре.

— Ще се видиш ли отново с тази Натали? — попитах.

Тео сви рамене.

— Може би.

Бранди ме стрелна с изпълнен с нетърпение поглед.

— Само може би?

— Ами… Може да се каже, че ме покани на парти… — отвърна Тео.

— Може да се каже? — настоя Бранди, изглежда търпението й съвсем беше на привършване. Това винаги е представлявало проблем между Тео и Бранди, дори още в началото, когато започнаха да излизат и всичко между тях беше слънчеви лъчи, малки кученца и еднорози, акащи дъги. Бранди беше приказлива. Тео бе точно обратното и това й скъсваше нервите.

Още една от многото причини, по които им бях направил услуга, като ги бях разделил.

Тео сви рамене.

— Беше просто покана от сорта: Ако си свободен, заповядай. Каза, че мога да заведа и вас.

— Приятел — намесих се аз. — Това не е покана между другото. Съвсем истинска си е.

Бранди до мен кимна.

— Подробности. Веднага.

— На четвърти юли[19]. След фойерверките. Предполагам, че ще има фойерверки тук.

— Навсякъде има фойерверки — поясних, тъй като Тео беше хлапе, живяло само в Бруклин и никъде другаде и не вярваше, че има и други места освен Ню Йорк.

— Аха — кимна той. — Така де, ето адреса.

Извади от джоба си смачкан лист от бележник и го опъна на масата. Втренчих се в написаното. Чери Стрийт. Знаех къде е.

— Значи ще идем, нали? — настоя Бранди.

Замислих се за секунда. От една страна, никога не съм си падал по идеята да се смесвам с местните тук. От друга, още си спомнях колко съкрушен изглеждаше Тео след раздялата — поне, преди да му открадна негативните емоции. Заслужаваше някое сладко ново момиче да пофлиртува с него.

— Очевидно това е къщата на момичето. Правели го всяка година — Тео си позволи да се ухили за пръв път, откакто беше споменал тази загадъчна Натали. — А родителите й никога не са там.

И ето че съвсем изненадващо вече имахме планове за четвърти юли.

Три Пийкс беше кръстен така по най-очевидната причина на света: беше малък град в долината, сгушен между приятно релефен терен, ако не броим трите върха, за които не можеше да се каже, че се издигаха особено приятно[20]. Единият беше Склона от северната страна, по който дори и през лятото можеха да се видят отчетливи ивици сняг между дърветата. На югоизток беше Хълма, странно възвишение, което изглеждаше сякаш някога е искало да порасне и да се превърне в истинска планина, но в даден момент е престанало да яде зеленчуците си. Третият беше Скалата. Същата тази Скала, за чието възстановяване бях помогнал едва преди няколко вечери. Същата Скала, която семейство Куик обгрижваха от… ами всъщност не знам откога. Според баба, ако някога престанем да извършваме ритуала на триадата, ще се откърти цяла стена от камъни, ще предизвика лавина надолу по склона, ще помете къщата ни, Майското поле и ще се стовари право върху града, като опустоши всичко по пътя си.

Да си призная, когато като малко дете за пръв път научих какво е предназначението на ритуала, го приех малко скептично. Все пак Скалата не беше чак толкова висока, а имаше и доста дървета, които да спрат сриващите се камъни, преди да са достигнали до града. Но баба настояваше, че е истина, а татко се съгласи с нея, така че кой бях аз да споря? Все пак не бях експерт по природните дела. Най-близката връзка с природата в Бруклин беше Проспект Парк[21].

Ако някога ми е било нужно доказателство, че никой в Три Пийкс нямаше никаква представа какво прави семейството ми за тях или колко опасна е всъщност Скалата, ето го и него: на всеки четвърти юли от подножието на Скалата градската противопожарна служба изстрелваше фойерверки във въздуха, а останалите жители на града се струпваха на ръба на Скалата да гледат.

Онази вечер Бранди, Тео и аз опънахме одеялото си и наблюдавахме блестящите светлинки от място, не твърде близо до ръба, но не и прекалено далеч. Надавахме възгласи „Ооооо“, заедно с децата, родителите, бабите и дядовците около нас.

По едно време Бранди каза:

— Вижте как фойерверките осветяват дърветата отгоре. Имам чувството, че сме попаднали в „Хари Потър“.

Отговорът на Тео беше:

— Моят покрив е още по-добър.

— Млъквай, не е — казах му аз. Бранди ми се усмихна. Беше от усмивките, които те карат да се разтопиш. Усмивка, по-бляскава и от фойерверките, макар да бях единственият, който успя да я види. Щом шоуто приключи и всички започнаха да си събират нещата, Тео каза:

— Хайде, да изпреварим задръстванията.

Хукнахме от тълпата към паркинга, на който всички бяха оставили колите си. Тео потегли надолу по склона, никога не го бях виждал да шофира така бързо. Макар че да си призная, не го бях виждал да шофира на път за потенциална свалка. Вероятно това променя нещата.

Най-накрая стигнахме до улица, задръстена от паркирани коли, а Тео се мушна зад една лъскава и червена. След това, преди още да съм успял да откопчая колана си, той вече беше слязъл и крачеше към къщата.

Хукнах да го догоня нагоре по улицата, а после през красива морава — провинциално красива със симетричните цветни храсти по периферията на верандата. Всички лампи в къщата светеха до една и вече дочувах приглушено гласовете на хората, които се смееха, приказваха си и очевидно си прекарваха добре.

Бранди се затича след мен и настигнахме Тео чак когато вече стоеше загледан във вратата.

— Хм, защо не опиташ с почукване — предложи Бранди.

Той я погледна кръвнишки.

— Вече го направих, но никой не…

В този момент вратата се отвори и отвътре се показа дребничко червенокосо момиче. Тя се сепна за миг, сякаш не беше очаквала да види точно нас.

— О! Тео! — възкликна.

Върху лицето на Тео цъфна гигантска глуповата усмивка, каквато не бях виждал от първите му срещи с Бранди.

— Здрасти, Натали!

— Казах ти да ме наричаш Нати — отговори тя. — А това трябва да са Бранди и Ащън.

— Аспън — тя погледна към мен, щом заговорих. На мига разбрах защо Тео си е паднал по нея. Имаше яркосини очи, които ми напомняха… всъщност, напомняха ми за Бранди. — Аспън Куик.

— Странно име — заключи тя и кимна някак одобрително.

— Знам. Така е, нали? — казах.

Точно по тази причина зарязах истинското си първо име, когато бях в трети клас. Харесваше ми да съм онзи със странното име.

Тя се усмихна.

— На всичкото отгоре Куик. Роднина ли си на Хедър?

— Познавала си я?

Натали леко наклони глава.

— Населението на Три Пийкс се състои кажи-речи от осем души. Всеки познава всеки. Разбира се, че познавам Хедър — сегашно време. Това беше странно, но преди да съм успял да направя коментар, тя продължи: — Е, много се радвам, че успяхте! Винаги имаме нужда от свежа кръв на тези събирания. Но аз трябва да посрещна някого отвън, така че да се видим край басейна?

— Басейн, басейн, басейн — мърмореше тихичко Бранди и подскачаше на пръсти. Беше толкова сладко.

— До скоро — отвърна Тео и помаха, изражението му беше някак оцъклено.

Натали мина край нас, но още щом стъпи върху моравата се обърна назад.

— О, имам един съвет, тъй като всички сте начинаещи. Не пийте от червеното.

— От кое? — попитах.

— Чу ме.

— Но какво значи това? — отговори Бранди.

— Ще видите — каза Натали и се отправи през тревата към кола, която спираше точно зад тази на Тео.

Къщата беше празна. Лампите светеха, но нямаше никого — вероятно всички бяха в задния двор. Ето защо тримата прибавихме обувките си към огромната купчина край входната врата и последвахме глухите звуци от парти през преддверието и кухнята, а оттам през още една врата… в този момент шумът изведнъж стана оглушителен. Подсвирнах тихичко, докато оглеждах всичко наоколо. Басейнът, пълен с хлапаци, които се потапяха един друг и се стараеха с всички сили да задържат чашите си високо. Огромната платформа около него. Джакузито. Наистина имаше джакузи.

— Още ли мислиш, че твоят покрив е по-добър? — обърна се самодоволно Бранди към Тео. Вече събличаше роклята си, разкривайки… ох. Отдолу беше по бански. Електриковосин.

Бранди

по

бански.

Сериозно.

Изглежда дори не забеляза, че има опасност очите ми всеки момент да изскочат, за да се лепнат за кожата й, а просто намачка роклята на топка, захвърли я върху камара от чантички и изтича към басейна.

И… водна бомба.

Няколко души изпищяха от задоволство, щом водата се разплиска след цамбурването на Бранди, а две секунди по-късно тя се появи с потъмняла от водата руса коса, размазана в горния край на бузите спирала и извити в усмивка устни. Помаха към нас. Тео отвърна с помахване. Минаха поне две секунди, преди да се усетя, че имам мускули на ръката и мога също да помахам.

Размърдах ръка, разтеглих устни в усмивка и, о, боже, Бранди беше по бански от две части. Горе на езерото винаги носеше онзи стар черен цял бански. Но това. Това беше…

— Добре ли си, човече? — попита Тео. — Имаш вид сякаш ще се гътнеш.

Опитах се да се усмихна престорено.

— Хм… тя… хм.

Тео хвърли бърз поглед към Бранди, чието горнище — о, какво горнище само — още се виждаше над водата. След това отново погледна мен.

— Ах.

— Твоят покрив — заявих спокойно аз — категорично не е по-добър от това.

Той ме погледна с крайчеца на окото си.

— Падаш си по нея, а?

Сякаш изобщо не беше забелязал, че я гледам влюбено от цели две проклети години.

— Щеше ли да е проблем, ако е така? — попитах, като се стараех да звуча по-ведро, отколкото се чувствах.

Тео се замисли за миг. След това сви рамене.

— И без това няма шанс да се съберем. Но слушай, човече. Ако я нараниш… Ще ти размажа физиономията. Разбра ли?

Ако се стигнеше дотам, че да нараня Бранди, с удоволствие бих размазал физиономията си сам.

— Разбрано.

— Супер — а след това ме плесна по рамото. — Отивам да намеря Натали.

Щом той изчезна, постоях малко, загледан в партито. Въздухът беше нагнетен от енергия, отвсякъде миришеше на алкохол и почти всички, без значение дали в басейна или извън него, бяха само по бански.

Едно беше да се съблека по боксерки на езерото, където бяха само приятелите ми, някакви възрастни хора и малки деца и всеки беше в своята лодка и се занимаваше само със своите неща, но нещо в близостта на цялата тази тълпа ме накара да задържа ризата си, където си беше. Ето защо, вместо да последвам примера на Бранди, се огледах за пиячка — и веднага забелязах група хора, скупчени в единия ъгъл на платформата.

Приближих се и видях дълга пейка, отрупана не с бутилки и кутийки, а с грозни оранжеви охладители с надписи: Синьо. Зелено. Жълто. Червено.

Момиче с дълга пола и велурен потник с ресни седеше наведено над Жълтия охладител и пълнеше чаша. Подаде я на чакащо момче, то я надигна и гаврътна половината на една глътка.

— Ще я допълниш ли? — попита.

— Върни се на опашката, Кендрик — отговори момичето. Гласът й ми се стори познат, макар да бях почти сигурен, че не съм я срещал преди. В този момент ми просветна — в мига, в който се обърна към мен и попита:

— Коя е твоята отрова?

Лия.

Косата й не беше пусната, както когато се запознахме преди няколко дни. Беше вдигната в множество рошави възли — бяха поне осем. Освен това с черното червило и кафявия кожен потник, който беше облякла върху тениска, приличаше на някой, който идва директно от Удсток[22]. Или от готик клуб от осемдесетте. Едно от двете.

При всички положения беше притеснително секси. От друга страна, разбира се, вероятно още ме мразеше заради онова.

— О — отвърнах.

— О — повтори тя и присви очи щом ме разпозна. — Кой те покани?

Да. Определено още ме мразеше.

— Ъъ. Натали. Имам предвид, че покани моя приятел Тео. Ти го видя онзи ден и…

— Нати знае ли, че си крадец? — попита Лия.

— Виж, кълна се, че не съм — заговорих. — Аз просто…

Тя се изправи на крака, при което многоцветната й хипи пола се завъртя около тялото й и тя извърна към мен очертаните си с черен молив очи.

— Ти просто какво?

Трябваше бързо да измисля нещо. Нещо, което дори да е глупаво, ще ми позволи да се измъкна от обвиненията в опит за кражба.

— Исках да въведа номера си в телефона ти — излъгах и се опитах да изглеждам разкаян. — Видя ми се сладка и…

Тя примигна срещу мен, след това за голяма моя изненада взе, че се разсмя.

— Значи не си крадец, а? Просто си кретен?

Определено бях по-скоро крадец, отколкото кретен, но не по начина, по който тя си го мислеше. Все пак, след като очевидно не можех да го призная, просто разтърках разсеяно врата си, който отново се беше схванал, и свих рамене.

Без да чака отговор, тя извъртя очи.

— Е, не допускай грешки в това отношение: ако те хвана отново да крадеш нещата ми или нещата на някой друг, ще ти отрежа някой от крайниците и ще те накарам да го изядеш. Няма да ти дам шанс да избираш кой точно. Разбра ли?

— Ти кой точно би избрала? — повдигнах вежди.

— О, боже, моля те, не ми казвай, че си дошъл тук да флиртуваш. Не си правиш услуга.

Опа. Все пак имаше право. Не бях в добра позиция.

— Всъщност дойдох за питие. Към теб ли трябва да се обърна?

— Точно към мен — отвърна тя и взе чаша от струпаните между Зеления и Жълтия охладител. — Имаш ли предпочитания към цвета?

— Не съм съвсем сигурен — казах. — Какво има в тях?

Лия се изсмя.

— Не мога да отговоря на този въпрос. Пред теб са днешните специалитети на Сейди Елис. Има разнообразие от цветове и всеки съдържа нужните съставки за постигането на съответния оттенък. Виж — каза тя и вдигна капака на контейнера с надпис Синьо. Течността вътре със сигурност беше изкуствено оцветена с боя от тези, които прибавят в цветните моливи или в цветните кубчета лед.

Замислих се на кой вариант да се спра.

— Е, Нати предупреди да не пия от Червеното. Затова, което и да е, но без Червено.

Устните на Лия се извиха в иронична усмивка.

— Само защото Нати Фрейн носи колкото катеричка. Според Сейди Червеното е най-доброто.

О. Значи било важно колко носиш на алкохол, не вкусът. Е, аз можех да нося колкото деветдесеткилограмов футболен защитник. В такъв случай Червеното не би било проблем.

— И ти ли пиеш Червено? — попитах.

— Аз пия Спрайт — отвърна тя. — Предан шофьор съм на Сейди и Джеси.

В този момент увито в хавлия мокро момиче дошляпа до нас по платформата.

— Напълни я, Улф — каза то.

Лия взе чашата й и сипа Червено до ръба.

— Хей — обади се младежът до мен, Кендрик, който вече беше пресушил своята чаша с Жълто. Зад него още няколко души се мръщеха.

— Никакво хей — заяви момичето с хавлията. — Аз съм приготвила това, така че мога да пререждам опашката. Привилегията на твореца.

— Ти си Сейди Елис? — попитах, щом Лия й подаде чашата.

— Единствената и неповторима — отвърна тя и отпи голяма глътка Червено. — А ти си…?

— Аспън Куик — представих се. — Канех се да си взема от… Червеното като че ли.

— Чакай, Куик? — изненада се Лия.

— Добър избор — отговори Сейди. — Червеното е трепач. Хей, Лия, виждала ли си Джеси?

— Куик, в смисъл че си роднина на Хедър? — продължи Лия.

— Да, в този смисъл — признах и в този миг забелязах изражението й, което внезапно беше станало кисело. — Защо?

— Нищо — отсече тя, а след това се обърна към Сейди.

— Не. Джеси още го няма.

— Приятел, ще взимаш ли питие, или не — попита Кендрик и ме сръчка в рамото.

Пред мен Лия вече беше коленичила и ми пълнеше чашата.

— Заповядай — каза и ми обърна гръб в мига, в който взех питието си. — Давай, Кендрик.

Знаех, че се старае хлапето да получи питие, преди да избухне, но останах със силното впечатление, че бях пренебрегнат. Че този път съм попаднал в черния й списък по непонятна за мен причина.

— Опитай го — настоя Сейди, която беше заобиколила Кендрик, за да застане до мен. Кимна към питиетата в ръцете ми.

Отпих. Беше горчиво, кисело и сладко едновременно — и много, много алкохолно.

— По дяволите — измърморих и погледнах чашата. Беше пълна почти догоре. Не бях сигурен, че ще се справя докрай.

— Нали? — каза Сейди сияеща. — По-добро не съм правила досега. На третата чаша съм. Бива си го, нали? Ще ми се Джеси да беше тук, за да го опита. Вече щеше да е на покрива.

— Защо Лия е… Кой всъщност е Джеси? Имаш предвид буквално на покрива?

— Почакай, ще ти покажа — каза Сейди и мушна ръка под пейката с питиетата, където бяха прибрани няколко чантички. Извади телефон, въведе парола и взе да превърта снимките си, докато намери онази, която търсеше.

— Това е Джеси — каза тя и ми показа снимка на тип, който беше кръстосал очи към камерата. Физиономията му беше странна, но още по-странен беше фактът, че можех да се закълна: виждал го бях някъде преди. Присвих очи, но преди да съм успял да се вгледам детайлно в лицето му, Сейди превключи на друга снимка. Джеси и някакво момиче, свенливо облегнати един на друг, очевидно на същата пейка, на която бяха подредени охладителите.

При това не беше случайно момиче. Беше Лия. Наистина ли бях определил Лия като свенлива? Но погледнах по-отблизо и се уверих, че изглеждаше точно такава. Свенлива. Млада. Странно изпълнена с надежда.

Сейди отново превъртя снимките и този път видях какво имаше предвид по-рано. Момчето от снимките, което вече не беше с кръстосани очи, седеше на покрива на същата тази къща, вдигнало високо ръце, и странни ивици светлина се стрелкаха край него.

— Светещи пръчки — обясни Сейди и увеличи изображението с пръсти. — Огъна няколко, за да направи обръч. Не се получи, но кого го е грижа? Все пак беше страхотно.

В този момент ми светна. Беше същото лице, което бях видял във вечерта на ритуала на триадата. Това беше момчето, на което беше принадлежал онзи Батман. Бях му отнел състезателния хъс.

Зачудих се дали магията ми беше подействала на него повече, отколкото на Лия.

Усетих, че тя очаква някакъв отговор и казах:

— Да, наистина е страхотно. Значи… него го няма тук?

— Очевидно не — каза тя и се зае отново да прибере телефона си. — Изчезна безследно преди два дни. Прави го от време на време. Мислехме, че ще се върне за партито, но… — и се отдалечи със свиване на рамене.

Джеси беше изчезнал преди два дни? Това беше странно… но вероятно беше съвпадение. Магията ми не караше хората да изчезват. Части от тях да, но цели хора.

— Хей! — провикна се Сейди. — Защо си още с дрехи? Трябва да поплуваш!

Погледнах басейна, цялото това плискане и пищене, бански и момчета с мускулести гърди и ръце. Без майтап, всеки от младежите в басейна беше в страхотна форма. Как беше възможно?

— По-добре не — отговорих. — Освен това си забравих банските.

— Просто плувай по боксерки — каза Сейди и хвана една от гайките на колана ми по начин, който вероятно щеше да е ужасно секси, стига да не заваляше така думите. — Или може би носиш бели слипове? О, боже, наистина носиш бели слипове, нали?

— Да — излъгах. — А ти, прекрасна госпожице, си пияна.

— Да, така е! — заяви тя. — Сега си топни задника в този басейн.

Сейди отново задърпа колана ми, този път по-ожесточено. Затова сложих ръка на рамото й, където хавлията се беше смъкнала и разкриваше черната презрамка на горнището на банския й. Достигнах до банския костюм, открих желанието й да плува с мен — беше по-скоро прищявка, отколкото истинско желание, освен това не беше никак голямо — и го взех.

След това казах:

— Не, така ми е добре.

— Хубаво! — отговори тя и остави хавлията да се свлече на дъските. Надигна отново питието си, изпи го на една глътка, а след това се затича и направи водна бомба, точно като Бранди малко по-рано.

От другата страна на басейна зърнах Тео да говори с червенокосата Натали. Изглежда разговорът им вървеше добре, с много усмивки, изобилие от жестове от нейна страна и разпалено кимане от негова. Бих го приел като готова свалка, но те не бяха сами. Имаше още едно момиче — висока, болезнено бяла брюнетка — усмихваше се и жестикулираше редом с Натали.

Е, може би другото момиче най-сетне щеше да схване намека и да ги остави сами.

Извърнах се и отпих още малко от Червеното.

— Хей, Аспън — чух глас зад гърба си. На няколко крачки от мен беше Бранди, подпряла лакти на ръба на басейна, а водните капчици проблясваха върху миглите й, докато ми се усмихваше. — Това за мен ли е?

— Какво… о! — казах, щом си спомних Червеното. — Моето е, но можеш да си пийнеш — коленичих на платформата, за да й подам чашата. Щом тя я взе, оцених колко по-близо съм до нея, когато не съм изправен. Дъските бяха мокри, но изведнъж престана да ме интересува. Седнах с кръстосани крака на ръба на басейна и гледах как Бранди отпива голяма глътка от моето Червено. — Как е басейнът?

— Много добре — отговори тя и лекичко наклони глава на една страна. — Трябва да влезеш.

— Не, не съм взел нищо за плуване.

Бранди се ухили.

— Ето как, приятелю мой, е възникнал нудизмът.

— Пфу — отвърнах. Или нещо от сорта.

— Хайде — не се отказваше тя и докосна коляното ми с два мокри пръста. — Ще въведеш нова мода. Аз ще последвам примера ти. А после ще се включат абсолютно всички. Нека точно ние сме щурите хора от друг град, които ще превърнат това парти в страхотно парти.

Или поне това ми се стори, че каза. Престанах да чувам след думите: Аз ще последвам примера ти. Това значеше, че ако аз сваля дрехите си, и Бранди щеше да го направи.

Отпих много голяма глътка от Червеното и наложих на останалата част от тялото си да не забелязва какво иска съзнанието ми.

— Хайдеее — настоя тя, без да маха ръка от коляното ми.

Ако бях абсолютно сигурен, че се шегува, щях да се включа в играта, несъмнено. Но сините й очи ми се видяха замъглени — зърнах онзи палав поглед, типичен за партитата след мръкване — и това ме накара да се поколебая. Уплаших се, че ако се съглася за каквото и да е, тя ще настоява да го изпълня.

Ето защо казах:

— Нека не е точно сега. Друг път, когато няма милион хора наоколо.

— Това обещание ли е? — попита тя.

Този път бях абсолютно сигурен, че не се шегува. Усмивката й беше хищна, влажните й рамене напрегнати, сякаш в очакване. Това беше. Моментът, на който се бях надявал. Следващият ход беше мой.

Наведох се, а Бранди леко се изтласка от басейна и изви врат, така че устните й да се приближат до моите.

Сякаш беше русалка, а аз моряк. Целунахме се и се целувахме още и още, беше просто епично — най-сетне целувах Бранди, най-сетне. Устните й бяха топли и с вкус на хлор — нищо, като това, което си бях представял, но в същото време бе всичко, което си бях представял.

Тя разтвори устни, наклони глава на една страна, за да се намести, а някой зад нас извика:

— Оо-оо-оо!

Тъкмо се чудех колко точно език да използвам и проклетият ми врат отново се схвана, така че ми се наложи да се отдръпна.

— Аспън? — ахна Бранди, а изражението й беше смесица от тревога и обида.

Простенах и разтърках врата си. Размърдах рамене. Изчаках болката да утихне до обичайното фоново състояние.

— Извинявай — казах.

— О, отново вратът ти? — попита съчувствено тя.

— Да, май ъгълът беше доста неудобен.

Та направи пауза.

— Само ъгълът ли? А останалото?

— Не беше никак неудобно — отвърнах. Всъщност не бях далеч от истината. — Точно обратното на неудобно. Беше страхотно.

— Страхотно не е обратното на неудобно — каза Бранди, но все пак се усмихваше.

Усмихваше се с особена свенливост, предвид факта, че преди по-малко от пет минути буквално ми беше наредила да се съблека чисто гол.

Отпих от Червеното. После преглътнах. Накрая го гаврътнах докрай, тъй като Бранди продължаваше да ми се усмихва по същия начин и това действие ми се видя подходящо. Тогава оставих чашата си настрани, а това означаваше, че вече нищо не стоеше между очите ми и гърдите на Бранди. Ах. Отново докосна коляното ми с ръка. Аххх.

— Изпи си питието — каза тя и кимна към празната чаша. — Защо не идеш за ново и да донесеш и на мен?

— Аз съм твоят рицар в бляскави доспехи — заявих. — Ще изпълня командата.

Мисията беше още Червено. А Червеното беше толкова близо! Лия Рамзи-Улф беше там, все още държеше чашите под канелките и даваше питиета в различни цветове на хора, различни от мен. Трябваше просто да ида там.

Първата стъпка беше да се изправя.

Успях.

Спънах се и чух Бранди да се кикоти зад мен.

След това се обърнах, прицелих се към Лия, тръгнах и щом се добрах до нея, подадох чашата си.

— Ошште Червено, ако моше.

Тя хвърли поглед към чашата, а после към мен.

— Изглежда Нати не е единствената, която не може да носи. Върви да пийнеш малко вода, после ще говорим.

Погледнах червилото й, което се беше размазало, и косата й с многото възли, която не би трябвало да изглежда добре, а изглеждаше, и потника, който беше наистина готина дреха.

— Къде е водата? — попитах, защото наистина исках да говоря. Но не с нея. Исках да говоря с Бранди. Всъщност не, тъй като за да говориш, трябва да не се целуваш. Целувките определено бяха основното занимание, което исках да споделя с Бранди.

— В кухнята — каза тя и посочи. Последвах пръста й с поглед. Къщата беше толкова далеч и изведнъж повече от всичко изпитах нужда да седна. Затова седнах. — Божичко — ахна Лия и приклекна до мен. — Добре ли си, новак?

— Аспън — казах.

— Аспън Куик — допълни тя. — Да, не ми напомняй. Остани където си, става ли? Хей, Сейди! Вдигни си задника оттам и донеси на това момче малко вода!

Откъм басейна се чу възмутен вик, което вбеси Лия. Не можех да определя какво казват, но знаех, че резултатът щеше да бъде вода.

— По-добре доведи Бранди — казах. — Или онзи другия. Тео!

— Кого? — попита Лия.

— Спрайт! — помолих. — Каза, че имаш Спрайт. Може ли малко?

Тя се поколеба за миг, след това се изправи, взе чашата си и ми я донесе.

— Пий бавно. Ако ще повръщаш, кошчето е ето там.

Пих бавно. Нямаше да повръщам.

— Не си голям пияч, а? — отбеляза тя.

— Изпил съм няколко питиета през живота си — отвърнах надменно.

— Аха — каза тя. — А нещо за хапване? Ял ли си днес?

Замислих се по този въпрос. Бях изял един сандвич на обяд, а после…

Стомахът ми къркореше. Да, бях забравил да вечерям.

Отпих още малко от спрайта й. Спрайта на Лия… в чашата на Лия. Беше я държала, беше пила от нея, поне откакто аз бях дошъл тук. Вероятно от часове.

— Ти — заговорих аз и се загледах в Лия. — Изобщо не си пила. Никак. Познах ли?

Някой се изкикоти, но Лия само повдигна вежди.

— Нито капка, откакто се появих тук.

Опипах чашата, потърсих място, от което мога да достигна и да открия нейната трезвеност. Исках само малко от нея. Съвсем мъничко, миниатюрно парченце. На нея нямаше да й липсва, а на мен щеше много да ми помогне.

Достигнах. Открих. Издърпах част, може и да не беше съвсем малко, вероятно по-скоро среден размер, и я насочих навътре, оставих я да се настани в мен.

Настъпи момент на спокойствие.

Тогава стомахът ми се надигна, зрението ми се замъгли и целият свят

Стана

Черен.