Камъните падат, всички умират

9

Челото на Бранди се сбърчи от объркване, щом съзря Лия с измачканата й пижама и разчорлена от съня коса.

— Е… това най-вероятно е моментът, в който ще ми кажеш, че не е това, което изглежда?

— Изглежда ли, че е трябвало вече да съм си тръгнала, но не съм? — попита Лия на мига. — Защото това е самата истина.

О, за бога…

— Стига, Лия, бъди мила — намесих се. — Бранди е готина. Освен това е мое гадже.

Лия извъртя очи в гримаса, но тонът й определено не беше толкова саркастичен, когато заговори отново.

— Добре. Хубаво. Не, определено не е това, което изглежда.

Бранди подпря длан на ханша си.

— Сигурна ли си? Защото изглежда, че в стаята на Аспън има момиче, а той излъга, че се качва да разговаря с баща си.

Изтръпнах. По начина, по който го представяше, наистина не звучеше добре.

Лия се обърна към мен и поклати глава.

— Излъгал си приятелката си за мен? Приятел. Я стига.

— Е, а ти вече трябваше да си си отишла — отвърнах на нападката й.

— Казах ти, че се улисах! — тросна се тя. А след това заговори на Бранди. — Съжалявам, толкова е неловко. Но не спя с приятелчето ти, споко.

— Тя просто прекара нощта тук — прекъснах аз Лия, преди да е станало още по-зле. — На пода. Това е всичко. Бурята наистина беше жестока и не можех да я оставя да си иде сама.

— Хм — погледът на Бранди шареше между нас. Несигурността забавяше говора й. — Съжалявам. Просто. Проблемът не е в пренощуването. Не само в пренощуването. Искам да кажа, изобщо нямах представа, че ще идва. Но защо ме излъга преди малко?

— Прикриваше мен — обади се Лия, преди да съм успял да измисля правдоподобен отговор. — Не може да се каже, че съм добре дошла тук, разбираш ли? Донякъде заради майката на Хедър… е, всъщност точно заради нея. Тя ме мрази от дън душа. А твоето момче просто се прояви като добър приятел.

— О — промълви Бранди и се опита да се усмихне. Изглеждаше доста изкуствено. — Аз, ъъ… всъщност нямах представа, че сте се сприятелили.

— Изненада — отвърна сухо Лия. — А и ако трябва да съм честна, той изобщо нямаше представа, че ще се отбия. Мой приятел пострада, а аз разбрах чак снощи и дойдох, защото това семейство е причината за всяко…

— Тя имаше нужда от рамо, на което да поплаче — заявих на висок глас. — А е знаела, че няма да съм заспал. И ето ни тук сега.

Лия ме стрелна с поглед. Бранди също. Да, не беше особено възпитано да я прекъсвам така.

— Амиии… и без това тъкмо си тръгвах — каза Лия. — Трябва да залича всички следи от присъствието си, преди майката на Хедър да се върне и да ми се нахвърли. Аспън, ще ме изпратиш ли?

— Разбира се — докоснах рамото на Бранди на излизане. Усетих мекия ръкав на тениската й с върховете на пръстите си. — Веднага се връщам, става ли?

Достигнах до нея само за миг. Достатъчно дълго, за да открия спомена на Бранди за казаното от Лия току-що и надигащия се интерес към въпроса за какво точно е причина моето семейство.

— Ммхмм — измънка тя, но отмести поглед. Въпреки онова, което тъкмо й бях отнел. Добре, щеше да се наложи да се потрудя малко повече. Но преди това трябваше да се отърва от Лия.

Щом слязохме долу, огледах старателно навсякъде. Не забелязах и следа от баба или леля Холи, затова дадох знак на Лия, че теренът е чист. Заедно стигнахме до колелото й, опряно на страничната фасада на къщата, скрито под стряхата и дървото с дебелия ствол, по което се беше покатерила снощи. Тя огледа велосипеда за щети, но остана доволна, вдигна единия си крак и се настани на седалката.

— Карай внимателно — поръчах й. — До скоро, предполагам.

Лия ме погледна остро.

— Значи приятелката ти няма представа?

— Моля?

— За магичните ти способности. За семейството ти. За Скалата. За всичко. Не знае, нали? Затова ли ме прекъсна преди малко? Затова ли излъга?

— Ами… — измънках аз и разтърках врата си. Наистина ми се щеше да престане да се схваща постоянно. — Да, нищо не знае. И наистина бих оценил, ако нищо не споменаваш, става ли?

Тя повдигна вежди и наклони глава на една страна.

— Нямаш ли намерение да й кажеш?

— Не, по дяволите — отвърнах.

— Ооо, добре. Да. Това ще завърши добре.

— Хей, престани. Ти не я познаваш. И мен почти не познаваш. Затова недей да ме съдиш.

Лия сви рамене.

— Не съм те съдила. Просто предвиждам. Както и да е, обади ми се, става ли? Ако искаш да поговорим за нещо…. за каквото и да е. За общи познати. За всичко.

С други думи: за Хедър. Искаше да говорим за Хедър. Може би наистина искаше да поплаче на рамото ми.

— Разбира се, щом искаш — обещах. — Обаче нямам номера ти.

— Вече го имаш.

— Така ли?

— Тази сутрин го запаметих в телефона ти — тя се ухили. — Не си единственият крадец на телефони наоколо, приятел.

Лия прибра стойката на колелото с крак и потегли надолу по алеята, а аз се загледах след нея и камъчетата, които хвърчаха от гумите й.

Разбира се, когато проверих контактите в телефона си, там имаше нов номер. Нов номер, от който току-що бях получил съобщение, гласящо:

Объркан, отворих съобщението. Засмях се. Съобщението на Лия беше отговор на такова, изпратено до нея от моя номер:

Поклатих глава и й изпратих емотикон със среден пръст, последван от усмихнато личице. Да, първото ми впечатление за нея в книжарницата се оказа правилно. Беше готина мацка. А и забавна.

— Какво е толкова весело? — чух гласа на Бранди откъм вратата. Усмихваше се мило, не изглеждаше фалшиво както преди. Поне не съвсем.

— Глупости в интернет — отговорих аз и я придърпах към себе си. Тя седна до мен на леглото, а аз оставих телефона встрани и натиснах бутон, с който изключих звука, в случай че Лия пише отново. — Хей, слушай. Извинявай, че излъгах за Лия. Не те мамя или нещо подобно.

Бранди се разсмя.

— Аспън. Господи. Не съм си помислила, че ме мамиш. Просто ми се стори странно, че излъга. Хайде, не можеш да отречеш, че е странно.

— Да, така е — съгласих се с нея.

От края на коридора се чу спирането на душа. Тео.

— Е, какъв й е проблемът? — попита Бранди. — Двамата не изглеждахте особено дружелюбни един към друг при последната си среща. Не я ли нарече проклета?

Свих рамене.

— Понякога е досадна. Понякога не е.

— Значи е от твоите враголюбци — заключи Бранди и ме разсмя. — Откога се познавате?

— О. Всъщност, били са най-добри приятелки с Хедър — самата истина. — После сериозно се скарали и сега майката на Хедър я мрази — истина, доколкото ми беше известно, макар още да не бях получил потвърждение за подробностите. — Запознахме се на погребението на Хедър и поддържаме контакт — лъжа. — Пишем си съобщения във всякакви часове оттогава и предполагам, че точно затова не ми се стори толкова странно, че се появи посред нощ — абсолютна, кръгла лъжа.

Бранди ме изгледа с присвити очи.

— В буря като снощната?

Свих рамене.

— Лия кипи от емоции. Понякога просто не може да чака времето да се оправи.

— Има вид на такава.

Тя отново се намръщи. Така, сякаш очевидно иска да каже нещо, но не е сигурна как. Или просто не беше сигурна дали иска да го направи. Нямаше начин да е нещо добро.

Докоснах рамото й, сякаш се опитвах да я успокоя, и отново проникнах в съзнанието й през ръкава. И ето че бяха точно там, на самата повърхност: ясният й спомен за Лия, застанала права в стаята ми, споменът й за Лия и колко прекрасна изглеждаше в книжарницата, споменът й за начина, по който Лия ни беше изгонила от магазина, подозрението, че не й казвам всичко…

Е, последното определено трябваше да се махне. Изтръгнах подозрението, като го обгърнах с волята си до последното крайче, за да бъда сигурен, че нищо не е останало. В мига, в който го изхвърлих, тя се облегна на мен и сложи глава на рамото ми. Нещо като странична прегръдка. Протегнах ръка, прегърнах я силно и затворих очи, за да отмине замайването от свързването.

— Намирам за чудесно, че си й толкова добър приятел — каза Бранди. — Много си мил.

Звучеше съвсем искрено, а това означаваше, че съм си свършил работата. Не беше нужно да вземам нищо повече от нея. Поне не днес.

— Е, ти пък си страхотно момиче — казах и я целунах по челото. Това я накара да се изправи и да ме дари с истинска целувка. С език. От онези, които продължаваха дълго.

Поне докато Тео не се появи на вратата.

— Уф, вземете си стая.

— Имаме си — Бранди прекъсна целувката със смях. — Дори сме в нея.

Тео направи физиономия. Вече се беше облякъл, а косата му още лъщеше след душа.

— Щях да предложа да идем до езерото, но…

— Да, да, да. Езеро, езеро, езеро — взе да скандира Бранди и скочи на крака. — Нека само взема един душ. Десет минути, става ли?

Тя изтича към коридора, а Тео поклати глава към мен.

— Десет минути. Ще мине целият ден.

— Ти ли го казваш? — отвърнах. — Ти беше там половин час. Върви да измиеш чиниите, става ли? Твой ред е.

— Мм… добре — съгласи се и продължи да бърше мократа си коса с хавлията. Чак когато изчезна от погледа ми, отново погледнах към телефона си. Имаше ново съобщение от Лия:

Въпросите си ги биваше. Но аз имах и още един, който да прибавя към списъка. Дали само на Лия й беше спестена новината за смъртта на Хедър, или на всички в града? Като си мислех сега, не бяха ли думите на онази Натали „познавам Хедър“? В сегашно време? Може би Лия беше на прав път. Може би наистина всичко се пазеше в тайна.

Но защо… наистина нямах идея.

Не бях ходил на езерото почти две седмици. От, преди да тръгна с Бранди. А не се бях качвал в лодка още по-отдавна. И все пак, след като вече знаех, че омразата ми към лодки изобщо не е истинска, а е резултат от онова отразяване на нещата, които се бях опитал да взема от Лия, знаех, че трябва да се боря с нея. Ето защо, когато Тео предложи да вземем водно колело, не възразих, макар отчаяно да ми се искаше. Просто се качих.

И беше ужасно.

Също толкова ужасни бяха хвалбите на Тео за поетичната прелестна Кори, неговото лятно увлечение. Бранди единствена беше в състояние да отговори нещо. Аз бях твърде ангажиран с клатушкането, като си представях какво ще се случи ако — когато — се преобърнем и паднем във водата. Опитвах се да убедя себе си, че езерото всъщност не е пълно със змиорки, токсични химикали или отпадъчни и отходни води. И всичко беше заради проклетото отразяване от Лия.

Все пак успях да го преживея и се заклех никога повече да не ходя на езерото, никога, а скоро бяхме обратно в колата на Тео и пътувахме към Три Пийкс и закусвалнята. Безопасната закусвалня на сушата.

Докато дадем поръчките си, бях получил две нови съобщения от Лия.

Намръщих се на телефона си объркан, но отговорих — Разбира се — въпреки това. Нямах идея накъде бие Лия, но не ми струваше нищо, така че защо не?

— Хей, без писане на съобщения на масата, Грубиян Нелюбезников — обади се Бранди. — Имаме си компания.

Щом вдигнах глава, видях познато момиче да приближава към нас.

— Поканих Кори — съобщи Тео. — Надявам се, че нямате нищо против.

Всъщност не, нямах съвсем нищо против; Тео току-що ми беше предоставил идеална възможност да разбера колко хора знаят за Хедър. Ето защо, след като се запознахме, след като дадохме поръчките си и след дългата лигава целувка на Тео и Кори, която изглежда целеше единствено да се изфукат, аз заговорих:

— Е, Кори, отдавна ли живееш тук?

— Цял живот — отговори тя и попи устни със салфетката си. — Защо?

— О! — престорих се на изненадан. — Просто ми бе любопитно. Идвам тук от години — гостувам на роднините си, — а никога не съм те срещал. Помислих си, че си нова.

— О, кои са роднините ти? Дали ги познавам?

— Семейство Куик. Всъщност, братовчедка ми беше на нашата възраст. Хедър?

— Хедър Куик — повтори Кори и замислено сбърчи вежди. — Да, звучи ми познато. Мисля, че е една година след мен в училище? Като че ли? О, чакай, тя още ли учи в местната гимназия?

И ето го и него. Отговорът, който ми трябваше. Ако беше известно, че Хедър е починала в градче като това, всички щяха да знаят името й. Значи не само Лия не беше наясно с истината.

До мен Бранди изглеждаше леко ужасена и на мига осъзнах, че планът ми има недостатък. Каквато и странна версия да беше измислило семейството ми, за да потули историята, не исках приятелите ми от града да разбират за нея. Поне не преди да съм разтълкувал какво става.

Затова просто отместих поглед, сякаш не ми е комфортно да обсъждам този въпрос, и отговорих:

— Не, вече не — след това изчаках неловкото мълчание да продължи една идея по-дълго, прочистих гърлото си, усмихнах се и заговорих за друго.

И все пак по време на цялата вечеря не можех да престана да мисля колко странно е всичко това. Нямаше причина семейството да иска да прикрива смъртта на Хедър, нали? Освен ако…

Стига някой от тях да не я беше убил. Каква глупост. Все пак не можеше и дума да става за подобно нещо. От друга страна, нещо се случваше и исках да знам точно какво.

В мига, в който ометох бургера и пържените картофки, се престорих, че чувам телефона да звъни в джоба ми. Извадих го и отговорих на въображаемия събеседник, а после казах, че отивам възможно най-скоро.

— Леля ти ли? — попита Бранди, след като се престорих, че затварям.

— Както винаги — отвърнах. — Трябва да бягам. Но ще се видим по-късно в къщата, нали? Радвам се, че се запознахме, Кори.

— И аз, Аспън. О! Аспън! — лицето й сякаш просветна и лекичко се засмя. — Ето къде съм чувала това име преди!

— Чакай, къде? — стомахът ми се преобърна. Изникваше ново парче от пъзела. Кори се канеше да каже нещо за Хедър. Усещах, че е така.

Но тя каза само:

— Ти си онзи, който припадна на верандата на партито!

Бранди вдигна ръка към устата си и се изкикоти в нея. Тео не си направи труда да прикрива подобния на грухтене смях. Изпитвах еднакви дози ужас и облекчение, но признах:

— Да, това бях аз.

— Човече, съжалявам, че пропуснах момента — каза Кори. — Е, до скоро!

— До скоро — отвърнах и се отправих към вратата.

Вървях толкова бързо, че стигнах до къщата за десет минути вместо за обичайните си петнайсет. Но когато вече бях там, открих… нищо. Лампите бяха угасени и нямаше никого у дома. Проверих бялата дъска на хладилника, в случай че някой е оставил бележка, но не. След това погледнах на алеята — и да, колата на леля Холи я нямаше. Очевидно бях пропуснал този момент на влизане. Нямаше кого да попитам за прикриването на историята на Хедър, а това означаваше, че излишно бях изоставил приятелите си.

Е, поне ми се отваряше възможност да се заема с услугата, за която Лия ме беше помолила. Вземайки стълбите по две наведнъж, светнах лампата в стаята на Хедър и се отправих към гардероба. Отворих вратата. Огледалото, съвсем тънко, показваше отражението ми само до коленете. Просто беше закачено в горния край на вратата, а не залепено за нея, така че лесно можех да го вдигна. На гърба му беше залепен, точно както беше казала Лия, голям, доста измачкан хартиен плик.

В него имаше малък, доста по-нов такъв, на който пишеше: Само за погледа на Шерлок.

Шерлок. Да, много логично. Както и да е. Седнах на пода, облегнах гръб във вратата и отворих плика. Вътре имаше писмо, написано върху лист с редове, неравно откъснат от тетрадка. Веднага разпознах почерка от дневника на нощното шкафче и гърбовете на снимките, които бях открил в едно от чекмеджетата на скрина. Беше на Хедър.