Камъните падат, всички умират

Преди

Диско топки над главите ни. Миризма на пот, замаскирана от силни сладникави парфюми. Аромат на пунш, бисквити и сладкиши. Някаква отвратителна поп песен гърмяща от колоните. Всички странно издокарани хора. Приличаше по-скоро на карнавал, отколкото на бал, с достатъчно неща, които да те разсеят, така че да се изгубиш — но аз не бях изгубен. Знаех съвсем добре къде се намирах (стоях подпрян на стената далеч от масата за безалкохолни до дребно хлапе на име Омар) и знаех съвсем точно къде е Бранди (танцуваше с Тео), а единствено това беше важно.

— Толкова е готина — измърмори Омар до мен.

— Да — съгласих се и в този момент се замислих, че може да не говори за Бранди. — Чакай, коя?

— Тануджа — отговори той и кимна към едно момиче, което бегло познавах от часовете по английски език. Седеше сред група свои приятелки, облечена в сребриста рокля без ръкави.

— Върви тогава да я поканиш на танц — насърчих го.

Омар направи физиономия.

— Ще ми откаже.

— А ако не ти откаже?

— Ще го направи.

Доколкото ми беше известно, Тануджа не излизаше с никого. Спомням си, че си помислих как ако Бранди беше сама, щях да я поканя, още преди музиката да е започнала. На практика бях готов да убия, за да съм на мястото на Омар.

Сложих ръка на кльощавото му рамо, проникнах в съзнанието му и потърсих свенливостта му. Не беше трудно да я открия; беше се разпростряла като гъба около цялата му личност, а това означаваше, че ще отнеме много време да я премахна цялата. Затова се отказах от този вариант и се насочих към бърза поправка: взех му увереността, че Тануджа ще го отхвърли.

После се наведох към него и казах:

— Приятел, просто опитай. Цял живот ще съжаляваш, ако не го направиш.

Омар се поизправи, пое дълбоко въздух и пое към Тануджа и приятелките й. Миг по-късно го видях да я води към дансинга.

Веднага след това отново забелязах Бранди. Беше облечена в тъмносиня рокля, която се вееше около прасците й, а тънките й презрамки подчертаваха слабите й рамене. Беше вдигнала косата си с лъскави украшения и беше оставила няколко свободни кичура, които се спускаха по гърба й. Приближаваше се към мен. Усмихваше се.

— Може ли един танц, драги господине? — попита.

В този момент музиката се промени: от бърза на бавна. Песента беше „Всяко твое вдишване”[37]. Създава усещането, че е любовна песен, докато не осъзнаеш, че всъщност това са мислите на едва ли не преследвач, и се чувстваш тъпо, задето си я мислил за романтична.

Бранди беше вдигнала ръката си напред. Гладка бяла кожа, нокти, лакирани в розово и корсажа от Тео на китката.

— Къде е кавалерът ти? — попитах твърде нелюбезно.

— Тъпче се със сладкиши — отговори тя. — Мрази да танцува. А и не се справя добре като мен и теб. Е, какво ще кажеш?

Нямаше как да откажа, след като питаше за втори път. Затова затанцувахме бавно, долепени един до друг в ритъма на тази песен, която съществуваше вероятно от четиристотин години. Ръцете ми бяха на гърба й. Нейните около врата ми. В продължение на четири минути си представях, че съм дошъл като кавалер на Бранди, а не като част от огромната й група приятели.

Когато бавната песен свърши и започна по-бърза, Бранди се наведе напред и ме целуна по бузата. Почти ми секна дъхът.

Обичам те, искаше ми се да кажа.

— Страхотна си — изрекох вместо това. Уф.

Бранди просто се засмя. Помня, че си помислих, че трябва да запомня този смях до края на живота си. Този смях и песента. Защото ако станеше така, че с Бранди никога не се получеше нещо, щях да имам тези четири минути, в които си бях помечтал…