Открадни сърцето ми

ДЕВЕТА ГЛАВА

Силвър се събуди от някакво разтърсване.

Студен въздух обливаше лицето й. Виеше й се свят. Тя отвори очи с усилие и осъзна, че е в двуколката. Знаеше, че дължи това на Блакууд и трябваше да му благодари, но само извика:

— Сири веднага! Къде ме водиш?

— У дома — изръмжа Блакууд. — Там, където ти е мястото. Може би някой ще има достатъчно разум да се погрижи да стоиш там.

— Не мога да си отида вкъщи. Не още. — Силвър изстена. Главата й щеше да се пръсне от болка.

— Облегни се назад — каза Блакууд. — Изпи почти половин бутилка бренди. Главата ще те боли на сутринта.

— Вече ме боли — отвърна тя с раздразнение.

— Това ще ти бъде урок.

Блакууд я погледна и отмести кичур коса от лицето й.

Странна топлина нахлу в гърдите на Силвър. Когато я гледаше по този начин, когато я докосваше толкова внимателно…

Тя се навъси.

— Бренди ли? Значи съм пила бренди. И точно колко време не бях на себе си, разбойнико? А ти какво правеше, докато спях?

— Не можеш да си спомниш? — каза през смях Блакууд. — Мислех си, че търсиш мъж да те разсипе, Слънчев лъч? Не беше ли тази работата, която ми предлагаше?

Силвър усети как се изчервява.

— Разбира се, но само формално.

— Формално ли? Опасно, много опасно. Няма много мъже, които да чуят такова предложение и да не го вземат за истина. Да, бих казал, че при такова предложение ще вземат всичко или нищо.

В гласа му имаше нещо, което я караше да остава без дъх. Също като онази нощ в пустошта.

Мътните го взели този мъж! Нямаше намерение да се поддаде на проклетия му чар! Не, просто щеше да го използва.

— Ето ти един урок, скъпа моя — обади се Блакууд. — Много внимавай какво пожелаваш, тъй като можеш да си го получиш.

Нахалник! Силвър се обърна и опипа пистолета в ботуша си. Помисли дали да не прати един куршум в гърба му. Но не можеше, дори той да беше разбойник.

Когато стигнаха до тесния път, водещ нагоре по хълма към Лавендър Клоуз, Силвър каза:

— Е, вечерта беше чудесна. А сега можеш да спреш тук. Ще продължа сама.

Той скочи от двуколката и тихо се изсмя.

— Какво е толкова смешно?

Той поклати глава, неспособен да говори.

— Да не си пропуснала нещо, Слънчев лъч?

Силвър можеше и да го мрази, но трябваше да признае, че гласът му можеше да накара камъните да запеят. Тръпки преминаха по цялото й тяло.

— Ако чакаш целувка за лека нощ, ще стоиш тук, докато адът замръзне! — сепна се Силвър и дръпна юздите.

Блакууд се намръщи. Лицето му беше напрегнато. Не направи опит да я спре, когато тя пое в нощта.

Силвър трябваше да свърши хиляди неща. Но тя небе свършила нищо. Седеше в стария стол на баща си, заровила лице в ръцете си.

Мразеше Блакууд. Искаше й се той да умре. Но всъщност не беше така.

Мразеше себе си, защото той я караше да се чувства безразсъдна, любопитна, жадна за нещата, които никога нямаше да изпита. Тя беше отговорна за Брам и Лавендър Клоуз. Никога нямаше да забрави това.

Разбира се, тя бе привлечена от него, защото той бе показал неочаквано внимание в момент на ужас. Но докато седеше в тъмното, Силвър започна да разбира колко много се лъжеше. Тя знаеше, че животът й вече никога нямаше да бъде лек.

— Това, което искам да знам, е къде беше и какво прави там?

С блеснали очи Тинкър стоеше насред оранжерията и се мръщеше. Ръцете му все още бяха прашни от изсушените цветя, които бе сортирал.

Силвър примигна от светлината на фенера му, чудейки се колко дълго е седяла в тъмното. Чудейки се. Отричайки.

Надявайки се. О, мили Боже, надявайки се с цялото си сърце…

— Казах ти, Тинкър. Отидох да намеря Блакууд. Това беше единствената ни надежда и не ме интересува, ако не ти харесва. Трябва да направим нещо, нали? Дори и този арогантен, нетърпим човек да си мисли, че може…

Силвър замълча.

Загрубели от работа ръце уловиха раменете й.

— Недей, Силвър, момичето ми. Ядосваш се на мен. Твоят стар, Тинкър, спомняш ли си?

Миг по-късно и тя беше в прегръдките му и ридаеше. Старият човек беше достатъчно мъдър да я остави да се наплаче.

Тинкър размаха пред лицето й смачкана носна кърпа.

— Хайде сега да ми разкажеш всичко.

— Имаше друга бележка. Почистих стъклата и сложих една саксия пред дупката, но все още можеш да видиш откъде дойде камъкът.

Тинкър изруга.

— Защо не ми каза, момиче?

— Защото не исках да те тревожа. Мислех, че сама мога да се справя. Мислех, че той ще разбере колко добра е идеята.

— Той? Имаш предвид Блакууд?

Силвър кимна.

— Боже мой, не ми казвай, че си отишла да търсиш този разбойник!

— Разбира се, че го направих.

— На бой с петли?

Тя смело кимна.

— В онзи игрален дом?

Друго кимване.

— Мили Боже, не и в…

— Точно. Намерих го там. Само дето няма да ми помогне. Не иска и да чуе за моя план.

— И добре е сторил.

Силвър ядосано задърпа кърпичката в ръцете си.

— Онова псе, Милбанк, също беше там. Щеше да ме види, но Блакууд ме дръпна до себе си тъкмо навреме.

Тинкър се намръщи.

— Какво е направил?

— О, не е това, което си мислиш — нетърпеливо отвърна Силвър. — В действителност проклетникът нямаше търпение да ме махне оттам. Изобщо не се интересуваше. Нито дори след като Милбанк искаше аз… той искаше ние да… — Тя млъкна, изчервявайки се.

Тинкър се вкамени от ярост.

— Ще убия това мръсно магаре. Омръзна ми от развратническите му номера! Вече няма да ходиш никога без мен! Особено нощем.

— Знам, знам — измърмори Силвър и се усмихна. — Само че съм изгубена.

— Не, не си! Да не чувам повече такива приказки.

— Добре, Тинкър.

— Хм. Така е по-добре. Защото ако още един път се измъкнеш по този начин, ще се погрижа цяла седмица да не можеш да седнеш!

— Наистина съжалявам. Знам, че Брам и аз сме само бреме за тебе след смъртта на татко.

— Бреме ли? Ти прекали, Силвър. Имаме малко неприятности, но ще се справим. Само почакай и ще видиш

— Винаги се справяме, нали? — каза с усмивка Силвър.

— Разбира се. А сега, марш в леглото, непослушнице! Имаме толкова работа на сутринта. Ще доведа хора от града да ни помогнат. Не смятам да седя тук и да чакам завръщането на онези грубияни.

Луната вече залязваше, когато Блакууд премина през таен отвор в оградата от тисове и подкара Дябло през ливадата към Уолдън Хол. Сред горичка от брястове се издигаше красива къща, чиито широки прозорци бяха осветени единствено от луната.

Рози и жасмин пръскаха уханието си сред нощния въздух.

Ароматът им напомняше на разбойника за жена със зелени очи.

Блакууд отвори вратата, която водеше към градината. Раната го болеше, но беше в безопасност.

Никой в Кингсдън Крос не знаеше, че той беше собственикът на Уолдън Хол. Люснен Рийд Тиберий Фицджералд Деламиър, най-големият син на херцог Девънхам много внимаваше да не се разчуе. Дори предишният собственик на Уолдън Хол вярваше, че купувачът е богат търговец, току що завърнал се от Индия, човек с нестабилно здраве, който желае спокойствие.

Имението беше чудесно скривалище. Както се бе надявал, тук Люс бе необезпокояван от никого. След среднощните си приключения той се промъкваше безпрепятствено през скритите входове на имението.

Сега това беше домът му. Не и Суолоу Хил, великолепното, норфъкско имение, главната резиденция на семейството му от осем поколения. Нито пък елегантната градска къща на площад Бъркили. Нито ловната хижа в Шотландия.

Уолдън Хол бе добро убежище за най-прочутия разбойник на Норфък. Единствено довереният придружител на Люс, Джонас, знаеше тайната за благородническото потекло на разбойника.

И Люс имаше намерение това да си остане така.

Той смъкна маската си. Като си помисли за Силвър Сейнт Клеър, върху изваяното му лице се появи усмивка. Жената беше голяма неприятност, в това нямаше съмнение. Но Люс бе мъж, който обичаше неприятностите.

Той се опита да разбере с какво го привличаше тя. Кръвта му забушува, когато си спомни как се бе разтопила от целувката му. Как само бе повалила Шерингвейл. Храброст, невинност и страст. Беше страшно вълнуващо.

Бе имал много жени през годините. Красиви. Умни. Скромни. Страстни.

Но нито една от тях не бе го привличала толкова много, както Силвър Сейнт Клеър.