Открадни сърцето ми

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Плискаха вълни.

Някъде в далечината се чуваше писък на морски птици.

Поклащане, докато греблата потъваха и излизаха на повърхността.

Силвър отвори очи в тъмнината. Бяха я заловили в храсталака пред мелницата. Прокле се за глупостта си само миг, след като ги видя. Люс никога не би я призовал на такова опасно място. Защо не беше помислила, преди да хукне?

Но сега бе твърде късно, помисли си Силвър, усещайки вкуса на кръвта в устата си. Беше завързана и захвърлена в някаква лодка. Чу приглушени гласове. После я грабнаха груби ръце и я натикаха в мелничарски чувал.

Повдигаше й се. Люлееше се напред-назад, увиснала на рамото на похитителя. Чу се проскърцване на врата. После я захвърлиха върху студения под. Острие преряза грубия чувал.

В следващия момент Силвър се взираше в пламъка на свещ.

— О, добре дошла, скъпа моя.

Премигвайки, тя скочи на крака и се втренчи в мъжа пред себе си. На едното му ухо висеше обица и очите на мургавото му лице бяха сурови.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита гневно Силвър, макар че едва се държеше на краката си.

Мъжът се изсмя.

— Какво, никакъв страх? Отлично! Намирам това за доста забавно у една жена.

— Със сигурност това няма да ви се понрави — из съска Силвър и се опита да ритне мъжа. Не улучи и само миг по-късно ръцете й бяха завързани с дебело въже.

— Така е по-добре — изръмжа той. — Това ще охлади войнственото ти настроение.

— Не разчитай на това — троснато каза тя. — Кой си ти?

— Позволи ми да се представя. Аз съм Хамид бин Салим, капитанът на гвардията на алжирския паша. И понеже бях толкова откровен с тебе, мисля, че е време да отговориш на въпросите ми.

— Как ли пък не!

— Тигрица, а? — тихо каза похитителят й. — Но се чудя дали ще бъдеш толкова бясна след няколко минути.

Сърцето на Силвър заби силно. Възможно бе да са хванали Брам. Краката й изтръпнаха при мисълта, че брат й можеше да попадне в ръцете на този звяр. Но тя реши да покаже на престъпника, че не се страхува.

— Съмнявам се — кисело каза тя.

— Колко неприятни сте вие, англичанките. Нашите жени са далече но сговорчиви — благодарение на Аллах.

— Благодарение на камшици и грубияни като тебе.

Похитителят се усмихна.

— Какво искаш от мене? — попита тя.

— Много е просто. Първо искам записките на баща ти и дневника му. После искам товара със злато, който скрих в сандъчетата с лавандулови насаждения, изпратени от Средиземноморието в деня преди смъртта му.

Силвър стисна юмруци. Изведнъж още част от мозайката дойде на мястото си. Значи той беше един от онези, които са искали да замесят баща й в някакъв пъклен план.

Но тя се постара да прикрие вълнението си.

— Не знам нищо за никакъв товар. Много внимателно прегледах нещата на баща си и не намерих никакво злато, уверявам те. Сигурно вече знаеш това, тъй като си претърсил работилниците.

— О, да, но само глупак не би скрил добре такова богатство, а ти скъпа далеч не си такава.

Хамид извади украсена със скъпоценни камъни кама от пояса си. Насочи извитото й острие към гърлото на Силвър и каза:

— Мисля, че е време да ми отговориш, невернице, къде е скрито златото?

— Няма никакво злато. Да не мислиш, че не бих го използвала?

Хамид сви рамене.

— Ако си толкова умна, колкото си мисля, няма да го използваш. Лавендър Клоуз отдавна е под наблюдение. Трябва да си забелязала.

Силвър го изгледа заплашително.

— Пусни ме! Нямам нищо твое!

Хамид се засмя хладно.

— О, имаш, Госпожице Сейнт Клеър. Почти хиляда лири в злато!

— Лъжеш!

— Ни най-малко! Но ти си упорита като баща си. Какво нещастие, че хората, които изпратих при него, се оказаха глупаци.

— Какво имаш предвид?

— Когато баща ти вече не ни беше от полза, бяха изпратени хора да го отвлекат. Той не можеше да си позволи да откаже предложението ни, понеже неговите растения бяха идеално прикритие.

— Но той отказа да върши мърсотиите ви!

— О, скъпа, само няколко седмици мъчения и той щеше да се съгласи на всичко. Просто онези глупаци отвлякоха друг вместо него. Бяха се объркали в проклетата мъгла. Доведоха човек с червен карамфил на ревера, а не с червена роза.

— Люс — каза Силвър, най-после разгадала мистерията.

— Да, вместо баща ти, отвлякоха възхитителния маркиз Данууд. Докато открихме грешката, вече беше твърде късно. Пленникът бе държан изолиран повече от година по нареждане на приятелите ни в Лондон. Знаеше прекалено много и не можехме да допуснем да се върне. А с баща ти приключих много бързо.

— Убил си го! — изсъска Силвър.

— Разбира се, скъпа. Това е наказанието за всички, които изменят на пашата.

— И защо избрахте баща ми?

— Защото разполагаше с идеално средство за пренасяне на златото ни в Англия. Можехме да го крием сред пръстта на неговите насаждения, без никой да обърне внимание.

— И кой измисли това? — изсъска тя.

— Лорд Ренуик, разбира се. Човекът, когото ти и брат ти едва не заловихте в Кингс Лин. Да, ти беше много находчива, Госпожице Сейнт Клеър. Не се уплаши дори когато изпратихме хора да те прогонят от земята ти. Направо ме изкушаваш да те отведа със себе си. Ще бъде истинско предизвикателство да те опитомя.

— Първо ще трябва да ме убиеш и тогава ще ме на караш да ти се подчиня, куче!

— Това е последната възможност. Но мисля, че ще се разберем. Даваш ми дневника на баща си и аз ще ти подаря живота.

— Много добре, но има малък проблем. Нямам представа къде е скрито това злато и дали изобщо има такова.

— Мислиш, че не говоря сериозно, но може би това ще те убеди.

Хамид се обърна и плесна с ръце.

Появиха се двама мъже, които влачеха някакъв човек. Силвър изтръпна. Човекът беше в безсъзнание.

— Не! — извика тя ужасена. — Не и Люс!

— Но разбира се, скъпа. Когато твоят англичанин избяга, трябваше скъпо да платя. Настъпи моментът да си отмъстя.

Силвър се извърна с блеснали очи.

— Змия! Ти си този, който го е бил жестоко с камшик!

Тя диво изпъна въжето на китките си.

— Съвсем вярно и мисля да го направя отново. Веднага!

Той кимна. Един от мъжете заля Люс с вода. Замаян, той се изправи и се опита да се освободи от хватката.

— Вържете го! — изрева Хамид. — Абдул, можеш да започваш.

Люс се извърна.

— Какво искаш, Хамид?

— Искам да гледам как страдаш, невернико! Искам страданията ти да накарат езика на тази жена да се раз върже. А сега да започваме!

Той кимна на Абдул.

Камшикът изсвистя и се заби в плътта на Люс. Силвър извика и се хвърли върху Хамид. Без дори да я погледне, той я повали със светкавичен удар.

Камшикът изплющя втори път. Силвър отчаяно се огледа и съзря на пода чантата на Люс. Пропълзя до нея и я отвори, стараейки се да не слуша плющенето.

С ножа, който намери вътре, тя сряза въжето около китките си.

Две издължени телца се измъкнаха навън.

— Вървете — тихо нареди Силвър. Животинките спряха за миг, после тръгнаха, душейки въздуха.

Камшикът продължаваше да плющи. Хамид седеше пред Люс, осветен от единствената свещ, и усмихнато го наблюдаваше.

Поровете скоро щяха да стигнат целта си. Силвър имаше само няколко мига за действие.

Тя се придвижи тихо, стиснала въжето. В момента, в който любимците на Люс стигнаха до пазачите, тя застана зад Хамид и метна въжето на шията му.

Ала той бързо се извърна и вкопчи ръце около врата й.

Очите й се замъглиха. Ушите й забучаха, но преди да падне, тя успя да събори свещта от масата. Стаята потъна в мрак.

Силвър успя някак си да се задържи на крака, като се извиваше и нанасяше ритници. Зад гърба й се разнесоха крясъци и тя разбра, че поровете са си свършили работата.

Изведнъж пръстите около шията й се отпуснаха. В тъмнината прокънтя гласът на Хамид.

— Няма надежда да избягаш, англичанино! По-добре да се предадеш. Тогава може би ще се смиля и ще умреш бързо.

Стиснала зъби, Силвър се движеше опипом, докато усети стена зад гърба си. После зачака напрегнато. След миг усети тежестта на малко телце върху рамото си. Тя потупа победителя и зачака знак от Люс.

Тогава усети познатия аромат на лимон и бренди. Топли устни докоснаха ухото й.

— Не мърдай! — прошепна той. — Не издавай нито звук!

В същия момент се чу изстрел и край тях изсвистя куршум. Люс я дръпна на пода, секунда преди втория изстрел.

Люс изруга. Разнесе се трети изстрел.

— Стой наблизо! Излизаме!

Но преди да успеят да помръднат, изщрака огниво и стаята се озари от светлина.

Силвър бе съборена и сграбчена от груби ръце.

— Загуби, англичанино! Не можеш да ме победиш! А сега ще отведа твоята жена на кораба ся и ти ще чу ваш виковете й, когато я възнаградя за това предателство.

Силвър се дърпаше и извиваше, но напразно. Беше завлечена по стълбите и захвърлена в чакащата лодка. Този път нямаше надежда за бягство. Двама от моряците на Хамид нагло й се хилеха.