Открадни сърцето ми

ОСМА ГЛАВА

Блакууд изруга.

— Да те съсипе ли? Ти си луда! А сега, ако ме извиниш, ще си тръгвам. Някъде в този град трябва да има някоя карета за обиране — мрачно завърши той.

— Не, не можеш да си тръгнеш — отчаяно каза Силвър, препречвайки пътя му.

— Не мога ли? Тръгвам си, и то веднага!

Тогава тя протегна ръка. Той усети трепета на пръстите й. Вече едва се сдържаше. Дръпна воала, жаден за лицето й. Само така можеше да е сигурен, че тя го слуша.

— А сега ме чуй, жено. Възможно е това да е най-възмутителното, най-смешното…

Той спря. Обзе го гняв при вида на подутината.

— Кой го направи, Слънчев лъч? Казах ти, че места като това са опасни. За Бога, ако това е сторил Шерингвейл, ще…

Силвър поклати глава.

— Не, не беше Шерингвейл. Беше друг. Виж, много е сложно.

Блакууд сви устни.

— Изобщо не е сложно. Кажи ми името и аз ще го убия.

— Точно там е работата. Не знам името му. И не знам защо го направи.

Силвър седна на пухеното легло. После погледна Блакууд с любопитство.

— Няма ли да свалиш маската си? Тук никой не може да те види.

— Ти можеш.

— О, разбира се. Забравих, че си обезобразен. — Блакууд бе шокиран.

— Какво?

— Не е необходимо да го криеш от мене. Зная как се е случило. Сигурно е било ужасно.

Грижовността й го дразнеше все повече. Лицето му бе съвършено, но той нямаше намерение да поправя грешката й. Може би това щеше да я държи на разстояние.

Но Силвър Сейнт Клеър имаше други намерения. Тя се изправи и се опита да свали маската му.

— Сигурна съм, че не може да е толкова лошо. Може би ако аз…

Блакууд отмести пръстите й. Близостта й раздвижи кръвта му. Тя стоеше до него в публичен дом, за Бога. Чуваше пиянски смях по коридора. В съседната стая скърцаше проклето легло. Мисълта за това, което ставаше на него, го накара да изпитва неудобство.

— Не, благодаря — изръмжа той.

Силвър изглеждаше разочарована. Отметна назад гъстите си коси.

Блакууд се питаше какво ли ще стане, ако допре устни до тях. Знаеше на какво ще ухаят — на лавандула и теменужки. А устните й щяха да бъдат меки и да имат вкус на… Дяволите да го вземат!

В това време Силвър взе от камината кристалната гарафа. Отпи голяма глътка. Главата й се завъртя за момент, но всъщност топлината, която се разля по тялото й, беше доста приятна. После отпи още веднъж.

— Цялата работа е много проста. Ще бъда съсипана, и то съвсем скоро.

— Това е смешно.

— Не е смешно. Заплашиха ме хора, които искат да напусна лавандуловата ферма. Но аз не мога да напусна, не и сега.

— Бих казал, че си дошла не при когото трябва,Слънчев лъч. Отиди при съдията. Това е негова работа.

— Не мога. Лорд Крисъл е за три седмици в Лондон.

— Тогава го изчакай да се върне.

— Няма време!

Силвър бръкна в чантичката си, извади бележката и я подаде на Блакууд.

— Разбираш ли? — нетърпеливо попита тя, стана и отпи от гарафата.

— Кое е момчето?

— По-малкият ми брат, Брам. Те ще му причинят зло, ако не напусна.

Очите на Блакууд се присвиха.

— Значи ти си Силвър Сейнт Клеър, а не отрудена прислужница, за каквато те взех.

— Да, но съм също така и отрудена и през повечето време се чувствам като прислужница.

— Хм. Е, има само едно нещо, което можеш да направиш. Просто напусни, по дяволите!

— Не мога! Не и сега.

— Чуйте ме, Госпожице Сейнт Клеър. Аз не мога да ви помогна. Дори не си го мислите.

— Разбира се, че можеш да ми помогнеш! Много внимателно съм го обмислила. Тези престъпници няма да се откажат. По някаква причина те са готови да умрат, но да имат фермата ми. Така че единственото нещо, което можем да направим, е да отвърнем на удара с удар.

Блакууд дори не искаше да чуе за това. Силвър въодушевено продължи.

— Те искат да ме уплашат и да ме прогонят. Много добре, тогава аз намирам някого, който е ненадминат в тази работа. Някой още по-безскрупулен, зъл и хладнокръвен от тях…

— Благодаря за комплимента — сковано каза той.

— Това не беше комплимент. Не виждаш ли, че точно ти си човекът, който може да ги изплаши? Те няма да посмеят да стъпят на моя земя, ако прочутият лорд Блакууд вече е предявил претенциите си над нея. И после, след като цялата работа отшуми, аз ще разпространя историята, че си ме принудил да ти стана любовница. Е, какво ще кажеш?

— Всичко е точно с изключение на един малък проблем. Ако те видят с мене, името ти ще бъде съсипано завинаги. Независимо колко хитри истории ще им пробуташ.

— Наистина ли? Нямах представа, че си толкова лош.

— Е, сега знаеш — мрачно каза Блакууд. — Нека да не говорим повече за тази глупост.

— Но планът е съвършен! Репутацията ти е толкова лоша, че ще изплаши до смърт онези престъпници.

Блакууд имаше усещането, че го носи вятър. Планът й наистина започваше да му звучи разумно.

Той намръщено се изправи на крака. Трябваше да направи нещо, за да се махне от тези предизвикателни очи. Да се махне от сладкото, чисто, лавандулово ухание и пълните устни, които го караха да копнее да вземе Силвър в прегръдките си.

— Достатъчно!

— Тогава значи си съгласен?

— Разбира се, че не съм! Това е лудост. И аз трябва да съм луд, че слушам!

Силвър го изгледа за момент, после каза:

— Сега разбрах. Ти се безпокоиш за мене. Мислиш, че няма да мога да се погрижа за себе си. Е, грешиш. Имам богат опит с мъжете, уверявам те.

— Разбирам. И ето как си научила за мъжките страсти.

— Точно така.

— За страсти си имала тези предвид. Всички ли мъже ги имат?

— Уверена съм.

— Мен включваш ли ме?

Тя се изчерви.

— Не виждам защо не.

— В такъв случай — каза Блакууд с мрачна усмивка, — откъде знаеш, че наистина няма да те съсипя?

— Не знам със сигурност. Онази нощ в пустошта ти би могъл да ме нараниш или ограбиш, но не го направи.

Гърлото на Блакууд се стегна. Тя нямаше представа с какво се беше захванала. Той беше студен и безскрупулен и колкото по-бързо го разбереше тя, толкова по-добре.

— И мислиш, че това ме прави мил и добродушен? Познавала си много мъже, нали така?

— О, стотици — безгрижно каза Силвър.

— И предполагам, че си им позволявала волности. Да те целуват и други подобни неща?

— Само на тези, които харесвах — каза тя.

— А какво ще кажеш за мене?

— О, тебе не те харесвам — отвърна Силвър. — Просто се нуждая от тебе.

— Ето това се казва откровеност. Но ти ме помоли да те съсипя. За да направи това, един мъж се нуждае от…

— Един мъж се нуждае от какво?

Това вече беше прекалено.

В следващия миг той я притисна до себе си и зарови пръсти в бляскавата й коса. Блакууд си помисли, че тя ще закрещи или ще се дърпа. По дяволите, молеше се да го направи.

Но тя не го направи. Просто се взираше в него, очите й питаха, устните й се разтваряха.

Това бе унищожително за мъж, който от дълго време не бе познал нежност.

— Не ме гледай така — изръмжа той.

— Но аз ти дължа живота си. Вярвам, че трябва да направя всичко, което поискаш от мен — тихо каза жената в ръцете му.

В нея имаше откровеност, която го остави без дъх. Мили Боже, тя наистина имаше предвид това. Вратата беше заключена. Бяха на място, където никой нямаше да задава въпроси за виковете й. Накратко, можеше да направи с нея всичко, което си поискаше.

А тя стоеше, предлагайки му тъкмо това. Блакууд се сети за хиляди места, откъдето да започне.

Първо щеше да смъкне тази грозна черна рокля, за да види кожата, за която знаеше, че ще бъде нежна като уханието й. После щеше да опита трапчинката на бузата й. След това щеше да се спусне по-надолу, прокарвайки език по едрите гърди, които изопваха черната тъкан и направо го влудяваха.

Той се дръпна назад.

— Невъзможно е.

— Съжалявам, че те ритнах. Проклет темперамент, наследила съм го баща си — прошепна Силвър.

Тя леко се олюля.

— Съжалявам за лицето ти. Трябва да е било ужасно.. Разбирам как това може да те накара да загубиш вяра в хората.

Тя си го мислеше, за Бога.

Блакууд я гледаше, а главата му пулсираше. Тя беше в най-известния публичен дом в Кингсдън Крос, в ръцете на най-нечестивия разбойник в областта и се тревожеше за него! Тази жена нямаше ли никаква представа какъв риск поемаше?

Тя премигна.

— Чувствам се… странно.

Преди Блакууд да предприеме каквото и да било,Силвър припадна в ръцете му. Брендито, което бе изпила, най-после си свърши работата.

Блакууд я понесе към вратата. Огледа празния коридор. Нищо не му оставаше, освен да я откара във фермата й. Не можеше да я остави тук. Щеше да стане жертва на някой пияница, тръгнал на лов за нощни удоволствия.

Това беше краят. Не можеше да се обвърже с тази жена. Щеше да я остави в началото на алеята и толкова. След това щеше завинаги да освободи съзнанието си от Силвър Сейнт Клеър!