Открадни сърцето ми

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Сър Чарлз Милбанк се любуваше на сочните форми на любовницата си, загърната в прозрачна коприна.

— Ела при мен, изкусителко.

Французойката премигна и се разкиска.

— Не още, anglais. Искам още вино.

Сър Чарлз се намръщи, почервенял от нетърпение, но напълни чашата на непредсказуемата си компаньонка.

— В кристала, Чарлз, ако обичаш.

Милбанк сподави едно проклятие и тръгна да изпълни новото й изискване.

— Eh bien, точно тази, много е хубава — каза французойката със задоволство. Пое кристалната чаша и изсипа съдържанието й в гърлото си, като остави малко от питието да потече по бузата й. — О, ще ми трябва салфетка, скъпи Чарлз.

— Не ни трябва салфетка, немирнице. Аз ще се погрижа за това — възрази лорда. Наведе се и пое с език шерито. — Сладко е, котенце. Но не е дори наполовина сладко като тебе. — Англичанинът със сумтене я сграбчи в прегръдките си и се опита да я завлече на елегантната кушетка, която си бе изпросила при последната му визита.

— Не на елегантната ми кушетка, Чарлз — каза тя, но усети раздразнението му и веднага пусна в ход една от най-чаровните си усмивки. — Тук, глупавичкият ми. На хубавото канапе пред прозореца.

Сър Чарлз се подчини, сумтейки.

— Чакам вече от няколко часа, Анжелик. Вече не се забавлявам с игрите ти. Аз съм важен човек, както знаеш, мъж с много пари.

Русата чародейка се усмихна кокетно.

— Аз съм с благороднически произход, мосю. Жена като мен заслужава да се отнасят с нея деликатно, а не с чувство за собственост. Аз просто благоволих да ви уча на изкуството на любовта — избърбори французойката и леко го погъделичка под брадичката. — Но тъй като беше добро момче тази вечер, ще отида да се облека по-удобно. — Тя му хвърли разтапящ поглед плъзна ръце по бедрата си.

Лицето на сър Чарлз стана мораво. Той посегна към нея, нетърпелив да започнат нощните удоволствия, посрещна само закачлив смях.

— Много си нетърпелив. Но не още, скъпи Чарлз.

Французойката се понесе към съседната стая. Тя се погрижи да остави вратата отворена, за да може покровителят й да види всяко изкушаващо движение, докато се събличаше. С всяка изминала минута Милбанк все повече се разгорещяваше.

— Анжелик, още ли не си готова?

Отвърна му кадифен смях.

— Едно питие, любов моя. Напоследък изборът ти е безупречен.

Тя намекваше за скъпото вино, което го бе накарала да поръча от Бордо.

— Разбира се, малката.

Той напълни още една чаша и понечи да я отнесе на Анжелик.

— Не, не mon chou. Трябва да я оставиш да прозореца. Ще се забавя само миг. Това харесва ли ти?

Беше наметнала ефирна одежда, а по тялото й нямаше нищо, освен две перлени обици на ушите.

На сър Чарлз толкова му хареса, че вените на челото му запулсираха. С разтреперани пръсти той остави чашата на Анжелик, а после напълни отново своята.

— Чарлз, къде ми е виното? Омръзнаха ми шегичките ти!

— Вино ли? Да пукна, ако току що не го оставих на прозореца. За какво говориш, Ейнджъл?

Французойката тропна с крак.

— Знаеш, че не искам да ми викаш така.

— Ейнджъл?

— Точно тази дума! Добре ще е да я не използваш повече.

— Да не я използваш повече — поправи я англичанинът, започнал да се обърква.

— Eh bien, сега пък поправя английския ми! Предполагам, че не съм достатъчно добра за теб. Аз, Анжелик, която съм опитала удоволствията на Наполеон и на великия крал Луи!

Сър Чарлз се намръщи.

— Хайде, хайде, котенце. Не се ядосвай. Исках само да кажа…

— Че съм глупава, нали?

— Нищо такова не съм казал, Ейнджъл… Анжелик. Само имах предвид…

— Това, което си имал предвид, е съвсем ясно. Вече нямам настроение за твоята компания. Така че си отивай, преди да съм хвърлила тази чаша по тебе.

Сър Чарлз изтръпна, спомнил си цената на тази единствена чаша, която тя ядосано стискаше в ръката си.

— Сбърках, Анжелик. Хайде успокой се. Вината е моя, сигурно съм сбъркал чашите — изфъфли той. И като видя, че тя взе да се поотпуска, побърза да и подаде друго питие. — Да забравим глупавия спор.

Французойката все още се цупеше.

— Какво знаете вие, глупавите англичани. Климатът ви е лош, а храната още повече. Наоколо е такава бъркотия. Всичко, което чувам, е Блакууд, дивак, който препуска по пътищата, изнасилвайки невинни жени и задигайки каквото си поиска.

— Вече няма да го има — лукаво каза сър Чарлз. — След няколко дни Блакууд ще изчезне завинаги и аз ще бъда най-прочутият човек в Норфък, а може би и в цяла Англия.

Любовницата му май не беше много убедена. Тя закрачи обратно към будоара си.

— Добре, сега трябва да поправя фризурата си. Вятърът духа ужасно тук.

— Вятър ли? — попита учудено сър Чарлз, но бързо си припомни, че трябва да внимава какво говори пред буйната си изкусителка. — Да, разбира се. Ето ти виното. Пийни една глътка и всичко отново ще бъде наред.

Ако не бяха толкова примамливи, Милбанк нямаше да има нищо общо с французойките. Следващия път трябваше да си намери някоя тукашна хубавица. Някоя, която не хвърля чаши и не прави сцени. Докато си мислеше за последната любовна нощ с Анжелик, ръце в ръкавици се протегнаха и изпразниха чашата й.

Когато Чарлз се обърна, Анжелик го гледаше мрачно, а от очите й изскачаха искри.

— Quel sacre diable! Pourquois tu m’embetes comme ca!

Русата красавица тръсна обиците си и тропна с крак.

— Изобщо не харесвам триковете ти!

Тлъстият англичанин намръщено гледаше побеснялата си любовница, усещайки как търпението му се изчерпва.

— Стига с тези драми, Анжелик. Не искам да ти напомням кой плаща за виното, което пиеш и за кристала, който чупиш, когато си в лошо настроение. А и за тази изключително скъпа одежда, по която си разсипала пудра. Престани с глупостите си и ела да целунеш господаря си.

— Господар? — извика яростно французойката.

Англичанинът изруга.

— Стига, Анжелик! Твое задължение е да ме приемаш, да ми се подчиняваш. И ще го направиш тук и сега, разбра ли?

— Нима? Простак!

Тя се завъртя на пети и се втурна към будоара си, затръшвайки вратата. Резето силно хлопна.

— Анжелик, престани да се държиш така! Повече няма да го търпя, чуваш ли? Излез веднага или…

В този момент облечен в черна коприна мъж се появи иззад завесите.

— Проблеми ли, имате сър Чарлз? Тази жена е истински дявол. Съчувствам ви.

Милбанк ахна и се обърна.

— Вие! За Бога, няма ли край вашата дързост?

— Не, бъдете сигурен — каза спокойно лорд Блакууд, облягайки се на стената. — Позволете ми да ви дам малък съвет относно жените. Най-добре е да не прекалявате. Малко комплименти, нежна милувка и ще постигнете много повече, отколкото с поток ругатни.

Разбойникът лениво пое чашата му и я изпразни до дъно.

— Прекрасно вино. Бих предпочел нещо с повече сила, но вероятно това най-добре подхожда на вкусовете и възможностите ви.

Той внимателно остави кристалната чаша, като очите му не се отделяха от зачервеното лице на сър Чарлз. После много бавно, извади рапирата си и допря острието в гърлото на Милбанк.

— Преценявате зле жените, приятелю.

— Жените ли?

— Имам предвид госпожица Сейнт Клеър.

— Силвър? Тази проклетница!

— Чух ли добре, приятелю?

— Аз… Впрочем…

— Отлично. Сега да започнем отначало. Госпожица Сейнт Клеър не трябва да бъде обезпокоявана повече, разбрахте ли ме?

Лордът кимна.

— Боя се, че не е достатъчно. Кажете го с думи.

— Силвър да не бъде безпокоена повече.. — Сър Чарлз се задъхваше.

— И вие ще престанете да я посещавате в Лавендър Клоуз. Завинаги.

— Но това е…

Хладната стомана бавно премина но бузата му.

— Добре, няма. Никога повече — довърши той прегракнал глас.

— Много добре. Виждам, че сте разумен мъж. А сега ще ви притесня още миг и тогава ще можете да се върнете при любвеобилната си метреса. Искам думата ви, че ще върнете медните тръби на госпожица Сейнт Клеър още утре.

— Тръби ли? Не знам за какво говорите. Нямам нищо общо с…

Острието отново заигра по гърлото на Милбанк.

— Предлагам да помислите по-добре приятелю.

— Добре. Да, взех ги, мътните да ги вземат. Дяволски неприлично беше от страна на момичето да се заеме обикновена търговия. Собствената ми балдъза! Цялата околност ми се смее!

— И повече ще ви се смеят, скъпи Чарлз, ако ви се случи нещастие. Нещастие, което да ви лиши от вашата мъжественост — каза присмехулно Блакууд и насочи рапирата към слабините на лорда.

Англичанинът потръпна.

— Не бихте го направили!

Иронична усмивка заигра по устните на Блакууд.

— И още как! Тук, веднага!

Милбанк посивя.

— Не, проклет да сте!

— Много добре. Вярвам, че отсега нататък Лавендър Клоуз ще си отдъхне от вашите набези.

Сър Чарлз кимна.

— Струва ми се, че не чух нищо.

— Няма да я посещавам повече. Не е моя работа какво прави сестрата на жена ми. Проблемът си е неин.

— Точно така. И предлагам да запомните това, Милбанк. Имам уши навсякъде. Ако разбера, че сте излъгали…

— Надявам се, че се разбрахме.

— Да.

— Отлично.

— А сега съм любопитен да узная как придобихте всичкото това злато?

— Какво злато?

Блакууд издърпа тлъста кесия от джоба на Милбанки я хвърли на килима.

— Това злато.

— Ами… спечелих го на комар. Да, имах голям късмет.

— Но вие не сте били в игралния дом — възрази Блакууд с кадифен глас. — Нито тази вечер, нито предната.

Сър Чарлз започна да се поти.

— Беше частна игра.

— Наистина ли?

Чуха се гласове и стъпки по коридора. Блакууд свъси вежди.

— Обърнете се — нареди той на онемелия от уплаха лорд.

С бързо движение Блакууд отряза парче сатен от завесите на Анжелик и върза очите на сър Чарлз.

— Сега ще броите. До петстотин, да кажем. И няма да мърдате, докато не свършите. Ясно ли е?

— Напълно.

— Радвам се да го чуя. Можете да започвате.

С несигурен глас англичанинът започна да брои. Само след няколко мига Блакууд се вмъкна в нишата до отворения прозорец. Но преди това освободи Милбанк от половината злато. Щеше да бъде използвано за по-достойни цели. На първо място за Силвър Сейнт Клеър.

Милбанк беше стигнал до тридесет и пет, когато Блакууд изчезна в тъмнината. Беше стигнал до деветдесет, когато Анжелик отвори вратата на будоара си. Тя нацупи устни като видя развяващите се завеси зад гърба му.

— Чарлз, какво правиш там? И това на очите ти поредната тъпа шега ли е?

— Анжелик? Има ли някой зад мене? Има ли някой друг в стаята?

— Разбира се, че не. Но защо?

— Тогава млъкни, по дяволите, и ела да ме развържеш — нареди ядосано Милбанк.

— Какво, по дяволите, сте правили пак? Поредната авантюра?

Джонас се взираше в тъмния силует на Люс.

— Нищо, за което да се тревожиш, Джонас — каза мъжът в черно и леко се олюля. — Просто драскотина. Налетях на един от копоите на съдията. — Люс свали пелерината си.

— Кървиш като заклано прасе, момче! Какво имаш вместо мозък в главата си?

Джонас изтича и подхвана Люс.

— Същински Деламиър. Науми ли си нещо, иди да го спреш! — мърмореше шотландецът, докато смъкваше подгизналия лен.

— Вече не съм Деламиър — измърмори Люс. — Аз съм Блакууд, закоравял разбойник. Търсен от Норидж до Нотингам. Но дамите ме харесват, дори много.

— Дами, глупости! Фустите, може би. Приличаш на баща си. Старият Андрю беше пламенен мъж. Докато срещна майка ти, разбира се.

Люс се опита да възрази.

— По-добре мълчи, момче. Трябва да се погрижа за теб.

На трепкащата светлина на свещта Джонас откри раната на Люс, обля я с бренди, после прекара ножа през пламъка на свещта.

Беше спасявал момчето неведнъж. Нямаше да го остави и сега.

— Ще боли, господарю Люс. Мисля, че знаеш това.

— Зная, Джонас. Всичко боли.

Джонас въздъхна. За Люс Деламиър със сигурност беше така.

— По-добре да свършвам с това. Пийни.

Люс вдигна бутилката, преглъщайки с усилие.

— Чудесно питие, Джонас. Моите поздравления! — каза с усмивка той.

Стиснал зъби, Джонас се зае с раната. Но Люсисн Деламиър не издаде и звук.

— Знаеш ли, французите си мислят, че умеят да бият с камшик. Но това е нищо в сравнение със старото момче на пашата. Да, Хамид знаеше как да смъкне кожата на човек.

Джонас опипваше разкъсаната тъкан, докато намери куршума.

— Намерих го! Още малко, момче.

— Не бързай! Само си помисли за Хамид. Казвал ли съм ти за случая, когато откри, че се опитвам да избягам? Завърза ме и нареди да му донесат специалния камшик. Ето това беше болка…

Люс мигна. В следващия момент главата му се отпусна на рамото на Джонас, който внимателно измъкна куршума.

— Спи, момче. Дяволите да го вземат, ако не си понесъл прекалено много болка досега.

Той внимателно настани изпадналия в безсъзнание Люс на леглото и довърши работата си.

Джонас поклати глава, изправи се и духна свещта.

— Нещо ми подсказва, че ще понесеш още болка, ако не забравиш за отмъщението.

Той се събуди отпаднал, блед, несигурен къде се намира. Стори му се, че усеща твърдите въжета и болката от изранена кожа.

Саутхолд. Руан. Алжир.

Не знаеше и не го интересуваше. В сънищата му те всички изгаряха в червено-оранжев пламък на ярост, която унищожаваше всичко, което докосваше.

И така, той се бореше. Начинът, по който винаги се беше борил.

Замахна неволно и свещникът до леглото му се стовари на пода. Звънът на метал го измъкна от кошмарните спомени.

Англия. Норфък. Сладки утрини и нежни нощи. Отново у дома.

О, Господи, само да беше вярно. Само да можеше отново да си бъде у дома…

Свободен — и все пак никога вече свободен. Спомените му щяха да се погрижат за това.