Открадни сърцето ми

ПЕТА ГЛАВА

Силвър въздъхна и огледа бутилката с лавандулово масло. Зад стъклените стени на оранжерията пурпурният залез обливаше долината.

Силвър се взираше в тъмнината, наблюдавайки светлинките, които танцуваха по главния път. Може би карета или конник, които искаше пътят му да бъде осветен.

Тя се обърна към отрупаното писалище пред нея. Вече бяха взели предпазни мерки срещу завръщането на четиримата мъже, които бяха опустошили част от растенията онзи следобед. Следващия път нямаше да намерят Лавендър Клоуз незащитена!

Но Силвър се тревожеше повече от чувството за нещо несвършено тук, в Лавендър Клоуз. Нещо недогледано. Нещо, което беше много важно. Тя огледа красивата работна стая, където баща й бе направил всичките си тестове и бе дестилирал първите ароматни масла. На същото това място Уилям и Сара Сейнт Клеър бяха създали неповторимия парфюм, станал известен като„Милфльорс“. Но защо този прецизен човек не бе оставил никакви записки на децата си?

Силвър прокара ръка по старото дъбово писалище на баща си, също както бе правила стотици пъти преди. Беше го претърсила чекмедже по чекмедже, но не намери нищо освен прах. Къде бяха прецизно водените бележки? Къде бяха списъците с основните масла, с които беше експериментирал, за да създаде „Милфльорс“?

Съдията бе казал, че Сейнт Клеър е бил потаен човек, който не е доверявал на никого откритията си. Но Силвър не можеше да повярва. Трябваше да има друго обяснение, но така и не можеше да го открие.

За момент я обзе гняв. Щеше да бъде трудно дори и с най-богатата годишна реколта. Цената на горивото беше нараснала и трудно се намираха опитни работници. А и тези заплахи сега…

Силвър ядно срита старото писалище.

Приглушено проклятие се изтръгна от устата на Силвър, когато тя тегли един доста не подхождащ за дама ритник на чудесното старо писалище. Дали така й се струваше, или писалището наистина се бе наклонило?Тя се наведе и го погледна отблизо. Съвсем сигурно беше, че задният ляв крак бе хлътнал. Силвър опипа задната част на писалището, но не откри нищо друго освен полирано дърво. Едва тогава разбра. Не писалището не беше наред, а подът.

Ритникът й явно бе размърдал някоя от дъските. Затаила дъх, Силвър избута писалището към стената и издърпа дъската под него, която откри шест инчова дупка. По тялото й преминаха тръпки. Нима щеше да намери отговорите на хилядите въпроси, които я преследваха след смъртта на баща й? Първото нещо, което видя, бе торба от мушама. Последва я кутия от абанос, инкрустирана със слонова кост. Беше мушната дълбоко в дупката и бе покрита с дебел слой прах. С треперещи пръсти Силвър отвори мушамената торба. Записки за семената и растенията, написани с грижливия почерк на баща й, паднаха на пода. Те й бяха много по-скъпи от най-ценното бижу. Липсваше обаче формулата за парфюма „Милфльорс“.

И тогава Силвър съзря кутията. Прах покриваше финото дърво, а медната ключалка бе ръждясала. Тя натисна секрета.

Вътре, сгушена върху кадифена възглавничка, лежеше малка книга. Кожената обвивка се беше напукала от годините, а страниците бяха придобили цвета на слаб чай.

Дневникът на баща й!

Силвър си спомни колко често го бе наблюдавала как се мръщи над някоя страница, стиснал перото между зъбите си.

Пулсът й се ускори. Тя обърна на първата страница и започна да чете…

Силвър гледаше втренчено страниците. Значи баща й е бил в опасност. Той е бил толкова потаен през онези последни месеци, винаги притеснен и въпреки това се е опитвал да прикрие тревогата си от нея и от Брам.

Бе предприел пътуване в чужбина. Тялото му бе намерено в зимника две седмици след завръщането му. Вкочанените му пръсти стискаха бележка, в която се извиняваше на децата си. Според съдията това беше ясен случай на самоубийство.

Силвър не бе повярвала на това нито за миг.

Сега знаеше мрачната истина: и двамата й родители бяха убити от престъпници. Може би сега щеше да има шанс да докаже подозренията си. Може би сега тя и Брам щяха да намерят формулата за „Милфльорс“, да намерят убийците на родителите си и…

От отсрещната стена на работилницата нещо се пропука. Силвър бързо пъхна кутията в скривалището й, върна дъската на мястото й и издърпа обратно писалището.

После изпищя.

Нещо полетя насреща й, счупвайки стъклената стена. Беше камък, увит в лист хартия. Съобщението бе кратко и грозно.

„Следващият е Брам.“

Блакууд яздеше по тъмния планински хребет, който се издигаше над пустошта. На върха спря и отвори кожената чанта, преметната на седлото.

На лунната светлина разбойникът прегледа военноморските сведения, които бе взел от каретата на лорд Ренуик. Нямаше нищо интересно в информацията. Поне на пръв поглед това представляваше обикновен списък на факти, свързани с корабоплаването. Но нещо свързано с тези цифри, безпокоеше Блакууд. Повечето от цифрите бележеха локациите но крайбрежието на Испания и Португалия. Имаше нещо, което събуждаше мрачни спомени, но колкото и да се опитваше, Блакууд не можеше да определи какво точно беше то.

Той мрачно напъха документите в чантата, После прокара ръка по блестящия врат на Дябло.

Болката в гърба бе утихнала, а раната не кървеше. Блакууд беше изпратил Джонас да закара каретата на главната улица на Кингсдън Крос. След като я откриеха, щяха да изпратят някого да търси пътниците, а дотогава лордът и неговите дами можеха да се забавляват както намереха за добре.

На изток небето бе започнало да просветлява, а звездите да бледнеят. След около час щеше да се зазори. Блакууд знаеше, че трябва да си отиде у дома, но не го направи. Вместо това пое на юг. Оглеждаше тъмните хълмове, мислейки за невинността, мислейки за младостта, мислейки за жена със зелени очи и устни като коприна.

Жена, която щеше да му носи само неприятности. Трябваше да я забрави. Щеше да я прогони от съзнанието си по суров начин. По безчувствен начин. По единствения начин, който знаеше.

„Грийн Ман“ беше опушена, миризлива и евтина кръчма.

В миналото това винаги се харесваше на Блакууд. Никой не задаваше въпроси, лицата оставаха скрити и единственият звук, който имаше значение, беше звънът на златни гвинеи. По време на редките си посещения той се бе представил като войник на половин заплата, тръгнал да търси късмета си, и никой не беше оспорил историята му.

Но тази нощ, седнал до една мръсна маса в слабо осветен ъгъл, се чувстваше неспокоен.

— Какво да бъде, шефе? — попита собственикът.

— Бутилка и чаша — кратко каза разбойникът, смъквайки шапката по-ниско над лицето си.

Докато чакаше, Блакууд се облегна на стола и огледа помещението. То бе пълно с обичайната пасмина работници, пътници и жени, които предлагаха услугите сина непретенциозните клиенти на кръчмата.

„Грийн ман“ бе място, където можеха да се чуят местните клюки.

И Блакууд бе дошъл точно с тази цел. Искаше да разбере кой бе платил на тримата мъже, които препускаха през пустошта предната нощ. Искаше да научи защо преследваха жената.

Той се наведе над масата, когато собственикът донесе бутилката. Напълни чашата, вдигна я в мълчалив поздрав към две незабравими зелени очи и отпи. Брендито приятно затопли гърлото му. Това го накара почти да повярва, че може да я забрави.

Той се облегна назад и напълни още веднъж чашата си. Една жена пресече помещението и подпря лакът на масата, разкривайки пищната си гръд, която заплашваше да се изсипе от дълбокото деколте.

— Не си спомням да съм те виждала наоколо, скъпи, но и аз съм нова тук. Искаш ли компания?

Беше задимено и Блакууд започваше да усеща приятна топлина от изпитото бренди. Придърпа още по-ниско шапката си, любопитен да получи някаква информация от нетърпеливата си компаньонка.

— Да — каза той с усмивка. — Защо не?