Открадни сърцето ми

ПЪРВА ГЛАВА

Пустоша Норфък, Англия, Май

Луната беше пълна, духаше силен вятър. Великолепна нощ за отмъщение.

Той седеше на коня си, отпуснал юздите и наблюдаваше далечната сребриста лента там, където пътят извиваше към брега на Норфък.

Облеченият в черно ездач познаваше всяко кътче от местността. Беше я пребродил открай докрай. А сега беше време да осъществи злокобните си планове.

Той плъзна върху лицето си маската от черна коприна точно над белега, който проблясваше край устните му.

Нямаше време за мечти и съжаление. Не и тази нощ.

Тази нощ тъмнината зовеше. Църковните камбани бяха отмерили полунощ и всичко наоколо бе потънало в мрака на сенките.

Беше време най-страшният норфъкски разбойник отново да яхне коня си.

Малката кръчма бе претъпкана с хора. Из въздуха се носеха дим и тръпчива миризма на евтин алкохол.

— Каква е цената за момичето?

Пиянско мърморене посрещна това предизвикателство.

— Хайде, приятели! Вие мъже ли сте, или голобради момчета, за да пропуснете такъв шанс? Момичето е превъзходно, кожата му е гладка като сатен.

Петимата мъже, скупчени около разнебитената маса, се изправиха. Кръвясалите им очи се присвиха в стремежа им да различат по-ясно жената, която се виждаше през дупката на стената. Завесата беше прозрачна, но те виждаха само един пищен силует.

— Кой ще каже, че тя е това, което твърдиш, Милбанк? Добре ни ошушка миналия път, знаеш го. Платих ти триста лири за недокосната девица. Вместо това получих пъпчива нахалница от Фалмът!

— Джентълмени — каза мъжът, който седеше начело на масата. Вулгарните му черти се отпуснаха в заучена усмивка. — Дребно недоразумение, уверявам ви. Предлагам ви недокосната девица — добави сър Чарлз Милбанк и дръпна завесата.

Жената решеше дългата си тъмна коса. Беше облечена с прозрачен пеньоар.

— Ще бъде ли послушна? — попита плешив мъж. — Да не вземе да се разкрещи, като разбере какво ще и се случи.

— Не се безпокойте, тя ще бъде добре подготвена.

— Не твърде добре подготвена, надявам се — каза пияно конте със сурови черти и студени очи. — Не си заслужава да имаш момиче без борба.

— Сякаш се готвиш да спечелиш наддаването, Ренуик. Чувам, че доста губиш напоследък.

— Имам достатъчно, за да победя всеки мухльо като тебе!

— Стига, джентълмени! По-добре кажете цената затова парче в съседната стая. Триста лири? Четиристотин?

— Ами Силвър Сейнт Клеър? — провикна се плешивият мъж и се наведе напред с блеснали очи. — Нея искам!

Останалите замърмориха. Думата Силвър се предаваше от уста на уста.

— Ами да, какво става със Силвър? — попита плешивият. — За да я вкуся, бих платил два пъти по — четиристотин лири, че и повече!

Милбанк се намръщи при споменаването на красивата му балдъза. Отново и отново бе опитвал да пречупи духа й, но тя устояваше всеки път. Проклета да е арогантността й! Проклета да е красотата й, която беше истинско мъчение за него!

Но опърничавата му балдъза скоро щеше да научи кой е господарят. Най-накрая щеше да се отчае и да му се подчини, помисли си самодоволно сър Чарлз.

— Когато му дойде времето, ще наддавате за Силвър Сейнт Клеър — каза той мрачно. — А дотогава залаганията продължават. Разбира се, ако не се по-грижите да наддавате сега, няма да бъдете информирани, когато малката ми балдъза бъде изложена на пазара. И ви уверявам, че това е нещо, което много ще ви липсва, джентълмени.

Стаята бе изпълнена от пронизваща тишина. Всеки един от мъжете бе престанал да диша, представяйки си красотата на Силвър Сейнт Клеър, дрезгавия тембър нагласа й и великолепието на косата й с цвят на бренди и един-единствен сребърен кичур на едното слепоочие.

— За Бога, залагам двеста.

Един от мъжете скочи на крака и хвърли куп банкноти.

— Триста! — Лорд Ренуик го последва, не позволявайки да бъде надминат.

Тъй като залозите бясно нарастваха, сър Чарлз се облегна на стола. На устните му играеше тънка усмивка, а дебелите пръсти на двете му ръце бяха събрани.

Тази вечер стръвта, която представляваше красивата му балдъза, щеше да му донесе много пари. Скоро щеше да види надеждите й разбити и любимата й лавандулова ферма — отнета. Тогава тя щеше да му донесе дори повече от пари…

Гъста мъгла се спускаше над степта. В среднощната тишина се чуваха само пронизителните крясъци на враните и шумът на вятъра. Самотен ездач отчаяно препускаше в мрака.

Силвър Сейнт Клеър беше далеч от дома си до късно тази нощ, твърде до късно, за да мисли за безопасност и спокойствие. Тя знаеше, че трябва да навакса закъснението, пресичайки напряко през Уорингтънската гора.

Или Дяволската гора, както бе известна в тази частна Норфьк.

Пръстите й не бяха много уверени, когато докосна брошката от слонова кост на гърдите си.

Нищо, че се носеха слухове, че гората била обитавана от духове.

Нищо, че разправяха как някаква карета изчезнала в сенчестите й дълбини преди седмица.

Нищо, че сърцето й биеше като църковните камбани в Норидж на Коледа. Съкровището, което носеше изискваше храброст.

Ами ако срещнеш лорд Блакууд? Това е негово владение.

Въпросът отекна в главата й. Силвър напипа пистолета си. „Блакууд, а? И така да е. Просто ще изпратя един куршум в главата на бандита, както някои трябваше да го стори много отдавна!“ — помисли си тя.

Силвър потрепери, придърпвайки пелерината върху раменете си. Беше студено за май. Обзе я тревога. Беше се трудила толкова много и не можеше да си позволила изгуби скъпоценната лавандулова реколта, заради прищевките на студения вятър.

В този момент в тъмнината зад нея закънтяха копита. Нямаше никаква надежда за бягство. Защото само един човек се осмеляваше да препуска през този пустош посред нощ само един мъж, чиито очи светеха като сярата в самия пъкъл.

Черният лорд. Облечен в дантели разбойник, който говореше като джентълмен и убиваше с хладнокръвната прецизност на закоравял главорез.

И тъкмо той сега преследваше Силвър.

Тя диво пришпори кобилата си, насочвайки се към гъстата гора, и измъкна пистолета от маншета си.

Зад гърба й копитата кънтяха като удари на метал в метал. Черен кон и черен ездач заплашително се приближаваха в черната нощ.

Сподавяйки един вик, Силвър продължи да пришпорва кобилата си.

Но нямаше кон, който да се мери с черния жребец, за който се говореше, че произхожда от легионите на ада.

Десет ярда до дърветата. Само ако можеше…

Но в следващия момент надеждата й се разби. Черният ездач се изравни с нея.

И тогава Силвър полетя нагоре, уловена от железни пръсти, а ужасената й кобила се втурна в гората. Забила диво нокти, тя се бореше с ръцете, които я метнаха отпред на седлото.

— Пусни ме, свиня такава! Псе!

— Хо, Диабло!

Мъжки глас прекъсна протестите й.

— Сега си имаме компания, така че обърни внимание на маниерите си.

Силвър установи, че краката й са заклещени под бедрото на мъжа, а китките й са в желязната хватка на ръката му. В съзнанието й проблесна предупреждението, често повтаряно от дойката й.

„Не поглеждай в очите му! Един поглед в тези демонски очи от запален кехлибар и си изгубена, момичето ми. Да, той е толкова хубав, колкото и безчестен, този син на дявола!“

Но всичко това бяха празни суеверия. Сега я държеше тяло от плът и кръв.

А плътта и кръвта можеха да бъдат усмирени — или поне ранени.

Тя пъхна ръка в маншета си, измъкна пистолета и се прицели в черната маска.

— Свали ме долу, звяр такъв, или ще опиташ вкуса на барута ми!

Устните на разбойника се разтеглиха в усмивка.

— Май съм заловил фурия, а?

Плътният глас погали Силвър като димните торфени огньове, които горяха тук през студените есенни нощи.

Той беше груб и нежен. Тя не можа да не потръпне.

— Кой се осмелява да нахлува във владенията ми посред нощ?

— Няма да отговоря. Не и на тебе! — отвърна Силвър.

— Не, така ли? Дори няма да ми кажеш името си, красавице?

— Нямаш право да произнасяш името ми, престъпнико!

Ездачът отметна глава назад и се засмя.

— Значи славата на Черния лорд върви и пред него, така ли!

— Достатъчно! Репутацията ти е добре известна, престъпнико. Сега махни ръцете си от мен или ще изпратя куршум в ухиленото ти лице!

Разбойникът накара коня си да премине в тръс. Все още усмихнат, той се изтегли назад на седлото, дръпна Силвър към себе си.

— Пусни ме! Кълна се, че иначе ще те застрелям!

— И къде смяташ да се прицелиш, красавице? Във върха на носа ми? Между веждите? Или целта ти е окото ми?

Разбойникът й се подиграваше!

Всички й се бяха подигравали, когато преди две години, след като баща й почина, настоя да се грижи за лавандуловата ферма. Първо алчният й зет, сър Чарлз Милбанк се бе опитал да измъкне земята от контрола й, но условията в завещанието на Уилям Сейнт Клеър бяха ясни: Силвър щеше да управлява Лавендър Клоуз, докато брат й, Брандън достигнеше пълнолетие.

И Силвър бе показала на всички, че грешат — всяка година реколтата беше чудесна.

Беше им дала да разберат. И този мъж също щеше да си го получи!

Кръвта й закипя, когато Погледът му се плъзна по едрите й гърди. Стискайки пръсти, тя насочи пистолета към врата му.

— Тук ще е чудесно, надявам се.

— Давай! Дръпни спусъка, сладка моя! Тъй като вече съм опитал всички наслади в живота, време е да вкуся и смъртта.

Студенината и безразличието в гласа му накараха Силвър да потръпне.

— Едва ли искаш да умреш.

Блакууд сви рамене.

— Животът е доста скучен, след като си опитал всички пороци. Дори не можеш да си представиш.

— Тук си прав — сковано каза Силвър.

Гърдите й докосваха ръката му и това я смути. Изчерви се, когато се опита да се извърти и усети, че бедрото й е върху неговото.

Всичко това не убягна от вниманието на прочутия разбойник.

Той се размърда под нея и тя почувства възбудения му член.

Силвър ахна. Тя направи усилие да седне, но не успя. Искаше й се да вика за помощ, но кой ли можеше да й помогне в пустошта?

— Пусни ме, грубиян такъв!

— Мисля, че няма да го направя, красавице — каза мъжът. — Кехлибарените му очи пламтяха през прорезите в коприната. — Не и докато не узная името ти. А може би и да получа повече от това…

— Няма да получиш нищо от мене тази нощ! Знам да стрелям с това оръжие. И със сигурност ще го използвам!

— Няма съмнение — бе отегченият отговор. — Стреляй.

Очите на Силвър заискриха, ярост в зелено и златисто.

— Ах ти, проклето същество! Ще стрелям, предупреждавам те!

— Разбира се, че ще го направиш — спокойно отвърна разбойникът. — Веднага, щом пръстите ти престанат да треперят. Нали ще уцелиш от първия път, моля те?Ще бъде израз на лошо възпитание, ако ме оставиш да лежа тук окървавен и полумъртъв.

— Едва ли бих могла да не улуча от това разстояние!

— Мислиш, че няма, така ли?

— Боя се, че няма да успееш. Не си правила подобно нещо преди, нали? — В тона му се долавяше съжаление.

Силвър погледна треперещата си ръка. Той беше прав, разбира се.

— О, мътните да го вземат!

Ала разбойникът, който бе заставал лице в лице със смъртта, изведнъж замръзна. Пръстите му се стегнаха около талията на Силвър.

— Мълчи!

— Защо изобщо трябва да ти се подчинявам?

— Мълчи, казах!

Черния лорд обърна коня и заоглежда пътя, който блестеше под бледата лунна светлина.

И тогава Силвър чу чаткането на конски копита, които бързо се приближаваха.

Пистолетът бе измъкнат от ръката й за толкова кратко време, че тя едва успя да мигне. Опита се да си го вземе само за да почувства една твърда ръка върху устата си.

— Тихо сега, любима. Изглежда, че за втори път през тази нощ някой си позволява да броди из владенията ми. И бих те посъветвал да не мърдаш. Твърде прелестна си и е възможно да не те е грижа за последствията.

Силвър ахна, като почувства, че бедрото му притиска нейното.

Не го гледай, повтаряше си Силвър трескаво. Не поглеждай в очите му!

Но беше твърде късно. Тя се обърна. Беше изгубена.

Тези странни, пронизващи очи…

Докато потъваше в дълбините им, Силвър усети как сърцето й се блъска в гърдите.

Блясък сред сянка. Не беше това, което бе очаквала.

Топлина заля лицето й. Нощта се превърна в мистерия, в буря и ярост.

Пълните устни на разбойника се извиха във веща усмивка.

— Гибелна грешка, малката. Ти ме погледна в очите и това те прави моя. Тъй като всичко е вярно, моя красавице, всяка мрачна история и безмилостно деяние, в които ме обвиняват. Лорд Блакууд е извършил всички тези неща, уверявам те, така че не си и помисляй да си играеш с мен.

И сякаш за да потвърди думите си, мъжът плъзна ръце към талията й.

Миг по-късно иззад дърветата изскочиха трима ездачи. Лицата им бяха прикрити с тъмни кърпи и всеки един размахваше пистолет.

— Проклятие, къде изчезна момичето? Бих се заклел, че…

— Конят й! Ей там е!

— Не ми трябва конят, искам проклетата женска! Трябва да е тук някъде. Той се закле, че тази нощ тя ще мине по този път!

Страх стегна гърлото на Силвър. Ужасена наблюдаваше как ездачите спряха кобилата й и претършуваха чантата й. Какво правеха? Тя не носеше нищо ценно. Нищо освен…

Лицето й побеля, когато един от мъжете сряза с нож кожената й чанта. Опита се да се раздвижи, но пръстите на разбойника предупредително се стегнаха около кръста й.

— Да, храбро парче е тази кучка на Сейнт Клеър. Но дори тя не би се осмелила да броди из дяволския пустош толкова късно. Трябва да е долу под хълма. Може конят й да я е хвърлил.

Спътниците му грубо се разсмяха.

— Каква гледка, а! С вдигнати над задника поли! Да вървим да й се порадваме!

Ужасът на Силвър нарастна. Те знаеха името й. Бяха я преследвали дотук! Но защо?

— Приятели, а?

Тя поклати глава, стараейки се да отбягва изпитателния поглед на разбойника.

— Нямам представа кои са.

— Изглежда, те знаеха точно какво да търсят. Да не носиш някакво съкровище, което да е убягнало от вниманието ми?

Той бързо скочи от седлото заедно със Силвър. Девойката отметна кестенявите кичури от лицето си и се запрепъва към пътя. И тогава усети леко убождане в рамото. Обърна се и бавно се втренчи сребристото острие. Мъжът прокара рапирата около врата й, после по красивата брошка на гърдите й.

— Доста хубава дрънкулка, но едва ли е достойна за вниманието на онези главорези.

С тези думи той плъзна острието надолу.

Следващата секунда стоманата отряза две копчета. Жакетът й за езда и елечето отдолу се разтвориха, откривайки млечнобяла кожа.

— Спри!

Той не й обърна внимание и сряза ризата й. После кадифената панделка под нея. С бързо движение мъжът откри малката ленена торбичка, която тя носеше, и я улови с острието.

— Не! Върни ми я! Не можеш да вземеш това! Очите на разбойника се присвиха.

— Би ли продължила, скъпа моя. Дълбоко ме заинтригува. Какво има в тази торбичка, та е толкова ценно?

— Н-нищо — едва промълви Силвър и стисна устни. — Абсолютно нищо, мътните да те вземат!

Блакууд се намръщи, докато опипваше малкото парче лен. Носът му се сбърчи, като помириса торбичката.

— Лавандула?

— Върни ми го! — извика Силвър и посегна към маскираното лице. — Мое си е!

В яростта си тя бутна торбичката от пръстите му. Обзе я ужас, докато наблюдаваше как скъпоценните семена, плод на внимателна селекция, се пръскат върху тъмната земя. — О, не! Не бива да бъдат загубени!

Плантаторът от Вирджиния, с когото се беше срещнала тази вечер в Кннгс Лин, беше толкова впечатлен от семената, че бе решил да дойде в Лавендър Клоуз с предложение. С тези пари можеше да си купи няколко месеца свобода от кредиторите, които се трупаха като рояк пчели след смъртта на баща й. Силвър успяваше да се разплати ту с един, ту с друг, но всеки месец ставаше все потрудно.

Сега беше твърде късно. Семената бяха загубени.

Сълзи бликнаха от зелените й очи.

— Значи са толкова ценни? — каза намръщено похитителят. — Спомен от любим, вероятно? Семейна ценност?

Силвър ядосано се нахвърли върху него.

— Разбира се, че бяха ценни! Но какво би могъл да знае престъпник като тебе за усилен труд? За дни, прекарани под палещото слънце или под студения норфъкски дъжд?

Очите на разбойника проблеснаха.

— Вероятно ще се учудиш, скъпа моя.

— Всичко свърши! Без тези семена не мога да се надявам някога да… — Ридания задавиха гърлото на Силвър.

— Хайде, не може да бъде чак толкова лошо.

Но беше. Сега отново трябваше да връща кредиторите си. Щеше да се наложи работниците да чакат за надниците си. Щеше да се наложи да откаже на брат си инструментите, от които се нуждаеше за опитите си.

Разбира се винаги би могла да помоли за помощ сър Чарлз Милбанк. Беше й обещал. Беше казал и цената — да притежава тялото й.

Изведнъж Блакууд взе ръцете й и огледа здравите загрубели от работа длани.

— Ето че пак ме озадачаваш, малка красавице — прошепна мъжът, който я бе пленил. — И така, ти наистина си свършила всички тези неща, за които говореше.

— Устните му докоснаха дланта й.

— Ти работиш за Сейнт Клеър, нали? Сигурно те карат да се трудиш здраво, щом имаш такива мазоли. Да не си взела костюма за езда на господарката си тази нощ? Затова ли бързаше за вкъщи, да го върнеш, преди да открие кражбата ти — и семената заедно с него?

— Не беше никаква кражба!

— Не, разбира се — отвърна мъжът и целуна пръстите й.

Силвър потръпна. Какво ставаше с нея? Защо коленете й трепереха?

Мъжът я привлече към себе си. Пръстите му се заровиха в разкошната й кестенява коса.

Трябваше да се махне! Трябваше да стигне у дома преди…

— Как се казваш? — попита с прегракнал глас разбойникът. — Трябва да знам по кого съм изгубил сърцето си.

— Силвър.

— Моля?

Тя разтвори широко очи.

— Да не си французин?

Белегът блесна край плътните му устни.

— Не е твоя работа, малката. Що за име е това?

Тя не му каза повече. Щеше да бъде по-безопасно, ако той я смяташе само за прислужница.

— Силвър — повтори мъжът. — Необикновено име за необикновено създание.

За момент Сузана Сейнт Клеър забрави за злобния си зет, за бедността, която се влачеше по петите й след смъртта на баща й. Забрави дори за скъпоценните лавандулови семена, които се бяха пръснали по земята. Толкова завладяващ бе чарът на този мъж. Сега тя разбра точно как маскираният лорд Блакууд се беше сдобил с легендарната си слава на съблазнител. Трябваше да избяга, но още усещаше докосването на устните му по ръката си. Краката й бяха омекнали като портокалово желе.

— Какво ще стане, ако възстановя тези лавандулови семена, които толкова цениш?

В нея се прокрадна надежда.

— Можеш ли? О, би ли го направил?

— Мога, но срещу малък подарък.

— Какъв подарък? — попита тя.

Нотката в гласа й накара очите на мъжа да блеснат. Накара тялото му да се напрегне и пръстите му да се заровят дълбоко в нейната топла, червеникава като бренди коса. Накара го да копнее да я притегли под себе си върху тъмната земя.

Но той не го направи. Очевидно тя бе невинна. Най-известният разбойник на Норфък си каза, че все още не е паднал толкова ниско.

— Подарък? Не и брошката ти, разбира се. Едва ли можеш да си позволиш да я изгубиш, тъй като тя също трябва да е на господарката ти.

— Тогава какво искаш от мене? Гласът й го накара да се навъси.

— Нито бижутата ти, нито пък добродетелта ти, малка глупачке. Не похищавам девици.

Тя ококори очи.

— Но всички казват…

— Прекалено много вятърничави жени ми се хвърлят в краката. Те са толкова нетърпеливи да предложат телата си, когато всичко, което искам, е да ги освободя от бижутата им.

— О! Но как разбра, че аз съм? Тоест…

— Девствена ли? По руменината, която обагря лицето ти. Не е сложно за опитен мъж като мен.

В гласа му имаше горчивина и съжаление. Силвър се намръщи.

— Трябва да е голямо изпитание за тебе този див живот, изпълнен с опасности. А пък и по петите ти да се влачат влюбени жени, които само чакат да бъдат прелъстени. Едва ли е много… комфортно.

— Комфортно ли? — изсмя се мъжът. — Тук си права. Уви, тези дни но главния път се е навъдила такава паплач и всички те приписват на мене престъпленията си. Но какво би могло да знае малко създание като тебе за прелъстяване и влюбени жени?

Силвър сви рамене.

— О, не чак толкова много. Като прислужница на Сейнт Клеър си живея много тихичко.

— Радвам се да го чуя, Слънчев лъч.

Силвър онемя от нежността в гласа му. Изведнъж се почувства замаяна. Кръвта й се втурна лудешки из вените, гореща, после студена. Никога преди не се бе чувствала по този начин в присъствието на мъж.

— Защо ме наричаш Слънчев лъч?

Блакууд я огледа внимателно.

— Защото около теб има някакъв блясък, честност, каквато не съм виждал често.

Силвър разбра за намерението му да я целуне още преди да го стори. Но не помръдна, нито извика, както беше редно.

— Не — прошепна тя. — Не би трябвало дори да си помисля за…

Очите му заблестяха.

— Всичко това е вярно, малката. Не би трябвало. Но е твърде късно за бягство. Прекалено късно.

И той притисна устни към нейните. Тя затвори очи и сякаш започна да потъва точно както я бе предупреждавала дойката.

А когато устните му се разтвориха, Силвър престана да мисли… Устните му станаха по-настойчиви и уверени.

Изведнъж мъжът се дръпна.

— Мисля, че е напълно достатъчно, малката.

— Трябва да си много добър в това нещо — каза Силвър.

— Какво имаш предвид?

— Е, прелъстяването на невинни жени, разбира се. Всички в Кингсдън Крос говорят за подвизите ти.

— Наистина ли?

Силвър го зяпаше, хапейки устни.

— Не трябва да ми се доверяваш, защото те грози опасност. Не, не мисли за мен и недей да си мечтаеш да ме промениш. Никой никога няма да погледне под тази маска. А да ме допуснеш в сърцето си би било много по-опасно, отколкото можеш да си представиш.

— Та аз дори повече няма да те видя.

Блакууд кимна мрачно.

— Това ще е най-мъдрото решение. По-добре да тръгваш. Онези главорези сигурно са открили, че не си паднала, както се надяваха.

Блакууд свирна с уста и жребецът му се понесе в тръс към него, послушно следван от кобилата на Силвър.

— Хо, Диабло! Направил си завоевание тази нощ, така ли?

Красивият жребец изпръхтя и взе да рие земята.

Силвър застана до кобилата си, обзета от желание да си отиде, да бъде в безопасност в леглото си, преди този сън да изчезне.

— Позволи ми да ти помогна, малката.

Ръцете му бяха силни. Щеше да усеща допира им дълго след тази нощ.

— Тогава… довиждане.

— Може би, Слънчев лъч. А може би трябва да си кажем само Бог да е с теб и бон воаяж.

Силвър се сепна, усетила отново чуждия акцент.

— Бог да е с теб, тогава. И благодаря — добави тя.

— Благодаря? За целувката ли?

Лицето на Силвър пламна.

— Имам предвид останалото. Благодаря ти, че ме спаси от онези мъже.

— Бъди по-внимателна за в бъдеще. С такива мъже не може да се играе.

Гърлото й се стегна от суровата загриженост в гласа на Блакууд. Усещането беше чудесно и опасно.

— Трябва да тръгвам — каза тя и бързо обърна коня си.

Да, наистина трябваше да тръгва. Преди да е започнала да задава въпроси.

Защото на Силвър й беше ясно, че никога вече не трябва да го види. Беше прекалено опасно. И без това вече бе замаяна от магията му.

Блакууд се метна грациозно на коня си.

— Ще проверя пътя. Изчакай, докато чуеш повикването ми — каза той и издаде пронизителен писък на керкенез. — Това ще значи, че всичко е наред.

— Защо? Защо искаш да ми помогнеш?

Очите му се впиха в лицето й.

— Защо ли? Защото така ми харесва, малката. Не че това ще продължи. Когато настъпи утрото, не разчитай на щедростта ми. Ще бъда безмилостен и зъл.

— Не ти вярвам — отвърна Силвър с ярост в гласа.

— Не знам защо, но това не е вярно. Ти не си такъв.

— Не ми обръщай внимание. Чакай тук и не издавай звук. Няма да се бавя.

Той преметна дългата си пелерина и миг по-късно изчезна в мрака.

Силвър се чувстваше странно. Не след дълго писъкът на керкенез оповести безопасността й. Тя се измъкна от прикритието си и препусна.

Когато стигна до главния път, мъжът вече го нямаше.

Зад хълмовете, на половин долина разстояние, трима мъже се взираха в тъмнината. Ядосани, те очакваха да чуят чаткането на копита и да видят уплашено женско лице.

Нищо не откриха.

Значи малката кучка им се беше изплъзнала. Дявол го взел, но за този провал щяха скъпо да си платят.

— Няма значение — изръмжа единият. — Скоро ще я спипаме. Тогава ще вземем от нея всичко, което трябва!

Докато ездачите обръщаха конете си на изток, Силвър Сейнт Клеър вече бе в леглото си. Саксия с лавандула разнасяше ухание из въздуха, а луната изливаше светлината си върху лъснатия под в стаята й.

На следващия ден трябваше да подрязва растенията и да засажда пръчките. Трябваше да проверява ароматните масла и да изпълнява поръчки. И трябваше някак си да намери още семена, за да замени тези, които изгуби в пустошта.

Но Силвър не мислеше за нито едно от тези неща. Тя мислеше за един мъж с блестящи кехлибарени очи.

Мъж с устни, които я караха да се чувства замаяна и сладостно безразсъдна…