Открадни сърцето ми

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

За миг в стаята настана невероятен хаос. Кромуел лаеше, Тинкър сумтеше, а Брам задаваше нетърпеливо безброй въпроси.

Люс видя, че Силвър с мъка се справя с цялата тази врява, кръстоса ръце пред гърдите си и извика:

— Тишина!

Възцари се спокойствие.

— Сега ще говорите бавно и по ред. Госпожица Сейнт Клеър беше ранена и не трябва да бъде обезпокоявана. А ти — обърна се той към огромното куче, — сядай долу и престани да лаеш! — Кромуел се свлече послушно на килима и радостно заскимтя.

— Брам, вземи един стол. Можеш първи да говориш със Силвър. Давам ти пет минути. След това сестра ти трябва да почива.

Брам кимна.

— О, Сил, кой би се досетил, че това старо място ще…

Силвър го прекъсна с бързо поклащане на глава.

В това време Люс почувства разтревожения поглед на Тинкър и му даде знак да излязат навън. После притвори вратата зад гърба си, готов да чуе въпросите.

— В „Грийн Ман“ ли я намери?

Люс мрачно кимна.

— Беше се изправила срещу банда престъпници. Ако не бях отишъл… — Гласът му затрепери.

— Момичето е гордо и упорито като баща си — каза Тинкър и въздъхна. — Безкрайно съм ти благодарен, че си отишъл там.

Люс сложи ръка на рамото на Тинкър, след което се обърна и погледна жената в леглото. Помисли си, че тя изглежда съвсем на мястото си там. Помисли си колко прекрасно щеше да бъде да се събужда и да намира разпилените й по възглавницата коси и ръцете й, които да прегръщат всяка сутрин, той стисна зъби.

— Тя ще си дойде вкъщи едва когато съм сигурен, че опасността е отминала — заяви Люс. — Брам също ще остане. Раната на Силвър не е дълбока, но нямам намерение да я подложа отново на риск.

Това беше заповед. Люс отчаяно се нуждаеше от повече време със Силвър.

— Ще се грижа за нея, докато се оправи напълно.

— Но… — опита се да възрази Тикър.

— Тя остава тук — каза Люс с прегракнал глас. Ръката му се сви в юмрук, после се отпусна. Влезе в стаята безмълвно, с очи, втренчени върху лицето на Силвър.

Тинкър запристъпва от крак на крак. Чудеше се дали да отведе Силвър, когато зад гърба му се чуха стъпки. Слаб чернокос мъж се изкачваше по — стълбите.

— Значи ти си прислужникът на дамата, а?

Тинкър кимна.

— Кучето ти е много кално. Изпоцапало е навсякъде!

— О, Кромуел не е куче. Той е член на семейството.

— Да, те са голяма работа — съгласи се Фъргюсън. — Сам съм отгледал няколко овчарски кучета. — Той подаде загрубялата си ръка на Тинкър. Тинкър дълго го гледа, преди да поеме протегнатата ръка.

— Името ми е Джеймс Тинкър. И с кого имам удоволствието да разговарям?

— Джонас Фъргюсън. С Негова светлост… В къщата съм от известно време.

— Няма нужда да криеш. Разбрах кое е момчето още първия път, щом си свали маската. Точно копие на баща си, херцог Девънхам. Никой не би сбъркал лицето на Деламиър.

— Деламиър? — остро каза Джонас. — Не знам какви ги дрънкаш.

— Стига, човече, знам! Той ми каза миналата нощ.

Джонас вдигна вежди.

— Той ли? Не е казвал на никого. Изглежда, ти си по-специален.

— Не аз съм специалният — многозначително каза Тинкър, — а тя. Те двамата забъркаха истинска каша. Мисля, че ще си наложи ние да ги измъкваме.

Двамата мъже си смигнаха и се отправиха към кухнята, където на чашка хубаво уиски, започнаха да кроят планове.

Люс мълчаливо гледаше двамата Сейнт Клеър. На момчето му трябваха повече упражнения и добра храна. Щеше да го заведе долу следобед и да му по-каже това онова.

Люс се сепна. Какво правеше? Момчето не беше негова грижа. Проблемите на Сейнт Клеър не бяха негов проблем. Беше толкова лесно да повярва, че са, но след няколко дни пътищата им щяха да се разделят. Може би за добро.

Брам се обърна, изпълнен с очакване.

— За Бога, значи всичко е било измишльотина! Та той няма нито един белег но лицето си. Не знам кой глупак пусна мухата, че е обезобразен. Чертите му са толкова хубави.

— Да, има поразително лице, нали, Брам? Погледни само линията на носа.

— Има невероятен профил, ако ме питаш.

Люс намръщено кръстоса ръце на гърдите си.

— О, да не би да се притесняваш от нашето бръщолевене? — попита Силвър невинно.

— Ни най-малко. Дори си мечтая да се отнасят с мен като с кон за продан.

— Ама ние не… — Брам се усмихна тъжно. — О, ти се шегуваш. Не схванах веднага.

— Абсолютно вярно. Лош навик. А сега е по-добре да ни оставиш. Сестра ти е все още много изтощена. Иди да намериш Тинкър и го накарай да ви приготви нещо за ядене. След това ще те науча как да държиш рапира, ако искаш, разбира се. Мисля, че ще е добре да натрупаш малко мускули.

— Ще го направиш ли?

Очите на Брам светнаха от вълнение. Люс кимна.

— А сега, вън! И вземи това ръмжащо същество със себе си.

Кромуел се разлая щастливо, разбрал, че говорят за него, после последва Брам.

— Уморена ли си?

Люс стоеше и гледаше Силвър.

— Малко. Беше чудесно да ги видя.

— Сега трябва да почиваш. Ще ги пусна горе след няколко часа.

Устните на Силвър се извиха в усмивка. Тя нежно прокара ръка по лицето на Люс.

— Колко си жесток!

При докосването й Люс усети как мускулите по — цялото му тяло се стягат.

— Само човек като мен би могъл да усмири палавница като тебе.

— Бедният ми! Как е ръката ти?

— Ръката ми е добре — отвърна Люс. Докосването на пръстите й го подлудяваше.

— Наистина ли? Мога да накарам Тинкър да донесе лавандулово масло и билки. Чудесни са за рани.

— Раната ми е добре. А сега замълчи и почивай.

— Но лавандуловото масло е чудесно! Или може би масло от…

— Достатъчно! Бъди така любезна да оставиш раната ми на мира!

Изглежда истински ядосан, помисли си Силвър. Вероятно отдавна никой не се бе грижил за него. И все пак той се нуждаеше от грижи. Все още го болеше, а това бе сигурен знак, че раната му не е излекувана. Тя реши да поговори с прислужника, който бе влизал в стаята. Сигурно двамата щяха да измислят нещо.

— Много добре, разбойнико. Както кажеш.

— Какво, никакъв спор?

— Никакъв.

— Не ти вярвам. Слънчев лъч. Нито за секунда. Много лесно се предаде. Какъв план кроиш сега?

Силвър въздъхна драматично.

— Боя се, че наистина съм голямо нещастие за тебе.

— Глупости — отсече Люс и я изгледа заплашително. — Ако отново чуя да казваш това, ще си изпатиш!

— Е, добре — съгласи се Силвър, привидно уплашена от тази заплаха. Тя се настани обратно на възглавницата, вдъхвайки слабото ухание на лимонов сапун.

Стаята беше хубава. И беше обзаведена далече по-елегантно, отколкото можеше да си представи.

Не каза на Люс, че стаята й се струва позната. Вместо това затвори очи и си представи стените без новите тапети и мебелите. Силвър си спомни как бе изглеждала къщата Последния път, когато бе идвала тук — потъмнели от влага стени, скърцащи прозорци, не застлани подове.

Тогава Уолдън Хол бе принадлежал на семейство Сейнт Клеър. Всичко от имението бе продадено, за да се посрещнат разходите след смъртта на баща й.

Нямаше нужда да споменава това пред Люс. Той щеше да се почувства неудобно. А тя не искаше това.

Силвър въздъхна, изпълнена от тревога. Ако баща й не бе умрял, ако беше оставил формулата за парфюма…

Тя усети как Люс подреди завивките. Сънят я победи и докато се унасяше, можеше да се закълне, че почувства лека милувка по челото.

— Не така, момко! Ето така! Не отпускай китката. — Люс стоеше с рапира в ръка в балната зала на Уолдън Хол, облечен с бяла риза и гълъбовосиви бричове.

— Нека рапирата да лежи леко. После вдишвай дълбоко и се опитай да почувстваш баланса й.

Брам се намръщи, опипвайки гладката дръжка. Сетне вдигна ръка и разсече въздуха.

— Точно така! Още веднъж!

Люс наблюдаваше движенията на момчето и кимаше одобрително. Беше бърз и схватлив ученик.

— Внимателно сега! Дръж очите си отворени. Нападай! Стъпка, стъпка, нападение! Дяволски добре! — каза Люс най-после, когато изпотеното, но щастливо момче седна и изтри чело. — Стига за днес. Много си схватлив. Сестра ти трябва да ти намери учител в града.

Брам се намръщи, тъга пробягна по лицето му. Той погледна настрани, поставяйки рапирата в ножницата.

— Разбира се — тихо каза той.

— Какво има?

— Нищо. Много си любезен, че се занимаваш с едно глупаво момче като мен. Трябва да съм много досаден.

Люс се приближи до момчето, седна до него и обгърна раменете му.

— Не си досаден. Аз просто не ставам за учител. Трябва ти професионалист.

Брам се загледа в него с потъмнели очи.

— Разбира се.

Но разочарованието на Брам накара сърцето на Люс да се свие. По дяволите! Защо момчето го гледаше с такова обожание! Та той беше разбойник! Прочут главорез!

Не искам да ги наранявам, помисли си Люс.

— По дяволите, Брам, не е това, което си мислиш. Аз просто не мога, не виждаш ли? По-добре е за вас да не се обвързвате с мен. Всичко може да се случи. Някоя нощ може да изляза и никога да не се върна, разбираш ли? И ако някой разбере, че имате нещо общо с мен, дяволски ще си изпатите. След всичко, което вече ви се случи, не бих искал да ви виждам нещастни.

Брам тъжно кимна.

— Не се сетих за това. Предполагам, че затова си толкова раздразнителен, когато си със Сил.

Люс се вкамени.

— Нямам представа за какво говориш.

— Така ли? Разбира се, не е нужно да ми обясняваш. Та аз съм само едно глупаво момче. Но съм те виждал как я гледаш, начина, по който тя те гледа. Поне, когато ти не знаеш, че те гледа. Точно по същия начин я гледаше и лорд Ийстън миналата година. Каза, че се интересувал от някаква лавандулова вода за майка си, но ако питаш мене, човекът искаше само да свари сестра ми сама в оранжерията и да се умилква около нея.

Люс стисна зъби.

— И какво се случи?

Брам се усмихна.

— О, сестра ми не си поплюва. Беше му дала хубав урок. Когато излезе от оранжерията, устата му беше подута и бялото му шалче бе посипано с торф.

— И какво стана После? Лорд Ийстън навърта ли се още около сестра ти?

— Няма и следа от него. Казал, че ще насъска кучетата си, ако тя се появи дори на миля от имението му, което никой от нас не си е помислял да стори. Този човек е много неприятен. Има отвратителни маниери и грозни зъби. Използва парфюм с мирис на канела и люляк. Това минава всички граници.

Люс се усмихна.

— Значи ти наистина имаш страхотен нос! Силвър ми каза. Не можах да повярвам.

— Да ти докажа ли? Мисля, че току що си се върнал от конюшните, защото усещам мириса на овеса, който си дал на коня. Помирисвам дори мъха и боровите играчки, които си стъпкал с ботушите си по — обратния път — каза Брам въодушевено. — Сестра ми е чудесна! Много е добра. Никога не се кара и не мърмори за щяло и не щяло. Освен това има страхотни крака.

— Какво?

— Ами така си е. Чух лорд Ийстън да го казва, преди да изчезне в оранжерията. Не че само той е идвал да досажда на сестра ми.

— Да не би да играеш ролята на сватовник, момче?

— Ами… — весело каза Брам. — Само искам да видя сестра си щастлива. А тя не е била истински щастлива. Но е голям юнак. Никога не се оплаква. Човек трябва да е сляп, за да не забележи. — Изведнъж Брам скочи като ужилен. — Ще отида да я видя.

На вратата се обърна.

— Няма ли да дойдеш?

— Мисля, че не — каза Люс.

Брам сви рамене и изчезна, тананикайки си, твърде щастлив, за да забележи тъгата по лицето на Люс.

Силвър гледаше през прозореца, когато Джонас почука на вратата и надникна вътре.

— Не сте ли гладна, госпожице?

— Не. По-добре седни тук, Джонас и ми разкажи за него.

— Проклет глупак — измърмори Джонас и остави подноса до леглото. — Винаги е бил див. Непрекъснато се излага на риск.. — Кога се случи?

— След като е напуснал фермата ви. Каза, че го е застрелял един от хората на съдията.

— Глупак — тихо каза Силвър.

Джонас се засмя.

— Ето това е истината! Трябваше сам да извадя куршума.

Силвър огледа красивата стая, която не приличаше на разбойническо владение.

— Но какво го кара да поема такъв риск? — попита тя.

— Той не винаги е бил такъв. Нито пък животът му е бил такъв. Щеше да е много по-различно, ако можеше да забрави миналото. Но той просто не може да го направи.

— Защо не?

Джонас се смути и се загледа пред себе си.

— Не че не искам да ви кажа, госпожице. Напротив, това ще ме облекчи. Не мога. Това е тайната му.

Главата на Силвър се завъртя от мисли.

— Знаех си, че не е обикновен разбойник!

— О, грешите. Господарят Люс си е истински разбойник. Колко обири е извършил! Но трябваше да го направи, за да оцелее. Когато се върнахме, нямахме нищо.

— Откъде сте се върнали?

— Оттам — каза той с тон, който не търпеше въпроси — Я по-добре хапнете. Ще се почувствате по-добре.

Силвър взе парче хляб.

— Значи нищо не можеш да ми кажеш. Толкова искам да разбера, за да му помогна.

Тя се усмихна тъжно.

— Той е толкова упорит.

— Странно, но и той казва същото за вас, госпожице.

Силвър се сепна, после се засмя. Усети, че бузите пламват.

— Всъщност той е чудесен мъж и мисля, че вие сте чудесна лейди — каза Джонас с въздишка и тръгна към вратата. — Нахранете се добре, чувате ли? Няма да ви навреди, ако изпиете чаша от това вино.

— Разбирам защо Люс толкова разчита на тебе — тихо каза Силвър.

Джонас се усмихна. Някога той се бе усмихвал често. Преди да се бе случило нещо ужасно.

И Силвър бе решена да открие какво точно се бе случило.

След няколко часа тя чу гласове навън. Стана бавно от леглото и отиде до прозореца.

Люс стоеше гол до кръста, с превръзка на гърдите, а близо Джонас пълнеше с вода калаена вана.

— Може би не ти е мил животът. Сигурно ти е все едно дали ще умреш. Такъв си от онази нощ преди пет години, когато тръгна към града с любовна мисия. Само погледни докъде те доведе това! Стана жертва на най-прашните главорези, конто някога са обикаляли пристанищата.

Силвър застана неподвижно, разбрала, че слуша не, което не трябваше да чуе. Но не се отдръпна. Пое от всичко на света тя искаше да узнае какво терзае

— Не бих се справил без тебе, Джонас. Често ме ядосва, но си истински приятел. Ето, най-после го признавам. А сега ще бъдеш ли така добър да не се оплакваш повече?

— Дори и не мисля — отвърна Джонас. — Поне докато не се откажеш от лудия си план за отмъщение.

— Мисля, че вече сме говорили по този въпрос, Джонас.

Силвър наблюдаваше двамата мъже. Слънцето почти залязваше и раменете на Люс блестяха с бронзови оттенъци на изчезващата дневна светлина. Но не това накара дъхът н да спре, а ужасните белези, които разсичаха гърба му. Силвър потръпна. Мили Боже, какво ли се бе случило? Тя се притисна до прозореца и затаи дъх.

— Още тогава смятах това за лудост. Същото мисля и сега. Откажи се! Нека Адмиралтейството издири кой…

— Достатъчно, Джонас! Има само един човек, който може да стигне до дъното и това съм аз. Като си помисля за всичко, което се случи, за всички хора, които пият там… По дяволите, това е най-малкото, което мода направя, за да променя нещата, не разбираш ли?

— Всичко, което разбирам е, че ще те убият, момче, то без майка ти и баща ти да разберат, че не си умрял, както си мислят.

В този момент Джонас погледна нагоре и видя Силвър на прозореца.

— Какво има, Джонас?

Старият слуга се поколеба, после сви рамене.

— Нищо. Само ми се е сторило — измънка той и влезе в къщата. На лицето му бе изписана загриженост.

Тя бе като замаяна, когато Брам влезе и се отпусна на стола до леглото.

— Люс дори ми позволи да използвам шпага. Каза, че съм схватлив ученик. Трябва да видиш какво е направил с балната зала. Изглежда много по-добре от преди. Но защо не искаш да му го кажа?

— Защото ще го накара да се чувства неудобно. След всичко, което направи за нас, не искам да му причинявам болка.

Брам се намръщи. Само преди минути бе чул Люс да казва същото. Да, работата беше ясна. И двамата бяха затънали до уши. Само че какво можеше да стори той?

Силвър се облегна на възглавниците.

— Той… каза ли дали ще дойде по-късно?

— Мисля, че не. Много е зает. Хвърлих един поглед в кабинета му. Затрупан е с писма, списания и вестници на всякакви езици. Съвсем не прилича на кабинет на разбойник. А Тинкър и Джонас все си шушукат нещо. Заварих ги да пият уиски в кухнята и да шепнат заговорнически.

— Та те едва се познават — каза Силвър. — Сигурно си въобразяваш.

Брам сви рамене.

— Не ми обръщай внимание. Но има толкова неща, които, изглежда, не разбирам. Например защо си тъжна. И защо Люс се разстрои, когато му споменах за лорд Ийстън.

— Брам, не си го направил!

— Че защо не? Няма нужда да си мисли, че е единственият, който се е интересувал от теб.

Силвър се изчерви.

— Ако ме питаш, и двамата сте много смешни. Разбира се, никои не ме пита, защото всички си мислят, че съм само едно вятърничаво момче.

— Не е така Брам. Просто не мога да ти обясня. Тя се погледна в малкото огледало и въздъхна.

— Изглеждам ужасно. Никога няма да мога да оправя косата си, но поне ще опитам.

Силвър взе сребърната четка, която Брам бе донесъл от Лавендър Клоуз. Лицето й се изкриви от болка, когато се опита да разреши обърканите кичури.

— Не, че той ще забележи — измърмори тя. — Той изобщо не идва тук.

Когато захвърли четката на леглото, очите й бяха плувнали в сълзи.

— Всъщност не ме интересува. Та кой би искал да прекарва времето си с един разбойник?

Силвър избърса сълзите си. Главата я болеше, но не това я тревожеше.

Усещаше болка в гърдите си, но това не беше физическа болка.

О, защо, по дяволите, Люс не идваше?

— Всичко ли взе? — попита Люс, гледайки навъсено каруцата, която двамата с Тинкър натовариха с мускети, амуниции и въжета, достатъчни за малка армия.

— Мисля, че да — отвърна Тинкър. Поне за една нощ ще стигне да отблъснем негодниците. Радвам се, че Брам и Силвър ще бъдат в безопасност тук.

— Ще бъдат в безопасност — мрачно каза Люс. — А ти се грижи за себе си, човече. Джонас е наел дузина бивши войници, които ще дойдат в Лавендър Клоуз за подкрепление. Бих искал да се присъединя към вас, но…

— Не е нужно да обясняваш. Вече сме ти достатъчно задължени. А сега да тръгвам.

Люс стоя дълго, наблюдавайки тежката каруца, коя то пъплеше по — хълма. Дори когато изчезна, той не се обърна.

Лицето му беше сурово, когато влезе в къщата. На стълбите срещна Брам.

— Тя пита за тебе. Няма ли да се качиш да я видиш?

— Не още. Трябва да довърша кореспонденцията си и разни други неща…

— Е, както искаш. Но ми се струва, че тя има нужда от помощ. Искаше да разреши косите си и това й причинява болка. Раната все още много я боли и…

— Проклета, малка глупачка!

Люк хукна светкавично по стълбите. Брам го наблюдаваше с усмивка. Изглежда, планът му имаше успех.