Открадни сърцето ми

ШЕСТА ГЛАВА

Силвър се взираше в думите, надраскани върху смачканата хартия. „Следващият е Брам.“

Мили Боже, те щяха да убият Брам! Силвър прехапа устни. Не знаеше какво да стори. И тогава й хрумна отговорът.

Беше безразсъдно. Беше лудост.

Но тя нямаше избор. Това беше единственият начин да спаси Брам и фермата си.

— Какво се каниш да направиш? — попита Тънкър. — Ти си полудяла, момиче, това е. Да не чувам повече такива неща!

Силвър въобще не вдигна поглед от стария сандък, в който ровеше.

— Напротив, идеята е чудесна, Тинкър. Всичко съм обмислила.

Силвър вдигна глава. Държеше стара черна рокля и плътен воал.

— Той е най-подходящият човек за тази работа. Не си ли съгласен?

— Да — навъдено отвърна Тинкър. — Но не е прекалено подходящ. Това е целият дяволски проблем.

— Просто те е яд, че не се сети пръв за това.

— Как смяташ да го откриеш?

— За това също съм помислила — спокойно каза Силвър. — Направила съм списък.

— Списък ли? Какъв е този списък?

— На всички отвратителни места в Кингсдън Крос. Имам намерение да ги посетя едно по едно докато го открия. Но първо ще опитам в пустошта.

— Ще го направиш през трупа ми.

Силвър мина зад паравана, смъкна батистената си риза и нахлузи през глава черната рокля. Беше и малко тясна, но щеше да свърши работа.

Когото се появи след миг, черният воал бе спуснат над лицето й.

— Как изглеждам?

Тинкър се намръщи.

— Като гувернантка, тръгнала да търси проклетия си късмет.

— Не е чак толкова лошо. Ще свърши чудесна работа.

— О, да, когато свинете вземат, че полетят!

— Трябва да избягваш подобни изрази, Тинкър. Това е сигурен знак, че си ядосан.

— Ядосан съм, мътните го взели! Ти говориш глупости, момиче. Ще намерим друг начин. Остави всичко на мен.

Не, това бе единственият начин. Беше взела решение. Просто трябваше да бъде малко по-хитра.

— Никъде няма да ходиш! — продължи да нарежда Тинкър.

Силвър с въздишка се отпусна на изтъркания стол, който някога стоеше в гостната им.

Когато имаха гостна. Когато имаха голяма къща. Когато имаха пари и сигурност.

Внезапно тя подскочи в стола.

— Чу ли това?

— Какво да чуя?

— Чу ми се, че Кромуел лае. И някакъв глас долу, до склада.

Без да каже нито дума повече, Тинкър се завъртя на пети и затрополи надолу по стълбите, като вече си мечтаеше как ще стисне с ръце гърлото на нападателя.

„Прекалено е лесно“ — помисли си Силвър. Почувства вина, но бързо я отпъди. Нямаше време за вина, не и тази нощ.

Имаше да върши работа.