Открадни сърцето ми

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Силвър изтича по каменните стъпала, водещи към къщата.

Брам сигурно беше в кабинета, заровил глава сред любимите си книги.

Но в тихия кабинет в предната част на къщата нямаше и следа от момчето. Нямаше го и в малката гостна, която бе обявил за своя работна територия.

— Брам! — извика Силвър. Гласът й беше дрезгав от тревога, докато се промъкваше към изпълнената с дим задна част на къщата. — Къде си, за Бога?

Чу се звук откъм пода. Силвър съзря през дима неподвижно тяло. С вик тя сграбчи ръцете на брат си и го влече към вратата. Когато той отвори очи, го задави раздираща кашлица.

— Чудесна си! Знаех си, че няма да ме изоставиш. Толкова съжалявам, Сил. Опитах се да го спра, но не разбрах какво ме удари.

Тогава момчето потръпна и изгуби съзнание.

Силвър тъкмо беше изнесла Брам и беше отишла за вода, когато дотича Тинкър.

— Какво, мътните да го вземат, става тук?

Силвър пъхна в ръката му дървено ведро. Самата тя изсипа своето върху пламъците, излизащи от предната веранда.

— Няма време! Брам е навън в безопасност. Трябва да спасим къщата.

Повече от час двамата тичаха напред-назад, без да говорят. Когато изчезна и последният пламък, Силвър се отпусна на почернялата тераса и отпусна брадичка в покрити те си със сажди ръце.

Едва тогава видя думите, надраскани на стената под прозореца.

„Това е само предупреждение. Следващия път ще изгорите всички.“

Тя започна да трепери и мушна ръце под коленете си, стараейки се да не изкрещи. Но единственото нещо, което виждаше, бе лицето на Брам, бледо и уплашено, почерняло от сажди.

„Следващия път ще изгорите всички.“

— Не, не и Брам. О, Господи, моля те недей… — Сълзи рукнаха от очите й. Тя прехапа устни, когато Тинкър нежно ги изтри.

— Не плача.

— Разбира се, че не. Подобна мисъл не ми е минавала през ума.

Беше твърде късно да се надяват, че ще избягат от враговете си. Днес бе спасила Брам, но какво щеше да стане следващия път? Люс беше прав.

Тогава Силвър разбра какво трябва да направи. Водена от безразсъдна гордост, съсипала твърде много представители на рода Сейнт Клеър, тя взе решение и нищо не можеше да я спре.

— Грижи се за Брам, Тинкър.

— А ти къде си мислиш, че отиваш, госпожице? Цялата си покрита със сажди.

— Аз трябва да се преоблека. Трябва да почистя лицето си…

Силвър говореше повече на себе си, отколкото на него.

— После трябва да изляза.

— Единственото място, където ще отидеш, е сушилнята. Трябва да почистим саждите. После ще се настаниш на един стол, докато превържа обгорелите ти пръсти!

Силвър наведе глава.

— Пръсти? Значи ми трябват ръкавици. Съвсем забравих. Никога няма да им позволя да видят какво са ми сторили.

— Кой да види? Какво пак си си наумила, госпожице? Да, познавам този твой поглед. Виждал съм го много пъти. Неприятност, това означава. Чисто и просто неприятност. А сега ми кажи…

— Не сега, Тинкър! — Гласът на Силвър беше спокоен. Опасно спокоен. — Трябва да побързам. Има толкова малко време.

После изчезна по тесните стълби, които водеха към спалнята й.

Тридесет минути по-късно, когато Силвър отвори почернялата врата на къщата, по бузите й нямаше сажди. Ръцете й бяха пъхнати в ръкавици от еленова кожа. Беше изчакала, докато Брам се настани удобно да си почива. Тинкър се бе заел с охраната.

Тя намръщено сведе поглед към ръкавиците си. Колко странно, че не ги беше носила преди. Колко странно, че не бе ги сметнала за безполезни в такива ужасни времена. Почувства как в гърлото й се надига смях, но успя да го потисне.

Нямаше време за това. Тя приглади полите на роклята си, най-хубавата рокля, която имаше.

Не че Силвър го забелязваше. Тя се огледа в огледалото, потънало в пепел като всичко останало в къщата.

Поносимо, реши тя, оправяйки една от панделките на ръкава си. Но това, което не забеляза, беше, че изглеждаше ослепително. С пламнало лице и искрящи очи тя бе повече от съблазнителна.

Беше изкушение за всеки мъж.

А за мъжа, който вече беше влюбен в нея, щеше да бъде неустоимо изкушение.

Но Силвър нямаше подобни мисли. С твърдо като гранит сърце тя пое към конюшните, припомняйки си думите на баща си.

Беше готова на всичко, за да запази живота на брат си.

Люс закрачи към работилницата с една единствена мисъл в главата — да накара Силвър да напусне фермата.

Опасно беше за всички тях да останат тук, а Люс нямаше време да открие кой стои зад тази работа. Дали й харесваше, или не, щеше да тръгне с него още днес ида го остави да се погрижи за останалото.

Отвори вратата, сигурен, че ще намери Силвър там. Но тя като че ли беше изчезнала. Лавандуловите поля, билковата градина, всичко изглеждаше пусто и наоколо се носеше миризма на дим.

Чак тогава Люс видя почернелите стени на къщата.

— Какво се е случило? — изръмжа той на Тинкър, който току що се беше появил зад гърба му.

— Тези грубияни запалиха къщата. Брам едва не умря. Бях при него, за да го наглеждам. Когато се върнах, нея я нямаше.

Лицето на Люс потъмня като облак. Изведнъж си представи ужасни сцени. Силвър, застанала лице в лице със сър Чарлз. Силвър в проклетия публичен дом. Силвър, заловена и пребита от престъпници…

Той стисна зъби. Нямаше нужда да бърза с изводите.

— Каза ли къде отива?

— Може да е в Кингсдън Крос, понеже облече най-хубавата си рокля.

— Как си й позволил да тръгне, по дяволите?

— Истината е, че тя ми се изплъзна. Тъкмо се канех да оседлая коня си и да я последвам, когато ти дойде. А що се отнася до позволението, с нея не може да се спори за нищо!

Люс тихо изруга.

— Тези мъже са опасни. Няма да се спра пред нищо. Веднага след като я намеря, трябва да я накараме да тръгне. И двамата трябва да си приготвят нещата и да тръгнат още днес. Тъй като, изглежда, няма друго място, където да отидат, могат да дойдат при мен. Ще бъдат в безопасност, имаш думата ми.

Тинкър го измери с поглед.

— В безопасност, да, но от кого ще бъдат пазени?

— От всеки, който се опита да ги нарани. И от мене включително — мрачно добави Люс.

Тинкър пъхна между зъбите си клонче лавандула и се загледа в Люс, скръстил ръце на гърдите си. След малко каза:

— Мисля, че видях още нещо, разбойнико. Когато препусна с двуколката, тя се отправи встрани от главния път.

— Имаш предвид, че не се е упътила към Кингсдън Крос. Тогава защо ми каза…

— Защото още не съм сигурен, че ти имам доверие, момче. Не и достатъчно, за да рискувам живота на Силвър. Но сега нямам избор и трябва да ти се доверя. Тя замина на запад. Над хълма и направо покрай ливадите.

На запад? Там нямаше нищо освен ферми и огради…Лицето на Люс стана сурово. Това бе единственият път, който водеше към „Грийн Ман“! Той отново изруга.

— Виждам, че ти е хрумнала същата идея, която дойде и в моята глава. Но защо е хукнала към онова отвратително място на крадци и негодници, облечена в най-хубавата си рокля?

Но Люс знаеше защо. Познаваше Силвър, безразсъдната й смелост. Тялото му тръпнеше от тревога. Тя беше в опасност. С риск да бъде заловен, той трябваше да я намери.

През целия път до кръчмата Люс си казваше, че е глупак. Никой, дори с упоритостта и смелостта на Силвър, не би дръзнал да отиде в бърлогата на звяра.

Но когато стигна до „Грийн Ман“ видя, че е сгрешил. Двуколката й чакаше отпред.

Малко момче с навъсено лице седеше на един сандък наблизо и наглеждаше коня й. Като видя внушителната фигура на Люс, черното му наметало и лъскавите ботуши, то скочи на крака.

— Ти да не си Блакууд?

Люс се засмя.

— Може би съм, а може и да съм лудият крал Джордж.

Момчето се усмихна широко.

— Пфу! Търсиш ядосаната лейди, нали?

— Ядосаната лейди!

Това подхождаше точно на Силвър.

— Мисля, че да.

— Влезе вътре — каза момчето и посочи вратата. — Казах й да не ходи в „Грийн Ман“. Не е място за дама. Тя не искаше и да чуе.

Люс изруга.

Той усети, че страх стяга гърлото му, докато премяташе чантата си през рамо и се спускаше от коня. В каква ли каша бе успяла да се забърка тази жена?