Открадни сърцето ми

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Слънчева светлина струеше над лавандуловите поля, когато вратата на работилницата се отвори с трясък. Силвър стоеше на прага с разпилени върху раменете коси.

— Защо не ме събудихте? Вече е почти обяд!

Тинкър вдигна поглед от бутилката с розмариново масло, което премерваше.

— Не можеш ли просто да кажеш „Добро утро“ като всички хора? Наистина си станала непослушна.

— Но вече е късно! Трябваше да съм тук и да ви помагам.

— Ние с момчето се справяме доста добре — каза старият прислужник с равен тон. — Не знам защо ти е хрумнало, че сама трябва да вършиш всичко наоколо. Трябва ми друга бутилка розмариново масло — извика през рамо Тинкър. — И след това още малко сушен джоджен и тази пратка ще бъде готова.

Брам се появи от съседната стая, стиснал до гърдите си стъклена гарафа.

— Веднага, Тинкър — каза той и погледна сестра си.

— Събуди ли се най-после, Сил?

Без да спира, той даде бутилката на Тинкър и тръгна да търси другите съставки.

— Да, справяме се просто чудесно. И парфюмът за онзи галантерист в Норич е почти готов.

— О!

Силвър наблюдаваше как Тинкър довършва работата си.

— Тогава… мисля, че не ви трябвам.

— Никак — весело извика Брам от съседната стая. — Веднага ти донасям сушения джоджен, Тинкър.

— Всъщност трябва да проверя новата смес от сушени розови листа. Не съм сигурна, че ми харесва джинджифила, който добавихме.

— Всичко е направено — каза Тинкър.

— Така ли?

Силвър задъвка долната си устна.

— Да, още преди два часа. Брам промени количествата, добави масло от детелина и сега те са чудесни. Нищо работа.

Нищо работа ли? Беше й отнело половин ден.

— Отивам до къщата — извика Брам. — Трябва ми една книга.

— Донеси ми тогава малко пудра от корени на ирис — каза Тинкър.

Силвър се втренчи в стария човек, след като Брам излезе.

— Опасността не е преминала, нали?

Тинкър я погледна и сви рамене.

— Той смята, че не е. Дотук беше прав за всичко. Сигурно е прав и за това.

Силвър почувства странно присвиване в стомаха.

— Блакууд ли ти каза това?

Тинкър кимна.

— И иска да се махнеш оттук.

— Няма да стане. Това е последната ми дума.

Силвър взе една стъклена гарафа и я вдигна срещу светлината, разклащайки чистото златисто масло. По някаква причина то й напомни за очите на Блакууд. За острата сладост на устните му. Тя свъси вежди и остави обратно гарафата. Да можеше да прогони мислите си! Но не беше лесно.

— Не каза ли нещо друго?

— За какво? — попита Тинкър, вдигнал вежди.

— О, не знам, нещо за това, което се случи тук. Просто… нещо.

Тинкър я погледна.

— Името му е Люс, между другото. Мислех си, че би скала да знаеш. Не, не си спомням да е казал нещо друго.

— Но как… кой… — лицето на Силвър поруменя.

— Той ми каза. Снощи. Да, снощи хубавичко си поговорихме.

Силвър почувства замайване.

— Аз се събудих в собственото си легло.

Тинкър изсумтя и се върна към работата си.

— Не е много странно. Мисля, че младият господар Люс трябва да те е занесъл дотам.

Силвър стисна ръце.

— Така ли?

— Да.

На Силвър й беше трудно да диша, а още по-трудно да стои.

— Е, трябва да кажа, че е много неприлично от негова страна. А и от твоя, че си му позволил, Тинкър — каза тя предизвикателно.

— Не мисля, че можех да го спра, дори и да исках — отвърна намусено Тинкър. Някаква болка, остра и топла, премина през гърдите му.

Силвър въздъхна.

— Нямаш ли някаква работа? — попита с усмивка Тинкър. — Момчето сигурно е заболо нос в някоя от книгите си. Можеш да го доведеш, преди да е забравил за какво съм го пратил. — Освен, ако не предпочиташ да пропиляваш в мечти останалата част от деня.

— Да пропилявам деня в мечти! Какво те кара да мислиш така? Ти си непоносим! — сърдито измърмори тя. — И двамата сте такива! — На пода до Тинкър седеше Кромуел, наблюдаваше я и размахваше опашка. — Всички сте такива! — После бързо излезе от стаята.

Силвър тръгна бавно през полята с лавандула, розмарин и орлови нокти, изчаквайки да премине руменината от лицето й, преди да я види Брам, който бе започнал много да знае. Тя лениво премисляше какво още трябва да се върши по полето, но съзнанието й бе обсебено от съвсем различни неща.

Пълни, упорити устни, безстрашни кехлибарени очи. Един мъж, който едва познаваше. Мъж, чието минало беше забулено в тайна.

Мъж, когото обичаше.

И тогава Силвър замря насред една леха с лавандула. Лицето й посивя, после стана бяло като платно.

Това чувство бе дошло изневиделица, промъкна се в нея, докато мислеше за растенията и опасностите, които заплашваха Лавендър Клоуз. Мили Боже, как се бе случило? Как бе могла да загуби разума си по този начин?

Влюбена, при това в разбойник, известен от Саутхамптън до Питърбърг!

Не, беше невъзможно. Беше невероятно. Ала това бе истината.

— Господи, какво направих?

Тя се отпусна между храстите, без да може да си поеме дъх. Седеше безпомощна на земята, вперила поглед в къщата.

Люс. Тинкър беше казал, че това е името му. Беше странно име. Но то му подхождаше, тъй като нейният Люс беше много странен мъж. Люс. Нейният Люс. Тя беше влюбена в него.

Беше дяволски влюбена в дяволския лорд Блакууд. Триста дяволи! Как бе могла?

Но какво можеше да стори? Трябваше просто да прогони негодника от ума си, и то веднага.

И щеше да го направи — само ако можеше да забрави как се чувстваше, когато той я държеше и караше кръвта й да кипи от страст. Само ако можеше да забрави желанието в очите му, когато я целуна в оранжерията.

— Мътните да го вземат! — промърмори тя, ставайки на крака. — Стига толкова! Трябва веднага да изхвърля от мислите си този човек!

Силвър все още размишляваше как да направи това, когато от предната част на къщата се издигна гъст черен облак.