Открадни сърцето ми

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Това беше лудост и грешка.

Изкушение и безразсъдство.

Но Силвър изви глава назад и се втренчи в суровото, изваяно лице, усещайки, че потъва надолу, надолу, все по-дълбоко…

Той внимателно докосна бузата й.

— Ти ме караш отново да се чувствам млад. Никога не съм се чувствал така. Затова винаги ще ти бъда благодарен.

Докосването му бе нежно като лунната светлина. Обзе го желание — силно, горещо, непреодолимо. Това бе страст, която мислеше, че може да владее. Но сега откри, че не може.

— Ти все още не ми вярваш, нали? — каза той и очите му потъмняха. После притисна гърба й до стената.

— Не, недей!

— Така ще повярваш — отсече мрачно той. Хвана ръцете й и ги изви зад главата й. Телата им се притиснаха едно до друго, изпълнени с копнеж. — Скоро ще ме мразиш.

— Никога — прошепна тя.

Той съзря желанието в погледа й. Прокара палец по жадните й устни и видя как страстта замъглява очите й.

— Искаш ли това. Слънчев лъч?

Тя потръпна леко, разтваряйки устни. Пръстите й се заровиха в тъмните му коси.

Блакууд изстена. После докосна с език долната й устна и усети как тялото й потрепери. Леко я захапа, а после всмукна нежната й плът.

Можеше да я има тук и веднага. Знаеше го. Тя щеше да го приеме нежно, пламенно, страстно.

Ръцете му я обгръщаха. Тялото му намери нейното — изящно и топло. Тънката й дреха потрепваше като паяжина между тях. Мили Боже, колко много я искаше!

Той дръпна главата й назад и я накара да почувства страстта му, все още молейки се тя да се отдръпне.

Но Силвър не го направи. Тя се разтвори за него — откровено, невинно, влудяващо. Караше го да стене, неспособен да контролира желанието.

Тя впи пръсти в раменете му. От устните й, притиснати до неговите, се изтръгна стон.

На Блакууд му се струваше, че умира. Трябваше да спре. Веднага. Преди да е направил нещо, за което и двамата щяха да съжаляват.

Езикът й много нежно докосна неговия. Тялото му изгаряше от желание. Искаше я сега. Бързо, тук, до стената. Искаше гладките й бедра да се разтворят около кръста му. Тогава осъзна, че бе започнал да сваля тънката дреха, изпълвайки ръце с меките й зрели гърди. Тя тихо въздъхна, после се тласна към него.

Зърната й бяха твърди и стегнати. Той искаше да опита вкуса им. Наведе се и пое бавно нежното връхче между зъбите си.

Тя застена.

Блакууд плъзна поглед надолу. Дъхът му спря като видя бялата плът на бедрата й, тъмния триъгълник между тях. Ръцете му галеха сочните й гърди. И ето, че нещо го спря. Нежните гърди в грубите му ръце. Ръце, които бяха познали толкова много жестокост и бяха понесли толкова много жестокост.

— Не мога да ти сторя това. Слънчев лъч. Не и на теб — каза дрезгаво той. — Аз съм последният човек на света, който би трябвало да те докосва така.

Тя премигна, сякаш не бе чула.

— Не разбираш, нали?

Очите й бяха замъглени, неразбиращи. Той го виждаше ясно. Господи, беше прекалено невинна, за да разбере пожарът, който изгаряше тялото му.

Но тялото й знаеше. И се извиваше в жажда за освобождение.

Той почувства напрежението й, сляпото й желание.

И знаеше, че има само един начин да утоли този копнеж. И като се проклинаше, плъзна пръсти към копринените къдри и проникна в стегнатата влажна плът под тях.

Дъхът й се превърна в тих, дрезгав стон. Той подпря чело в нейното, борейки се с желанието.

— Хайде Слънчев лъч. Разтвори се за мен. Нека чувствам цялата тази сладост.

— Не разбирам…

Пръстите му проникнаха по-дълбоко, побеждавайки протеста, за да й дадат онова, от което тя още не знаеше, че се нуждае.

Но Блакууд знаеше. Той бе майстор в страстта. Пръстите му се промъкваха през плажната плът, галеха твърдата пъпка на чувствеността.

Главата й се изопна назад. Тялото й се изви.

— О, не, не мога!

Изведнъж очите й се разшириха. Ръцете й се впиха в гърба му.

Той видя как дъхът й спира. Видя как очите й заискриха. Гледаше я как тръпне от страст, обхванала я като огнена вълна.

Болка. Беше сигурен, че ще й причини болка, но как можеше да се спре? Сега Силвър щеше да разбере. Сега той можеше да си отиде и да я остави. Следващият път тя щеше да внимава, когато прави безразсъдни предложения на непознати мъже.

Но само мисълта, че може да я има друг мъж, го накара да потрепери от ярост.

Тя отвори очи. Очакваше несигурност и съжаление. Болка, дори гняв. Но видя в тях само радост и откровение.

— О, Слънчев лъч, недей! Не ме гледай така!

— Не трябва ли?

Тя обви ръце около врата му и въздъхна.

— Просто е опасно. Прекалено опасно, за да бъде изречено с думи. — Той притисна устни до челото й, борейки се с желанието.

— Не разбирам — прошепна Силвър.

— Знам — отвърна с въздишка той, опитвайки се да потисне желанието, което продължаваше да изгаря тялото му. Изведнъж остра болка прониза гърдите му и Блакууд леко се опря в стената, надявайки се болката да премине.

Силвър застина от уплаха.

— Боли те! Защо не ми каза?

— Не беше необходимо. Болката е слаба — излъга той.

— Но аз можех да прегледам раната. Имам масла, лавандула.

Гласът й трепереше от тревога. Поток топлина премина през тялото на Блакууд.

— Не се тревожи. Ще се оправя.

Нещо изшумоля зад завесите. Две странни същества с щръкнали уши и пухкави опашки.

— Какво има, красавци?

Животинките изприпкаха по пода и скочиха в ръцете му.

— Но какво е това?

— Моите порчета. Красиви са, нали? По-умни са от повечето хора, които познавам.

— Порчета ли?

— О, те не са обикновени животни, Слънчев лъч. Запознай се с двамата най-добри крадци в областта. Стой. Предай се.

— Стой… и Предай се — повтори Силвър през смях. В същия миг Блакууд присви очи. Двете животинки тихо запискаха. Той се взря през прозореца.

— Изглежда, са дошли да предупредят, че имаме компания.

— Там, навън?

Блакууд кимна мрачно.

— Но кой може да бъде?

— Точно това, сладка моя, възнамерявам да разбера.

Тя улови ръката му.

— Не е безопасно. Не можеш да излезеш!

— Само преди няколко минути искаше тъкмо обратното, Слънчев лъч.

Устните й затрепериха.

— Не и когато можеш да попаднеш в капан — възрази Силвър.

— Аз мога да се грижа за себе си — отвърна Блакууд. Той се приближи до прозореца и внимателно дръпна завесата. Двете животинчета останаха на раменете му, мълчаливи и напрегнати.

— Струва ми се, че виждам посетителя. Изглежда, е сам.

— Но как ще слезеш долу?

— Както се изкачих, с помощта на липата. Не ми се доверявай, Силвър Сейнт Клеър. Имам да свърша много неща. Не се доверявай на никого.

— Чакай! Семената! Ти ми ги върна. Още не съм ти благодарила.

Но той вече си беше отишъл. Горещи сълзи обляха лицето на Силвър.