Открадни сърцето ми

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Слънцето вече бе високо, когато Силвър се събуди отне спокойния си сън. Раната малко я наболяваше, но силите й се бяха възстановили. След като се облече, тя наметна един шал и се отправи към лавандуловите полета, надявайки се да намери покой.

Изминаха часове, но тя не можеше да забрави отчаянието по лицето на Люс, когато излезе от стаята й в Уолдън Хол.

Здрачът я свари също толкова неспокойна и объркана, колкото бе при завръщането си в зори.

Лошото бе, че нямаше какво да прави. Тинкър и Брам бяха прогонили нападателите. Междувременно бяха свършили всичката неотложна работа, дори бяха излъскали къщата до блясък. Имаше прекалено свободно време и мислите й отново отплуваха към мъжа с кехлибарените очи. Дали се беше прибрал в Уолдън Хол с натежали от злато джобове или някой от хората на съдията бе изпратил куршум в сърцето му?

Не можеше да понесе мисълта за това.

През напрегнатите няколко дни Силвър не бе имала възможност да отдели време за дневника на баща си, но сега го измъкна от скривалището му. Имаше да прочете още много страници. Щеше да го направи навън, на хълмчето, което баща й обичаше най-много. Може би в тях беше ключът към смъртта му.

Силвър въздъхна и остави дневника да падне в скута й. Облягайки глава на грубия ствол на дъба зад гърба си, тя се загледа в нощното небе. Дванадесетият ден на петия месец. Какво можеше да означава това? Рожденият й ден, да, но какво друго се криеше зад това? Тя тръсна глава. Да не би умът на баща й да се бе помрачил в последните му дни? Дали той просто не бе станал меланхоличен, убеден, че всяка сянка е враг? Не можеше да повярва.

Силвър поседя още малко на хълма в тишината на вечерта. Огледа лавандуловите полета, после вдигна поли и се изправи на крака.

Тази вечер нямаше да намери отговора.

Kогато се върна в къщата, Тинкър я очакваше.

— Видя ли го?

— Него?

— Онзи разбойник, разбира се. Седи под онзи дъб на хълма вече час, че и повече. Помислих си, че е някой от онези негодници, дошли да свършат някоя поразия, но не бе така. Когато отидох да проверя, видях, че е Люс. Просто зяпаше небето.

Силвър усети забързаните удари на сърцето си.

— Мисля, че му харесва мириса на лавандула. Или просто обича да гледа небето нощем.

Тинкър изсумтя.

— Той си има нощно небе, което може да си гледа от хълма на Уолдън Хол. Не, мисля, че толкова се е отнесъл, колкото някой друг, чието име мога да спомена. — Старият слуга сви рамене. — Няма нужда да ми се мръщиш, Силвър Сейнт Клеър. Не ми е работа, ако вие двамата сте решили да се помайвате. Ама изобщо не ми е работа!

С тези думи старият човек се обърна и се запъти към склада, мърморейки под нас.

Пет минути по-късно Брам я настигна на предната веранда.

— Видя ли го? — нетърпеливо попита той. Силвър въздъхна.

— Не, не съм го видяла, въпреки че ми докладвате през пет минути.

— Но какво нрави Люс там горе? Седи под онова дърво вече цял час.

— Мисля, че му харесва гледката. Брам я погледна с недоумение.

— Ако питаш мене, той е луд. Всъщност отнася се и за двама ви! Ако така се държат възрастните, по-добре да си остана момче. Може би, ако имам късмет, никога няма да порасна.

После той се отправи към стаята си, оставяйки Силвър, изпълнена с любопитство.

Накрая любопитството й надделя.

Тя се обърна бавно, а очите й потърсиха големия дъб на върха на хълма. След миг го видя точно там, къде той беше казал Тинкър.

Триста дяволи, какво правеше този човек там? Кое му давеше право да идва тук да я безпокои, особено след като я беше изгонил от Уолдън Хол?Силвър изпъна гръб. Ще го изгони от земята си, ето какво ще направи! И носле ще го забрави. Веднъж за винаги щеше да го изхвърли от ума си.

Но докато се изкачваше по хълма, сърцето й биеше лудешки. Имаше толкова много неща, които искаше да му каже и толкова много въпроси, които искаше да му зададе. И въпреки това нещо я възспираше.

Преди Силвър да заговори, той вдигна ръка.

— Не, не ми казвай — каза той с нисък и груб глас. — Господарката на имението е дошла да ме изгони. Но откъде мога да знам коя е тя?

Силвър го чу как си поема дълбоко въздух.

— Защото около нея като пролетен вятър се носи уха ние на лавандула. А ето го и уханието на рози. Тя носи кашмирен шал. Откъде знам ли? От слабия мирис на пачули, в което винаги са опаковани индийските шалове.

Той бе изпънал крака. Гледаше втренчено небето и не се обърна към нея.

— Няма ли да оцениш умението ми?

Силвър го изгледа заплашително с ръце на кръста.

— Ти си пил!

— Не много, Слънчев лъч. Не и толкова, че да има значение и да ми помогне да забравя. Но не може ли човек да си пийва Поне малко? Първо сприхавият ти прислужник дойде да ме надзирава, после тук се мотаеше твоят брат. Кой друг ще изпратиш? Кромуел ли?

— Може би ще го направя! Може хубавичко да си поговорите като куче с куче!

Но когато Силвър видя колко е напрегнат, ядът й се стопи.

— Разбира се, че са дошли да проверят какво става — тихо каза тя. — Безпокоят се за тебе.

— Не ги искам — дрезгаво заяви Люс. — Въобще. Хората, които се грижат за мен… страдат.

В очите на Силвър бликнаха сълзи. Тя се отпусна до него на земята.

— Къде е?

— Кое?

— Проклетата бутилка, от която пиеш.

— Не знам за какво говориш.

Тя протегна ръка по-край него, тършувайки в тъмно то. Ръката й докосна рамото му, бедрото й се допря до неговото.

Люс се вкамени.

— Лоша идея, Слънчев лъч. Дяволски лоша идея.

— О! И защо?

— Не съм направен от камък. Мъртвопиян съм всъщност. Тази нощ не ставам за компания.

Силвър не му обърна внимание. Намери бутилката и я издърпа от ръката му. След като я гледа известно вре ме, тя я вдигна към устните си.

— Какво правиш пък сега?

— Искам да разбера какво значи да си мъртвопиян — спокойно каза тя. Брендито приятно затопли гърло то й. — Всъщност усещането е доста приятно.

— Ще го направиш само през трупа ми!

Тя отпи отново.

— Дай ми това!

Силвър се извърна, стискайки бутилката.

— След минута, може би. Ти едва ли имаш нужда от нея. Пил си достатъчно.

Тя решително отпи още веднъж, след което се излегна на тревата, подпирайки с ръка главата си. Люс намръщено я погледна.

— Не мисля, че това ми харесва. Защо просто не си тръгнеш?

Силвър отново отпи голяма глътка точно преди Люс да успее да вземе бутилката.

— Стига толкова, немирнице. Не си свикнала с това и ще ти си завърти главата.

— Вече се върти. Усещането е наистина приятно — каза тя. После легна но гръб и откопча едно копче на блузата си. — Нямах представа, че е толкова топло. И защо звездите са се разтанцували така?

— Изобщо не танцуват — отсече Люс и вдигна поглед нагоре. После погледна Силвър и поклати глава. — Май ти дойде много, момичето ми.

Сливар повдигна рамене.

— Много са хубави, като се движат в тези малки кръгчета. — Тя погледна Люс и вдигна ръка към лице то му. — Ти също, разбойнико — нежно прошепна тя.

Силвър усети как мускулите по челюстта му заиграха.

— Не трябваше да си тук, скъпа. Тинкър ще ми одере кожата.

— Тинкър ми каза, че си тук. Брам също. Всъщност и двамата ме сметнаха за безсърдечна, защото не съм дошла при теб веднага.

— По-добре безсърдечна, отколкото с разбито сърце — грубо заяви Люс. — Не съм добър за тебе. Не съм добър дори за себе си. — Той се загледа далеч над тъмните хълмове. — Тази вечер тръгнах след човека, който ме изпрати в Алжир, знаеш ли това? Проследих го до старата мелница близо до Кингсдън Крос. Почти го бях пипнал, но се забавих само секунда и той ми се из плъзна. Знаеш ли защо бях толкова бавен? Защото долових уханието на орлови нокти и си помислих за теб, дяволите. Това ме накара да си спомня много неща. Точно както ти ми каза. Но аз не мога да си позволя това, Силвър. Сега не мога да бъда друг освен силен, хладнокръвен и жесток. Не мога да бъда друг, без да наруша клетвата, която дадох преди пет години. — Той се изправи на едно коляно с решително лице.

— Ето защо си тръгвам. Заради себе си, не заради теб. Искам да разбереш това.

— Но ти си пиян? Как ще намериш обратния път?

Люс мрачно се засмя.

— Не съм пиян. Слънчев лъч. Излъгах те, за да те накарам да избягаш. Глупаво, разбира се. Трябваше да се сетя, че нищо не може да те уплаши.

— Колко интересно — тихо каза Силвър, — тъй като аз не съм пияна. — Ръката и се спусна по-надолу, освобождавайки и второто копче на блузата. — Ни най-малко…

Очите на Люс се впиха в ръката й, в дантелата, развявана от вятъра, в бледата кожа, която блестеше отдолу.

— Недей, Слънчев лъч.

Разкопчано бе и третото копче. Сърцето на Люс блъскаше в гърдите му.

— Дяволите да те вземат, Силвър, не го прави? Не съм от камък!

— Кълна се, че не си. Вече зная, че си нежен и страстен — каза тя с дрезгав глас.

Топлина нахлу в тялото му. Трябваше да си тръгне. Трябваше да бъде твърд. Трябваше да я забрави — за нейно добро.

Но не можеше да помръдне. Парализиран, той наблюдаваше как пръстите й се спускат към четвъртото копче.

— Възможно ли е да се опитваш да ме прелъстиш,Сузана Сейнт Клеър?

— Отчаяно се надявам да го направя — отвърна тя. Очите й проблясваха на лунната светлина. — Успявам ли, разбойнико?

Твърде сполучливо, отчаяно си помисли Люс, докато мъжествеността му се надигаше и го обливаха нови топли вълни. Прекалено сполучливо.

— Ни най-малко — изстена той, молейки се тя да не усети лъжата в гласа му. — Блакууд е твърде закоравял грешник, че да се хване на такива трикове.

Люс усети как през нея премина трепет и това го на кара да скърца със зъби. Но не можеше да си позволи да бъде мил. Някой ден, когато та се омъжеше за някой знатен мъж, щеше да му бъде благодарна.

Мисълта затова направо го смрази.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— А може би не прелъстявам Блакууд — прошепна Силвър. — Може би прелъстявам тебе, спокойния мъж, който крие болката си дълбоко в себе си, мъж чиято чест го кара да се чувства обезчестен. — Гласът й секна. — Тебе искам, Люс. Само тебе. Защо не можеш да го разбереш?

Люс чу зад себе си вятъра, който се носеше над лавандуловите поля и се промъкваше през розовите храсти. Звукът се смеси с тихата въздишка на Силвър.

И той разбра, че е предаден. Жената, вятърът и красивата нощ започнаха заговора си срещу него в момента, в който Силвър седна.

Бялата дантела се разтвори, разкривайки извивките от слонова кост и ред трескавия му поглед.

Чувстваше се безпомощен, съзнавайки, че губи бит ката.

Люс реши, че има само един начин да я спре. Свали ризата си, впил суров поглед в Силвър. Единствената му надежда бе да я уплаши.

— Ще те заболи, Силвър. Доста може би. Винаги боли първия път.

— О, едва ли ми е първи път — каза тя с прегракнал глас. — Имала съм дузина мъже.

Устните му се изкривиха.

— Дузина ли?

— И повече! Не се безпокой, че можеш да ме нараниш.

— Разбирам — каза тихо Люс и плъзна ръка по нежните извивки, открити от дантелата. — И те са те докосвали тук? По този начин?

Тя въздъхна, вече жадна за него.

— Разбира се.

— И… на тебе ти хареса?

— Мисля, че беше доста приятно.

Пръстите му се разтвориха и устните му се притисна ха в нейните.

— Люс!

— И това ли ти беше приятно?

Силвър преглътна.

— Да, да…

Люс започна да си играе с гърдите й, докосвайки ги с език. Тя неспокойно се заизвива под него.

— И всички тези мъже са правили това с тебе, Слънчев лъч, така ли?

— Разбира се — почти изстена Силвър.

— Разбирам — мрачно каза Люс. С едно бавно движение той обхвана полите й и ги вдигна нагоре.

— Какво правиш?

— Каквото прави всеки мъж, когато доставя удоволствие на жена. Би трябвало да знаеш това.

Силвър прехапа устни.

— Е, да, разбира се, че го знам. Просто ти ме изненадваш. Ръцете ти. Много са големи.

— Не само ръцете ми са големи. Слънчев лъч — мрачно каза Люс. — Но ти знаеш всичко за това, тъй като си изпитала мъжката страст.

Нямаше намерение да бъде мил нито секунда. Не можеше да си го позволи, защото щеше да се провали. Плъзна ръце по копринените й бедра, търсейки топлината между тях.

Когато я намери, тя потисна един вик.

Но той не обърна внимание на задъханите й стонове, на трескавите й движения, бавно разделяйки нежната кожа, която приветстваше интимните му ласки.

— Погледни ме — рязко каза той. — Аз съм изменник. Слънчев лъч. Предател съм на страната си, на име то си и на собственото си сърце. Погледни ме и ми кажи как ще се почувстваш, ако обичаш един изменник. Може би това ще те накара да промениш намеренията си.