Открадни сърцето ми

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Силвър не отговори. Мили Боже, тя не можеше да от говори. Не и когато желанието изгаряше тялото й и я заливаше с огромни тъмни вълни.

Изменник ли?

Не го вярваше. Човек с такова чувство за чест не можеше да бъде изменник.

— Не ти вярвам.

Люс мрачно се засмя.

— Ще ми повярваш

Той пое зърното на другата й гърда, галейки го с език.

Силвър се изви. Раната й пулсираше, но не я беше грижа. Отказваше да повярва, че той е предател!

В същото време не можеше да му каже истината. Ако той знаеше, че е първият мъж, който я докосва, щеше да спре, щеше да избяга завинаги. И тогава тя никога нямаше да познае красотата на това докосване.

Но Силвър почти се издаде, когато пръстите на Люс се промъкнаха между копринените къдри.

— Изплаши ли се, сладка моя? Добре, защото аз искам да те изплаша.

Изплашена ли? Не беше това. Чувстваше се странно. Горещината. Брендито. Пулсирането на кръвта й.

И мъжът. О, да, мъжът преди всичко.

Той вече притежаваше сърцето й. Трябваше да пази в тайна това от него. Той не би по-искал любовта й, нито друго нежно чувство.

Силвър не откри сърцето си.

— Трябва ли да бъда изплашена?

— Трябва. Тази нощ ти омагьоса разбойника, не джентълмена, не кавалера, а закоравелия престъпник, който няма милост към никого. Не се ли боиш?

— Не — отвърна тя. После прокара ръка по белези те на гърба му. — Не и от теб. Не и от това. Това са белези на воин, знаци на честта. Защо да ме плашат?

Люс затвори очи. Не, нищо не би я уплашило. Трябваше да го знае.

Тя беше толкова близо. Един бърз тласък и щеше да бъде негова, стегната и влажна. Тя щеше да го приветства, знаеше го. Беше почувствал напрежението й и знаеше, че щеше да го сграбчи, когато дойдеше при нея. Той усети как по челото му се стича пот. Не, не можеше да направи това с тази жена. Но не можеше и да се отдръпне. Не още. Не и преди още веднъж да усети сладкия й огън. Навлезе по-дълбоко в нея, усещайки трепета й с умелите си пръсти.

— О, не! О, Люс, не мога!

Тя се изправи със зачервено лице, отдала се на удоволствието, което я разтърсваше.

Толкова е красива, помисли си Люс. Можеше да я държи така вечно. Нейната искреност и готовност да се отдаде го накараха да забрави за Алжир. Усети как губи контрол. Никога преди не бе познал подобно жела ние и не бе изпитал такова горчиво съжаление.

Защото Алжир наистина съществуваше. Беше убивал хора и не бе обръщал внимание на съвестта си. Трябваше да го прави, за да оцелее. После бяха дошли жени те. Твърде млади. Когато пашата бе видял членът на Люс, се бе изкикотил и бе наредил чуждоземният затворник да се съвкупява с непокорните жени за наказание.

И след ударите с камшика той се бе съгласил.

За да оцелее беше правил това, което заповядваше пашата. Сега беше изменник на страната си и на себе си. Нищо не можеше да промени това.

— Не Люс, а разбойникът е пред тебе тази нощ. Аз съм убивал хора, Силвър. Нареждали са ми да взимам жени, дори ако не са желаели това.

Изведнъж той се изправи на крака.

— Къде отиваш, Люс?

— У дома, където трябваше да си стоя. Далече от те бе. Не се опитвай да ме спреш.

И тогава зад гърба му се чу изщракване. Люс се обърна и видя блеснал на лунната светлина пистолет.

— По дяволите, какво възнамеряваш да правиш с това?

— Възнамерявам да променя нещата, разбойнико! — Очите на Силвър се присвиха. — Да започнем с ботушите ти. Свали ги — рязко заповяда тя.

Една вена заигра по челото на Люс.

— Проклет да съм, ако го направя!

— Както искаш — каза Силвър и насочи пистолета между ходилата на Люс. — Предупреждавам те, че точно сега може и да не се прицеля много добре.

Люс се извъртя и извади рапирата си. Вдигна я високо, после я насочи към гърлото й.

— Проклета, малка глупачка! Да не си мислиш, че ходя без оръжието си?

Силвър лежеше пред него с разтворени устни и открити гърди.

— Може би точно това… твое острие търся, разбойнико.

Думите й накараха Люс да потръпне от желание. Тя беше невероятна. Тя беше…

Красива. Невинна. Достойна за светец. А Люс със сигурност не беше светец. Той се отпусна на едно коляно до нея и измъкна пистолета от ръката й.

— А сега какво ще правиш? Нямаш оръжие.

— Имам още едно оръжие разбойнико.

Силвър бавно се надигна, впила очи в неговите. Ръката й се плъзна надолу.

— Да ти го покажа ли?

— Недей, Силвър. Има неща, които не знаеш. Опасности, на които се излагаш…

Но тя продължи. Рапирата му падна, когато ръката й се плъзна по голите му гърди. Люс изстена и я притисна до себе си.

— Усещам сърцето ти, разбойнико. То бие диво също като моето. И останалата част от тебе ли е така гореща и твърда?

Люс стенеше, потопил се в удоволствието, което му доставяха ръцете й. Пръстите му си свиха. Отмъщение, чест — нищо вече нямаше значение.

Беше нощ. Тя беше ангел. И той беше мъж.

Люс намери устните й и отпи жадно.

— Дори не съжаляваш за това, което правиш — из рече той през стиснати зъби, заравяйки ръце в косите й.

— О, да, знам.

— С блеснали очи Силвър го целуна под брадичката. Щом погледна в очите й, той разбра точно какво му беше липсвало през всичките тези години. Сърце.

Беше го изгубил някъде в Алжир. А без сърце живот нямаше смисъл, времето летеше безцелно. Той се опияняваше от красотата на Силвър и знаеше, тя бе единственият му шанс да оцелее, защото сърцето й бе искрено. Сърцето беше всичко. То беше начало и край. Без него животът нямаше вкус, ухание, цел.

И той знаеше, че само тази жена може да му помогне да намери отново сърцето си.

Беше грях, но нищо не можеше да направи. Мили Боже, нека само веднъж я почувства под себе си, да опи та горещата й страст…

Той стана и разряза с рапирата си връзките на полите й.

Дантели и муселин се спуснаха надолу като млечен поток.

Дъхът му спря.

— Слънчев лъч, дори не знаеш колко си прекрасна.

Тя облиза устни. После бавно свали дрехите му. Той се наведе и я целуна. Устните й се разтвориха широко и Люс усети страстта в слабините си. Инстинктът й подсказваше какво да прави. Той я притисна, стенейки. Езиците им се срещнаха и той вече не можеше да се владее.

Силвър го притегли към себе си на земята.

Нямаше да му позволи да си мисли, че знае всичко.

Устните й потърсиха неговите и той се изпъна като струна, а болката в слабините му беше нетърпима.

Силвър се повдигна, разтвори бедра, позволявайки на Люс бавно да проникне в нея.

Тя ухаеше на рози и лавандула. Той беше толкова близо до рая, колкото никога досега.

Тогава Силвър го накара да проникне още малко в нея.

— Бавно, любов моя — изстена Люс с изопнато от напрежение лице. Не искам да те нараня, това ти е за първи път.

Очите на Силвър се разшириха.

— Ти си знаел? Но…

— Разбира се, че знаех, Слънчев лъч. Само едно докосване бе достатъчно, за да те разобличи.

Лицето й пламна.

— Защо тогава…

Люс не можеше да говори. Не и когато тя беше толкова топла, омайваща и сладка.

— Тихо, красавице. Не говори повече. Не и с думи. Слушай ме с тялото си. Отговаряй ми по същия начин. Шепни ми страстно, бавно. Остави ме да чуя всичко, кого имат да казват тези сладки извивки.

Гласът му стихна. Всеки мускул пулсираше. Искаше му се да проникне в нея дълбоко и с няколко тласъка да намери собственото си освобождение. Но той не го направи.

Люс бе чакал прекалено дълго, за да избърза сега. Ако можеше, щеше да направи така, че това да продължи вечно.

Трябваше да внимава. Тя се притисна до него, карайки го да влезе по-дълбоко. Сърцето й биеше лудо.

Но той не можеше да влезе по-навътре. Помежду им лежеше крехка бариера.

Люс обхвана бедрата на Силвър и я усмири.

— Чуй ме, Силвър. А съм толкова дълбоко, колкото мога да бъда, без да ти причиня болка. Няма да бъде както си мислиш. Кажи ми сега, Слънчев лъч. Няма да бъде лесно, но ще спра. Кажи го сега, не по-късно. О,Господи, не по-късно…

Тя се разтрепери.

— Направи го сега, Люс!

С един мощен тласък той проникна през мембраната на девствеността й. Тя сякаш се вкамени и Люс я притисна силно, галейки я нежно. Знаеше, че Силвър може да се отдръпне в уплахата си.

Пръстите му се разтвориха. Той затвори очи, борейки се с желанието да я изпълни дълбоко и бързо, дока то удоволствието ги обладае — сладостно и горещо.

Но той чакаше, позволявайки й да почувства топлата му едра мъжественост. Тя отвори очи и преглътна.

— Нима това е всичко? Защо тогава онези проклетници в публичния дом приличаха на добре нахранени котки?

Той не можа да скрие усмивката си.

— Ще видиш, сладка моя.

— Не, няма! — извика тя и се опита да го отблъсне. Боли и няма никакъв смисъл.

Люс се усмихна отново.

— О, ще има, любима. Потърпи, сега ще ти го докажа.

Силвър се нацупи недоверчиво.

Люс почувства как плътта пулсира в нея. Когато усети, че тя се разтваря, той се задвижи бавно. Бедрата му се стегнаха, позволявайки му да навлиза все по-дълбоко, докато нежната кожа се разделяше, за да го обвие.

Този път между тях нямаше нищо, само топлина. Само кожа като влажно кадифе. Само безкрайно, неописуемо удоволствие.

Той си мислеше, че умира.

Но бе възвърнал сърцето си. Усещаше го как бие, знаеше, че е истинско сърце. Тя беше направила това и имаше само един начин да я възнагради.

Той се раздвижи отново, този път доста по-дълбоко.

— Харесва ли ти, палавнице?

Бузите й пламнаха.

— Ами това беше… доста добре.

— Така ли? Само това ли можеш да кажеш? Обзалагам се, че сега ще ти хареса повече.

Той я обгърна с ръце и проникна в нея този път докрай. Едрата му кадифена плът я накара да занемее.

— О! — успя да каже тя.

— Много съм доволен, че мога да ти го покажа. — Той го направи.

Тя го подтикваше да продължи. Беше божествено.

Телата им останаха притиснати едно до друго на зелената трева под танцуващия вятър.

Един бухал се обади в розите. Луната изплува над разлюлените полета.

Двамата лежаха неподвижно, заслепени от страст, из губени в любовта.

Силвър зарови пръсти в косата на Люс.

— Вземи ме Люс — прошепна тя. — Вземи ме сега. Вземи ме бързо и дълбоко, стигни докъдето ти искаш.

— Така и ще направя, сърце мое — изстена Люс, притискайки я към влажната земя, тласкайки се силно, бързо и дълбоко.

Тя се изви към него, телата им се предадоха на страстта.

Челото му се опря в нейното. Потрепери, когато я чу да вика името му. Влезе още по-дълбоко в нея, изпълвайки я с топло семе.

Тя обви крака около него, поемайки всичко, с тяло, разтърсвано от конвулсии.

Люс бе готов да се закълне, че от страст очите й проблеснаха като сребро.

Тинкър обви с ръка раменете на Брам.

— Казах ли ти, че тя ще отиде при него?

— А аз казах ли ти, че няма да се върне бързо — отвърна Брам. После внезапно се намръщи. До него Кромуел излая в очакване. — Но какво правят те там, Тинкър?

Тинкър присви очи, загледан в лавандуловите полета. Усмихна се и двамата поеха към къщата.

— Стига толкова въпроси за тази вечер, момче, марш в леглото. И вземи със себе си това пълно с бълхи същество.

— Хайде, Кромуел! Май никой не ни иска. — Брам въздъхна, галейки главата на овчарското куче.