Открадни сърцето ми

ДЕСЕТА ГЛАВА

Силвър крачеше неспокойно в оранжерията, наблюдавайки как залезът се стопява до здрач и здрачът се превръща в тъмна нощ.

Кой я мразеше толкова, че да й причини това? Кой толкова много искаше Лавендър Клоуз? И защо? Дали не беше някой в Кингсдън Крос, тръгнал по следите на изгубената формула за „Милфльорс“? Или някой парфюмерист от Лондон, алчен за богатството и успеха, които някога бе имал Уилям Сейнт Клеър?

Или някой още по-зъл, някой, за когото се намекваше в дневника на баща й? Все още не знаеше.

Силвър се канеше да подреди мускалите и записките си, когато в оранжерията нахлу сър Чарлз Милбанк.

Лицето му беше зачервено и целият миришеше на алкохол.

— Знаех си, че ще ви намеря тук. Отвратително, ако ме питате. Жените не стават за бизнес.

— Вече сте ми го казвали, но мнението ви не ме интересува.

— А може би трябва.

— Най-после трябва да признаете колко глупаво беше да се заемете с управлението на Лавендър Клоуз. Ще бъда повече от щастлив да поема отговорностите ви. Ясно е как ще ми се отплатите за тези услуги.

Силвър знаеше какво има предвид Милбанк. Тя се втренчи в похотливото му лице.

— Когато змиите пропеят, може би!

— Още упорствате, а? Добре, но на мен ми омръзна от вашите подигравки. Време е да се научите на малко уважение. Ако не ми се подчинявате, ще изгубите фермата и ще се погрижа учения ви брат да бъде отпратен надалече.

Дъхът на Силвър спря, докато гледаше зачервеното от ярост лице на Милбанк.

Трябваше да се сети, че той ще дойде. Като гладен вълк зет й подушваше болката на всяко ранено същество. А през последните месеци все по-често й досаждаше.

Силвър никога не беше близка със сестра си Джесика. Тя бе умряла отдавна, шест месеца след женитбата си. Милбанк бе направил предложение най-напред на Силвър и тя понякога се чудеше дали Джесика не знаеше повече, отколкото показваше.

Силвър се бе надявала, че времето ще притъпи интереса на Милбанк.

Но се бе лъгала.

— Моля ви да си тръгнете веднага — каза тя. — Преди да сте се направили на глупак.

— Значи ме смятате за глупак, така ли?

— Спестете ми поредната драма — отсече Силвър и се зае с почистването на медната вана.

През цялото време държеше под око медната тръба, която стоеше до стената. Просто за всеки случай.

— Глупачката си ти! Подчини ми се или това място ще ти бъде отнето. Ще го продам на търг!

Силвър се обърна. По лицето й се четеше само презрение.

— Да се подчиня? На вас? По-скоро ще запаля лавандулата и ще ям сажди!

Милбанк се приближи. Похотливият му поглед пълзеше но нея.

— Съмнявам се. Обичате прекалено много тези проклети поля, за да се разделите с тях. Жената не може да се занимава с подобно нещо.

— Моите дела не ви засягат, сър Чарлз. Имахте възможност да инвестирате, но вие предпочетохте да не го правите. В такъв случай Лавендър Клоуз не представлява интерес за вас.

— О, представлява! Интересувате ме вие. И ще ви имам, чувате ли? Никой няма да ми попречи!

— Вървете си в къщи — рязко каза Силвър.

— Ще видим кой ще се смее последен! — изрева сър Чарлз и сграбчи Силвър за косата.

Силвър пое въздух и се дръпна. Щеше да се наложи да го цапне. Тази мисъл не й харесваше, но той не й даваше друга възможност.

Пръстите й напипаха дългата лъскава тръба.

— За последен път ви казвам да си вървите! — извика Силвър и тъкмо се канеше да нанесе удар на сър Чарлз, когато в оранжерията прогърмя глас.

— Много съжалявам, че ви прекъсвам, Милбанк, но това, което ще направите сега, е да махнете ръцете си от жената.

Блакууд стоеше неподвижен. Очите му искряха от радост.

Като го видя, Силвър престана да диша. Яростта му беше почти осезаема. Но той не знаеше, че тя може сама да се грижи за себе си.

Сър Чарлз направи крачка назад.

— По чия заповед, сър?Внезапно блесна пистолет.

— По заповед на лорд Блакууд.

— Блакууд? За Бога, много сте смел. Но съдията скоро ще ви научи на маниери!

— Съдията ли? Нашият съдия току що се върна от Лондон и вече хърка в салона си след няколко чашки хубаво бренди.

Сър Чарлз изруга, след което се затътри към вратата.

Силвър не помръдна, загледана в стройната фигура на маскирания мъж.

— Благодаря, че ми помогна — каза тя. — Не че се нуждаех от помощ, разбира се.

— Все пак се радвам, че бях наблизо. Правил ли е това и преди?

— Поне не по този начин. Но ти защо си тук?

— Изглежда, че не мога да стоя далече, Слънчев лъч. Винаги ще бъде чест за мене да ти служа, малката.

Блясъкът в очите му накара Силвър да потръпне. Тя се намръщи.

— Премисли ли предложението ми?

— Не.

— Тогава няма какво повече да си кажем.

— Знаеш, че той може да се върне. Как ще се опазиш следващия път?

Силвър повдигна рамене. Беше й трудно да мисли, когато той я гледаше. Лицето й поруменя.

— Какво има, малката?

— Аз… нищо.

— Да не те е наранил? Закъснях ли? За Бога, ще разпъна на кръст този човек, ако…

— Не — бързо отвърна Силвър.

— Той е опасен. Слънчев лъч. Запомни това.

— Ще се справя — хладно каза тя.

— Опитах се да стоя далече — каза той повече на себе си, отколкото на нея. — Но чух Милбанк да се хвали, че щял да се погрижи за нещата тук. Исках да те предупредя.

— Смятай, че си ме предупредил. Има ли още нещо? — попита безцеремонно тя.

Това не беше реакцията, която Блакууд бе очаквал. В края на краищата току що бе спасил честта й, може би дори живота й.

— Разбира се, че има. Ще те заведа на някое безопасно място и ще те науча да стреляш с пистолет — мрачно каза той.

Силвър се намръщи. Та тя стреляше безпогрешно. Чичо Арчибалд се бе погрижил за това. Но реши да не съобщава това на разбойника. Изглежда, ролята на защитник му харесваше.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се. Това е най-малкото, което мога да направя — рязко каза Блакууд. — След като си решила да стоиш тук без мъж, който да те пази.

— Защо ми трябва мъж да ме пази?

Разбойникът се намръщи.

— Възхищавам се на смелостта ти, Слънчев лъч, но Милбанк може да се върне. А какво ще кажеш за другите, които заплашват тебе и брат ти?

— Не е твоя грижа. И без това отхвърли предложението ми миналата вечер.

— Предложение! Планът ти е твърде лекомислен, а аз не искам да обсъждам повече това.

— Точно така каза и Тинкър.

— Която и да е тази Тинкър, има моето уважение.

— Това е той, а не тя.

— И кой точно е този Тинкър?

— Работеше с баща ми. След като той умря, Тинкър остана да помага на мене и брат ми.

— Предполагам, че… си влюбена в него?

— Влюбена? В Тинкър? Може би, по свой начин. От толкова време сме заедно.

Лицето на Блакууд се вкамени. Силвър видя как в очите му пламва ярост.

— Моите поздравления — каза той с дрезгав глас. — Е, аз по-добре да тръгвам.

Той се поклони бързо и се отправи към вратата.

— Чакай! Не си отивай — извика Силвър. Блакууд застана неподвижен.

— Защо?

— Защото между мене и Тинкър няма нищо. Той е приятел, стар скъп приятел, а не това, което си мислиш. — И тъй като Блакууд все още не помръдваше, тя продължи: — И е на петдесет години.

Разбойникът бавно се обърна. Тялото му не беше вече така напрегнато.

— На петдесет или не, този човек би трябвало да те пази по-добре — рязко каза той.

— Прекрасно мога да се справям и сама.

— Жена като тебе заслужава да бъде пазена. По дяволите, ти трябва да се омъжиш, да имаш деца и богат съпруг, който да те пази от престъпници като Милбанк.

Блакууд се загледа в лицето й, после погледът му се спусна към гърдите й. Само след миг той се оказа до нея и плъзна ръка към шията й. Пулсът на Силвър се ускори. Сърцето й се мяташе като камъче, подхвърляно от бурни води. Но тя се съвзе и каза:

— Мисля, че е по-добре да тръгваш. Кехлибарените очи на Блакууд заблестяха.

— Започвам да мисля, че съм готов на всякакви рискове, за да бъда до теб, Слънчев лъч.

Силвър усети как сърцето й бие лудо. Тя вдигна ръка и докосна гърдите му. Тогава видя тъмното петно на ризата му. Дъхът й спря.

— Ранен си!

— Само драскотина, уверявам те.

— Драскотина ли? Защо не ми каза по-рано? — Блакууд се усмихна.

— Съмнявам се, че някой мъж може да ти каже нещо,Слънчев лъч.

Той сграбчи ръката й в желязна хватка.

— Не, по-добре е да не виждаш лицето ми.

Силвър въздъхна.

— Много добре, но трябва да седиш, без да мърдаш, докато ти донеса чаша вода. Или малко бренди.

— Нищо ми няма, Слънчев лъч.

В този момент Блакууд наистина се чувстваше замаян. Не от раната, въпреки че тя още го болеше. Беше заради тази неочаквана загриженост на жената, която изглеждаше толкова крехка, че сноп слънчеви лъчи биха я покосили. Та тя се тревожеше за него!

— Няма да мръднеш оттук, докато не прегледам раната ти! Лавандуловото масло прави чудеса.

Блакууд вдигна ръка и нежно я погали по лицето.

— Бих могъл да те направя щастлива. Мога да ти покажа неща, които никога не си виждала, Слънчев лъч, неща, които никога не си си представяла. Бих могъл дати сваля луната и звездите, докато лежиш в прегръдките ми.

— Предполагам — каза тихо тя, — че говориш за онези страсти, които не могат да се контролират. — После вдигна очи и видя неистово желание в очите му.

В този момент Силвър разбра, че той трябва да си отиде, ранен или не. Трябваше да го накара. В противен случай…

Навън, из покритата с мъгла долина, се понесоха викове.

Силвър надникна през прозореца.

— Съдията и хората му!

Блакууд не помръдна.

— Очевидно съдията е изтрезнял. Какво нещастие!

— Трябва да вървиш! Той води дузина мъже!

— Чудесно! Мисля, че съм в настроение за бой. Но какво става с раната ми?

— О, небеса, трябва да тръгнеш сега, преди да е станало твърде късно! Заради мене, ако не заради себе си. Защото не бих могла да понеса да те заловят като…

— Като обикновен престъпник ли? О, Слънчев лъч, но аз съм точно такъв.

— Не вярвам — възрази Силвър. — Нито за миг. А дори и да си. Бог да ми прости, но пак не мога да намеря сили да. О, върви, просто тръгни. Сега, преди да се изкачат по хълма и да те видят!

Блакууд се намръщи и бавно се надигна от стола.

— Значи те е грижа, че ще ме заловят?

— Разбира се.

Той прехвърли единия си крак през перваза на полуотворения прозорец.

— Изглежда, че това е нощ на изненади.

— Тръгвай, моля те! Те са почти тук!

Отвън гласовете се приближаваха. М ученето на сър Чарлз Милбанк изпълваше нощта.

— Наистина ли ще те е грижа. Слънчев лъч? Ако ме намерят?

— Не те ли е страх? Тръгвай. Тръгвай веднага!

— Не и без отговор.

— Разбира се, че ще ме е грижа.

Сребърният белег край устните му проблесна.

— Тогава го докажи.

— Луд ли си? Те ще бъдат тук всеки момент!

Очите на разбойника заблестяха зад маската.

— Толкова по вълнуващо, нали?

— Ти си луд!

— Много добре, тогава просто ще трябва да почакам — каза той, прехвърли крака си обратно и кръстоса ръце на гърдите си. — Няма значение. Нищо няма да ми хареса повече от това, да науча тези кучета на добри обноски.

Силвър не го чуваше вече. Тя се хвърли в прегръдките му и ръцете й обвиха врата му.

Очите им се срещнаха. Блакууд обгърна талията й и зарови лице в буйните й коси.

Силвър усети как нещо се надига в гърдите н.

— Покажи ми, Слънчев лъч.

Гласът му беше мрачен, дрезгав. Силвър усети желанието му, диво и необуздано, като страстта, която бушуваше в нея.

— Тръгвай! — прошепна тя, едва поемайки си дъх. Брадичката й се опираше в гърдите му, бедрото й се притискаше до неговото.

— Каза, че ще ти липсвам. Докажи го. Сега.

— Негодник! — прошепна тя, изпълнена и с ярост, и с копнеж.

— Кавгаджийка!

Но думата прозвуча като нежна милувка, като страстно обещание. Тогава Силвър се надигна на пръсти и допря устни до неговите.

Погълна я зной. Усети утринен вятър и среднощна мъгла. Изпълни я силно желание.

Силвър усещаше силното му тяло, ударите на сърцето му.

— По дяволите, Слънчев лъч — простена Блакууд. — Ти си крадецът в тази нощ. Ограби разума ми и накара кръвта ми да закипи. — Господи, колко си сладка!

От моравата под оранжерията се разнесе яростен глас.

— Вътре е. Дръжте готови пистолетите си!Нямаше повече време.

— Тръгвай! Веднага!

— Ще бъдеш ли в безопасност?

— Разбира се. Много по-голяма от твоята.

Блакууд се засмя. В същия миг той се наведе над фенера и духна пламъка.

Оранжерията потъна в тъмнина.

Пръстите му затанцуваха в копринената й коса. Привлече я към себе си и жадно я целуна.

Силвър простена. Пръстите й бяха непохватни, а краката й трепереха.

Когато ръката му се плъзна по бедрата й, всичко около нея сякаш се залюля. Топла вълна се надигна в тялото й и тя разбра, че иска да му даде всичко.

Ръката му погали облите й гърди. Тя се изви към него, стенейки тихо. Това бе само началото на нещо, което можеше да носи радост и мъка. Но нямаше време. Гласовете отвън се приближаваха.

— Проверете наоколо! Няма да избяга далеч!

Блакууд я отдръпна от себе си.

— Ти ме извади от контрол, изкусителко. Само още няколко секунди и щях да взема това, което искам. За Бога, ти си също толкова жадна и безразсъдна. Улавях стоновете ти с устни и усещах колко здраво те държа в ръцете си. Разбираш ли ме, Силвър? Разбра ли сега опасността? грубо каза той.

Тя стоеше бездиханна в тъмнината с туптящо сърце и виждаше гнева, който гореше в очите му.

Реалността се връщаше, докато лумналите пламъци напускаха тялото й.

— Значи е погрешно? Да се чувствам по този начин? Да искам да ме докосваш така?

Блакууд изруга.

— Ако беше различна, не. Но ти си чудесна! О, Боже, толкова си хубава. Твърде прекрасна си за престъпник като мене. Аз само ще разбия сърцето ти, Слънчев лъч. Ще взема невинността и доверието ти и ще ги оставя разбити на малки късчета. Дали го желая, или не, то ще се случи.

Силвър се питаше какво го е направило толкова суров и изпълнен с безнадеждност.

— Не се страхувам. Не и от тебе.

— По дяволите, трябва да се страхуваш! Опитах се да стоя надалеч, но се провалих. Но този път ще успея. За нас няма бъдеще.

Гласът му сякаш идваше отдалеч. Дълбоко в себе си Силвър знаеше, че той е прав.

— Но ако някога изпаднеш в нужда, Слънчев лъч, остави съобщение за мен в големия бряст до кръстопътя. Има други начини, но този е най-безопасен. Едно стръкче лавандула ще ме призове.

— На добър път, разбойнико — прошепна тя, плъзгайки ръка по лицето му.

Яростни юмруци заудряха по вратата на оранжерията.

— Сбогом, Слънчев лъч — отвърна Блакууд. В гласа имаше и строгост и болка.

После той изчезна в мрака на нощта.