Открадни сърцето ми

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— И така, какъв вятър те е довел в пустата земя по сред нощ, рискувайки гърлото ти да бъде прерязано от най-известния норфъкски разбойник?

По лицето на Конър бяха избили капчици пот. Двамата с Люс бяха прекарали половин час в упорита тренировка с шпага. Никой не беше победил, макар Люс да не бе в добра форма заради раната.

Сега стояха на верандата, гледайки към тъмните морави на Уолдън Хол.

— Новини — каза Конър. — Новини, които не могат да чакат завръщането ти в Лондон.

Люс отметна назад дългата си черна коса, усещайки как го обзема напрежение. Опита се да забрави самотата, когато откри, че Силвър си е отишла заедно с Брам.

Не беше негова работа, каза си Люс. Беше я предупредил, че трябва да си иде. Всъщност беше й наредил да си върви.

Но Люс откри, че заминаването й го бе направило самотен, без значение колко упорито се опитваше да потиска чувствата си. И както Силвър му бе казала, сега той беше връхлетян от спомени: тя в леглото му, устни те й отворени за неговите, уханието на лавандула по кожата й.

Знаеше, че тези спомени винаги ще го съпровождат. Но той прогони болезнените си мисли. Сега по-важно от всичко бе клетвата, която беше дал в Алжир.

Той погледна приятеля си, спасил живота му преди около две години.

— Бързо действаш. Изпратих съобщението си едва миналата седмица. Какво успя да откриеш?

— Боя се, че си прав. В Адмиралтейството се крие предател. Подочух нещо от един приятел, който е на висок пост във флота. Веднъж му направих дребна услуга и той бе много щастлив да отговори на няколко въпроса.

— Дребна услуга — каза Люс и се усмихна мрачно. — Понеже те познавам, Маккинън, мога да кажа, че поне си спасил живота му. Не, нямам намерение да си пъхам носа. Само искам да знам какво си разкрил.

— Някой наистина доставя информация на пашата на Алжир, точно както подозираше. Но мрежата е много по-широка, отколкото си мислеше. Чрез пашата информацията се пренася до всички княжества в Тунис и Мароко, от Гибралтар до залива на Сирия. Това трябва да е човекът, който е наредил да те отведат на затворнически кораб и да те предадат на корсарите. Човекът е дяволски прецизен. Отбелязва датите на отплаване, маршрутите и пристанищата, където се спира. Но най-чудовищно от всичко е подробният списък на пасажерите, с който престъпникът снабдява пиратите. Той им дава всичко, включително подробното описание на пасажерите, вероятните бижута и богатство, скрити у всеки един. Дори предлага колко откуп да вземе от всеки затворник. Сформира се специална комисия, която да разследва случая. Така ми казаха.

Люс почти не чу последните думи. Яростта го зали ваше като ледени вълни. Беше подозирал това, разбира се. Беше живял, дишал и спал с подозрението през последните години през бурни нощи и мрачни дни на мъчение.

Най-накрая беше отстъпил пред предложението на пашата, когато Джонас умираше от треска.

Тогава Люс се бе съгласил да обучава подобни хора от личната охрана на пашата в изкуството на меча. Като благодарност за това бяха му предложили омразната татуировка, която сега бележеше горната част на ръката му.

В зноя на онази нощ Люс се бе заклел да разруши цялата пиратска система, да унищожи този, който тайно доставяше информация от Адмиралтейството в Лондон.

Сега, когато това подозрение бе потвърдено, оставаше да се разкрие само един факт.

— Кой? — настоя Люс с дрезгав глас. — Кой е той?

— О, ето тук е ключът на загадката.

Конър Маккинън наблюдаваше приятеля си през полустиснати клепачи. Видя яростта, която гореше от кехлибарените му очи.

— Моите източници казват, че Адмиралтейството търси предателя, но досега усилията са били напразни. Много е умна малката ни рибка.

— Нищо ли не насочва към самоличността на шпионина?

— Нищо, което да разкрие. Трябва да разбереш, че Адмиралтейството си има своите проблеми. Корупция, прахосничество и екстравагантност. Разбираемо е, че то не желае да показва кирливите си ризи — не и докато не е сигурно в самоличността на предателя.

— Което означава, че не съм по-близо до отговора отпреди!

Люс заби юмрук в стената и изруга.

— Не съвсем. В джоба си имам списъка на най-подозрителните лица. Всички те са мъже, натрупали огромно състояние през последните две години — пари, които не е възможно да са придобили законно.

— Но как ги откри?

— Не е толкова трудно. Познавам банкери, занимаващи се с лични сметки в Генуа и Венеция, дори в Алжир. Мисля, че списъкът ще ти се стори доста интересен, тъй като източниците ми потвърждават, че някои от тези сметки принадлежат на хора от Адмиралтейството.

Люс се усмихна мрачно.

— Колко ти струваше тази информация, Маккинън?

Приятелят му вдигна рамене.

— По дяволите, Кон, как изобщо бих могъл да ти се отплатя? Къщата ми, имението, всичко е твое. Всичко, което видиш, е твое. Само да мога да открия копелето, което ме продаде в робство и продължава да продава още нещастници всеки ден.

Русокосият гигант нацупи устни.

— Чудесно място. Предложението ти ме заинтригува. Предполагам, че нямаш намерение да захвърлиш и Суолоу Хил?

Люс се вкамени.

— Мисля, че няма да говорим за това. Приятел си ми и винаги си бил такъв. Ти спаси мен и Джонас от смърт, но със Суолоу Хил е приключено. Животът приключи за мен. Трябва да запомниш това.

— О, направо се разтреперах, лорд Данууд. Ама на истина!

— Негодник! Няма никакъв лорд Данууд! Повече не!

— Както кажеш — спокойно каза Конър. И да не чувам повече за пари. Предпочитам да знам какви тайни криеш. Навсякъде, където минах, слушах единствено за великите приключения на Блакууд. Чух също така за тревожната случка пред „Грийн Ман“. Да не би сега да си принуден да отвличаш партньорките си в леглото?

Люс изруга.

— Значи такива приказки се носят? Мътните да го вземат, надявах се тя да избегне това.

— Тя?

— Една… съседка. Тя притежава лавандуловите полета, които граничат с Уолдън Хол. Дяволски изкусителна жена!

— Разбирам — хладно каза Маккинън. — Но възможно ли е в тази стая да ухае на „Милфльорс“? Бих се заклел, че е така, ако не знаех, че за голямо съжаление този парфюм не може да се намери от няколко години. Познавам жени, които биха били изключително благодарни на мъжа, снабдил ги с поне едно шишенце.

— „Милфльорс“ е. Бащата на госпожица Сейнт Клеър е сътворил парфюма, но е отнесъл формулата в гроба. Мисля, че сега Силвър има единствената останала бутилка.

— Силвър? Какво страшно име. И тази жена сигурно кривогледа, грозна, зла и нахална.

— Как ми се иска да беше така — промълви Люс. — е, тук грешиш. Силвър Сейнт Клеър е красива, храбра и засмяна. Истинска немирница.

Конър присви очи. Приятелят му най-после се бе предал? Добре, добре. Но дали жената знае? — питаше се Конър.

Реши да разбере каква е работата независимо дали на Люс му харесваше, или не. Той заслужаваше да бъде щастлив.

— Заинтригува ме, приятелю. Ще ми бъде ли позволено да изкажа уважението си на хубавата дама?

За миг Люс стисна пръсти, после сви рамене.

— Тя едва ли е под мое разпореждане. Само съседка. Ако ти харесва да я преследваш, не ми е работа. Очаквам обаче тя да има достатъчно разум, за да не се под даде на медените ти лъжи.

— Противопоставянето винаги прави преследването много по-приятно.

Люс се обърна. Лицето му бе сурово.

Ето откъде духа вятърът, помисли си Конър. Да, и двамата се нуждаеха от грижите му. За щастие имаше на разположение седмица, преди търговските дела да го призоват.

Конър откри, че доста се харесва в ролята на сватовник.

— И кога ще имам удоволствието да се запозная с този образец на съвършенството?

— Утре. Вдругиден. За мен е без значение. Нямам намерение да те придружавам. Единствената ми грижа е открия предателя и да се погрижа и последният дъх да излезе от лъжливата му уста

— Откъде започваме? — попита Конър.

Люс го погледна учудено.

— Ние?

— Сигурен съм, че точно това казах.

В гласа на Конър се долавяше стоманена твърдост.

— Дяволите да те вземат, Маккинън. Не ме ли чу какво ти казах?

— Винаги съм имал проблеми със слуха.

— Нима? Преди да приключим, ще се наложи да се сблъскаме с много опасности. Боя се, че този човек е майстор на измамите.

— Съвсем сигурен съм, глупако!

— Тогава ти благодаря за помощта. Ще изуча твоите източни бойни умения, най-вече дяволския начин, по който нанасяш удар с крак. Първо искам да погледна списъка ти. После, мисля, да посетим Кингсдън Крос. Там има стара мелница. Нещо ме кара да надникна в нея.

Вече се разсъмваше. Люс се загледа в далечината. В очите му се четеше решителност.

— Звучи страшно интригуващо. Кога тръгваме?

— Прекалено късно е да започнем сега. Ще тръгнем, щом изгрее луната. Имам план на сградата. Подозирам, че там се укриват част от доставките.

— Но щом знаеш мястото, трябва да знаеш и собственика.

— Не за нещастие. Този човек има някакъв таен вход, тъй като никога не го виждат да влиза или да излиза. Но скоро ще го имам, гарантирам ти.

Конър се усмихна.

— Колко си находчив!

— Блакууд се старае. В края на краищата трябва да защитя репутацията си.

— Репутация, която става все по-добра. Започвам да разбирам защо. Много добре, какво ще кажеш за още един рунд преди да се оттеглим?

Люс се усмихна накриво. Опита се да не мисли за болката, която бе видял в очите на Силвър, преди да тръгне. Опита се да не си спомня зноя на устните й, копринената красота на гърдите й под тръпнещите от болезнен копнеж пръсти.

Със същия успех можеше да се опита да не диша.

Докато се разсъмваше и бледата светлина се промъкваше през широките прозорци на Уолдън Хол, Люс се стараеше да прогони мрачния израз от лицето си.

Поне си мислеше, че го прави.

Но Конър Маккинън не се заблуди нито за момент.

Сър Чарлз Милбанк ругаеше ядно, дърпайки жилетката си, като се взираше в брендито, разляло се от чашата му.

Дяволите да го вземат, беше почти на зазоряване! Защо този човек винаги го караше да чака?Но той знаеше защо.

За да го принуждава да се поти, ядосано си мислеше Милбанк. За да го изплаши до смърт, докато го накара да запълзи в краката му.

През мъглата от тютюнев дим в задните помещения на „Грийн Ман“, сър Чарлз видя приближаващата се висока фигура. Сърцето му заудря като чук при вида на проблясващата златна обица на ухото на мъжа. Загърнатия в плащ посетител се движеше в абсолютна тишина. Той се наведе над масата, без да седне.

— Какви новини си ми донесъл, англичанино? Ти взе моето злато и сега очаквам свършената работа.

— Ами още малко. Почти съм открил скривалището на Блакууд.

— Почти ли?

Лицето на сър Чарлз почервеня.

— Още един ден и работата ще стане. Ако ли не, примамката ми ще бъде момичето на Сейнт Клеър. Тя ще ми го доведе, да я вземат мътните. И после аз ще ви го довлека точно както съм обещал.

На устните на чужденеца се появи тънка усмивка.

— Надявам се заради тебе, ferenghi, че това ще стане. Нямам милост към тези, които ме предават.

Милбанк се прокашля, треперещ под този студен поглед. Опита се да не гледа странния пръстен на мъжа. Той имаше фигура на диво животно, а зелените му очи бяха достойни за крал. Надявайки се да разсее неприятното чувство у чужденеца, той смени темата.

— Но защо Блакууд? За какво ви е този разбойник?

— Защото така ми харесва. Този човек някога беше под мое попечителство, но ми избяга. Той е единственият, който е успял да направи това — отговори мъжът. Тъмните му очи станаха по-сурови. — Единственият човек, който е все още жив, имам предвид. Но той ще плати за предателството си. Преди да съм приключил, ще ме моли да ускоря смъртта му.

Англичанинът потрепери.

— Е, късно е. По-добре да тръгвам. Имам да уреждам някои неща, преди да падне нощта.

Мъжът се усмихна хладно.

— Гледай да ги уредиш. И внимавай, англичанино. Превръщам се в опасен враг. Ще бъде жалко, ако се наложи да вкусиш отмъщението ми. Сега ме остави и се захващай с работата си.

Милбанк не дочака следваща покана. С побеляло лице той се запрепъва и почти избяга от задимената стая.