Открадни сърцето ми

ТРЕТА ГЛАВА

Над долината се стелеше мъгла, когато те внезапно изникнаха иззад гъсто насадените брястове, бележещи границата на розовите насаждения. Бяха четирима, всички облечени в мръсни работни панталони.

Силвър присви очи, опитвайки се да ги види по-ясно.

Мъжът начело беше висок над шест фута. Тя бързо се обърна, но останалите трима вече я чакаха, тъмни силуети на фона на пурпурните цветни пъпки.

— Какво искате? — попита Силвър, като се опитваше да овладее гласа си.

— Да искаме, а? — отвърна груб глас зад импровизирана маска. — Е, не много. Само тебе, госпожичке.

Силвър понечи да избяга, но те бяха твърде близо и твърде много. Можеше да извика, но Тинкър никога нямаше да я чуе. Дявол го взел, защо не ги видя по-рано?Дали това не беше работа на сър Чарлз?

Нямаше значение. Трябваше някак си да ги разкара.

— Гледайте си работата и ме оставете да върша своята!

— Дръзко, малко парче, а? Ама и красиво — каза мъжът. Той се приближи. Мръсните му пръсти сграбчиха косите й.

Силвър преглътна. Тя плъзна ръка зад гърба си и напипа ръба на малката градинарска лопатка, напъхана в задния й джоб. Отблизо би могла доста силно да поразтърси тази свиня.

— О, слушам ви — хладно каза тя. — Само се надявам да си струва да ви изслушам.

Покрити те с мърсотия пръсти се стегнаха.

— И е най-добре да слушаш внимателно. Имам намерение да кажа това само веднъж. Вие напускате Лавендър Клоуз, разбрахте ли, Госпожице Сейнт Клеър? Всички вие. Това значи вие, момчето и всички, които работят тук. Сандъци, бурета и карети. Който остане, може да пострада. Наистина зле да пострада.

Силвър прогони страха си.

— Защо? Защо да правим това? Какво се надявате да постигнете, като…

— Никакви проклети въпроси! Ако не слушате, ще си имате неприятности. Всякакви неприятности.

Смаяна, Силвър го гледаше как кимва на един от спътниците си, който вдигна от земята едно буре и изсипа съдържанието му върху лавандуловите храсти.

Мъжът забърника нещо по земята и след миг крехките листа избухнаха в пламъци.

— Спрете! — извика яростно Силвър.

— Затваряй си устата и слушай! След три дни започват големите неприятности. И след още четири дни нещата ще започнат да изчезват. Сечива, сандъци. Всичко.

— Няма да посмеете! — озъби се Силвър.

— О, така ли? — попита мъжът. — Искаш ли да се убедиш?

— Но защо? Кои сте вие…

— Млъкни или аз ще те накарам да млъкнеш!

Силвър почувства как коленете й започват да треперят. Само с усилие на волята успя да не се стовари на земята.

— Ако ви трябват семената, ще ви ги дам. Веднага ще ги донеса. Ако ви трябва лавандулово или някое друго от ароматните масла, тогава…

Мъжът с маската само се изсмя.

— Семена, мистър Харнър. Безочливото малко парче мисли, че са ни потрябвали семената й! — каза той и едрото му тяло се разтърси от смях. — Мили Боже, хубава работа! Ето какво мислим за скапаните ти цветя, госпожичке!

Той кимна и следващият храст пламна.

Силвър с ужас наблюдаваше как друг облак от пурпурен цвят се превърна в червен оранжев, а после стана на пепел. Кои бяха те? Защо правеха тези ужасни неща?

Обзета от ярост, тя се нахвърли върху мъжа, забивайки нокти във врата и раменете му. За секунда маската му се свлече и ноктите й срещнаха кожа.

Ругаейки дивашки, мъжът я сграбчи и я захвърли в леха с рози. Тръните се впиха в ръцете и краката на Силвър, но тя бързо скочи на крака и се втурна към другия мъж, който се готвеше да подпали още един храст.

Той я улови за рамото и я изви сякаш беше стъбло на глухарче.

— По-добре стой настрани, госпожичке. Нали няма да ти хареса това хубаво лице да бъде изгорено?

От очите на Силвър бликнаха сълзи. Острата миризма на лавандула се смеси с горчив пушек и пепел. Заболяха я гърдите, едва се държеше на краката си.

Мъжът с маската само се изсмя.

— Седем дни, Госпожице Сейнт Клеър. Запомнете това. В противен случай следващия път всички цветя ще идат зян. Като това.

Той подпали друго растение, после всички поеха обратно към гората.

Силвър почти нищо не чу. С пулсиращи слепоочия тя скочи и изтича към потока, молейки се да може да спаси любимите си цветя.

На десния му ботуш имаше дупка. Силвър ясно си спомняше това. Значи не беше прецизен човек. Може бе просто блъфираше. Може би щеше да прояви небрежност, също както се бе отнесъл с ботушите си. Може би щеше да забрави всичко. Ала това бяха празни надежди

Изведнъж всичко потъна в мрак…

— Сил, събуди се!

Ръце. Разтърсват я. Силно.

Студена земя и камък, който се забива в реброто й.

— О, Господи, Сил, какво не е наред?

Силвър бавно отвори очи. Вкуси кръвта, която се стичаше по устните й, в главата си усещаше тежест.

„Седем дни, Госпожице Сейнт Клеър. Помнете това.“ Лицето й беше побледняло от страх.

— Брам, ти ли си? Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре. Но някой е изгорил половината лавандула и е изравнил със земята два розови храста. По дяволите, Сил, какво си сторила с главата си?

Видът й бе ужасен. Тялото я болеше.„Следващия път всички цветя ще идат зян.“ Мили Боже, защо? Брам я докосна по бузата.

— Кой, за Бога, Сил? — попита той с треперещ глас, глас на момче, опитващо се за една нощ да стане мъж.

— Скицирах Уолдън Хол, когато видях пушека. Това ме накара да дойда тук.

— Не би трябвало да ходиш там, Брам. Знаеш, че това вече не е наша земя. Казах ти, че нещата сега са различни. Ти… ние не можем повече да скитаме където си искаме — каза Силвър механично. — Дори и собственикът, както изглежда, никога не е там, но това не означава…

Брам я гледаше втренчено.

— Какво се е случило тук, Сил? Не ми дрънкай за Уолдън Хол и тайнствения му собственик!

Силвър се поколеба. Трябваше да внимава какво да му каже.

— Ами… нищо. Грешка, това е всичко.

— Грешка ли? Не ме лъжи, Сил!

Силвър се опита да се усмихне.

— Вярно е, Брам. Просто исках да бъдат изгорени някои от новите насаждения. Болните, нали помниш?Помолих няколко души от селото да ми помогнат. — Изглежда, те изгориха не това, което трябваше.

— И просто така те събориха и разкървавиха челото ти, докато вършеха тази работа? Разбира се, много логично. Толкова е логично, че не мога да си обясня защо не се сетих.

— Брам, моля те. Ти не…

Той скочи на крака.

— Права си. Аз не разбирам! Аз не знам какво, за Бога, е станало тук. Не знам за какво бърбориш. И със сигурност не знам защо ме лъжеш!

Силвър го погледна. Стоеше с ръце на кръста, с разрошена коса. Беше блед. Беше слаб, да. Но в очите му имаше огън и в ядно стисната му челюст личеше смелостта на Сейнт Клеър.

Тогава тя разбра, че трябваше да му каже. Фермата Лавендър Клоуз принадлежеше повече на брат й, отколкото на нея. Тя просто я пазеше до неговото пълнолетие.

Силвър въздъхна, отпускайки безпомощно ръце.

— Бяха четирима. Не знам дали бяха същите, които ме проследиха миналата нощ в пустошта, когато се връщах от Кингсдън Крос.

Брам се намръщи.

— Знаех си, че нещо се е случило, но ти и тогава не ми каза.

— Не исках да те тревожа. Никога не съм и помисляла дори, че ще дойдат тук. Тези мъже ми казаха, че трябва да напуснем. Всички. Или щели да започнат да ни се случват нещастия. Нещастни случаи като този.

Очите на Брам блестяха.

— Какво търсят те тук? Всъщност няма значение. Ще им дадем да се разберат!

Момент по-късно дългурестата фигура на Тинкър се появи на върха на хълма. Кромуел лудо залая.

— Какво, по дяволите, сте забъркали вие двамата. Видях пушека от долината и… — Старият прислужник замръзна на мястото си, като видя раздраната бяла риза на Силвър и кръвта, която засъхваше върху дясното й слепоочие.

— За Бога, ще го убия! Ще заловя този човек и ще го разкъсам на парчета. Ще видите!

— Грешиш, Тинкър — каза Силвър. — Бяха четирима мъже. Четирима непознати. Те искат да ни прогонят от Лавендър Клоуз.

Тинкър зяпна от изненада. После мрачно огледа хаоса наоколо и дима, който все още се носеше над хълма.

— Какво ли искат тези хора? — каза глухо той. Силвър обви с ръка раменете на Брам.

— Това може да се окаже най-добрата ни реколта,Тинкър. Може би те просто искат контрол върху лавандулата и парите, които ще донесе.

— Може би.

Силвър си пое дълбоко дъх.

— Няма значение какво ще правят, ние няма да напуснем — твърдо каза тя. — Това е всичко, което имаме от родителите си и никой няма да ни го отнеме. Никога. А сега да вървим у дома и да помислим как ще се справим.

Те поеха към къщи, хванати за ръце, докато слънце, то бавно потъваше зад хълма.