Открадни сърцето ми

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Силвър наблюдаваше как мракът се спуска над хълмовете. Някъде из дърветата се чуваше песен на славей. Луната бавно се изкачваше над развълнуваните лавандулови полета.

„Следващият е Брам.“

Сега всичко зависеше от Силвър. Тя измъкна набързо направената скица на пътя до „Грийн Ман“. Един от работниците й беше казал как да намери кръчмата, която се намираше на края на пустата земя. Беше й казал, че там е място, където можеш да наемеш хора срещу злато и където не се задават въпроси.

Силвър огледа картата. Щеше да отиде в „Грийн Ман“ и да разбере кой се опитваше да я накара да напусне. После просто щеше да се справи с него.

Съвсем сама. Имаше пистолет. Знаеше да стреля. Не й трябваше ничия помощ.

Тя пъхна картата сред книгите на етажерката до прозореца. Докато премисляше плановете си, свали старата си ленена риза и износените бричове. После дръпна едно чекмедже и извади нежна като облак бяла рокля. Беше на майка й.

Силвър седна на леглото си и метна роклята на раменете си, после започна да маха фибите от косата си, която се разпиля по раменете й. Опитваше се да не мисли за мъжа, чието име бе произнасяла шепнешком, за мъжа, който може би много пъти бе убивал.

И тогава го видя.

Тъмен силует. Черна маска.

Отражението изпълваше огледалото й. Той стоеше до прозореца неподвижен, една сянка в тихата стая.

Силвър едва не извика. Обърна се и роклята се плъзна от раменете й. Вдигна ръка към гърдите си, придърпвайки прозрачната тъкан.

— Слънчев лъч.

Две думи, които проникнаха в душата й. Две думи, изпълнени с надежда, копнеж и мечти.

Но Силвър вече не беше глупаво момиче, повече не. Или поне така се опитваше да си каже. Тя отстъпи назад.

— Ти?

— Опитах се да стоя далече. Не можах.

— Ти… си гледал — едва промълви Силвър. Не беше въпрос. Тя усети мрачния му поглед. Може би някаква част от нея е знаела, че той е там. И го е приветствала.

Бузите й пламнаха. Брадичката й ядно се вирна.

— Ти си бил там? Ти си ме видял!

— Беше прекрасно — каза той. — По-прекрасно и от сън.

Очите й се разшириха. Тя го гледаше как прекоси стаята и застана зад нея. Огледалото отразяваше всяко движение. Бяло и черно, жена и мъж.

Пръстите му се плъзнаха в косата й.

— Исках да те гледам. Исках да бъда като лунната светлина и да те докосвам навсякъде.

Силвър не знаеш какво да мисли. Беше толкова объркана.

— Но защо? В Кинсдън Крос ти се държа така, като че ли искаше да си отида.

— Така беше. Но тогава бях пиян. А тази нощ, о, тази нощ съм пиян от това, което виждат очите ми. Слънчев лъч. Стоя толкова близо до теб! И съм много опасен! Аз съм само един престъпник, тръгнал по следите на нежна и лесна плячка.

— Не трябваше да идваш тук.

— Разбира се, че не трябваше. Но аз исках да дойда — добави той рязко.

Твърде рязко.

— Прекалено е опасно.

— Да, така е. Можеш да вземеш пистолета и да го използваш.

Силвър издаде приглушен вик.

— Не е опасно за мене, а за тебе! Милбанк може да е оставил някой да наблюдава.

Кехлибарените очи станаха бездънни.

— Ти си луда, глупачке! Опасност грози теб, не мен. Не разбираш ли? И тази опасност идва от мен. От това, което чувствам, което искам да направя. Това не те ли плаши?

Силвър усети как гърлото й се свива.

— Да, плаши ме.

— Аз трябва да те плаша.

— Не, не ти. Плаши ме начинът, по който ме караш да се чувствам. Нищо не разбирам. Всичко е толкова странно.

Блакууд изруга.

— Нима никой не те е научил да не бъдеш откровена? Че не бива да издаваш чувствата си?

Силвър преглътна, опитвайки се да събере мислите си.

— По-добре да си вървиш. Някой може да дойде. Може да те заловят.

— О, Слънчев лъч, много ще им бъде трудно да ме заловят, уверявам те.

— Не се шегувай с това! — извика Силвър. — Мразя го! Мразя те, чуваш ли?

— Разбира се — бавно каза той и нежно я погали по косата. — Напълно те разбирам.

— Не, не ме разбираш! Ти си отиваш, когато ти хрумне и се връщаш пак, когато ти хрумне. Не знам кой си. Не знам нищо за тебе. И през цялото време не мога да престана да мисля, да се чудя, да се тревожа…

Той обви кръста й с ръце. Устните му бяха в косите й. Силвър потръпна, обхваната от чувства, които не бе познавала преди.

— Не, те никога няма да ме хванат. Може би ще ме убият, но никога няма да ме заловят.

— И все пак трябва да тръгваш. Тук не е безопасно.

— Да, права си. Скоро ще си тръгна — прошепна той и прокара пръст по лицето й, очерта устните й, които копнееше да целуне.

Опитваше се да не гледа надолу, където тънката материя обгръщаше пълни, сочни пъпки.

Блакууд затвори очи и се потопи в деликатния аромат на лавандула и рози.

— Ухаеш като сладък, безкраен летен следобед,Слънчев лъч. Не мога да мисля за нищо друго, дявол да го вземе. Виждам само твоята кожа, твоите очи. Всичко, което чувам, е твоят глас, нежен и задъхан.

Той се загледа в отраженията в голямото огледало. Неговото сурово и силно, нейното — деликатно и изящно.

И младо. Господи, толкова младо!Но какво да прави с нея? С чувствата, които събуждаше в него? Които го вълнуваха и сега?

— Замини с мен — прошепна той. Искри заблестяха в очите на Силвър.

— Но защо?

Блакууд се усмихна.

— Защо ли? — отвърна той, прокарвайки пръст но долната й устна. — Защото ти имаш значение за мен. И отдавна някой не е имал такова значение за мен.

— Не е достатъчно, разбойнико! — дръзко каза Силвър и очите й отново заискриха.

— По дяволите! Не се ли боиш от мен?

Тя поклати глава.

— Тогава трябва да се боиш. И сега ще ти покажа защо.