Открадни сърцето ми

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Нощта нямаше да бъде добра, реши Люс, загледан в жената, която бе паднала в ръцете му.

Точно тогава видя дулото на стара пушка, насочено към главата му.

— Пусни пушката, проклет да си!

Не, нощта никак не беше добра, мрачно си помисли Люс.

Мъжът се приближи. Трябва да бе около шестдесетгодишен.

— Хвърли пистолета и пусни момичето!

— Мисля, че няма да стане.

Кромуел излая. Брандън премигна.

— Веднага! Току що се справих с главорезите и не ми пука, че ще гръмна още един!

Люс нямаше намерение да спори, нито пък искаше да види Силвър наранена от някакъв луд.

— Вероятно трябва да поговорим.

Пушката се заклати заплашително.

— Изразих се ясно! Пусни момичето!

Люс огледа непознатия, чудейки се как е могъл да се въоръжи толкова лошо.

— Не — твърдо каза той.

— Мисля, че правиш грешка. Той не е… — плахо се обади Брам.

— Ти само стой настрани от него, господарю Брам. Той е толкова опасен, колкото и умен. По-добре се отдръпни.

Брам. Значи това беше братът на Силвър. Люс видя същата откровеност и невинност в очите на момчето. Свъсил вежди, той отново се обърна към човека с пушката.

— Съмнявам се, че въобще можеш да направиш нещо с тази пушка. Затворът не си е на мястото и вероятно си изгубил повечето от барута. Освен това си забравил да махнеш предпазителя.

— Знам — троснато изрече Тинкър.

— Спри, Тинкър! Той не е от тях.

— Кой го казва?

— Мисля, че е дошъл да помогне — каза Брам, който зяпаше Люс с широко отворени очи. — Ама вие сте Блакууд, нали? Вие сте славният разбойник!

— Безславен по — му приляга — сърдито каза Тинкър. — И какви са тия приказки за помощ? Госпожица Силвър каза, че си я пратил да си гледа работата.

Люс свали пистолета си.

— Ще бъда щастлив да обясня всичко, разбира се, но преди да говорим, предлагам да се уверим, че сме прогонили онези негодници.

Тинкър се намръщи. Обзе го съмнение.

— Няма нужда. Справих се с всички.

Силвър въздъхна в ръцете на Люс и се размърда. Ръката й потърси врата му. Кракът й се плъзна до неговия.

Беше хубаво. Прекалено хубаво, реши Люс миг по-късно, усещайки болка в слабините си. Болка, каквато не беше усещал от седмици.

Силвър отново въздъхна и се притисна до него, облегнала глава на гърдите му.

Люс се прокашля и се престори, че не забелязва. За нещастие тялото му не го слушаше.

— Тинкър? Ти ли си? — попита Силвър и се надигна сънливо.

— Дяволски си права. Но това, което искам да знам, е какво правиш в ръцете на този мошеник!

Силвър се опита да се изправи, но Люс я притисна до гърдите си.

— Мошеник ли? Този мошеник ми спаси живота. Спаси и Брам.

— Ни най-малко — лениво каза Люс с усмивка. — Доколкото си спомням, ти й брат ти се справихте чудесно, и то сами.

— Е, щеше да ни спасиш. Ако беше пристигнал няколко минути по-рано.

— Хиляди извинения. Следващия път ще се опитам да бъда по-точен.

— Не е добре да има следващ път, по дяволите! — изръмжа Тинкър.

Силвър се усмихна и докосна с пръсти бузата на Люс. Обикновено докосване, каквото бе усещал хиляди пъти преди. Но това накара кръвта му да кипи.

— Може бе трябва да ти намерим по-удобно място,Слънчев лъч?

Силвър въздъхна и отново положи глава на гърдите му.

— Тук ми е добре, уверявам те.

— Слънчев лъч ли? — попита с недоумение Тинкър и захвърли оръжието си. — Какво е това, по дяволите? — Той се втренчи заплашително в двамата. — Някой ще бъде ли така любезен да ми каже какво става?

Кромуел излая и завъртя опашка.

— Виждаш ли, Тинкър? — каза Силвър. — Дори Кромуел го харесва.

— Винаги съм казвал, че кучето няма мозък.

Люс не можа да прикрие усмивката си.

— Не ви мисля лошото. Това е доста дълга история — обясни той, опитвайки се да отмести Силвър от гърдите си. Но не успя. Тя само се притисна по-плътно до него.

— Ами чудесно, имаме цялата нощ на разположение — сряза го Тинкър, скръстил ръце пред гърдите си. — А ти, Госпожице Силвър, по-добре ела при мен.

— Не мога. Ако стана, ще ми прилошее. Този ужасен човек ме запрати на земята и аз се ударих по главата.

— Знаех си! Пусни я разбойнико! Пусни я или…

— Не беше той, Тинкър! — бързо каза Брам. — Онзи там. Онзи, когото Кромуел едва не умъртви!

— Ами той какво прави тук? — Тинкър посочи разбойника.

— Този е Блакууд, разбира се. Чул е шума и е дошъл да помогне.

— Хм… А на мен ми се струва, че е дошъл да ни обере. Или да направи нещо още по-лошо.

— Не и той — обади се Силвър. — Той е джентълмен.

Люс отмести нежно една къдрица от лицето на Силвър и тогава забеляза, че тя наистина бе пострадала. Дълбока драскотина се спускаше по бузата й.

— Дявол да го вземе! Защо не ми каза по-рано! — извика той и се обърна към Тинкър. — Къде мога да я отнеса?

— Никъде, ако питаш мен.

— Господи, човече, жената е ранена! Едва ли ще посегна на честта й точно сега.

Брам погледна с любопитство.

— Какво значи „да посегна на честта й“, Тинкър?

— Не е твоя работа, момче — мрачно измърмори Тинкър. — Има ги много такива, дето биха опитали точно това. Откъде да знам, че не си един от тях, разбойнико?

— Защото ви давам думата си, това е достатъчно.

Тинкър изглеждаше изпълнен с подозрения.

— Тя се нуждае от почивка — троснато каза Люс. — След като се погрижа за нея, ще поогледам наоколо.

— Откъде да знаем, че ти не си един от тях? — упорито продължи Тинкър. — Появи се точно но същото време.

— Един от тях ли си? — попита Силвър с усмивка.

— Непослушница! — лениво отвърна Люс.

— Не може да бъде! — извика Брам, чиито очи блестяха от радост. — Та той е ранен!

— Ранен ли? — възкликна Тинкър и сбърчи вежди.

— Ранен ли? — извика Силвър. — Защо не ми каза?

— Дреболия — мрачно каза Люс. Рамото го болеше, но за щастие Джонас го беше превързал добре.

Брам поклати глава.

— Тогава защо трепваш от болка, когато главата й се облегне на рамото ти?

— Стара драскотина.

— Пусни ме! — задъхано каза Силвър, борейки се с ръцете на Люс. Не трябва…

— Мисля, че сестра ми също не се чувства добре — намеси се Брам.

— Какво? — изръмжа Тинкър.

— Нищо ми няма. Само ме боли глава.

— Хайде, пусни я! — ревна Тинкър.

— По дяволите, ако го направя — отвърна яростно Люс.

Брам реши, че е дошло време да вземе нещата в свои ръце.

— Престанете! Тези мъже ей там скоро ще се свестят.

Люс мрачно остави Силвър на една стара кушетка. И тогава пръстите й докоснаха рамото му.

Силвър се намръщи, като видя кръвта по ръката си.

— Ти наистина си ранен! Тинкър, донеси ми розмаринова вода. Брам, ще ми трябва лавандулово масло и чиста кърпа.

— Това може да почака — каза Люс. — Първо ще се погрижа тези грубияни да бъдат прибрани на сигурно място. След това имам намерение да им задам няколко въпроса — мрачно каза той.

— Така ли? И какво ти влиза в работата? — настоя Тинкър.

Люс погледна Силвър.

— Мисля, че вече започна да ми влиза в работата.

Тинкър кимна.

— По-добре да дойда с тебе. Трябва да ти задам няколко въпроса.

Двамата мъже си размениха остри погледи.

— Нещата може да се объркат — каза сурово Люс.

— Нямам нищо против малко неприятности.

— Нито пък аз — заяви Брам и скочи на крака. — Кога тръгваме?

— Ти оставаш тук, момко. Трябва да наглеждаш сестра си.

Брам кимна. Люс беше прав. Силвър се надигна решително.

— Не, Тинкър, няма да допусна това! Той е ранен. Освен това не е негова работа.

— Щом е решил да бъде негова работа, така да е!

Тинкър се усмихна и започна да тегли към вратата нападателя, който все още не се бе свестил.

— Аз ще се погрижа за двамата вън — мрачно каза Люс.

— Не! Ти си ранен! И не си спомням да съм те молила за помощ. Просто… о, просто си върви!

Люс дари Силвър с нежен поглед. После изчезна в нощта.

— Какъв поглед само! — възкликна Брам.

— Какъв поглед?

— Не ме питай. Аз не разбирам от тези неща — отвърна с усмивка Брам.

Силвър се взираше в тъмнината, където изчезнаха Тинкър и Люс.

— Мъже! — сърдито каза тя. — Пет минути разговори вече не можеш да ги разделиш.

Зад гърба й Кромуел енергично размахваше опашка.

— А сега по-добре кажи какви са намеренията ти.

Люс и Тинкър изкачваха хълма, влачейки пленниците си. Люс заобиколи два храста и спря да отдъхне.

— Знаеш ли, справяш се чудесно за твоята възраст.

— Не съм толкова стар. Запомни това добре, разбойнико! — И не се опитвай да ме баламосваш.

Той замислено се огледа наоколо.

— Хубава земя. Защо някой ще иска да ви прогони?

— По много причини, предполагам. Земята е наистина добра. Семената също. А и Брам се справя чудесно с растенията. Но ти не отговори на въпроса ми.

— Не съм ли? — Люс леко се усмихна. — Е, добре, не се ли сещаш каква е причината?

— Може да се навърташ насам заради формулата.

— Формула ли?

— За парфюма на Уилям Сейнт Клеър. Той я държеше в тайна. Нищо чудно, защото парфюмът го направи богат.

— И той умря без да каже тайната на собствените си деца?

Старият прислужник сви рамене.

— Когато ставаше дума за аромати, той беше много подозрителен. Никого не допускаше в работилницата. Когато умря, всичко беше загубено. Никаква следа.

Тинкър се поколеба.

— Продължавай.

— Ама ти си доста любопитен — засмя се Тинкър. — Е, мисля, че нещо може да се потули за известно време, но не и да изчезне завинаги.

Люс се намръщи.

— Ако не се е загубило, ще го разпознаеш ли?

— Аз не. Младият господар Брам ще го направи. Той има нос.

— Нос ли? Не разбирам.

— Нюх за аромати. Дай на момчето каквото и да е и той ще ти каже точно какво има вътре. Рядко умение.

— Ами защо момчето не е възпроизвело формулата?

— Ами опитвахме. Повече от година. Получи повечето от съставките, но не и точните съотношения. И липсва нещо много важно, някакъв елемент, открит от Сейнт Клеър, който прави парфюма траен. Каквото и да опитвахме, просто не беше същото.

— Разбирам. Има ли нещо друго тук, което някой би поискал?

— Може бе земята. Тя е на госпожица Силвър, докато брат и навърши пълнолетие. Странно завещание. Тя трябва да живее на тази земя, за да я пази.

— Много интересно.

— Нали?

— Има ли някакви роднини, които да не са доволни от уреждането на нещата?

Тинкър изсумтя.

— Няма други роднини. Само онзи празноглавец Милбанк.

— Мислиш ли, че той стои зад това?

Тинкър изскърца със зъби.

— Няма да се изненадам.

— Може би трябва да поразпитам тези приятелчета — каза Люс и кимна към тримата мъже на земята.

— Чудесно! Ръцете им ли да счупим, или само два-три пръста? — попита Тинкър със задоволство.

Люс се изсмя, отмятайки глава назад. Едно клонче закачи маската му. Той тихо изруга, после мушна пръст под фината коприна, за да я освободи и тогава замръзна на мястото си. Маската се развърза и се спусна около врата му. На лунната светлина се очерта изваян нос, проблесна бронзова кожа.

— Надявам се, че си човек, който може да пази тайна.

Тинкър дълго време се взираше в разбойника. После кимна.

— Може и да мога, ако поискам. Или ако трябва.

— Добре — каза Люс и погледна към мъжа в краката си. — Струва ми се, че знам как да избегнем още неприятности.

— Ами да се захващаме тогава.

Люс погледна Тинкър.

— А що се отнася до въпроса ти, намеренията ми са почтени, впрочем каквито са били винаги. Между мене и Силвър няма нищо — мрачно каза той. — Нито пък някога ще има. Тя не е за моя свят и аз не съм за нейния.

Тинкър кимна. Ала дълбоко в себе си той не беше сигурен в това.