Открадни сърцето ми

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Защо ли се бавят толкова?

Силвър крачеше неспокойно из работилницата.

— Имат доста работа за вършене, Сил — отвърна Брам, който бе забил нос в някаква книга.

— Отдавна трябваше да са тук — каза Силвър и отново закрачи напред-назад. — Не че много се интересувам. И двамата са такива досадници, че ако ме питаш, по-добре да не се връщат.

Брам вдигна поглед. Не вярваше на ушите си. По-рано сестра му беше безгрижна, весела и много разумна. Обичаше я, обожаваше я, уважаваше я. Сега само за часове се бе променила напълно. Не мислеше трезво, поддаваше се на чувства. Особено когато наоколо бе интригуващият разбойник.

Много интересно, помисли си Брам. Щеше да отбележи нова тема в бележника си: Чувствата на зрялата жена.

— Разбрах, че е застрелял някакъв човек в Кингс Лини е обрал два бижутерски магазина през същата нощ.

Силвър рязко се обърна. Лицето й беше бледо.

— Не го е направил! Не вярвам нито дума от това. Всичко това са празни приказки!

Брам отиде до нея и я прегърна.

— Разбира се, Сил. Глупаво беше да дрънкам дивотии. Той е дяволски точен мъж, ако питаш мене.

— Така ли мислиш, Брам?

— Въобще не се съмнявай — весело каза момчето, потупвайки нежно сестра си.

Най-сетне Люс и Тинкър довлякоха бандитите в една от пристройките на имението. Двама от тях се бяха свестили и Люс вече се бе заел с единия. Беше решен на всичко, за да го накара да проговори.

— Отговаряй, куче! Отговаряй или ще го направя отново.

Чу се сподавен стон.

— Хайде, негоднико, говори, ако ти е мил животът.

— Добре си вършиш работата, разбойнико — каза Тинкър.

— И ти не се справяш лошо, особено за твоята възраст — отвърна с присмех Люс.

— Внимавай какво говориш, разбойнико, че може ида ти покажа колко съм стар — озъби се Тинкър.

— Ще говориш ли, мършо! — изрева Люс и изви отново ръката на своята жертва.

— Нищо не знам — каза бандитът, стенейки.

— По-добре да говорим! — обади се другият. Третият все още лежеше в безсъзнание.

Люс вдигна фенера. Беше сложил маската си.

— Три въпроса. Кой ви плати? Защо? И какво точно иска той?

— Не му видяхме лицето. Каза, че иска да ги прогоним, момчето и момичето. Старецът също. Каза още, че имал да прави нещо тук. Не знаем какво, шефе. Не каза и ние не попитахме.

Люс изцъка с език.

— Не е достатъчно, джентълмени.

— Ама това е истината! Нали, Харпър?

— Цялата истина. Кълна се в майка си.

— Ако изобщо си имал майка. И как ви намери той?

— В кръчмата. В „Грийн Ман“. Съдържателят ни познава.

— Бас държа, че е така — мрачно каза Люс. — И как ще се свържете с този човек, като свършите работата.

— По същия начин. В „Грийн Ман“. Там трябваше да ни плати.

Люс реши, че няма какво повече да измъкне от бандитите. Който и да ги беше наел, бе внимавал да не разкрие самоличността си. Той кимна на Тинкър и двамата се отправиха към вратата.

— Ей, какво правиш? Пусни ни навън! Нали ти казахме каквото искаше.

— О, но може да се сетите още нещо, докато се върна за вас. Ако се върна.

Смеейки се грубо, Люс дръпна тежката дървена врата и бутна резето. След няколко часа щеше да се върне да провери дали не са си спомнили нещо. През това време щяха да стоят заключени. Когато този, който все още не се беше свестил, щеше да се присъедини към приятелите си.

Тинкър погледна Люс.

— Наумил съм си да посетя „Грийн Ман“. Не искаш ли да дойдеш с мен? — попита той.

Навън цареше тишина. Чуваха се само тихият шепот на вятъра и крясъкът на керкенез в долината. Въздухът беше изпълнен с ухания. Люс пое дълбоко въздух, изпълнен с аромат на лавандула, рози и жасмин.

Този аромат го караше да мисли за Силвър, за бялото й лице и разтревожените й очи, за драскотината на лицето й.

— Не, не още. Тази нощ е най-добре да останем тук. Може и други като тях да се навъртат наоколо. Ще отида в кръчмата утре и ще поговоря със съдържателя.

— Защо? — попита остро Тинкър. — Не е твоя работа, разбойнико. Или имаш друго име, с което да те наричам?

— Можеш да ми казваш… Люс. Това е истинското ми име.

— Люс. Само толкова?

— Може и да съм безразсъден, но не съм глупак — Люс.

— Разбирам. Нека да е Люс тогава. Но се питам какво толкова те интересува това.

Люс бавно напълни дробовете си с въздух.

— Този парфюм не се ли наричаше „Милфльорс“?

Тинкър кимна.

— Помня го. Майка ми донесе веднъж. Беше в кристално шишенце с лилия отгоре. Беше отдавна, но все още си спомням аромата. Сладък и омаен. Напомня миза това място и за Силвър.

— Да, „Милфльорс“ имаше незабравим аромат. Това беше геният на Уилям Сейнт Клеър. — Той въздъхна. — Уви, вече го няма. А сега ще ми кажеш ли защо?

Люс се беше загледал в сребристите поля, задавайки си същия въпрос. Пое дълбоко въздух.

— Може би защото жената в къщата е чиста, свежа и блестяща, също като тези поля. Може би защото ме кара да се чувствам но този начин, когато съм около нея. Може би, защото… — Той повдигна рамене. — Мътните да ме вземат, ако знам.

— Очевидно е безумно влюбен — промърмори Тинкър под нос, достатъчно тихо, за да не чуе Люс. И когато двамата поеха към къщата, старият слуга се усмихваше щастливо.

Силвър седеше върху чувал с изсушен розмарин, стараейки се да остане будна, когато Люс и Тинкър най-после се върнаха в оранжерията. Брам се беше свил от дясната й страна и спеше, облегнат на рамото й.

Когато двамата мъже влязоха, Силвър се изправи с потъмнели от тревога очи, пълни със стотици не зададени въпроси.

— Ще взема момчето — тихо каза Тинкър. Той погледна Люс, после Силвър и кимна. — Вие двамата също трябва да отдъхнете.

Силвър не помръдна. Ръцете й бяха стиснати в юмруци и въпреки че не го осъзнаваше, те трепереха.

На Люс му се искаше да коленичи пред нея и да докосне разтрепераните й пръсти, да погали косите й, да целуне устните й. Но не го направи.

Знаеше, че ако го стори, няма да може да спре.

Вместо това той опря гръб в стената, решен да говори. Имаше неща, които тя трябваше да чуе, дори и да не искаше.

— Някой ги е наел да ви прогонят. Не знаят кой е, но е сериозно, Слънчев лъч. Не мисля, че нещата ще свършат дотук.

Тя вирна брадичка. В погледа й се четеше решителност.

— Няма да напуснем.

— Трябва. Тази вечер успяхме, но ще има други нощи и други нападатели. Искам да се махнете. Има едно място, сигурно място. Щом сте в безопасност, ще мога спокойно да действам и…

— Не — отвърна тя рязко.

— Трябва. Много е сериозно. Двамата с Тинкър няма да се справите. Не и без малка армия, с каквато ти не разполагаш. Ела с мен. Тази нощ.

— Не.

Сега в гласа й прозвуча отчаяние.

— По дяволите, Слънчев лъч, нямаш друг избор!

— Имам избор. И няма да напусна.

Тогава нещо се скъса в Люс. Може би бледото й лице или червената ивица на бузата й го извадиха от равновесие. Той закрачи вбесен, после хвана ръцете й и рязко я изправи.

— Тръгваш!

— Няма да тръгна. Ние трябва да останем тук — отвърна тя тихо и отчетливо, сякаш имаше пред себе си дете.

— Но това е лудост. Би трябвало да те наплескам като малко момиченце! Ще те отведа оттук, и то веднага!

Очите й потъмняха.

— Само опитай!

Люс почувства трепета й. Господи, тя беше ужасена и се опитваше да не го покаже. Той тихо изруга и я улови за раменете. И всъщност разбра, че я прегръща.

Едно докосване и беше изгубен. Изстена, когато нежните й бедра се допряха до неговите. Уханието на рози и лавандула го омайваше.

Господи, толкова я желаеше! Точно тук, върху чувала с изсушени на слънцето билки. Искаше да гледа блесналите й от страст очи, да проникне в нейната същност, карайки я да стене и произнася името му.

Но Люс нямаше да се поддаде. И преди бе потискал желанията си. Но никога към жена, толкова прекрасна като тази.

— Хайде, събери си нещата — каза той. Желанието бе направило гласа му по-груб, отколкото му се искаше.

— Не, това е невъзможно. Земята е наша и ние няма да я изоставим.

Люс изруга.

— Трябва да тръгнеш, Слънчев лъч. Не мога да те пазя тук.

— Ами чудесно, защото не си спомням да съм те молила.

Силвър се опита да се освободи. В очите й блестеше гняв. Без да обръща внимание на болката в рамото си, той я вдигна на ръце.

— Ще те занеса горе, за да си легнеш. Утре ще се приготвиш за път. Разбра ли?

— Не мога — каза тя и в очите й заблестяха сълзи. — Това е всичко, което имаме. Не можем да го оставим, не разбираш ли? И ако се опиташ да ме качиш горе, веднага ще сляза обратно.

— Какво искаш да правиш, по дяволите?Тя бързо си пое въздух.

— Искам да бъда там, навън. — Тя кимна към верандата, която опасваше предната част на къщата. Оттам се виждаше цялата долина. — Искам да наблюдавам, в случай че се върнат. Искам да помогна.

Същински дявол, помисли си Люс.

— Чудесно — отвърна Люс, изненадан от това, което изрече. Той знаеше, че ще съжалява, че единственият изход е да остане при нея, за да я пази. А това означаваше, че собствената му работа нямаше да бъде довършена тази вечер.

— Сигурно съм истинско мъчение за тебе — тихо каза Силвър.

— Ти наистина си твърдоглава — отвърна Люс и леко се усмихна. — И дяволски привлекателна. Но да си мъчение? Не, не съм съгласен.

— Наистина ли? Сестра ми, Джесика, винаги казваше, че аз съм кръста, който мама и татко трябва да носят. Казваше, че ще ги вкарам рано в гроба. Може би…го направих.

Люс искаше да възрази, но реши, че сега не е време за въпроси.

— Е, мъчение или не, понасям те, без да се оплаквам.

— Може би, защото си разбойник, а разбойниците са силни и това наистина е много… завладяващо.

— Какво знаеш ти за разбойниците?

— Може би сега ще узная.

— Тихо, немирнице!

Тя нежно докосна маската му и белегът до устата.

— Как ми се иска да не носеше това.

— И на мене, Слънчев лъч.

Силвър въздъхна и облегна глава на гърдите му. Чувстваше се добре така.

— Нали разбираш защо Лавендър Клоуз означава толкова много за мен? Това е бъдещето на Брам и единственият дом, който има Тинкър. За мен фермата е богатство и спомени. Всичко, което имам от родителите си.

— Разбирам, но да останеш тук, е неразумно — мрачно каза той и я поведе към верандата.

Искаше му се да й каже, че на разсъмване трябва да тръгне! Нямаше да се откаже да я отведе.

И тогава погледна лицето й.

Очите й бяха затворени. Разбра, че вече спи, мушна ръка под неговата. Тук, на верандата. Точно както бе пожелала.