Открадни сърцето ми

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Той нахлу в стаята задъхан. Силвър бе облегната на възглавниците с бледо от усилието лице.

— Какво, по дяволите, си мислиш че правиш?

Силвър го изгледа гневно, а очите й блестяха от сълзи.

— Опитвам се да си среша косата. На тебе на какво ти прилича?

— Прилича ми на опит да отвориш тази рана, ето на какво!

— Откъде разбра? Сигурна съм, че си прекалено зает с престъпните си занимания, за да отделиш време за мен. Всъщност един разбойник не би трябвало да ме интересува.

Силвър се опита да измъкне четката от един заплетен кичур. Това й причини пареща болка.

— Спри, глупачко!

Люс изтича до леглото и измъкна четката от ръцете на Силвър.. Тя го гледаше ядосано.

— Върви си! Не те искам! Брам може да ми помогне.

— Брам излезе. Аз съм тук сега и аз съм този, който ще ти помогне.

— Защо? Аз не съм за тебе нищо друго, освен неприятност. Колкото по-скоро се махна от тази къща, толкова по-добре. Остави ме сама!

Тя се обърна настрани и затвори очи.

Една сълза се плъзна по бузата й. Нещо хладно и твърдо застана на гърлото му.

„Не плачи. Слънчев лъч помисли си той. Не ми позволявай да те карам да плачеш“

Но не каза нищо. Стисна зъби и седна до нея и нежно я привлече към гърдите си. После внимателно започна да реши дългата й лъскава коса.

Тя не помръдна. Той усещаше колко напрегнато е тялото й.

— Защо не ми каза, че сте живели тук?

Той чу как тя си поема дъх.

— Тинкър го е казал на Джонас. А ти не отговори на въпроса ми, Силвър.

Тя сви рамене.

— Помислих си, че това ще те накара да се чувстваш удобно.

Люс се намръщи.

— Неудобно ли?

— Тази къща беше наша. Щеше да ти бъде неловко.

Силвър беше права. Люс съзнаваше как би се чувствала тя, върнала се в къщата, където бе познала щастието и любовта, за да изгуби и двете. Мисълта го накара да се чувства наистина зле.

— Много съжалявам.

— Не трябва. Къщата изглежда чудесно.

Люс долови съжаление в гласа й. В този момент разбра колко много страда от загубата на баща си.

— Ти си направила каквото си могла.

— Може би не е достатъчно. Каква полза от добрия мерения, ако не успееш?

Люс не знаеше какво да отговори. Това беше въпрос, който прекалено често си бе задавал. И тогава чу въпроса, който не искаше да чуе, въпросът, който се опитваше да скрие от себе си.

— Защо не дойде? — Сърцето му заби лудо.

Защото се страхувах да дойда.

Защото знаех, че ако дойда, няма да мога да си тръгна.

Защото си млада и порядъчна. Всичко, което аз не съм.

— Бях… зает.

— Понякога си много лош лъжец, разбойнико. — Очите на Силвър бяха потъмнели от яд и болка.

— Ако искаш да си отида, само трябва да ми кажеш.

— Не е това.

— Тогава какво?

Люс замълча и само я притисна по-силно до себе си, продължавайки да реши косите й.

— Мразя те, знаеш ли това? — Гласът й беше накъсан, несигурен.

— Разбира се, Слънчев лъч.

— И това, което правиш, също не ми харесва. Позволявам ти да го правиш само защото не мога да се справя сама.

— Това е единственото нещо, което мога да направя за теб — сухо отговори той.

Тя беше толкова уязвима и Люс бе уверен повече от всякога, че трябва да стои далече от нея, че присъствието му само ще й донесе още болка.

През цялото време, докато решеше косата й, тя бе скована, вкопчила пръсти в завивките. На Люс му се стори, че в очите й отново проблеснаха сълзи. Едно не що знаеше със сигурност. Вече я бе наранил веднъж. Имаше болезненото чувство, че ще я нарани отново, преди да се почувства достатъчно добре, за да напусне Уолдън Хол.

Изминаха два дни. Брам правеше компания на Силвър, като й четеше книги от богатата библиотека на Люс. Лавендър Клоуз бе нападната още веднъж, но благодарение на наетите мъже Тинкър и Джонас набързо бяха отблъснали нападателите.

Тинкър сияеше от победата. Брам дори малко завиждаше, че не бе присъствал. Силвър кимаше и слушаше разказа на Тинкър, но мислите й бяха на друго място — в отрупания с книги кабинет, където един мъж със суров поглед крачеше неспокойно.

Люс не идваше при нея.

Над Уолдън Хол се спускаше здрач, когато Брам ведро й пожела лека нощ и се отправи към библиотека та на Люс.

Силвър дълго лежа замислена, вдишвайки изпълнения с ухания въздух. В тялото й гореше копнеж и той ставаше все по-опасен.

Стискайки зъби, тя се премести към края на леглото и се изправи на крака. Когато наметна шала си, тъпа болка проряза гърдите й. Силвър изчака болката да премине и се отправи към кабинета на Люс, решена да види, преди да напусне къщата.

Трябваше да е в балната зала. Брам й беше казал, че ходи там всяка вечер да се упражнява във фехтовка. Вдигнала високо свещта си, Силвър мина край библиотеката, където Брам седеше над купчина книги. И тогава видя слаба светлина да се процежда откъм южното крило.

Намери Люс в балната зала. Ризата му бе захвърлена на един стол. Бронзовото му тяло, покрито със ситни капчици пот блестеше на светлината на свещите. Той се движеше с грацията на танцьор и силата на пантера. Отново и отново смъртоносна сила на пантера. Отново и отново пробождаше, разсичайки въздуха, отбягвайки ударите на невидим противник.

Дъхът на Силвър спря. Този човек наистина беше майстор. Сега разбра защо Брам беше толкова прехласнат след уроците му. И все пак имаше нещо зловещо у него, нещо смразяващо в яростно вперения му поглед.

Силвър още веднъж разбра колко малко знаеше за Люс.

Той се наведе и нанесе убийствен удар към сърцето на невидимия враг. Движението беше така точно и умело, изпълнено с такава безмилостна ярост, че Силвър ахна.

Люс бързо се обърна. Очите му бяха студени, а лицето — празно, лице на непознат. За момент Силвър се почуди дали изобщо я позна.

Тя стоеше смразена, с ръка на гърдите, мислейки си, че той ще изтича и ще я прободе.

Той се намръщи.

— За Бога, какво нравиш тук?

— Ти не дойде. Чаках цял ден. Тинкър смени превръзката ми и каза, че си твърде зает, за да ме видиш. Не разбирам.

Гласът й изневеряваше.

— Толкова ли е ужасяващо присъствието ми?

Тя се олюля. Пръстите й стиснаха рамката на врата та.

Проклинайки, Люс се спусна към нея. Но Силвър го отблъсна.

— Справям се чудесно. Правя го от години. Не си мисли, че се нуждая от помощта ти, разбойнико. Никой от нас не се нуждае от нея — ядосано каза тя. — Щом се зазори, ще си тръгнем оттук завинаги. Ще те оставим на спокойствие. Няма да ти пречим да вършиш престъпните си деяния!

Сълзи блестяха в очите й.

Един мускул играеше но челюстта на Люс.

— Разбира се, Слънчев лъч.

— Не ме наричай така.

Силвър почувства че гърлото й гори.

— Никога повече, чуваш ли?

— Щом искаш.

Гласът му беше като коприна.

Прекалено лесно, помисли си Силвър, прекалено лесно бе да го обичаш, да се нуждаеш от него, да искаш устните и ръцете му.

— Признавам, че беше мил с Брам — продължи тя. — Той те боготвори. Хубаво беше от твоя страна да ми предложиш уроци по фехтовка. Боя се, че съм пренебрегнала много неща по отношение на брат си.

— Глупости, Брам е чудесно момче, има остър ум и е добре образован. Всъщност той знае повече за книгите ми в библиотеката, отколкото аз. Накара ме да си спомня латински фрази, които мислех, че съм забравил отдавна.

— Латински ли? Това не е обичайно за един разбойник.

Люс се прокле за тази грешка. Тя винаги го поставяше натясно, тази буйна жена с момичешка невинност и храброст на боец.

Да, колкото по-скоро си тръгнеше от Уолдън Хол, толкова по-добре. Той сви рамене.

— Приумица на мой роднина.

Силвър се вкамени.

— Още тайни? Какво ли бреме сме за теб? Ще помоля Брам да престане да ти досажда.

— Той не ми досажда, по дяволите. Нито пък ти.

Силвър се загледа в мускулестите му гърди. Капчиците пот се стичаха но тях.

Тя копнееше да го докосне, да бъде обгърната от тези силни ръце и да слуша как сърцето му бие до нейното.

Невъзможно.

Силвър поклати глава, затвори очи и се опита да прогони копнежа си. И в този момент разбра колко много го обичаше. Разбра, че това чувство никога няма да я напусне.

Болката от загубата бе повече, отколкото можеше да понесе.

Тя изохка и се олюля. Люс я улови, преди да се строполи на земята.

— Достатъчно! Отиваш в стаята и ще стоиш там, чули? Дори и да се наложи да те вържа, за да си в леглото!

Докато я носеше по стълбите, Люс се опитваше да не мисли колко топла беше и колко много я искаше, притисната до него завинаги. Продължи да се бори с чувствата си и когато с безизразно лице я положи на леглото.

Понечи да се отдръпне, но пръстите на Силвър се плъзнаха но врата му и го задържаха. Лицето й беше близо до неговото. Уханието й беше сладко. А меките й, притиснати в него гърди…

— Недей, Силвър — каза той с дрезгав глас.

— Защо, Люс? Кажи защо?

— Защото… трябва да вървя.

Той отново видя пламъка на чувствата и топлината в очите й. Точно затова не отиваше в стаята й. Блакууд, разбойникът, беше достатъчно опитен, за да знае какво значи този поглед.

Пръстите й се стегнаха.

— Кажи ми защо!

Той хвана ръцете й, усещайки крехките кости и неравномерния пулс.

— Защо ли? Защото съм престъпник и крадец. Защо то на думата ми не може да се вярва. Защото ти не трябваше да си тук.

— Не ти вярвам.

— Недей да се заблуждаваш, Слънчев лъч. Аз съм човек с черно минало. Дори не можеш да си го представиш. Веднъж те предупредих да не ми вярваш и да не ме допускаш в сърцето си. Аз ще ти причиня само болка.

— Не съм толкова крехка!

Очите му пламнаха.

— Може би се страхувам за собствената си сила.

— Значи ще ме изоставиш, просто така? Без обяснение?

— Нямам избор.

Тя го гледаше с гняв в очите.

— Предупреждавам те, нямам намерение да те улеснявам. Мисълта за мен ще те преследва вечно. Щом до ловиш мириса на лавандула, понесен от пролетния вятър, ти ще си спомниш за мене. Ще си спомниш колко близо съм била, тук, в леглото ти.

Силвър плъзна ръка по врата му и бавно го привлече.

Близо. Още по-близо. Кръвта на Люс закипя.

— Не го прави, Силвър!

— О, не! Трябва да запомниш това…Устните й се разтвориха и нежно заиграха по неговите.

Тя нямаше опит. Но, о, Господи, не й трябваше да знае нищо. Люс усещаше лудите удари на сърцето й.

Сърцето й бе сърце на любима. Ръцете й — ръце на любима. Опит не й бе нужен. Тя просто го остави да чувства, че го желае. Беше топла под него. Тихите, нежни звуци, които издаваше, го караха да се притиска в нея и да вкуси този сладък копнеж.

— Спри, Слънчев лъч! — извика Люс. Кръвта му беше в пламъци. Той знаеше, че само след няколко мига няма да има сили да се отдръпне. — Не прави това!

— Ти си глупак! Как бих могла да не желая това?

— Ето защо, Силвър — прошепна яростно той. Тогава Люс я притисна към възглавницата и вкара езика си в устата й. Ръцете му намериха гърдите й. Само след миг те се разголиха пред очите му с вирнати и напрегнати зърна.

Тогава той й показа какво значи желание. Показа й как кръвта може да закипи.

— Усещаш ли сега? Разбираш ли какво ще направя? — Той отметна завивките и се отпусна върху гладкия й корем, галейки тъмния триъгълник и нежните бедра.

— А тук? Какво усещаш тук, Силвър? Гореща и влажна ли си от желание?

Тя си извиваше под него, замаяна от копнеж и страст. Замаяна от любов.

— Искам те, Люс. Нека те почувствам. Докосна ме веднъж преди и накара кръвта ми да закипи. Сега ще направя същото за тебе — прошепна тя.

— Нима не се страхуваш? Има ли нещо, което да те плаши?

— Мисълта, че ще те изгубя. Мисълта, че никога няма да узная това. — Очите й потърсиха неговите, дълбоки езера, изпълнени с копнеж.

— Нека те почувствам, Люс. Нека те обичам. Само веднъж.

— Не наричай това любов, По дяволите. Ти дори не знаеш кой съм!

— Тогава ми кажи. Не, покажи ми.

Пръстите й докосваха мъжествеността му нежно и подканящо. Мили Боже, той трябваше да го направи, иначе щеше да умре.

Но той не го направи.

Защото Алжир бе дал на Люсиен Деламиър суров урок.

Вместо да се потопи в тази сладка, влажна топлина, която тя му предлагаше, той се освободи от ръцете й и се втренчи в нея.

— Да ти покажа ли? Много добре. Ще го направя. Гледай добре Госпожице Сейнт Клеър, и разбери защо не е трябвало да идваш тук. И защо никога не трябва да се връщаш.

Той обърна гърба си и стисна ръце пред гърдите си. И Силвър видя ясно ужасните белези, които едва бе съзряла през прозореца.

— Те ме белязаха. Аз съм един от отбраната свита на пашата. Имам достъп до двора му и дори да харема. Много малко мъже имат тази привилегия, уверявам те.

— Люс, недей!

Той се засмя грубо.

— Не ти е достатъчно? Тогава това трябва да те убеди.

Той стисна зъби, докато разкопчаваше бричовете си. Кожата му под гърдите бе прорязана от белези.

— Това е наказанието за неподчинение, Силвър. В Алжир има мъже, които добре владеят камшика. Всъщност това е най-голямото им удоволствие и са истински майстори. Всеки удар отнема по малко кожа, правейки още по-трудно заздравяването на раната.

Пръстите му се свиха от някакъв мрачен спомен.

— Убивал съм хора, Силвър. Виждал съм ги как умират в краката ми, без да ми мигне окото. И съм бил принуждаван да правя неща…

Очите му станаха сурови и неразгадаеми.

— Затова никога не ме питай защо. Просто си иди от мен и никога не поглеждай назад. Защото, ако погледнеш назад, аз може да те последвам. Следващия и път може да не съм достатъчно силен да се отдръпна.

Свещта затрепка.

По стените заиграха сенки.

Люс излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Той отиде в кабинета си. Обикновено там се успокояваше, гледайки подвързаните с кожа томове, натежали от мъдростта на вековете. Но тази вечер книгите сякаш му се присмиваха. Оправи купчината с писма. Добави вода в саксията на миниатюрна роза, поставена на един от прозорците. Почисти прашинка от главата на египетска малахитова скулптура на котка. После се приготви да умре.

Люс никога не разбра как се озова там. Час по-късно ръката му беше около вратата й, без да осъзнала това. И тя беше там, пред него, нежна и изящна на лунна та светлина, надежда и магия за мъж, забравил, че тези неща съществуват.

Към него се носеше ухание. Лавандула и роза. Нейното ухание.

Господи, какво щеше да прави, след като тя си отидеше? Как щеше да живее без нея?

Нуждаеше се от топлина, от нежност. Искаше нейната топлина, нейната нежност.

Беше готов да забрави обещанието си. Главата му пулсираше, пот изби на челото му. Тялото го болеше от желание. И тогава нещо го спря.

Беше усещането за метал, студен и гладък.

Пистолетът беше в кожената чанта, преметната над черната му пелерина. Беше пистолетът, с който стреляте по хора. Същият пистолет, който може би щеше да ползва тази нощ.

Люс стоеше неподвижно, размишлявайки за миналото си.

Хладният му разум за сетен път му подсказваше че бе мъртъв за нея, че между тях имаше пропаст.

Погледна я за последен път, любувайки се на красотата й. После загърна пелерината, нахлупи шапката си и тихо напусна къщата, за да търси отмъщение или смърт.

Далече, в една бална зала в Лондон, стоеше млада жена, заобиколена от нетърпеливи обожатели. Светлината се отразяваше в блестящите бижута и лъскавата коприна.

Но Индия Деламиър не се интересуваше от кавалери и танци, нито от светлините и музиката. Излезе в нощта, далеч от смеха и суетата в балната зала.

— Индия, какво ти става, момиче?

Когато девойката се обърна, лицето й беше мокро от сълзи.

— Люс е в опасност, бабо. Усещам го толкова ясно този път. А аз съм тук и се губя времето в празни забавления, вместо да го търся.

Херцогиня Кранфорд стисна ръката на внучката си.

— Глупости! Всичко, което можеше да бъде направено, е направено. Брат ти си отиде! Най-доброто, което можеш да направиш е да продължиш да живееш.

— Грешиш — тихо каза Индия с поглед, вперен в нощта. В нещо, което само тя виждаше. — Той не е мъртъв. И аз ще го намеря, кълна се.

Той беше в опасност.

Въздишайки, Силвър изведнъж се изправи в леглото с потъмнели от ужас очи. Не видя нищо, което би могло да я изплаши. Стаята беше потънала в тишина, свещта отдавна бе изгоряла.

Но ужасът обвиваше сърцето й като въже от лъскава черна коприна.

Люс беше в опасност, усещаше го ясно.

С разтреперани пръсти тя отметна косата си и скочи на крака. Сега разбираше всичко. Знаеше защо той криеше чувствата си и прогонваше всички. Господи, щеше ли тя някога да забрави белезите по гърба му? Сърце той се сви при спомена за тях.

А сега го застрашаваше нещо по-ужасно.

Тя трябваше да го спре по — някакъв начин.

В този момент вратата се отвори и Брам се втурна в стаята с пребледняло лице.

— Виждала ли си го?

— Люс ли? Не, не съм. Но…

— Надявах се да греша и той да е още при тебе. Че тях в библиотеката и не съм чул когато е излязъл. Ина че щях да го спра.

— Брам, не те разбирам. Кажи какво се е случило!

— Люс! Мисля, че е в опасност. Нещо ми подсказва, че този път животът му е наистина застрашен!

Силвър си спомни как изглеждаше той, когато си отиде. Погледът му бе суров и неразгадаем, гласът му е груб от безнадеждност.„Затова никога повече не ме питай защо. Просто си иди и никога не поглеждай назад.“ Глупак! Безразсъден глупак!

Силвър потърси свещ, опитвайки се да не мисли как той стои в засада и очаква поредната си жертва.

— Сигурно това е поредният обир, Брам. Такъв е начинът му на живот и той е доволен от него. Казвал го и на двама ни.

Момчето я зяпна шокирано.

— Нима не те е грижа? Ами ако не се върне? Ако умре там, в пустошта?

— Грижа ме е — тихо каза Силвър. — Дори ме интересува прекалено много. Но не можем да направим нищо. — Очите й бяха тъжни. — Събери си нещата. Връщаме се в Лавендър Клоуз.