Открадни сърцето ми

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Той стоеше на прага и оглеждаше стаята. Видя призрака на отминалото щастие н чу отдавна звучалия смях. Нищо не се беше променило. Суолоу Хил. Това беше наследството му и той го беше отхвърлил. Това беше семейството му и той му бе обърнал гръб.

И сега се беше върнал, въпреки всички клетви. Знаеше, че завръщането му носеше опасност, но сега не мислеше за това. Мислеше само за болката, изписана по лицето на сестра си и за недоумението в очите на брат си.

— Индия — нежно каза той. — Станала си ослепителна красавица.

Сестра му прекоси стаята и се хвърли в силните му ръце. Той я притисна до сърцето си. Тя вдигна глава.

— Знаех, че си жив, но че си в опасност, в огромна опасност. Казваха ми да не се надявам, да не чакам, но аз знаех, че грешат.

Люс се наведе и нежно целуна косите й.

— Права си била, скъпа, но е било по-добре да се от кажеш като всички останали.

— Никога! — заяви тя, стискайки ръката му.

И тогава Иън застана до тях, щастлив и объркан.

— Къде беше цели пет години, скитнико? Дори и за комарджия като тебе играта на карти продължи прекалено дълго.

Люс потупа Иън по рамото.

— Историята е дълга, Иън, и съм уморен от пътуването. Но, за Бога, ти си пораснал. Я виж раменете си. Да не си на Полуострова?

Иън кимна.

— Откога?

— Вече две години.

— Тогава съм сигурен, че има за какво да си поговорим, малки братко — каза Люс. В гласа му имаше ирония, тъй като Иън беше само инч по-нисък.

— Ами аз? — Херцогиня Кранфорд се беше приближила до тях. — Нищо ли няма да кажеш на баба си.

Люс пристъпи към крехката стара дама.

— Изглеждаш възхитително, бабо. Изобщо не си остаряла, откакто те видях за последен път. Роклята ти е великолепна. Виждам, че не си изгубила безупречния си вкус.

— Ласкател! — каза баба му през сълзи. — Но този път няма да говориш както си знаеш. Ще задавам въпроси и искам отговори. Какво имаше предвид, като из чезна и ни остави да се измъчваме до смърт?

Иън пристъпи напред, поставяйки ръка на рамото на Люс.

— Сигурен съм, че той ще ни каже, когато му дойде времето, бабо.

Люс най-сетне седна и разпита за пътешествието на херцога и херцогинята до Италия. Но баба му продължаваше да го измъчва с въпроси.

— Винаги си била безмилостна, бабо. Спомням си, когато ме залови, покачен на големия дъб. Бях докопал пистолета на баща си и се канех да убия триста бандити. Още нося белезите от пердаха ти по задните си части.

— Това си заслужил, момче.

Люс щастливо притисна до себе си старата жена. Помисли си, че петте години бяха променили всички. Беше доволен, че ги вижда, и засега това беше достатъчно, въпреки че не знаеше дали ще остане, или не.

— И така, къде е тя? — попита Люс, мислейки си за жената, която бе откраднала сърцето му.

В очите на херцогинята блесна закачливо пламъче.

— Тя ли?

— Не си играй с мене, бабо. Искам да знам къде е Силвър Сейнт Клеър.

— Сейнт Клеър?

Херцогинята се втренчи в Иън и Индия.

— Спомняте ли си това име, скъпи мои?

Двамата бяха достатъчно мъдри, за да не се противопоставят на баба си.

— Бабо!

В гласа на Люс имаше явна заплаха.

— О, да, сега си спомних името. Очарователно момиче, малко твърдоглаво, но малко упорство никога не е излишно. Беше тук с гениалния си брат. Напомня ми за баща ти на неговите години. Беше луд по антики.

— Бабо!

— Я не ми ръмжи, звяр такъв! Изобщо не ме плашиш. Красивата млада жена не е тук. Случи се така, че си тръгна.

— Какво е направила?

Широко усмихната, Индия прегърна брат си.

— Наистина е много красива, Люс, но ми кажи сънува ли онзи сън?

Люс се изчерви.

— Какъв сън? Не знам за какво говориш, Индия.

— Разбира се, че знаеш, лъжецо. Сънят, който сънуват всички от семейство Деламиър в нощта, след като срещнат истинската си любов. Мама ни разказа, че първият Деламиър бил измамен в любовта и бил много нещастен. Не си ли спомняш? Заради своето нещастие духът му винаги се появява в сънищата, за да предупреди наследниците си, че са срещнали любовта на живота си. По този начин те няма да повторят грешката му.

Люс се беше изчервил още повече.

— Не знам нищо за подобни глупости.

— Разбира се, че знаеш. Изчервяваш се като ученик. Виждаш ли, Иън?

— Не, нищо не виждам, палавнице. Само си въобразяваш.

— О, проклети мъже! Лепнали са се един за друг! Бабо, ти нали видя?

— Може би.

— Дявол да го вземе, бабо, къде отиде тя?

— Госпожица Сейнт Клеър се върна в Кингсдън Крос.

— Какво е направила?

— Наистина, любов моя, започваш да се повтаряш. Госпожица Сейнт Клеър настоя да си тръгне възможно най-бързо. Каза ми, че трябва да ти предаде важна информация.

— Кога тръгна?

— Преди два часа.

— Неразумна, малка глупачка! — извика Люс и свъси вежди. — Трябва веднага да тръгна.

Херцогинята започна да протестира, но Иън леко я докосна по рамото.

— Люс знае какво трябва да направи, бабо. Мисля, че не е лошо да помолиш готвача да опакова храна за из път.

Херцогинята заплашително изгледа Люс.

— Надявам се, че няма да изчезнеш още пет години, нехранимайко такъв!

— Дори не бих си мечтал за подобно нещо.

Люс не се усмихна. Мислите му вече бяха на пътя за Кингсдън Крос.

— Има още нещо, което трябва да знаеш — снижи глас Иън. — Братът на госпожица Сейнт Клеър има бележник. Наред с другите неща, там има твой портрет. Ето как разбрахме, че сте свързани. Но в скицника имаше още една рисунка. На Деймиън Ренуик.

Люс изруга.

— Подозирам, че има нещо общо с инцидента в Лин, когато той едва не ги прегази с фургона.

— Доста необичайно за Ренуик да кара фургон.

— Боя се, че не мога да ти кажа повече. Той беше избягал, когато отидохме при нея. Можеше да узная повече подробности, но всичко стана прекалено бързо, след като намерих бележника. Но съм сигурен, че имаш причини да вършиш всичко това. Само че следващия път не подценявай семейството си, глупчо.

— Няма да има следващ път, нали, Люс? — попита нежно Индия.

— Искрено се надявам, скъпа моя.

Люс беше мрачен, въпреки че се опитваше да не го покаже.

— Но трябва да ви предупредя, че още първия път, когато видях госпожица Сейнт Клеър, вече не бях същият.

Люс обмисляше тези думи отново и отново по дългия прашен път от Суолоу Хил на юг към Кингсдън Крос. Силвър бе преобърнала така живота и сърцето му, че по някога му се струваше, че губи контрол.

Но не би дал това чувство дори за целия свят, реши Люс. И щеше да направи всичко, за да предпази тази вироглава жена от нови опасности.

Независимо дали й харесва, или не.

Три часа по-късно, с потънало в прах лице и кални ботуши, Люс се изкачи по хълма на Лавендър Клоуз. Скочи от седлото и се отправи към оранжерията. Когато пристъпи прага, усети как нещо хладно пълзи по гърба му.

Етажерките бяха съборени, масите — преобърнати, а растенията бяха пръснати навсякъде. Ужас сви сърцето му.

— Силвър?

Иззад засадения в саксия бор се чу стон. Тинкър!

Люс се отправи натам и видя Брам да седи, пъхнал ръка под главата на стария човек, от която течеше кръв.

— Мили Боже, можеш ли да говориш? Можеш ли да ми кажеш какво се случи, Тинкър?

— Бяха трима. Дойдоха изотзад, докато почиствах проклетата вана за дестилиране. Търсеха нещо, което не беше цвете. Събориха ме, след като преобърнаха всичко тук. Нищо друго не помня. Господарят Брам ме намери преди малко.

— Но къде е Силвър?

Гласът на Люс беше груб от нетърпение.

Брам посочи писалището на Силвър.

— Когато влязохме, там имаше бележка. Тя я прочете и хукна навън. Не можах да я спра.

— Не се тревожи — успокои го Люс. — Никой не може да спре Силвър. Но нека хвърля един поглед на бележката.

Той взе смачканото късче хартия и го прочете.

Пръстите му се свиха.

Името му, но не и почеркът. Но откъде би могла да знае тя?

Усети как страхът нахлува в душата му. Когато след миг излезе от стаята, лицето му беше твърдо като гранит.