Открадни сърцето ми

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Утринното слънце сипеше лъчите си върху Силвър, която седеше в оранжерията, мрачно втренчила се в хаоса, който цареше наоколо.

Грубияните бяха удържали думата си. В зори тя беше открила повредите в работилницата си. Бяха счупени стъклени бутилки за дестилиране, порцеланови буркани бяха разбити на парченца, от складовете бяха откраднати ценни кристални флакони с позлатени капачки.

С напредването на деня нещата ставаха все по-лоши. В северния край на фермата беше изкоренена цяла редица с лавандулови храсти и липсваха няколко чувала със сухи цветя. Сградата, в която държаха сечивата, бе останала без врата и прозорци.

Въздишайки, Силвър погледна бутилките с висококачествено лавандулово масло, готови да бъдат изпратени на лондонските парфюмеристи „Кентън и синове“.

Не беше „Милфльорс“. Не, „Милфльорс“ беше изгубен, формулата му бе изчезнала завинаги. Баща й бе отнесъл тайната си в гроба. И с това Лавендър Клоуз бе изгубила най-добрия си шанс за оцеляване.

Спориха по време на обеда. Тинкър искаше да се скрие в гората и да залавя бандитите един по един. Искаше Брам и Силвър да бъдат скрити някъде недалече.

— Няма да стане. Те просто ще изпратят други, знаеш това — каза Брам. — Трябва да ги уплашим — наистина да ги уплашим така, че изобщо да се откажат.

Тинкър слушаше замислено, свъсил вежди.

— Може би си прав. Между другото, младият Кентън пристига следобед за поръчката си. Тези пари ни трябват. Ще бъде много неприятно, ако бандитите го изплашат и прогонят.

— Тогава просто трябва да се погрижим нищо да не се случва, докато той не си тръгне. Но какво можем да сторим, Брам? — каза Силвър.

Очите на брат й пламнаха от вълнение.

— Е, можем да ги заблудим, че сме повече, отколкото сме.

Тинкър поклати глава.

— Ще ми се да имаме по-добра идея — каза той. — Трябва да действаме. Нямаме много време до пристигането на Кентън.

— Можем да започнем от отводнителния канал. После можем да заложим няколко капана до столовата. Направил съм карта. Мисля, че ме бива за това.

Тинкър се наведе напред заинтригуван.

— О, наистина те бива, момче. И откъде да започнем?

Два часа по-късно Силвър оглеждаше внимателно стъклените бутилки с масла, предназначени за един от отбраните клиенти на Кентън. Маслата бяха в отлично състояние, съхранявани в зимника в лед след дестилирането им миналия август.

Младият Джеймс Кентън трябваше да й даде чек. Парите щяха да дойдат тъкмо навреме. Силвър вече беше забавила с една седмица плащането на надниците на малкото работници, конто все още можеш да си позволи, повечето жени, които й помагаха в най-натоварените моменти, когато цветята се събираха за първото дестилиране.

Навън беше готов първият товар с опаковани бутилки, подготвени за двудневното пътуване до Лондон.

Миг по-късно пристигна Джеймс Кентън, любезен и усмихнат.

— Всичко е готово, Госпожице Сейнт Клеър. Поздравявам ви за чудесния продукт. Скоро Лавендър Клоуз ще бъде без конкуренция. Сега, когато „Мичам“ произвежда толкова малко лавандула, „Кентън и синове“ ще се нуждаят от нови доставчици и се надявам, че вие ще бъдете най-добрите. Накратко, имате голям успех, Госпожице Сейнт Клеър. Ще се погрижа жените в Лондон да узнаят това.

„Ако все още сме тук“ — горчиво си помисли Силвър.

— Много сте любезен, мистър Кентън — каза Силвър, опитвайки се да не обръща внимание, на топлотата в очите на джентълмена. — Доволна съм, че нашата лавандула удовлетворява високите ви изисквания. — И тъй като Кентън продължи да я гледа, тя наклони глава и добави: — Има ли още нещо?

В същия миг Кентър се доближи до нея и взе ръцете й в своите.

— Госпожице Сейнт Клеър… Силвър… Простете ми, но трябва да говоря. Когато идвах в Норфък през последните две години и ви виждах сред лавандулата, радост и мъка обземаха сърцето ми. Знам, че ви зададох въпрос миналата година но същото време — спомням си и отговора ви. Надявам се, че не ви досаждам, но трябва да ви уверя, че чувствата ми остават непроменени. Ще ми направите голяма чест, ако се съгласите да станете моя съпруга.

Гърлото на Силвър се сви. Джеймс Кентън бе енергичен и с чувство за отговорност. След две години щеше да бъде пълноправен партньор в процъфтяващото предприятие на баща си.

Но колкото и да харесваше младия мъж и колкото и общи интереси да имаха, Силвър знаеше, че отговорът й ще бъде същият.

Не можеше да се омъжи, щом не можеше да даде сърцето си. Твърде ясно си спомняше щастието на родителите си, за да приеме нещо по-малко в женитбата.

Тя смутено погледна към вратата, боейки се от появата на Брам или Тинкър.

— Мистър Кентън, аз наистина…

— Не можете ли да ме наречете Джеймс?

— Много добре, Джеймс. Оказвате ми голяма чест, уверявам ви, но уви, отговорът ми е същият. Щеше ми се да беше по-различно, повярвайте, но…

— Има ли някой друг?

— Не.

— Тогава простете, Госпожице Сейнт Клеър, но трябва да ви кажа още нещо. Виждам, че тук не е най-доброто място за вас. Разходите ви нарастват всяка година. Трябва ви повече капитал, който да инвестирате за подобряване на семената и почвата. Мога да ви помогна за всичко това. Кентън и синове са абсолютно готови да…

— Моля не продължавайте. Предложението ви е щедро и интересът ви към нашите няколко акра е очевиден.

— Няколко акра! Та това са най-хубавите лавандулови полета в Англия!

— Много добре, но това не може да повлияе на решението ми. Няма да се омъжа, ако сърцето ми не го иска. Простете моята прямота, но въпреки че много ви харесвам, аз не ви обичам.

Кентън я изгледа замислено.

— Това може да се промени. Надявам се, моля се да започнете да ме обичате. Позволете ми да опитам, Госпожице Сейнт Клеър. Мога да ви направя щастлива. Знам, че мога.

Силвър си помисли за заплахите на сър Чарлз Милбанк. Може би трябваше да се омъжи за Джеймс Кентън. Той бе свестен човек.

Но тя знаеше, че никога нямаше да то обикне. Не можеше и да помисли да се омъжи за човек, на когото да не даде сърцето си.

Защото сърцето й вече принадлежеше на друг.

— Вие сте чудесен мъж и ще станете прекрасен съпруг на някоя жена. За нещастие тази жена не мога да бъда аз — отвърна Силвър с въздишка.

— Но защо? Говорите за любов. Нима това е толкова важно? Ние се чувстваме добре заедно, харесваме едни и същи неща, говорим един и същ език. Не е ли достатъчно за съвместен живот?

Силвър сви устни.

— Не. Не и за мен. Едва ли ще бъда добра съпруга за вас. Никога няма да се съгласявам с вас, винаги ще искам да правя нещата както си знам. — Тя се усмихна леко. — Нима желаете да се превърна в дявол седмица след женитбата?

— Никога — отвърна с горчивина Кентър. — Но това е заради момчето, нали? Той може да дойде с нас. Може да управлява някой склад в Лондон. Осмелявам се да кажа, че мога да му намеря и учител, ако не искате да бъде изпратен в училище.

— Много сте мил, но това не може да стане.

Кентън внимателно я изгледа.

— Сигурна ли сте, че отговорът ви няма да се промени?

Силвър кимна, неспособна да говори.

— Тогава повече няма да ви досаждам. Разбрах чувствата ви и съм ви благодарен за откровеността. Ще нося спомена за вас в сърцето си — каза Кентън и с лек поклон се отправи към каретата, която го чакаше навън.

Силвър стоеше до прозореца, мислейки за дневника на баща си, когато влезе Тинкър. Погледна я и неодобрително поклати глава.

— Той те попита, нали?

Тя кимна.

— И ти, разбира се, му отказа.

Тя кимна отново.

— Но защо, за Бога?

— Недей, Тинкър. Няма да е честно. Аз не го обичам. Накрая ще почнем да се ненавиждаме — промълви Силвър. В гласа й се долавяше отчаяние. — Не мога да се омъжа за него, не виждаш ли?

— Не, това не го виждам, въпреки хитрите ти увъртания.

— Недей, Тинкър. Не сега.

— Тогава кога? Сега имаш пари, но докога? Трябва да се подновява оборудването за дестилиране, трябва да се платят последните насаждения. Тази година трябва да вземем специални мерки, ако не искаме болестта по листата да се разпространи. И сега и тази банда престъпници, които искат да ни прогонят. Как предлагаш да се справим с това?

— Ще се справим. Правили сме го досега — разпалено каза тя.

— Трябва да помислиш и за Брам. Да не говорим за онова магаре, сър Чарлз, който все души наоколо.

Силвър се усмихна накриво.

— Виждам, че си притеснен, стари приятелю.

— Дяволски права си, разтревожен съм! Милбанк беше тук снощи, нали? Тъкмо преди да дойде съдията. Чух ги, като идвах от полята.

Силвър въздъхна.

— Надявах се да се откаже от тези игри и да си намери по-сговорчива жертва.

— О, той си намира много жертви. Кара жени от тук в Саутхолд. Точно сега има…

— Точно сега има какво?

— Няма значение, По дяволите. Не е за ушите на дама като тебе.

Значи Милбанк си има любовница, помисли си Силвър. Беше изненадана, че все още има интереси към нея.

— Какво мислиш да правиш сега?

Силвър повдигна рамене.

— Ще трябва да окопая лавандулата в северния край.

— Не говоря за лавандулата, момиче!

— Тогава за какво?

— Говорех за сър Чарлз Милбанк и не се опитвай да ме караш да играя по свирката ти по този въпрос.

— Сър Чарлз ще се умори от игрите си, Тинкър. Дотогава аз трябва просто да бъда по-бдителна.

— Бдителна и въоръжена до зъби! Този човек с опасен. Не знам как ти е влязъл в главата онзи разбойник.

— Разбойник ли?

— Да, разбойник. Видях те как изглеждаше онази нощ, когато се върна от пустошта. И как изглеждаше, когато се върна от града! Така че, не ми казвай, че не си си и помисляла за него.

— Хайде да се сдобрим, Тинкър. Не съм дала сърцето си нито на младия Кентън, нито на смелия и опасен лорд Блакууд. Това задоволява ли те?

— Ни най-малко, защото разбирам по тъгата в очите ти, че разбойникът вече те е пленил. И не се опитвай да отричаш.

Силвър почувства, че гърлото й гори. Внезапно й се прииска да поговори с някого.

— Прав си, Тинкър, той беше тук миналата вечер. Дойде веднага след сър Чарлз. И ако не беше дошъл…

— Значи тази проклета отрепка те е докоснала! Защо, за Бога, не ми каза снощи, когато съдията и хората му си отидоха?

— Защото щеше да хукнеш след него с пистолет в ръка. Тогава щеше да се озовеш в затвора на Норидж и да чакаш да те обесят.

— И така да е, но първо щях да изпитам великото удоволствие да видя този мръсник мъртъв.

— Стига, Тинкър. Той не заслужава смъртта ти — каза строго Силвър. — Не искам да се люлееш на бесилото над дяволските останки на Милбанк.

Старият човек разтърка потъналото си в прах лице.

— Може и да си права. И все пак ще държа под око нещата тази вечер. Ще взема Кромуел и тази пушка.

Силвър леко докосна рамото му.

— Внимавай, приятелю. Макар че едва ли слушаш когато ти говоря. Очите на Тинкър блеснаха.

— Искаш да кажеш, че съм инат, така ли? Това е, защото ми омръзна да измъквам теб и брат ти от затруднения.

— Да не си мислиш, че не знам това?

Тинкър се зачерви от удоволствие.

— О, я стига! Проблемът е там, че се опитваш да ме въртиш на пръста си. И, разбира се, успяваш.

Нощта се бе спуснала над тучните ливади на Уолдън Хол. Люс Деламиър вдигна очи от лъснатите си ботуши.

— Защо не ограбиш някой норфъкски богаташ и да ме оставиш на мира?

— Защото се отказах от този живот преди години, господарю Люс — отвърна Джонас Фъргюсън, жилав шотландец с проницателни очи. — И вие добре знаете това.

Изпод завивките на леглото се появи малка главичка. Две умни очи погледнаха Люс, който взе писукащото зверче и го погали. После въздъхна.

— Виж докъде стигна, Джонас. Стана съучастник на най-прочутия разбойник в страната и дават награда за главата ти — каза Люс. Очите му се присвиха при вида на черната копринена маска на леглото. — Откога продължава това?

— От… онази нощ — промърмори Джонас, сякаш му бе трудно да говори за това.

Онази нощ, когато животът му бе на косъм.

— Да, онази нощ.

— Вече четири години от тогава.

— Грешиш. Пет — отсече Люс. — Пет години, три месеца и двадесет и един дни.

После остави любимеца си на леглото и стана. Пресегна се да вземе ризата си.

Навън луната плуваше хладна и присмехулна сред сребристи облаци.

— Казвам ви отново, господарю Люс, не отивайте!

— Трябва да отида. Ти най-добре от всички знаеш това, Джонас.

— Няма ли да се откажете? Нима ще живеете все така? Върнете се у дома в Суолоу Хил, където ви е мястото, където е мястото на всички Деламиър.

Люс се усмихна тъжно.

— Не мислех, че знаеш толкова добре историята на Деламиър, Джонас. Но след като я знаеш, ще си спомниш, че Деламиър никога не лъжат. Не ограбват карети и не препускат посред нощ.

Той метна елегантната си черна риза на широките си рамене и добави:

— И никога не са били изменници на страната си.

— Дори и когато са ги принуждавали?

— Дори тогава — отвърна Люс. Гласът му звучеше сурово.

— Но на вас се случи — каза Джонас. — Вината не е ваша.

Разбойникът сви рамене.

— Така или иначе, то се случи, приятелю. Първо Саутхолд, после Руан и Алжир. Не мога да се преструвам, че не е станало, нито пък мога да простя на онзи, който стои зад това.

Люс взе пелерината си от махагоновата табла на леглото. Очите му блестяха. Кехлибарени, котешки.

— Знаеш ли, че е имало един Деламиър при Агинкорт? И друг с Марлбъро в битката при Бленхайм през 1704? Питам се какво биха казали те за наследника на Девънхам, който е станал разбойник.

— Кажи му, Люс. Андрю Деламиър е добър човек. Мътните да го вземат, той ще разбере. И ще намери начин да ти помогне.

— Не мога да се върна там, Джонас. Не и докато не отмъстя на човека, който ми причини това. Може би дори тогава няма да се върна. Ако не можеш да го приемеш, по-добре си иди. Няма да се върна до сутринта — добави сухо Люс и преметна кожената си чанта през рамо.

Джонас изглеждаше разтревожен.

— И кой е наред тази нощ? Лорд Крисъл? Лорд Клейдън? Или пък сър Чарлз Милбанк?

Люс замълча.

— Милбанк ли? Да ограбя този мръсник, за мен ще бъде удоволствие, но уви. Не, тази нощ ще навестя добрия Господин Абъркромби.

— Бижутерът, който живее в Кингсдън Крос? Да не си си изгубил ума? Нима ще обереш магазина като обикновен престъпник?

— Лорд Блакууд не е обикновен престъпник. Освен това той е невидим, не знаеш ли? Не го лови куршум, нито сабя го сече.

И преди Джонас да успее да възрази, Люс вече беше на стълбите.

Не искаше да мисли за миналото. Бе се опитал да забрави зелените поля на Суолоу Хил.

Сега пред него бе реалността — сурова и жестока. В съзнанието му имаше само едно — скъп пръстен от ковано сребро с инкрустирани смарагди във формата на фантастично животно.

Люс бе видял този пръстен преди пет години, миг преди да загуби съзнание. После бе завързан и отнесен на английски затворнически кораб, където бе оставен да умре.

Но съдбата се беше намесила. Бе успял да избяга от кораба и беше спасен от френска фрегата. Там го хранеха, лекуваха, движеше се свободно. И в отплата бе служил доброволно на французите. Така бе станал изменник на страната си. За няколко месеца от изтънчен благородник се беше превърнал в закоравял моряк с дива жажда за мъст. Единствената му грижа бе да отмъсти на човека, който се бе погрижил да бъде отведен онзи вонящ кораб и да бъде обречен на бавна смърт, човека, който се бе погрижил да остане там, макар че беше напълно невинен.

Никой не го бе изслушал дори.

Тази нощ, ако имаше късмет, Люс щеше да открие името на този човек. Но преди това трябваше да изпълни едно задължение.