Открадни сърцето ми

ЕПИЛОГ

— Е, какво мислиш?

Маркизата на Данууд и Хартингдейл гледаше навъсено акварела върху статива на верандата. Венеция се простираше пред нея като бляскаво бижу в лазурно и златисто.

Силвър наклони глава.

— Какво мислиш?

Люс се усмихна. Стана и отиде да погледне недовършения акварел, наслаждавайки се на топлината, която вече обхващаше тялото му.

— Хм.

Това щеше да я ядоса. Беше сигурен.

— Само това ли можеш да кажеш? — попита Силвър и прехапа устни.

Люс я погледна, обзет от копнеж.

— Не мога да работя. Как бих могла, когато родителите ти организират парти по случай женитбата ни?

— Не се притеснявай, сладка моя. Ще присъства само семейството ми и шестстотин от най-добрите им приятели.

— Не мога, Люс! — отчаяно каза Силвър. — Не знам как да се държа, какво да облека.

— Сложи си това — каза той и с блеснали очи извади малка кутийка от джоба си. В нея блестеше великолепен смарагд.

Дъхът й спря.

— О, Люс! Как бих могла?

— Трябва, скъпа. Нали ще бъдеш моя съпруга? — Силвър се усмихна при мисълта за флакончето „Милфльорс“, което стоеше на тоалетната й масичка. Скоро щеше да има още благодарение на скъпоценните лавандулови семена, които Люс й бе върнал в онази нощ в Лавендър Клоуз.

— Разбира се — каза тя.

— И когато партито свърши, донеси само „Милфльорс“.

Сърцето й заби лудо, както винаги, когато той показваше любовта си толкова явно. Знаеше, че беше благословена и се закле да го направи щастлив.

— Но, Люс, не знам какво да говоря.

— Говори им за парфюма. Омайвай ги по същия на чин, както направи с принца. Той също ще присъства.

— Ще се справя. А сега ми кажи харесва ли ти акварела.

— Мисля, че цветовете са доста ярки.

— Глупчо, снощи каза…

Той не я слушаше. Само я гледаше и й се наслаждаваше.

— Какво стана с Милбанк? Все още не си ми казал.

— Да, така е — мрачно се засмя Люс.

Сър Чарлз си стягаше багажа за Индия, където щеше да прекара останалата част от живота си. Хамид щеше да гние до края на дните си в затвора. Лорд Ренуик бе отведен в Алжир като пленник на пашата, за да остане завинаги там, където бе изпратил Люс.

Лорд Блакууд бе изчезнал безследно.

— Още не си ми казала какво ти подари баба ми.

Тя се изчерви.

— Мисля, че е нещо… лично. Нещо, с което да спя.

Люс усети как тялото му се напряга. Господи, как я обичаше. Ръцете му се плъзнаха по тялото й. Тя се обърна към него и го прегърна.

— Колко е хубаво тук, Люс.

Силвър положи глава на гърдите му, загледана в една гондола.

— Не забравяй, че утре имаме среща с човека за лавандуловите семена.

Люс измърмори поднос.

— Не те чух, любов моя.

— Казах, че се надявам да нямаме проблеми както с последната пратка.

— Едва ли. Какво са няколко мишки?

— Няколко ли? Най-малко двеста. Кромуел едва не умря, когато се разбягаха от сандъците.

— Е, не можеш да им се сърдиш. Благодарение на тях разбрах посланието на баща си и намерих златото и формулата за „Милфльорс“. Ако Кромуел не се беше втурнал след мишките, никога нямаше да огледам храстите и да забележа оставения знак.

— Беше гениално — точно под дванадесетия храст на петата леха, като датите на рождения ти ден.

Силвър се притисна до Люс с блеснали очи.

— Ще закъснеем ли?

— Не трябва да го правим сега — каза тя, но обви ръце около врата му. — Родителите ти ще ме помислят за голяма безсрамница.

— Ще помислят, че си направила сина им много щастлив.

Люс изстена, когато тя свали ризата му.

— Докосвай ме, Слънчев лъч. Никога не спирай…

— Така и ще направя, разбойнико.

Тя се притискаше до него, нежна и ухаеща. Люс я на кара да се смее, да въздиша и стене.

И докато го правеше, знаеше, че най-после сърцето му бе излекувано.

Слънцето залязваше. Сребристият здрач бавно се спускаше над Венеция. Настъпваше прекрасна нощ за любов.