Пир за врани

Капитанът на гвардията

— Червените портокали съвсем са презрели — вяло отрони принцът, когато капитанът го дотъркаля на терасата.

След което не промълви и дума часове наред.

За портокалите беше вярно. Няколко бяха нападали и се бяха пръснали върху светлорозовия мрамор. При всяко вдишване остросладникавата им миризма изпълваше ноздрите на Хота. Принцът несъмнено също я усещаше, седнал под дърветата в стола на колела, който му беше направил майстер Калеот, с възглавничките от гъши пух и трополящите колелета от абанос с железен обков.

Дълго единствените звуци, които идваха до ушите му, бяха от децата, които шляпаха и се плискаха в езерцата и фонтаните, а веднъж и едно тихо плъок, когато поредният портокал тупна на терасата и се пръсна. После, от другата страна на двореца, капитанът чу смътно тропота на ботуши по мрамор.

„Обара“. Познаваше стъпките й: дългата крачка, припряна и сърдита. В конюшнята до портите конят й щеше да е плувнал в пяна и разкървавен от шпорите. Винаги яздеше жребци и я бяха чували да се хвали, че може да обязди всеки кон в Дорн… и всеки мъж също. Капитанът долови и други стъпки до нейните, тихото ситнене на майстер Калеот, забързан да не изостане.

Обара Пясък винаги ходеше много забързано. „Гони нещо, което не може да хване“, казал бе веднъж принцът за дъщеря си достатъчно високо, за да чуе капитанът.

Щом Обара се появи под тройната арка, Арео Хота извъртя настрани дългата бойна брадва да й прегради пътя. Главата беше на дръжка от самодивско дърво, шест стъпки дълга, тъй че тя не можеше да я заобиколи.

— Дотук, милейди. — Гласът му прогърмя тежко и плътно. — Принцът не желае да го безпокоят.

Лицето й беше каменно още преди той да заговори. Сега се втвърди още повече.

— Застанал си на пътя ми, Хота.

Обара беше най-голямата Пясъчна змия, жена с едър кокал, някъде към трийсетте, с доближените очи и мръснокафявата коса на курвата от Староград, която я беше родила. Под пъстрото ръждиво-златно наметало от пясъчна коприна дрехи й за езда бяха от стара кафява кожа, протрита и мека. Бяха най-мекото нещо по нея. На едното си бедро носеше плетен камшик, на гърба — кръгъл щит от стомана и мед. Копието си беше оставила отвън. Нещо, за което Арео Хота благодари наум. Колкото и да беше бърза й силна, знаеше, че не може да се мери с него… но тя не го знаеше, а той не изпитваше никакво желание да види кръвта й върху светлорозовия мрамор.

Майстер Калеот нервно запристъпва от крак на крак.

— Лейди Обара, исках да ви кажа, че…

— Той знае ли, че баща ми е мъртъв? — попита Обара капитана; не обърна на майстера повече внимание, отколкото щеше да обърне на някоя муха, ако се намереше толкова глупава муха, че да бръмне покрай главата й.

— Знае — отвърна капитанът. — Дойде птица.

Смъртта бе дошла в Дорн на гарванови криле, ситно изписана и запечатана с капка корав червен восък. Калеот сигурно бе усетил какво има в това писмо, защото го беше дал на Хота да го донесе. Принцът му благодари, но дълго не посмя да счупи печата. Цял следобед седя с късчето пергамент в скута си и гледаше как децата си играят. Гледа ги чак докато слънцето не залезе и вечерният хлад не ги принуди да се приберат; след това гледаше звездната светлина по водата. Чак малко преди разсъмване прати Хота да донесе свещ, за да може да прочете писмото под портокаловите дървета, в тъмното на нощта.

Обара опипа камшика на бедрото си.

— Хиляди хора прекосяват пясъците да се изкачат до Костеливия път, за да могат да помогнат на Елария да върне баща ми у дома. Септите са пълни до пръсване, а червените жреци са запалили храмовите огньове. В домовете на насладите жените се сношават с всеки, който дойде при тях, и отказват всякакви пари. В Слънчево копие на Скършената ръка, по Зелената кръв, в планините, сред дълбоките пясъци, навсякъде, навсякъде, жени скубят косите си и мъже реват от гняв. Един и същ въпрос се чува на всеки език — какво ще направи Доран? Какво ще направи братът, за да отмъсти за нашия убит принц! — Пристъпи към капитана. — И ти казваш, че не желае да го безпокоят!

— Принцът не желае да го безпокоят — повтори Арео Хота. Капитанът на гвардията познаваше добре принца, когото пазеше.

Преди много време, още младок, беше дошъл от Норвос — широкоплешесто момче с тъмна четинеста коса. Косата му вече беше бяла, а по тялото му имаше белези от много битки… но силата му си беше останала и бойната му брадва беше остра, както го бяха научили брадатите жреци. „Тя няма да мине“, каза си той наум, а на глас рече:

— Принцът гледа как децата си играят. И няма да бъде безпокоен, докато ги гледа.

— Хота — каза Обара Пясък, — ще се отместиш от пътя ми, иначе ще ти я взема тази брадва и…

— Капитане. — Гласът на принца зад гърба му прозвуча хрипливо. — Пусни я. Ще говоря с нея.

Арео Хота рязко отдръпна бойната брадва и отстъпи встрани. Обара го изгледа на кръв и го подмина, майсторът заситни по петите й. Калеот беше не повече от пет стъпки висок и плешив като яйце. Лицето му бе толкова гладко и тлъсто, че човек не можеше да отгатне възрастта му, но беше живял тук още преди капитана, служил беше още на майката на принца. Въпреки старостта и шкембето си все още бе достатъчно пъргав и умен, но боязлив. „Не може да се мери с никоя от Пясъчните змии“, помисли капитанът.

Принцът седеше в сянката на портокаловите дръвчета, изопнал подутите си от подаграта крака, с натежали торбички под очите… Хота не можеше да реши дали скръбта, или подаграта му пречи да заспи. Долу сред фонтаните и езерцата децата все така си играеха. Най-малките бяха на не повече от пет, най-големите — на девет-десет. Половината бяха момичета и половината — момчета. Хота чуваше плясъците и виковете им, с високи, вресливи гласчета.

— Не беше толкова отдавна, когато и ти беше едно от тези деца, Обара — отрони принцът, щом тя коленичи пред стола му на колела.

— Беше преди двайсет години, или почти толкова, тъй че е все едно — изсумтя Обара. А и не се задържах дълго тук. Изтърсаче съм на курвата, не си забравил, нали? — И след като той не й отговори, стана и сложи ръце на кръста си. — Баща ми е убит.

— Убит е в двубой, на съд чрез битка — каза принц Доран. — По закон няма убийство.

— Той ти е брат.

— Беше.

— И какво смяташ да направиш?

Принцът с усилие обърна стола си към нея. Беше на петдесет и две, но изглеждаше много по-стар. Тялото му беше отпуснато и безформено под ленените роби, краката му бяха невероятно подути. Подаграта беше зачервила гротескно ставите; лявото му коляно беше станало на ябълка, дясното — на пъпеш, пръстите се бяха превърнали в тъмночервени гроздови зърна, толкова узрели, че сякаш от едно докосване щяха да се пръснат. Дори тежестта на завивката го караше да потръпва, макар той да понасяше болката без оплакване. „Мълчанието е приятел на всеки принц“, чул го беше веднъж капитанът да казва на дъщеря си. „Думите са като стрели, Ариан. Пуснеш ли ги, не можеш да ги върнеш“.

— Писах на лорд Тивин…

— Писал си?! Ако беше наполовината мъж, колкото беше баща ми…

— Не съм баща ти.

— Това го знам. — Гласът на Обара беше изпълнен с презрение.

— Искаш от мен да тръгна на война.

— Не си толкова глупав. Не е нужно дори да оставяш стола си. На мен разреши да отмъстя за баща си. Имаш войска в Принцовия проход. Лорд Ирънууд има друга в Костеливия път. Дайте ми едната, а другата на Ним. Тя да тръгне по кралския път, а аз да извадя пограничните лордове от замъците им и да ги поведа срещу Староград.

— И как се надяваш да задържиш Староград?

— Достатъчно ще е да го опустоша. Богатството на Хайтауър…

— Злато ли искаш?

— Кръв искам.

— Лорд Тивин ще ни поднесе главата на Планината.

— А кой ще ни поднесе главата ца лорд Тивин? Планината винаги е бил негово пале.

Принцът махна към езерцата.

— Обара, погледни децата, ако обичаш.

— Не обичам. Повече ще обичам да забия копието си в корема на лорд Тивин. Ще го накарам да пее „Дъждовете на Кастамийр“, докато му вадя червата и търся златото.

— Погледни! — повтори принцът. — Заповядвам ти.

Няколко от по-големите деца лежаха по очи на гладкия розов мрамор и се печаха на слънце. Други щъкаха в морската плитчина отвъд. Три вдигаха пясъчен замък, наподобяващ кулата Копие на Стария дворец. Двайсетина се бяха събрали в голямото езеро да гледат битките; по-малките яздеха в дълбоката до кръста вода на раменете на по-големите и се опитваха да се бутнат във водата. Щом някоя двойка паднеше, следваше бурен смях. Едно смугло момиче дръпна някакво момче със светла като кълчища коса от раменете на брат му и то се пльосна с главата надолу в езерото.

— Баща ти някога играеше на същата игра, както и аз преди него — каза принцът. — Десет години имаше помежду ни, тъй че бях оставил езерата, когато той порасна достатъчно, за да може да играе, но винаги го гледах, щом дойдех на гости при майка. Беше много силен, още от мъничък. И бърз като водна змия. Често събаряше момчета много по-големи от него. Той ми припомни това в деня, в който тръгна за Кралски чертог. Закле се, че ще го направи пак. Иначе изобщо нямаше да го пусна.

— Да го пуснеш?! — Обара се изсмя. — Сякаш си могъл да го спреш. Червената пепелянка на Дорн отиде там, където поиска.

— Да. Жалко, че нямам думи да те утеша за…

— Не съм дошла за твоята утеха. — Гласът й беше изпълнен с презрение. — Когато баща ми дойде да ме поиска, майка ми не искаше да ме пусне. „Тя е момиче — така каза, — и не мисля, че е твоя. Имала съм хиляда други мъже“. Той хвърли копието си в краката ми, а майка ми зашлеви през лицето и тя се разплака. „Ние водим своите битки — каза той — но боговете избират оръжията ни“. Посочи копието, после — сълзите на майка ми… и аз вдигнах копието. „Казах ти, че е моя“, каза баща ми и ме взе. Майка ми се пропи и след година умря. Казват, че плакала, когато умирала. — Обара пристъпи към стола на принца. — Копието ми разреши да използвам; за повече не моля.

— Твърде много искаш, Обара. Ще го премисля, докато спя.

— Твърде много спа вече.

— Може и да си права. Ще ти пратя думата си в Слънчево копие.

— Стига думата да е „война“.

Обара се обърна и си тръгна със също толкова сърдита крачка, както беше дошла — отиваше в конюшнята за свеж кон и за поредния стремглав галоп.

Ниският закръглен майстер Калеот се задържа и попита:

— Принце? Болят ли ви краката? Принцът се усмихна вяло.

— Слънцето горещо ли е?

— Да донеса ли отвара за болката?

— Не. Умът ми трябва да е бистър.

Майстерът се поколеба.

— Принце, дали е… дали е разумно да разрешите на лейди Обара да се връща в Слънчево копие? Със сигурност ще разпали простолюдието. Те също обичаха брат ви.

— Като всички нас. — Доран Мартел разтри слепоочията си с пръсти. — Не. Прав си. Аз също трябва да се върна в Слънчево копие.

Дребният закръглен мъж колебливо отвори уста.

— Това разумно ли е?

— Не. Но се налага. Така че най-добре прати ездач до Рикасо и му кажи да ми приготви покоите в Кулата на Слънцето. Уведоми дъщеря ми Ариан, че утре ще съм там.

„Моята малка принцеса“. На капитана ужасно му липсваше.

— Ще ви видят — предупреди майстерът.

Капитанът разбра. Преди две години, когато бяха напуснали Слънчево копие заради спокойствието и самотата на Водните градини, подаграта на принц Доран не беше чак толкова тежка. В онези дни той още вървеше, макар и бавно, като се подпираше на тояга и кривеше лице при всяка стъпка. Принцът не искаше враговете му да узнаят колко немощен е станал, а Старият палат и сумрачният му град бяха пълни с очи. „Очи — помисли капитанът. — И стъпала, които не може да изкачи. Ще трябва да полети, за да седне на върха на Кулата на Слънцето“.

— Трябва да ме видят. Някой трябва да излее масло във водата. На Дорн трябва да му се напомни, че все още има принц. — Усмихна се отпаднало. — Нищо, че е старец с тежка подагра.

— Ако се върнете в Слънчево копие, ще трябва да дадете аудиенция на принцеса Мирцела — каза Калеот. — Нейният бял рицар ще е с нея… а знаете, че той праща писма на кралицата си.

— Да, вероятно праща.

„Белият рицар“. Капитанът се намръщи. Сир Арис беше дошъл в Дорн, за да придружи своята принцеса, тъй както Арео Хота някога бе дошъл със своята. Имената им дори звучаха сходно: Арео и Арис. Но сходството свършваше дотук. Капитанът беше напуснал Норвос и брадатите му жреци, но сир Арис Оукхарт продължаваше да служи на Железния трон. Хота дори се натъжаваше, щом го видеше в дългото снежнобяло наметало, когато принцът го пратеше до Слънчево копие. Чувстваше, че някой ден ще се наложи двамата да се бият; в този ден Оукхарт щеше да умре — бойната брадва на капитана щеше да пръсне черепа му. Плъзна ръка по гладката дръжка от самодивско дърво и се зачуди дали този ден вече не е наближил.

— Следобедът вече преваля — каза принцът. — Ще изчакаме до заранта. Погрижи се носилката ми да е готова на разсъмване.

— Както заповядате. — Калеот се преви в поклон. Капитанът се отдръпна да го пропусне и се вслуша в заглъхващите му стъпки.

— Капитане. — Гласът на принца беше тих.

Хота пристъпи напред, с едната ръка около дръжката на бойната брадва. Самодивското дърво беше гладко на допир, като кожа на жена под дланта му. Щом стигна до стола на колела, удари силно с дръжката по пода, за да извести присъствието си, но принцът не откъсна очи от децата.

— Имаше ли си братя, капитане? Там, в Норвос, на младини? Сестри?

— И двете — отвърна Хота. — Двама братя, две сестри. Аз бях най-малкият.

„Най-малкият и нежеланият. Още една уста за хранене, едро момче, което яде твърде много и дрехите му бързо омаляват“. Нищо чудно, че го бяха продали на брадатите жреци.

— Аз бях най-големият — отрони принцът. — А ето, че съм последният. След като Море и Оливар умряха още като бебета, престанах да се надявам за братя. Бях на девет, когато се роди Еля, скуайър бях на служба в Солени бряг. Като дойде гарванът с вестта, че майка ми ражда месец по-рано, бях достатъчно голям, за да разбера, че детето няма да живее. И когато лорд Гаргален ми каза, че имам сестра, го уверих, че тя скоро ще да умре. Но остана жива, благодарение милостта на Майката. А година след това дойде Оберин, пищеше и риташе. Бях вече мъж, когато си играеха в тези езерца. Но ето, че седя тук, а те си отидоха.

Арео Хота не знаеше какво да отвърне на това. Беше обикновен капитан на гвардията и все още чужденец в тази земя, с нейния бог със седемте лика, дори след всичките тези години. „Ще служа. Ще се подчинявам. Ще браня“. Дал беше тези клетви на шестнайсет, в деня, в който се венча за брадвата си. „Прости клетви за прости хора“, бяха му казали брадатите жреци. Не беше обучен да съветва скърбящи принцове.

Докато се мъчеше да намери подходящите думи, поредният портокал тупна с тежък плясък само на стъпка от мястото, където седеше принцът. Доран потръпна, все едно че някой го беше ударил.

— Стига — въздъхна принцът. — Остави ме, Арео. Остави ме да погледам децата още малко.

Слънцето залезе, въздухът захладня и децата се прибраха за вечеря. Принцът още седеше под портокаловите дървета, загледан над стихналите езерца и морето зад тях. Слуга му донесе купа червени маслини, питка, сирене и пилешка каша. Той хапна малко и изпи чаша от сладкото тежко силно вино, което обичаше. После още една. Понякога, в дълбоко черните предутринни часове, сънят го спохождаше в стола му. И сега бе така и капитанът го подкара по огряната от луната галерия, покрай витите колони и под изящната арка до голямото ложе със свежите прохладни ленени завивки в спалнята до морето. Доран простена, когато капитанът го премести, но боговете се оказаха милостиви и не се пробуди.

Спалната килия на капитана беше до принцовата спалня. Той седна на тясното легло, намери бруса и мазния парцал на мястото им в нишата и се залови за работа. „Дръж брадвата остра“, му бяха казали жреците в деня, в който беше дамгосан. И той винаги я държеше остра.

Докато точеше брадвата, се замисли за Норвос — за горния град на хълма и за долния покрай реката. Още помнеше звуците на трите камбани и как костите му затреперваха от дълбокия басов ек на Ноом, от гордия и силен глас на Нарра, от сладкия сребрист смях на Ниел. Вкусът на зимния сладкиш отново изпълни устата му, наситен с джинджифил, зелени шишарки и черешови късчета, с глътките нахса да го умият, ферментиралото козе мляко, поднасяно в желязна чаша и подсладено с мед. Виждаше майка си в роклята й с яка от катерича кожа — обличаше я само веднъж годишно, когато отиваха да гледат мечия танц на Стъпалата на Грешника. И в ноздрите си усети вонята на горящи косми, когато брадатите жреци притиснаха в средата на гръдта му нажежената дамга. Болката беше толкова жестока, че си помисли, че сърцето му може да спре — но не трепна. Космите над белега с брадвата така и не пораснаха.

Едва след като двата ръба станаха толкова остри, че да може да се обръсне, капитанът положи на леглото съпругата си от самодивско дърво и желязо. Смъкна с прозявка потните си дрехи, хвърли ги на пода и се опъна на сламеника. От мисълта за дамгата го засърбя и той се почеса, преди да затвори очи. „Трябваше да събера падналите портокали“, помисли си и заспа; засънува тръпчивия им вкус и червения сок, лепнещ на пръстите.

Зората дойде скоро. Най-малката от трите конни носилки беше готова — носилката от кедрово дърво с покривало от червена коприна. Капитанът избра да я придружат двайсет души от трийсетимата, назначени за пазачи на Водните градини; другите щяха да останат да пазят имението и децата, някои от които бяха синове и дъщери на велики лордове и богати търговци.

Принцът беше споменал за тръгване призори, но Арео Хота знаеше, че ще се позабави. Докато майстерът помагаше на Доран Мартел в банята и превързваше подутите му стави с ленени превръзки, напоени с облекчаващи мазила, капитанът навлече ризница от медни люспи, подобаваща на ранга му, и си сложи бухнало наметало от ръждиво-жълта пясъчна коприна, та слънцето да не стига до медта. Денят обещаваше да е горещ, а и капитанът отдавна се бе отказал от тежката пелерина от конски косъм и обшитата с железни пъпки кожена туника, които беше носил в Норвос и които щяха да сварят човек в Дорн. Запазил си беше железния шлем с гребена с остри шипове, но сега го носеше увит в оранжева коприна, с плата, увит около и между шиповете. Инак от слънцето, биещо по метала, главата му щеше да затупти още много преди да видят палата.

Принцът още не беше готов. Беше решил да закуси, преди да тръгнат, с червен портокал и плато гларусови яйца с парченца шунка и лютиви чушлета. След това не оставаше нищо, освен да се сбогува с няколко от децата, които му бяха станали любимци: момчето на Далт, рожбата на лейди Блекмонт и кръглоликото момиче сираче, чийто баща продаваше платове и подправки по Зелена кръв. Доран придържаше разкошното мирско одеяло върху краката си, докато говореше с тях, за да им спести гледката на подутите си превързани стави.

Беше вече към обед, когато поеха на път — принцът в носилката, майстер Калеот, яхнал магаре, а останалите — пеш. Петима пиконосци вървяха отпред, други петима — отзад, и по петима от двете страни на носилката. Самият Арео Хота зае обичайното си място отляво на принца; крачеше, метнал на рамо дългата брадва. Пътят от Слънчево копие до Водните градини минаваше покрай морето, тъй че бризът ги разхлаждаше, докато вървяха през червено-кафявата земя, осеяна с камъни, пясък и извити хилави дървета.

Някъде по средата на пътя ги пресрещна втората Пясъчна змия.

Появи се изведнъж, на една дюна, яхнала златен пясъчен кон с грива като тънка бяла коприна. Дори на коня лейди Ним изглеждаше изящна, облечена в бляскави роби в люляков цвят и с дълга кремаво-медна копринена пелерина, която се надигаше от всеки порив на вятъра и й придаваше вид, все едно че се кани да литне. Нимерия Пясък беше на двайсет и пет, тънка като върбичка. Правата й черна коса, стегната в дълга плитка, вързана със златна жичка, образуваше остър клин над тъмните й очи, също като на баща й. С високите си скули, пълните устни и млечнобялата си кожа, тя притежаваше цялата красота, липсваща на по-голямата й сестра… но майката на Обара беше курва от Староград, докато Ним бе родена от най-благородната кръв на стар Волантис. Зад нея се изникнаха дузина конни копиеносци — кръглите им щитове лъщяха на слънцето — и я последваха надолу по дюната.

Принцът беше дръпнал завеските на носилката, за да се наслади на ветреца. Лейди Ним подкара златистата кобилка до него.

— Добра среща, чичо — каза небрежно, все едно се срещаха съвсем случайно. — Може ли да яздя с тебе до Слънчево копие?

Капитанът беше от другата страна на носилката, но чуваше всяка нейна дума.

— За мен ще е радост — отвърна принц Доран, макар да не прозвуча особено радостно поне за ушите на капитана. — Подаграта и скръбта са лоши спътници. — По това капитанът разбра, че всяко камъче по пътя го жегва като шип в подутите стави.

— За подаграта не мога да помогна — отвърна тя, — но баща ми не си падаше много по скърбенето. Мъстта повече му беше по вкуса. Вярно ли е, че Грегър Клегейн е признал, че е убил Елия и децата й?

— Изревал е вината си пред целия двор — призна принцът. — Лорд Тивин ни е обещал главата му.

— А един Ланистър винаги плаща дълговете си — каза лейди Ним. — Само че ми се струва, че лорд Тивин смята да ни плати със собствените ни пари. Дойде птица от нашия сладък сир Демън: той се кълне, че баща ни неведнъж е погъделичкал онова чудовище, докато са се били. Ако е така, сир Грегър си е бездруго умрял и няма за какво да се благодари на Тивин Ланистър.

Принцът разкриви лице. Дали беше от болката от подаграта, или от думите на племенницата му, капитанът не можеше да каже.

— Може и така да е.

— Може? Аз казвам, че е.

— Обара иска да ме вкара във война. Ним се засмя.

— Да, тя иска да подложи Староград на огън. Мрази го този град толкова, колкото малката ни сестра го обича.

— А ти?

Ним се озърна през рамо към спътниците си — яздеха на десетина разтега по-назад.

— Лежах с близнаците Фоулър, когато ме достигна вестта. Знаеш девиза на Фоулър, нали? „Да се извися!“ Само това искам от теб. Дай ми да се извися, чичо. Не ми трябва силна войска, само една мила сестричка.

— Обара?

— Тиен. Обара е твърде напориста. Тиен е толкова сладка и мила, че никой няма да я заподозре. Обара е готова да превърне Староград в погребална клада на баща ни, но аз не съм толкова алчна. Четири живота ще са ми достатъчни. Златните близнаци на лорд Тивин, като отплата за децата на Елия. Стария лъв, заради самата Елия. И най-сетне малкото кралче, заради баща ми.

— Момчето не е съгрешило пред нас.

— Момчето е копеле, родено от измяна, кръвосмешение и прелюбодеяние, ако може да се вярва на думите на лорд Станис. — Игривият й тон беше изчезнал и капитанът я погледна с присвити очи. Сестра й Обара носеше бича си на бедрото и копието си така, че да ги види всеки. Лейди Ним беше не по-малко смъртно опасна, макар ножовете й да бяха скрити добре. — Само кралска кръв може да измие убийството на баща ми.

— Оберин умря в двубой, двубой за нещо, което не го засягаше. Това не го наричам убийство.

— Наричай го както щеш. Изпратихме им най-добрите хора в Дорн, а те ни връщат торба кокали.

— Той надмина всичко, за което го бях помолил. „Прецени го това момче крал и съвета му, и отбележи силните им и слаби страни“, така му казах на терасата. Ядяхме портокали. „Намери ни приятели, ако може да се намерят. Научи каквото можеш за смъртта на Елия, но гледай да не предизвикваш ненужно лорд Тивин“. Това бяха думите ми към него. Оберин се засмя и отвърна: „Кога съм предизвикал някого… ненужно? Ти по-добре предупреди Ланистърите мен да не предизвикват“. Искаше правосъдие за Елия, но не можа да изчака…

— Той чака седемнайсет години — прекъсна го лейди Ним. — Ако бяха убили тебе, баща ми щеше да е повел знамената си на север още преди трупът ти да е изстинал. Ако беше ти, сега копията щяха да валят като дъжд по границите.

— Не се съмнявам.

— Не се съмнявай и в това, принце: със сестрите ми няма да чакаме седемнайсет години за нашето възмездие. — Смуши кобилата и препусна в галоп към Староград, свитата й я последва.

Принцът се отпусна на възглавниците и затвори очи, но Хота знаеше, че не спи. „Боли го“. За миг помисли дали да не повика майстер Калеот, но пък ако принц Доран имаше нужда от него, щеше да го повика сам.

Следобедните сенки се бяха издължили и потъмнели, а слънцето бе станало червено и издуто като ставите на принца, когато зърнаха на изток кулите на Слънчево копие. Първо тънката кула Копието, сто и петесет стъпки висока и увенчана с копие от позлатена стомана, което добавяше към височината й още трийсет стъпки; после — крепката Кула на Слънцето с купола й от злато и оловно стъкло; най-сетне — ръждивокафявия Пясъчен кораб, наподобяваща чудовищен дромон, изтласкан от вълните на брега и превърнал се в камък.

Само три левги крайбрежен път деляха Слънчево копие от Водните градини, но това бяха два съвсем различни свята. Там децата лудуваха голи по улиците и музика свиреше в настланите с плочки дворове, а въздухът бе наситен с миризмата на лимони и червени портокали. Тук въздухът миришеше на прах, на пот, на пушек, а нощите ехтяха от немлъкващи гласове. Вместо розовия мрамор на Водните градини Слънчево копие бе съграден от кал и слама и оцветен в кафяво и ръждивочервено. Древната твърдина на дома Мартел се издигаше в най-източния край на малка издатина от камък и пясък, обкръжена от три страни от морето. На запад, в сенките на масивните стени на Слънчево копие, кирпичени дюкяни и съборетини без прозорци се бяха лепнали за замъка като рапани по корпуса на галера. Конюшни, ханове, винарници и бардаци бяха изникнали западно от тях, много оградени със свои стени, а други съборетини бяха израснали под тези стени. „И все така, и все така, и все така, биха казали брадатите жреци“. В сравнение с Тирош, Мир или Велики Норвос този град в сянката на замъка не беше нещо повече от голямо село, ала все пак бе най-близкото до истински град, за дорнците.

Пристигането на лейди Ним бе изпреварило тяхното с няколко часа и тя несъмнено беше предупредила стражата за идването им, защото Тройната порта бе отворена, когато я наближиха. Само тук портите се редяха една зад друга, да пропуснат гостите и през трите Криволичещи стени право до Стария палат, без преди това да извиват през тесни улички, скрити дворове и шумни пазари.

Принц Доран дръпна завеските на носилката, щом наближиха кулата Копие, но простолюдието все пак го посрещаше с викове. „Пясъчните змии са ги разпалили до кипване“, с безпокойство си помисли капитанът. Прекосиха беднотията на външния полумесец и минаха през втората порта. Зад нея вятърът замириса на смола, на солена вода и гнили водорасли, а тълпата с всяка стъпка се сгъстяваше все повече.

— Отворете път за принц Доран! — загърмя гласът на Арео Хота и той заудря с дръжката на бойната брадва по тухлените зидове. — Път за принца на Дорн!

— Принцът е мъртъв! — изкрещя някаква жена.

— Да вдигнем копията! — ревна мъж от някаква тераса.

— Доран! — прокънтя благороднически глас. — Грабвайте копията!

Хота се отказа да гледа кой вика — тълпата беше огромна и всички крещяха: „Копията!“, „Мъст за Пепелянката!“ По пътя към третата порта стражите избутваха хората настрана, за да разчистят път за носилката на принца, а тълпата хвърляше какво ли не. Някакъв дрипав хлапак затича покрай пиконосците с полуизгнил нар в ръка, но като видя на пътя си Арео Хота с вдигнатата брадва, го пусна, обърна се и побягна. Други, по-отдалече, хвърляха лимони и портокали и крещяха: „Война! На война! Копията!“ Един от гвардейците бе ударен в окото с лимон, презрял портокал се пръсна и в крака на самия капитан.

От носилката не последва никакъв отговор. Доран Мартел си остана плътно загърнат зад копринените си стени, докато по-дебелите стени на замъка не ги загърнаха всички и портикулът не се спусна зад тях с ръждясало дрънчене. Виковете бавно заглъхнаха.

Принцеса Ариан чакаше при външната стража да поздрави баща си, половината двор бе около нея: старият сляп сенешал Рикасо, сир Манфри Мартел, кастеланът, младият майстер Майлс в сивите си роби и с меката си като коприна парфюмирана брада, и петдесетина дорнски рицари с широки ленени одежди в поне петдесет цвята. Малката Мирцела Баратеон стоеше със своята септа и сир Арис от Кралската гвардия, плувнал в пот в бялата си лъскава броня.

Принцеса Ариан закрачи към носилката — със сандали от змийска кожа с кожени връзки до бедрата. Косата й — грива от катранено-черни къдрици — падаше до кръста, а около челото й бе стегнат наниз от златни слънца. „Още си е дребничка“, помисли капитанът. Докато Пясъчните змии бяха високи, Ариан се бе метнала на нисичката си майка. Но под златните накити и пластовете пурпурна коприна и жълт брокат имаше тяло на жена, пищно и закръглено.

— Татко, Слънчево копие посреща с радост завръщането ти — каза високо тя, щом завеските се разтвориха.

— Да, чух я радостта. — Принцът се усмихна отпаднало и я потупа по бузата със зачервената си подута длан. — Изглеждаш добре. Капитане, бъди така добър да ми помогнеш да сляза.

Хота пъхна дългата брадва в кожения клуп на гърба си и вдигна принца на ръце, нежно, за да не раздразни подутите стави. И все пак Доран Мартел едва се сдържа да не изохка от болка.

— Заповядах на готвачите да подготвят пир за довечера — каза Ариан. — С всички твои любими блюда.

— Боя се, че няма да мога да ги оценя по достойнство. — Принцът бавно се огледа. — Не виждам Тиен.

— Тя моли да поговорите насаме. Пратих я в тронната зала да те изчака.

Принцът въздъхна.

— Добре. Капитане? Колкото по-скоро свърша с това, толкова по-скоро ще мога да си отдъхна.

Хота го понесе нагоре по дългото каменно стълбище на Кулата на Слънцето, до голямата кръгла зала под купола. Последната следобедна светлина пронизваше на снопове дебелите прозорци от многоцветно стъкло и шареше белия мраморен под на диаманти в безброй цветове.

Тук ги чакаше третата Пясъчна змия.

Седеше на възглавница под издигнатия подиум, на който бяха двата трона, но щом влязоха, стана. Бе облечена в плътно прилепнала рокля от светлосин брокат с ръкави от мирска дантела, която й придаваше съвсем невинен вид. В едната си ръка държеше гергеф, а в другата — конци и златни игли. Косата й също бе като от злато, а очите й бяха дълбоки сини езера… и все пак с нещо напомняха на капитана за очите на баща й, макар на Оберин да бяха черни като нощта, „Всички дъщери на принц Оберин имат неговите очи на пепелянка — осъзна изведнъж Хота. — Цветът е без значение“.

— Чичо — каза Тиен Пясък. — Чаках те.

— Капитане, помогни ми да седна.

Два трона имаше на подиума, почти еднакви, само дето на гърба на единия беше инкрустирано в злато копието на Мартел, докато другият беше с греещото ройнско слънце, развявало се на мачтите на корабите на Нимерия, когато дошли в Дорн. Капитанът настани принца под копието и се отдръпна.

— Толкова ли боли? — Гласът на лейди Тиен беше нежен, а тя самата изглеждаше сладка като ягодка. Майка й беше септа и Тиен излъчваше почти неземна невинност. — Мога ли да облекча болката ти с нещо.

— Кажи каквото ще казваш и ме остави да отдъхна. Уморен съм, Тиен.

— Това го направих за тебе, чичо. — Тиен му показа гергефа. Беше извезала баща си принц Оберин, на кон и в пурпурна броня, усмихнат. — Като го довърша, ще е твое, да ти помага да го помниш.

— Едва ли ще забравя баща ти.

— Добре е да го знам. Мнозина се чудеха.

— Лорд Тивин ни е обещал главата на Планината.

— Той е толкова мил… но мечът на палач не е подобаващ край за хабрият сир Грегър. Толкова дълго се молихме за смъртта му, че е съвсем честно той също да се моли за нея. Зная отровата, която използваше баща ми — и няма по-бавна и по-мъчителна. Скоро ще чуем писъците на Планината даже тук, в Слънчево копие. Принц Доран въздъхна.

— Обара настоява за война. Ним ще е доволна и от убийство. А ти?

— Война — отвърна Тиен. — Само че не войната на сестра ми. Дорнците се бият най-добре у дома, затова казвам да си наточим копията и да чакаме. Когато Ланистър и Тирел връхлетят върху нас, ще им пуснем кръвта в проходите и ще ги заровим под подвижните пясъци, както сме го правили стотици пъти.

— Ако връхлетят върху нас.

— О, ще им се наложи, иначе ще видят кралството отново разкъсано, както беше преди да се венчаем за драконите. Татко ми го каза, каза ми, че трябва да благодарим на Дяволчето, че ни прати принцеса Мирцела. Много е хубава, нали? Жалко, че нямам нейните къдрици. Тя е създадена за кралица, също като майка си. — На бузите на Тиен разцъфнаха трапчинки. — За мен ще е чест да подготвя сватбата им, и за короните им ще се погрижа. Тристейн и Мирцела са толкова невинни, мислех си… може би бяло злато, със смарагди, да отиват на очите на Мирцела. О, диаманти и перли също биха свършили работа, стига децата да са венчани и коронясани. После ще трябва само да поздравим Мирцела като Първата с това име, Кралица на андалите и на Ройнар, и на Първите хора, и законна наследничка на Седемте кралства на Вестерос, и да чакаме да дойдат лъвовете.

— Законна наследничка? — Принцът изсумтя.

— Тя е по-голяма от брат си — обясни му Тиен, все едно е глупак. — По закон Железният трон ще мине в нейни ръце.

— По дорнския закон.

— Когато крал Дерон омъжва принцеса Мирия и ни вкарва в кралството си, спогодбата е дорнският закон винаги да е в сила в Дорн. А Мирцела е в Дорн.

— Така е. — Каза го с неохота. — Остави ме да помисля над това. Тиен се ядоса.

— Твърде много мислиш, чичо.

— Нима?

— Баща ми така казваше.

— Оберин мислеше твърде малко.

— Някои мислят, защото ги е страх да действат.

— Има разлика между страх и предпазливост.

— О, ще се моля никога да не те виждам уплашен, чичо. Току-виж си забравил да дишаш. — Вдигна ръката си…

А капитанът вдигна бойната си брадва и удари с все сила с дръжката й по мраморния под.

— Милейди, твърде много си позволявате. Отдръпнете се от подиума, ако благоволите.

— Нямах лоши намерения, капитане. Обичам чичо си така, както знам, че той обичаше баща ми. — Тиен коленичи пред принца. — Казах всичко, което имах да кажа, чичо. Прости ми, ако съм те оскърбила. Имам ли все още обичта ти?

— Винаги.

— Дай ми благословията си тогава, и ще си отида.

Доран се поколеба за миг, после погали племенницата си по косата.

— Бъди храбра, дете.

— О, как иначе? Аз съм негова дъщеря.

Щом тя излезе, майстер Калеот притича до подиума.

— Принце, тя нали не… дайте да ви видя ръката. — Огледа първо дланта, после я обърна и подуши подутите пръсти. — Не, добре е. Всичко е наред. Няма драскотини, тъй че…

Принцът дръпна ръката си.

— Майстер, ще ви притесня ли, ако ви помоля за малко мляко от мак? Един напръстник ще стигне.

— Мляко от мак? О, разбира се.

— Веднага, мисля — вежливо го подкани Доран Мартел и Калеот заситни към стълбите.

Слънцето беше залязло. Светлината през купола беше добила синевата на вечерния здрач и диамантите на пода гаснеха. Принцът седеше на трона под копието на Мартел, лицето му беше пребледняло от болка. След дълго мълчание се обърна към Арео Хота.

— Капитане. Колко верни са гвардейците ми?

— Верни са. — Капитанът не знаеше какво друго да каже.

— Всички ли? Или някои?

— Добри мъже са. Добри дорнци. Ще направят каквото им заповядам. — Тупна с дръжката на брадвата по пода. — Ще донеса главата на всеки, който би ви изменил.

— Не искам глави. Искам подчинение.

— Имате го. — „Ще служа. Ще се подчинявам. Ще защитавам. Прости клетви за прост човек“. — Колко души трябват?

— Това ще оставя да го решиш ти. Може би петима-шестима ще свършат по-добра работа от двайсетина. Искам всичко да се свърши толкова бързо и тихо, колкото е възможно, без да се пролее никаква кръв.

— Бързо, тихо и безкръвно, да. Каква е заповедта ви?

— Ще намериш дъщерите на брат ми, ще ги арестуваш и ще ги затвориш в килиите горе в кулата Копие.

— Пясъчните змии? — Гърлото на капитана пресъхна. — Всичките… всичките осем ли, принце? И малките?

Принцът помисли.

Момичетата на Елария са твърде млади, за да представляват опасност, но има хора, които може да се опитат да ги използват срещу мен. Най-добре ще е да ги държим подръка, на безопасно. Да, малките също… Но първо задръж Тиен, Нимерия и Обара.

— Както заповядате, принце. — Сърцето му се беше свило от тревога. „Моята малка принцеса няма да хареса това“. — А Сарела? Тя вече е пораснала, почти на двайсет е.

— Докато не се върне в Дорн, не мога да направя нищо, освен да се моля да прояви повече разум от сестрите си. Нея я остави на… играта й. Приберете другите. Няма да заспя, докато не разбера, че са в безопасност и под стража.

— Както заповядате. — Капитанът се поколеба. — Обаче когато се разчуе, простолюдието ще завие.

— Цял Дорн ще вие — уморено отвърна Доран Мартел. — Моля се само лорд Тирел да ги чуе в Кралски чертог, та да разбере какъв верен приятел си има в Слънчево копие.