Пир за врани

Церсей

„Трима жалки глупци с една кожена торба“, помисли кралицата, докато падаха на колене пред нея. Видът им никак не я окуражи. „Все пак винаги има шанс, нали така“.

— Ваше величество — промълви до нея Кибърн, — Малкият съвет…

— … ще изчака благоволението ми. Възможно е да им отнесем вестта за смъртта на един предател. — Отвън камбаните на Септата на Белор запяха траурната си песен „Няма да има камбани за теб, Тирион — помисли Церсей. — Ще ти натопя главата в катран, а изродското ти тяло ще дам на псетата“. — Станете — заповяда тя на претендентите за лордове. — Покажете какво сте ми донесли.

Станаха — трима грозни дрипави мъже. Единият имаше цирей на врата и никой от тримата не се беше къпал поне от половин година. Възможността да ги издигне в лордове я развесели. „Мога да ги настаня до Марджери на пировете“. Главният глупак развърза торбата, бръкна в нея и миризма на развала изпълни залата за аудиенции, сладникаво-остра като гнила роза. Главата, която извади, беше сиво-зелена и цялата в червеи. „Мирише като татко“. Доркас ахна, а Джослин затисна уста, за да не повърне, но все пак повърна.

Кралицата огледа главата, без да мига, после заяви:

— Убили сте друго джудже.

— Не е вярно — осмели се друг от глупаците. — Това трябва да е той. Джудже е, нали? Просто е поизгнил, нищо повече.

— И нов нос му е порасъл — отбеляза Церсей. — Доста голям, бих казала. Носът на Тирион беше отрязан в битка.

Тримата глупаци се спогледаха.

— Никой не ни каза — смотолеви онзи с главата. — Тоя тука вървеше наперено, грозно джудже някакво, и си рекохме…

— Той каза, че бил врабец — добави онзи с цирея и се обърна ядосано към третия: — А ти каза, че лъже.

Кралицата с яд си помисли, че е накарала Малкия съвет да чака заради този шутовски фарс.

— Загубихте ми времето и сте убили невинен човек. Би трябвало да поискам вашите глави. — Но ако го направеше, следващият можеше да се разколебае и Дяволчето да се измъкне от мрежата й. По-скоро бе готова да вдигне грамада от мъртви джуджета, десет стъпки висока, отколкото да позволи това. — Махайте се от очите ми.

— Да, ваше величество — отвърна припряно циреят. — Молим за извинение.

— Искате ли главата? — попита онзи, който я държеше.

— Дайте я на сир Мерин. Не, в торбата, глупако. Да. Сир Озмунд, изведете ги.

Трант изнесе главата, а Черно котле изведе палачите. Единствено доказателство за визитата остана закуската на лейди Джослин на пода.

— Това го почистете веднага — заповядай кралицата. Беше третата глава, която й носеха. „Тази поне беше на джудже“. Предишната беше само на някакво грозно дете.

— Все някой ще открие джуджето, не бойте се — увери я сир Озмунд. — И щом го спипат, най-сетне ще го убием.

„Дали?“ Предната нощ Церсей бе сънувала старицата с провисналите гуши и грачещия глас. Маги Жабата, така я наричаха в Ланиспорт. „Ако баща ми бе научил какво ми е казала, щеше да заповяда да й откъснат езика“. Церсей обаче не го беше казала никому, дори на Джайм. „Според Мелара, ако не говорим за пророчествата й, можем да ги забравим. Каза, че едно забравено пророчество не може да се сбъдне“.

— Имам доносници, които душат за Дяволчето навсякъде, ваше величество — увери я Кибърн. Беше се облякъл в нещо много подобно на майстерски халат, но бяло вместо сиво, безукорно бяло като плащовете на Кралската гвардия. Златни спирали украсяваха полите, ръкавите и коравата висока яка, и златен пояс стягаше кръста му. — Староград, Градът на гларуса, Дорн, дори в Свободните градове. Където и да е избягал, слухарите ми ще го намерят.

— Приемате, че е напуснал Кралски чертог. Само че като нищо може да се крие в септата на Белор и в този момент да дърпа въжетата на камбаните и да вдига този ужасен шум. — С кисела физиономия, Церсей се остави Доркас да й помогне да стане. — Хайде, милорд. Съветът ми чака. — Хвана Кибърн под ръка и заслизаха по стъпалата. — Справихте ли се с онази малка задача, която ви поставих?

— Да, ваше величество. Съжалявам, че ми отне толкова време. Толкова голяма глава. На мухите им трябваше доста време, докато почистят плътта. Като извинение приготвих сандъче от абанос и сребро с плъст вътре, подходящо за представянето на черепа.

— Една платнена торба щеше да свърши същата работа. Принц Доран иска главата му. Пет пари не дава в какво сандъче ще я получи.

Навън кънтежът на камбаните беше още по-силен. „Беше само Върховен септон. Колко още трябва да го търпя това?“ Звънът бе по-мелодичен от крясъците на Планината, но все пак…

Кибърн, изглежда, усети за какво мисли.

— Камбаните ще спрат по залез слънце, ваше величество.

— Това ще е огромно облекчение. Откъде знаете?

— Знанието е в естеството на службата ми.

„Варис ни беше накарал всички да вярваме, че е незаменим. Какви глупци сме били“. Веднага щом се разчу, че Кибърн е заел мястото на евнуха, обичайната сган бързо му се беше представила — продаваха доносите си за по няколко сребърника. „През цялото време е било среброто, не Паяка. Кибърн ще ни служи също толкова добре“. С нетърпение очакваше да види физиономията на Пицел, щом Кибърн седне на мястото му.

Когато се събираше Малкият съвет, пред вратата на съвещателната зала винаги имаше на пост някой от Кралската гвардия. Този път се оказа сир Борос Блънт.

— Сир Борос — каза мило кралицата, — много пепеляв изглеждате тази сутрин. Да не би да е нещо от храната? — Джайм го беше направил дегустатор на кралската храна. „Вкусна задача, но срамна за един рицар“. Блънт я мразеше. Увисналата му челюст потрепери, докато им отваряше вратата.

Щом Церсей влезе, съветниците притихнаха. Лорд Джилс се окашля за поздрав, достатъчно силно да събуди Пицел. Другите станаха и замърмориха учтивости. Церсей ги удостои с най-беглата си усмивка.

— Господа, знам, че ще ме извините за закъснението.

— Тук сме, за да служим на ваше величество — отвърна сир Харис Суифт. — За нас е удоволствие да очакваме пристигането ви.

— Сигурна съм, че всички познавате лорд Кибърн. Великият майстер Пицел не я разочарова.

— Лорд Кибърн? — изфъфли старецът, целият почервенял. — Ваше величество, това… Всеки майстер полага святи клетви да няма владения и титли…

— Вашата Цитадела е отнела веригата му — напомни му Церсей. — Щом не е майстер, не е длъжен да се придържа към майстерските клетви. Ние и евнуха наричахме лорд, както може би помните.

— Този човек… той е… негоден е за… — разпени се Пицел.

— Не си позволявайте точно вие да ми говорите за годност. Не и след онази миризлива подигравка, в каквато превърнахте трупа на милорд баща ми.

— Ваше величество не може да мисли, че… — Вдигна петнистата си ръка пред лицето си, сякаш да се предпази от удар. — Сестрите на мълчанието извадиха червата и органите на лорд Тивин, изцедиха му кръвта… всички грижи бяха положени… тялото му беше напълнено със соли и благовонни билки…

— О, спестете ми отвратителните подробности. Помирисах резултата от вашите грижи. Лечителските умения на лорд Кибърн спасиха живота на брат ми и не се съмнявам, че ще служи на краля по-кадър но от онзи превзет евнух. Милорд, познавате ли своите колеги съветници?

— Щях да съм лош осведомител, ако не ги познавах, ваше величество. — Кибърн се настани между Ортън Мериуедър и Джилс Росби.

„Моите съветници“. Церсей беше изкоренила всяка роза и всички издънки, и на чичо си и на братята си. На тяхно място седяха хора, които щяха да дължат лоялност единствено на нея. Дори им беше дала нови титли, заети от Свободните градове: кралицата вече нямаше да има дворцови „началници“. Ортън Мериуедър беше нейният юстициар, Джилс Росби — нейният лорд-ковчежник. Аурейн Водите, енергичното младо Копеле на Дрифтмарк, щеше да е нейният велик адмирал.

А за нейна Ръка — сир Харис Суифт.

Плъзгав, плешив и раболепен, Суифт имаше нелепа бяла мъхеста брада там, където повечето мъже имаха брадичка. Синьото петле на неговия дом бе извезано на предницата на плюшения му жълт жакет с мъниста от лапис. Върху него носеше мантия от синьо кадифе, украсена със сто златни длани. Сир Харис се беше възбудил много при назначението, твърде замаян, за да разбере, че е по-скоро заложник, отколкото Ръка. Дъщеря му беше съпруга на чичо й и Кеван обичаше своята дама с дебелата гуша въпреки плоските й гърди и кокошите й крака. Докато сир Харис беше в ръцете й, Кеван Ланистър трябваше добре да помисли, преди да реши да й се противопостави. „Не е идеалният заложник, разбира се, но по-добре тънък щит, отколкото никакъв“.

— Кралят ще се включи ли? — попита Ортън Мериуедър.

— Синът ми си играе с малката си кралица. Засега представата му за царуване е да подпечатва хартии с кралския печат. Негово величество все още е твърде млад, за да разбира от държавни дела.

— А нашият доблестен лорд-командир?

Сир Джайм е при оръжейника си, взимат му мярка за ръка. Знам, че на всички ви е омръзнал отвратителният му чукан. А и смея да кажа, че това заседание ще му е също толкова досадно, колкото на Томен. — Аурейн Водите се изкиска. „Добре — помисли Церсей, — колкото повече се смеят, толкова по-малка заплаха е. Нека се смеят“. — Има ли вино?

— Да, ваше величество. — Ортън Мериуедър не беше привлекателен с големия си буцест нос и рошавата червеникавооранжева коса, но винаги беше повече от вежлив. — Разполагаме с дорнско червено и арборско златно, и чудесен сладък хипокрас от Планински рай.

— Златното според мен. Дорнските вина ги намирам за кисели като самите дорнци. — И добави, докато Мериуедър й пълнеше чашата: — Предполагам, че можем да започнем с тях.

Устните на Великия майстер Пицел още трепереха, но той все пак успя някак да проговори.

— Както заповядате. Принц Доран е затворил непокорните копелдачки на брат си, но Слънчево копие още кипи. Принцът пише, че не може да се надява да успокои водите, докато не получи правосъдието, което му е обещано.

— Разбира се. — „Досадно същество е този принц“. — Дългото му чакане почти приключи. Изпращам сир Бейлон Суан в Слънчево копие да му занесе главата на Грегър Клегейн. — Сир Бейлон щеше да има и друга задача, но това беше по-добре да не се споменава.

— Аха. — Сир Харис Суифт засука с палец и показалец нелепата си брада. — Значи е мъртъв? Сир Клегейн?

— Според мен — да, милорд — подхвърли Аурейн Водите. — Казвали са ми, че махането на глава от тяло обикновено е смъртоносно.

Церсей го удостои с усмивка; обичаше остроумието, стига тя да не е жертвата му.

— Сир Грегър издъхна от раните си, точно както ни предсказа Великият майстер Пицел.

Пицел се окашля и изгледа кисело Кибърн.

— Копието беше с отрова. Никой не можеше да го спаси.

— Така казахте вие. Помня добре. — Кралицата се обърна към Ръката си. — За какво си говорехте, когато дойдох, сир Харис?

— За врабците, ваше величество. Септон Рейнард твърди, че в града вече има поне две хиляди и всеки ден идват още. Водачите им проповядват гибел и култ към демон…

Церсей отпи от виното. „Много приятно“.

— И крайно време беше, не мислите ли? Как бихте нарекли онзи червен бог, на който се кланя Станис, ако не демон? Вярата би трябвало да се противопостави на това зло. — Кибърн й беше напомнил за това, умен мъж. — Боя се, че покойният ни Върховен септон беше твърде бездеен. Старостта бе замъглила погледа му и изцедила силите му.

— Той си беше свършил, ваше величество. — Кибърн се усмихна на Пицел. — Кончината му не би трябвало да ни изненадва. Никой не може да иска повече от това да умре кротко в съня си на толкова години.

— Да, не може — кимна Церсей. — Но трябва да се надяваме, че неговият наследник ще е по-енергичен. Приятелите ми на другия хълм ми казват, че най-вероятно ще е Торберт или Рейнард.

Великият майстер Пицел се окашля.

— Аз също имам приятели между Преблагочестивите и те говорят за септон Олидор.

— Не пренебрегвайте Луцеон — намеси се Кибърн. — Снощи е нагостил трийсет от Преблагочестивите с прасенца сукалчета и арборско златно, а денем раздава на бедните питки, за да докаже благочестието си.

Аурейн Водите изглеждаше не по-малко отегчен от Церсей от този брътвеж за септони. Отблизо косата му бе по-скоро сребриста, отколкото златна, а очите му бяха сиво-зелени, докато на принц Регар бяха виолетови. И все пак приликата… Хрумна й дали Водите ще се обръсне за нея. Желаеше я, въпреки че беше с десет години по-млад; Церсей го усещаше в начина, по който я гледаше. Мъжете бяха започнали да я гледат така, откакто гърдите й започнаха да напъпват. „Защото съм красива, казваха, но Джайм също беше красив, а него изобщо не го гледаха така“. Като малка, понякога рано призори се обличаше в дрехите на брат си. Винаги се изумяваше колко различно се държат с нея мъжете, когато мислеха, че е Джайм. Дори самият лорд Тивин…

Пицел и Мериуедър все още бъбреха кой можел да стане Върховен септон.

— Един ще служи също толкова добре, колкото друг — заяви рязко кралицата. — Но който сложи кристалната корона, трябва да изрече анатема на Дяволчето. — Последният Върховен септон беше запазил подозрително мълчание по отношение на Тирион. — Колкото до тези розови врабци, стига да не проповядват държавна измяна, те са проблем на Вярата, не наш.

Лорд Ортън и сир Харис измърмориха в съгласие. Опитът на Джилс Росби да последва примера им се разпадна в пристъп на кашлица. Церсей извърна глава погнусена, когато той изплю в шепата си кървава храчка.

— Майстер, донесохте ли писмото от Долината?

— Да, ваше величество. — Пицел го извади от купчината хартии пред себе си и го приглади. — По-скоро е декларация, отколкото писмо. Подписано в Рунстоун от Йон Ройс Бронзовия, лейди Уейнууд, лордовете Хънтър, Редфорт и Белмур, и Саймънд Темпълтън, Рицаря на Деветте звезди. Всички са ударили печатите си. Пишат, че…

„Пишат куп глупости“.

— Господата могат да прочетат писмото после, ако желаят. Ройс и тия другите събират хора под Орлово гнездо. Канят се да свалят Кутрето като лорд-протектор на Долината, със сила, ако се наложи. Въпросът е трябва ли да позволим това?

— Лорд Белиш търси ли помощта ни? — попита Харис Суифт.

— Не засега. Всъщност изобщо не изглежда притеснен. В последното си писмо споменава за бунтове съвсем накратко, преди да ме помоли да му изпратя някои стари гоблени от колекцията на Робърт.

Сир Харис заопипва брадата си.

— А всички тези лордове от декларацията, те молят ли краля да се намеси?

— Не.

— Тогава… може би няма нужда да предприемаме нищо.

— Една война в Долината ще е изключително трагична — каза Пицел.

— Война? — Ортън Мериуедър се изсмя. — Лорд Белиш е много забавен човек, но човек не води война с остроумията си. Съмнявам се, че ще има кръвопролитие. А и важно ли е кой точно е регентът за малкия лорд Робърт, стига Долината да си внася данъците?

„Не е“, реши Церсей. Честно казано Кутрето щеше да е по-полезен тук в двора. „Имаше дарба да намира злато и изобщо не кашляше“.

— Лорд Ортън ме убеди. Майстер Пицел, уведомете тези лордове, че от главата на Петир не бива да падне и косъм. Иначе Короната е склонна да приеме такова решение, каквото те наложат за управлението на Долината, докато Робърт Арин е непълнолетен.

— Добре, ваше величество.

— Бихме ли могли да обсъдим флотата? — попита Аурейн Водите. — След ада на Черна вода ни останаха само десетина кораба. Трябва на всяка цена да възстановим морската си сила.

Мериуедър кимна.

— Силата ни по море е изключително важна.

— Не можем ли да се възползваме от железните? — попита Ортън.

— От врага на нашия враг? Какво би поискал от нас Престолът от Морски камък като цена за един съюз?

— Те искат Севера — отвърна Великият майстер Пицел. — Но благородният баща на кралицата го обеща на дома Болтън.

— Колко неудобно. Все пак Северът е голям. Земите могат да се разделят. Може да е само временно споразумение. Болтън би могъл да отстъпи, стига да го уверим, че силата ни ще е негова, след като унищожи Станис.

— Бейлон Грейджой е мъртъв, както чух — намеси се сир Харис Суифт. — Знаем ли кой управлява сега островите? Лорд Бейлон имаше ли син?

— Лео? — обади се лорд Джилс. — Тео?

— Теон Грейджой беше отгледан в Зимен хребет, като повереник на Едард Старк — каза Кибърн. — Едва ли ще е наш приятел.

— Чух, че е убит — подхвърли Мериуедър.

— Само един син ли имаше? — Сир Харис Суифт почеса мъхестата си брадичка. — Братя. Имаше братя. Нали?

„Варис щеше да знае“, помисли с раздразнение Церсей.

— Предлагам да не лягаме в едно ложе с тази жалка глутница сепии. Ще дойде и техният ред, щом се справим със Станис. Това, което ни трябва, е собствен флот.

— Предлагам да построим нови дромони — заяви Аурейн Водите. — Десет за начало.

— Откъде пари? — попита Пицел.

Лорд Джилс го прие като покана да се закашля отново. Изкара още една гадна храчка и попи уста с червената си копринена кърпа.

— Няма… — почна той, но кашлицата задави думите му — няма… нямаме…

Сир Харис поне се оказа достатъчно бърз, за да схване смисъла между кашлянията и хриповете.

— Короната никога не е имала по-високи приходи — възрази той.

— Сир Кеван лично ми го каза.

Лорд Джилс изкашля:

— … разходи… златни плащове…

Церсей вече беше чувала възраженията му.

— Нашият лорд-ковчежник иска да ни каже, че разполагаме с твърде много златни плащове и твърде малко злато. — Кашлицата на Росби вече наистина започваше да я дразни. „Може би Гарт Грамадния нямаше да е толкова болнав“. — Макар и големи, приходите на Короната не са достатъчно, за да изплащаме дълговете на Робърт. Поради това съм решила да отложа изплащането на сумите, дължими на Святата вяра и на Желязната банка на Браавос, докато не свърши войната. — Новият Върховен септон несъмнено щеше да закърши святите си ръчички, а браавошите щяха да й заграчат и зацвърчат, но какво от това? — Спестените пари ще бъдат използвани за строителството на новия ни флот.

— Ваше величество е мъдра — заяви лорд Мериуедър. — Мярката е крайно разумна. И наложителна, докато не свърши войната. Аз съм съгласен.

— И аз — отзова се сир Харис.

— Ваше величество — заговори с разтреперан глас Пицел, — боя се, че не си давате сметка какви неприятности може да ни създаде това. Желязната банка…

— … е в Браавос, далече отвъд морето. Ще си получат златото, майстер. Ланистър плащат дълговете си.

— Браавошите също имат поговорка. — Скъпоценната верига на Пицел тихо издрънча. — „Желязната банка ще вземе каквото й се дължи“, така казват.

— Желязната банка ще вземе каквото й се дължи, когато аз кажа, че ще си го вземе. Дотогава ще чака чинно. Лорд Води, започнете строителството на вашите дромони.

— Слушам, ваше величество.

Сир Харис порови в купчината хартии пред себе си.

— Следващият въпрос… получили сме писмо от лорд Фрей, засягащо някои претенции…

— Колко още земи и титли иска този човек? — сопна се кралицата. — Майка му сигурно е имала три цици.

— Господата може би не знаят — вметна Кибърн, — но из пивниците и кръчмите в града някои намекват, че Короната може би по някакъв начин е замесена в престъплението на лорд Уолдър.

Другите съветници го зяпнаха объркано.

— Червената сватба ли имате предвид? — попита Аурейн Водите.

— Престъпление ли? — учуди се сир Харис.

Пицел се окашля шумно. Лорд Джилс се задави от кашлица.

— Тия врабци са особено приказливи — предупреди Кибърн. — Червената сватба била оскърбление на всички закони, божии и човешки, казват, и тези, които били замесени в нея, били прокълнати.

Церсей бързо схвана мисълта му.

— Лорд Уолдър трябва скоро да се изправи пред съда на Бащата. Той е много стар. Нека врабците да го плюят. Това изобщо не ни засяга.

— Така е — каза сир Харис.

— Вярно — заяви лорд Мериуедър.

— Никой не би могъл да си го помисли — каза Пицел. Лорд Джилс пак закашля.

— Малко плюнка върху гробницата на лорд Уолдър едва ли ще притесни земните червеи — съгласи се Кибърн, — но все пак би било от полза, ако някои бъдат наказани заради Червената сватба. Няколко глави на Фрей биха свършили добра работа за успокояването на Севера.

— Лорд Уолдър никога не би принесъл в жертва свои хора — каза Пицел.

— Така е — съгласи се Церсей. — Но наследниците му едва ли ще са толкова гнусливи. Можем да се надяваме, че лорд Уолдър скоро ще бъде така добър да умре. Какъв по-добър начин за новия владетел на Бродовете да се отърве от неудобните си братя, недоволните братовчеди и коварните сестри от това да ги посочи като виновници?

— Докато чакаме смъртта на лорд Уолдър, има и друг въпрос — вметна Аурейн Водите. — Златната дружина е скъсала договора си с Мир. Чух по кейовете да говорят, че лорд Станис ги е наел и ги прехвърля през морето.

— С какво би могъл да им плати? — попита Мериуедър. — Със сняг? Те се наричат Златната дружина. Колко злато има Станис?

— Много малко — увери го Церсей. — Лорд Кибърн е разговарял с екипажа на мирската галера в залива. Те твърдят, че Златната дружина е тръгнала за Волантис. Ако смятат да се прехвърлят във Вестерос, тръгнали са в погрешната посока.

— Може би им е омръзнало да се бият все на губещата страна — предположи лорд Мериуедър.

— Може би — съгласи се кралицата. — Само слепец не би могъл да види, че нашата война е почти спечелена. Лорд Тирел е обсадил Бурен край. Речен пад е обсаден от Фрей и братовчед ми Давен, новия ни Пазител на Запада. Корабите на лорд Редвин са минали през Протоците на Тарт и се придвижват бързо нагоре по крайбрежието. На Драконов камък са останали само няколко рибарски лодки, които не могат да се противопоставят на десанта на Редвин. Замъкът може да се задържи малко повече, но завладеем ли пристанището, ще откъснем гарнизона от морето. Тогава ще остане да ни дразни само Станис.

— Ако може да се вярва на лорд Джанос, той се опитва да постигне обща кауза с диваците — предупреди Великият майстер Пицел.

— Диваци в кожи — заяви лорд Мериуедър. — Лорд Станис наистина трябва да е отчаян, за да търси такива съюзници.

— Отчаян и глупав — съгласи се кралицата. — Северняците мразят варварите отвъд Вала. Рууз Болтън би трябвало без усилие да ги привлече към нашата кауза. Някои вече са се съюзили с незаконния му син, за да му помогнат да прочисти жалките железни от Рова Кайлин и да отвори пътя за връщането на лорд Болтън. Ъмбър, Ризуел… забравих другите имена. Дори Бял пристан скоро ще се при съедини към нас. Владетелят му се е съгласил да омъжи двете си внучки за наши приятели от Фрей и да отвори пристанището си за наши кораби.

— Но нали нямаме кораби — каза объркано сир Харис.

— Виман Мандърли беше верен знаменосец на Едард Старк — изтъкна Великият майстер Пицел. — Може ли да му се вярва?

„Не може да се вярва на никого“.

— Той е един дебел старец, и уплашен. Но в едно отношение се оказа упорит. Твърди, че няма да преклони глава, докато не му бъде върнат наследникът.

— Този наследник в наши ръце ли е? — попита сир Харис.

— Трябва да е в Харънхъл, ако още е жив. Грегър Клегейн го е взел в плен. — Планината не винаги беше милостив с пленниците си, дори с онези, срещу които можеше да се получи добър откуп. — Ако е мъртъв, предполагам, че ще се наложи да пратим на лорд Мандърли главите на убийците му с най-искрените ни извинения. — Щом една глава беше достатъчна, за да усмири принц на Дорн, един чувал глави щеше да е повече от достатъчен за дебелия, увит в тюленови кожи северняк.

— Лорд Станис няма ли също да се опита да спечели съюза на Бял пристан? — попита Великият майстер Пицел.

— О, той се опита. Лорд Мандърли ни препрати писмата му и е отговорил с увъртания. Станис иска мечовете и среброто на Бял пристан, срещу които предлага… общо взето — нищо. — Някой ден трябваше да запали свещ на Скитника затова, че бе отнесъл Ренли и бе изоставил Станис. Ако беше станало обратното, животът й щеше да е много по-труден. — Тази сутрин пристигна друга птица. Станис е пратил луковия си контрабандист да заплаши от негово име Бял пристан. Мандърли е хванал нещастника и го държи в килия. Пита какво да прави с него.

— Да го прати тук, можем да го разпитаме — предложи лорд Мериуедър. — Този човек може да знае много ценни неща.

— Да мре — предложи Кибърн. — Смъртта му ще е урок за Севера, ще им покаже какво става с предателите.

— Напълно съм съгласна — заяви кралицата. — Наредих на лорд Мандърли да му отсече главата. Това трябва да сложи край на всякаква възможност Бял пристан да подкрепи Станис.

— На Станис ще му трябва друга Ръка — изсмя се Аурейн Водите. — Рицарят на ряпата, може би?

— Рицарят на ряпата ли? — попита объркан сир Харис Суифт. — Той пък кой е? Не съм чувал за него.

Води не отвърна, само завъртя очи.

— А ако лорд Мандърли откаже? — попита Мериуедър.

— Не смее. Главата на Рицаря на лука е монетата, която му трябва, за да откупи живота на сина си. — Церсей се усмихна. — Дебелият стар глупак може да е бил верен на Старките по свой начин, но след като вълците на Зимен хребет са премахнати…

— Ваше величество забравя за лейди Санса — подхвърли Пицел. Кралицата настръхна.

— Определено не съм забравила оная малка вълчица. — Отказа да спомене името й. — Трябваше да я пратя в черните килии като дъщеря на изменник, но вместо това я направих част от домакинството си. Делеше моето огнище и дом, играеше си с моите деца. Хранех я, обличах я, постарах се да й спестя жестокостта на света, а как ми се отплати тя за добротата ми? Помогна да убият сина ми. Когато намерим Дяволчето, ще намерим и лейди Санса. Тя не е мъртва… но преди да приключа с нея, обещавам ви, ще пее на Странника и ще се моли за целувката му.

Последва неловка тишина. „Езиците ли си глътнаха всички?“, помисли раздразнено Церсей. Зачуди се защо изобщо си хаби времето с този съвет.

— Все едно — продължи кралицата. — По-малката дъщеря на лорд Едард е с лорд Болтън и ще бъде омъжена за сина му Рамзи веднага щом падне Ровът Кайлин. — Стига момичето да успееше да изиграе достатъчно дълго ролята си, за да се скрепят правата им над Зимен хребет, никой от двамата Болтън нямаше да се интересува особено, че всъщност е изтърсаче на някакъв скуайър, подставено от Кутрето. — Щом Северът държи да си има Старк, ще им го дадем. — Позволи на лорд Мериуедър отново да й напълни чашата. — На Вала обаче е възникнал друг проблем. Братята на Нощния страж са си загубили ума и са избрали копелето на Нед Старк за свой лорд-командир.

— Сняг се казва момчето — уточни съвсем ненужно Пицел.

— Мернах го веднъж в Зимен хребет — каза кралицата. — Макар че Старките направиха всичко възможно да го скрият. Много прилича на баща си. — Копелдаците на покойния й съпруг също приличаха на него, но Робърт поне имаше благоразумието да ги държи настрана. Веднъж, след онази жалка история с котката, беше вдигнал шум да доведе в двора едно селско момиче, негова извънбрачна дъщеря. „Прави каквото искаш — каза му тя, — само гледай да не разбереш, че градът не е здравословно място за подрастващо момиче“. Синината, която й донесоха тези думи, не можеше да се скрие от Джайм, но повече не чуха за копелдачката. „Кейтлин Тъли беше мишка, иначе щеше да удуши този Джон Сняг още в бебешката люлка. Сега остави мръсната работа за мен“. — Сняг също така е наследил от лорд Едард вкуса към измяната. Бащата щеше да връчи кралството на Станис. Синът му е дал земи и замъци.

— Нощният страж се е заклел да не взима страна във войните на Седемте кралства — припомни им Пицел. — От хиляди години черните братя се придържат към тази традиция.

— До сега — каза Церсей. — Копелето ни написа уверения, че Нощният страж не взима страна, но действията му издават, че думите му са лъжливи. Дал е на Станис храна и подслон, но има безочието да ни моли за оръжие и хора.

— Наглост — заяви лорд Мериуедър. — Не можем да позволим Нощният страж да прибави силата си към тази на Станис.

— Трябва да обявим този Сняг за изменник и бунтовник — съгласи се сир Харис Суифт. — Черните братя трябва да го отстранят.

Великият майстер Пицел кимна важно.

— Предлагам да уведомим Черен замък, че няма да им се пращат повече мъже, докато Сняг не бъде отстранен.

— За новите дромони ще трябват гребци — вметна Аурейн Водите. — Нека заповядаме на лордовете да пращат бракониерите и крадците си при мен, вместо на Вала.

Кибърн се наведе с усмивка над масата.

— Нощният страж ни пази от снарки и гръмкини. Ваши благородия, според мен трябва да помогнем на храбрите черни братя.

Церсей го изгледа рязко.

— Какво говориш?

— Ето какво. От години Нощният страж ни моли за хора. Лорд Станис се отзова на молбата им. Нима крал Томен не може? Негово величество би трябвало да прати сто души на Вала. Уж за да облекат черното, но всъщност…

— … да отстранят Джон Сняг от командването — довърши зарадвана Церсей. „Знаех си, че съм права да го поискам в съвета“. — Точно това ще направим. — Засмя се. „Ако това копеле наистина е син на баща си, нищо няма да заподозре. Навярно ще ми е благодарен дори, преди ножът да се хлъзне между ребрата му“. — Ще трябва да се изпипа внимателно, разбира се. Останалото го оставете на мен, господа. — Точно така трябваше да се справи с един враг: с кама, не с декларации. — Днес свършихме добра работа, господа. Благодаря ви. Нещо друго има ли?

— Още един въпрос, ваше величество — каза с извинителен тон Аурейн Водите. — Колебая се дали да губя времето на съвета с дреболии, но напоследък по кейовете чувам някакъв странен слух. Моряци от Изтока говорят за дракони…

— … и за мантикори сигурно, и за брадата снарки, да? — Церсей се изсмя. — Обадете ми се, когато чуете слухове за джуджета, милорд. — Стана, в знак, че заседанието е приключило.

Навън духаше поривист есенен вятър, а камбаните на Белор Блажения все още пееха над града траурната си песен. Четиридесетина рицари в учебния двор се налагаха с мечове и щитове. Сир Борос Блънт придружи кралицата до покоите й: там тя завари лейди Мериуедър да се кикоти с Джослин и Доркас.

— Какво ви е толкова смешно?

— Близнаците Редвин — отвърна със смях Таена. — И двамата са се влюбили в лейди Марджери. По-рано се караха кой да е следващият лорд на Арбор. Сега и двамата искат да влязат в Кралската гвардия, само за да са по-близо до малката ни кралица.

— Редвините винаги са имали повече лунички, отколкото ум. — Но беше полезно да го знае. „Ако Ужаса и Лигльото бъдат хванати в леглото с Марджери…“ Церсей се зачуди дали краличката си пада по луничави лица. — Доркас, доведи ми сир Озни Черно котле.

Доркас се изчерви.

— Както заповядате.

Когато момичето излезе, Таена Мериуедър погледна озадачено кралицата.

— Защо се изчерви така?

— Любов. — Беше ред на Церсей да се засмее. — Увлякла се е по нашия сир Озни. — Беше най-младият от братята Черно котле, гладко обръснатият. Макар да имаше същата черна коса, крив нос и простодушна усмивка като брат си Озмунд, една от курвите на Тирион бе оставила три дълги драскотини на бузата му. — Мисля, че харесва мъже с белези.

Тъмните очи на лейди Мериуедър блеснаха лукаво.

— Точно така. Белезите придават опасен вид на мъжа, а опасността възбужда.

— Шокирате ме, милейди — закачи я кралицата. — Щом опасността толкова ви възбужда, защо се омъжихте за лорд Ортън? Вярно, всички го обичаме, но… — Петир веднъж бе подхвърлил, че рогът на изобилието, красящ герба на дома Мериуедър, удивително подхождал на лорд Ортън, защото косата му била с цвят на морков, носът като цвекло и имал грахова каша за ум.

Таена се засмя.

— Милорд е повече щедър, отколкото опасен, вярно. Но… надявам се, че няма да падна много в очите на ваше величество, но… не дойдох съвсем девица в ложето на Ортън.

„Всички сте курви в Свободните градове, нали?“ Беше добре да го знае; някой ден можеше да го използва.

— И кой беше този мъж, толкова… опасен?

Маслинената кожа на Таена потъмня още повече, щом се изчерви.

— О, не биваше да споменавам за това. Ваше величество ще опази тайната ми, нали?

— Мъжете имат белези, жените — тайни. — Церсей я целуна по бузата. „Много скоро ще ми кажеш името му“.

Когато Доркас се върна със сир Озни Черно котле, кралицата освободи дамите и каза:

— Елате да поседите с мен до прозореца, сир Озни. Ще желаете ли чаша вино? — Сама напълни чашите за двамата. — Плащът ви се е поизтъркал. Намислила съм да ви облека в нов.

— Какво, бял ли? Кой е умрял?

— Никой, поне засега — отвърна кралицата. — Това ли е желанието ви: да се включите в Кралската гвардия с брат ви Озмунд?

— Бих предпочел да съм в гвардия на кралицата, ако благоволи ваше величество. — Сир Озни се ухили и белезите на бузата му почервеняха.

Пръстите на Церсей нежно ги погалиха.

— Дързък език имате, сир. Ще ме накарате да се забравя отново.

— Чудесно. — Сир Озни хвана ръката й и грубо целуна пръстите й. — Моята сладка кралица.

— Вие сте порочен — прошепна кралицата, — и не сте истински рицар. — Остави се да опипа гърдите й през коприната на роклята. — Достатъчно.

— Не е. Искам ви.

— Имахте ме.

— Само веднъж. — Хвана отново лявата й гърда и я стисна грубо, с което й напомни за Робърт.

— Една хубава нощ за един добър рицар. Направихте ми доблестна услуга и получихте наградата си. — Пръстите й полазиха по връзките му и Церсей го усети как се втвърдява. — Нов ли беше конят, който яздехте вчера сутринта?

— Черният жребец? Да. Дар от брат ми Озмунд. Нарекох го Полунощ.

„Ужасно оригинално“.

— Великолепен кон за битка. За езда обаче нищо не може да се сравни с един галоп на буйна млада кобилка. — Усмихна му се и леко го стисна. — Кажи ми истината. Мислиш ли, че малката ни кралица е красива?

Сир Озни се дръпна, стъписан от въпроса.

— Ами… да. Като за момиче. Лично аз предпочитам жена.

— Защо не и двете? — прошепна тя. — Откъснете ми малката розичка и няма да кажете, че съм неблагодарна.

— Малката… искате да кажете… Марджери? — Страстта на сир Озни увяхна в бричовете му. — Тя е жената на краля. Един от Кралската гвардия си е загубил главата затова, че легнал с жената на краля!

— Преди векове. — „Била е любовница на краля, не жена му, а главата му била единственото, което не загубил. Егон го разчленил къс по къс и накарал жената да гледа“. Ала Церсей не държеше Озни да разсъждава над тези древни неприятности. — Томен не е Егон Недостойния. Не се бойте, той ще направи каквото му кажа. Смятам Марджери да си я загуби, не вие.

— Девствеността ли?

— И това също. Стига все още да има такава. — Пръстите й отново пропълзяха по белезите му. — Освен ако не мислите, че Марджери няма да откликне на вашия… чар?

Озни я погледна обидено.

— А, харесва ме тя. Ония нейни братовчедки все се закачат с мен заради носа ми. Колко е голям и прочие. Последния път, като го направи Мега, Марджери им каза да престанат и каза, че съм имал красиво лице.

— Ето, виждате ли?

— Да, но… какво ще стане с мен, ако тя… ако аз… след като двамата…

— След като свършите работата? — Церсей се усмихна лукаво. — Лягането с кралица е държавна измяна. Томен няма да има друг избор, освен да ви прати на Вала.

— На Вала? — възкликна той отчаяно.

Тя едва се сдържа да не се разсмее. „Не, по-добре не. Мъжете не обичат да им се смеят“.

— Един черен плащ ще отива добре на очите ви и на черната ви коса.

— Никой не се връща от Вала.

— Вие ще се върнете. Трябва само да убиете едно момче.

— Какво момче?

— Едно копеле, съюзило се със Станис. Той е млад и зелен, а вие ще имате със себе си сто мъже.

Черно котле беше уплашен, надушваше го. Но беше твърде горд, за да издаде страха си. „Всички мъже са еднакви“.

— Убивал съм повече момчета, отколкото мога да преброя. След като това момче умре, ще получа ли прошката си от краля?

— Да, и лордска титла към нея. — „Освен ако братята на Сняг не те обесят преди това“. — Една кралица трябва да си има консорт, който не познава страх.

— Лорд Черно котле? — Той бавно се усмихна и белезите почервеняха. — Да, хубаво ми звучи. Богат лорд…

— … и достоен за ложето на кралица.

Той се намръщи.

— Валът е студен.

— Но аз съм топла. — Церсей го прегърна. — Легнете с едно момиче, убийте едно момче — и съм ваша. Имате ли кураж за това?

Озни помисли за миг, после кимна.

— Аз съм ваш.

— Мой сте, сир. — Целуна го и го остави да вкуси от езика й, преди да се отдръпне. — Достатъчно засега. Останалото трябва да почака. Ще ме сънувате ли тази нощ?

— Да. — Гласът му беше прегракнал.

— А щом легнете с нашата девица Марджери? — попита го закачливо. — Когато сте в нея, ще си мечтаете ли за мен?

— Да — закле се Озни Черно котле.

— Добре.

След като той си отиде, Церсей повика Джослин да среши косата й, смъкна обувките си и се протегна лениво като котка. „Точно за това съм създадена“. Най-много я радваше чистото изящество на малкия й план. Дори Мейс Тирел нямаше да посмее да защити скъпата си дъщеря, ако я хванеха с Озни Черно котле, а нито Станис, нито Джон Сняг щяха да имат повод да се замислят защо Озни е пратен на Вала. Щеше да се погрижи тъкмо сир Озмунд да намери брат си с малката кралица: така нямаше да бъде застрашена лоялността на другите двама Черно котле. „Сега да можеше да ме види баща ми, нямаше да настоява отново да ме омъжи някъде. Жалко, че умря. И той, и Робърт, Джон Арин, Нед Старк, Ренли Баратеон — всички мъртви. Остава само Тирион, но няма да е задълго“.

После повика в спалнята си лейди Мериуедър.

— Чаша вино?

— Малка. — Мирската жена се засмя. — Не, голяма.

— Утре искам да навестите моята малка снаха — каза Церсей, докато Доркас я обличаше за спане.

— Лейди Марджери винаги е щастлива да ме види.

— Зная. — Кралицата не бе пропуснала да забележи как Таена титулува женичката на Томен. — Кажете й, че съм пратила в Септата на Белор седем восъчни свещи в памет на нашия скъп Върховен септон.

Таена се засмя.

— Ако е така, тя на свой ред ще прати седемдесет и седем, само и само никой да не я надмине в траура.

— Много ще се ядосам, ако не го направи. — Кралицата се усмихна. — Кажете й също, че си има таен обожател, рицар, който е толкова поразен от красотата й, че не може да спи нощем.

— Мога ли да попитам ваше величество кой е рицарят? — Големите тъмни очи на Таена заискриха лукаво. — Възможно ли е да е сир Озни?

— Би могло — отвърна тя. — Но не издавайте веднага името. Накарайте я сама да го изтръгне от устата ви. Ще го направите ли?

— Стига да ви достави удоволствие. Това е единственото ми желание, ваше величество.

Студеният вятър навън се усилваше. Останаха до късно, пиеха арборско златно и си разказваха истории. Таена доста се напи и Церсей изтръгна името на тайния й любовник. Беше мирски капитан на кораб, пират, с черна коса до раменете и белег — минавал през лицето му от брадичката до ухото.

— Сто пъти му казах не, а той казваше „да“ — сподели й Таена, — докато накрая и аз не казах „да“. Не беше от мъжете, на които можеш да откажеш.

— Познавам тази порода — отвърна с лукава усмивка Церсей.

— Познавали сте такъв мъж?

— Робърт — отвърна тя. Но мислеше за Джайм.

Но щом затвори очи, сънува другия си брат и тримата жалки глупци, с които бе започнал денят й. В съня те й донесоха в торбата си главата на Тирион. Поръча да я покрият с бронз. И я сложи в нощното си гърне.