Пир за врани

Железният капитан

„Желязна победа“ заобиколи носа и влезе в свещения залив, наричан Люлката на Нага.

Виктарион отиде на носа до Нют Бръснаря. Пред очите им се извиси свещеният бряг на Стари Уик и тревистият хълм над него, където ребрата на Нага се надигаха от земята като стволовете на огромни бели дървета, дебели като мачтата на дромон и два пъти по-високи.

„Костите на Палата на Сивия крал“. Виктарион долавяше със сетивата си магията на това древно място.

— Бейлон стоеше под тези кости, когато се провъзгласи за крал — спомни си на глас. — Закле се да извоюва отново свободата ни, а Тарл Трижди удавения постави на главата му корона от плавей. „БЕЙЛОН! — викаха. — БЕЙЛОН! БЕЙЛОН! БЕЙЛОН!“

— И твоето ще викат също толкова силно — каза Нют. Виктарион кимна, макар да не споделяше увереността на Бръснаря. „Бейлон имаше трима сина и дъщеря, която обичаше много“.

Това го беше казал на капитаните си при Рова Кайлин още първия път, когато настояха да поиска Престола от Морски камък.

— Синовете на Бейлон са мъртви — възрази му червеният Ралф Стоунхауз, — а Аша е жена. Ти беше здравата десница на своя брат, ти трябва да вдигнеш меча, който той изтърва. — Когато Виктарион им припомни, че Бейлон му е заповядал да държи Рова Кайлин срещу северняците, Ралф Кенинг каза:

— Вълците са прекършени. Каква полза да спечелим това блато и да загубим островите?

А Ралф Куция добави:

— Вранско око е много далече. Не ни знае.

„Юрон Грейджой, кралят на Островите и на Севера“. Мисълта пробуди стар гняв в сърцето му, но все пак…

— Думите са вятър — отвърна им Виктарион, — а хубав вятър е само този, който издува платната ни. С Вранско око ли искате да се бия? Брат срещу брата, железнороден срещу железнороден? — Юрон все пак беше по-големият брат, колкото и лоша кръв да бе пролята между тях. „Никой не е толкова прокълнат, колкото братоубиец“.

Но когато дойде призивът на Мокра коса, призивът за кралски събор, всичко се промени. „Ерон говори с гласа на Удавения бог — напомни си Виктарион — и ако волята на Удавения бог е аз да седя на Престола от Морски камък…“ На другия ден предаде командата на Рова Кайлин на Ралф Кенинг и се отправи през сушата към Трескавата река, където сред тръстики и върби чакаше Железният флот. Бурни вълни и капризни ветрове го бяха забавили, но само един кораб бе изгубен и ето, че си беше у дома.

Когато подминаха носа, „Скръб“ и „Желязна мъст“ бяха близо зад „Желязна победа“. Зад тях идваха „Здрава ръка“, „Железен вятър“, „Сив дух“, „Лорд Квелон“, „Лорд Викон“, „Лорд Дагон“ и останалите, девет десети от Железния флот, издули платна над вечерния прилив в накъсана колона, проточила се левги назад. Гледката на платната им изпълваше с доволство Виктарион Грейджой. Никой мъж не света не бе обичал жените си толкова много, колкото лорд-капитанът обичаше своите кораби.

Бойни кораби се редяха на пристан покрай светия бряг на Стари Уик, докъдето стигаха очите му, мачтите им бяха изпънати нагоре като копия. В по-дълбоките води на дрейф стояха плячки: рибарски когове, караки и дромони, завзети в набези или в бран, твърде големи, за да стигнат до брега. По носовете, кърмите и мачтите се вееха познати знамена.

Нют Бръснаря примижа към брега.

— Това там не е ли „Морска песен“ на лорд Харлоу? — Бръснаря беше набит мъж, кривокрак и с дълги ръце, но очите му вече не бяха така остри, както на младини. В онези дни можеше да мята брадва толкова добре, че мъжете казваха, че може да те обръсне с нея.

— „Морска песен“, да. — Родрик Четеца явно беше оставил книгите си. — А ей там е „Гръмоносец“ на стария Дръм, с „Нощен летец“ до него. — Очите на Виктарион си бяха остри както всякога. Познаваше ги дори с прибраните платна и увисналите знамена, както подобаваше за лорд-капитан на Железния флот. — „Среброперка“ също. Някой близък на Савейн Ботли. — Вранско око беше удавил лорд Ботли, вестта бе стигнала до ушите на Виктарион, а наследникът му загина при Рова Кайлин, но имаше братя и други синове също така. „Колко? Четирима? Не, петима, и никой от тях няма никакво основание да обича Вранско око“.

И тогава я видя: едномачтова галера, тънка и ниска, с тъмночервен корпус. Платната й, вече прибрани, бяха черни като беззвездно небе. Макар и на котва, „Тишина“ изглеждаше едновременно жестока и бърза. На носа й имаше черна желязна дева, протегнала напред едната си ръка. Беше с тънък кръст, гордо щръкнали гърди, краката й бяха дълги и гъвкави. От главата й назад се вееше грива от черна желязна коса, а очите й бяха от бисери. Но нямаше уста.

Ръцете на Виктарион се свиха в юмруци. Беше пребил до смърт четирима мъже с тези ръце, и една жена също. Макар косата му да бе посипана със скреж, беше силен като всякога, с широка бича гръд и плосък като на момче корем. „Братоубиецът е прокълнат в очите и на богове, и на хора“, напомнил му беше Бейлон в деня, в който отпрати Вранско око далече в морето.

— Той е тук — каза Виктарион на Бръснаря. — Продължаваме само на гребла. „Скръб“ и „Желязна мъст“ да застанат между „Тишина“ и морето. Другите от флотата да затворят залива. Никой няма да си тръгне оттук без моя заповед, нито човек, нито врана.

Мъжете на брега бяха забелязали платната им. Приятели и родственици завикаха за поздрав и виковете отекнаха над залива. Но не и от „Тишина“. Пъстрата смълчана тълпа мелези по палубата й гледаше безмълвно как „Желязна победа“ се приближава, мъже черни като катран и други, трътлести и космати като маймуните на Соторос. „Чудовища“, помисли Виктарион.

Хвърлиха котва на двайсет разтега от „Тишина“.

— Спуснете лодка. Искам да ида на брега.

Закопча на кръста оръжейния си колан, докато гребците заемаха местата си. Дългият меч се отпусна на лявото му бедро, камата на дясното. Нют Бръснаря закопча плаща на лорд-капитана на раменете му. Съшит беше от девет пласта златоткан плат с формата на кракена на Грейджой, с пипалата, увиснали над ботушите. Под него носеше тежка сива плетена ризница върху щавена черна кожа. При Рова Кайлин носеше ризница ден и нощ. Отекли рамене и схванат гръб бяха за предпочитане пред отровните стрели на блатните дяволи — само одраскат човек и след няколко часа той се гърчеше и пищеше, а животът му изтичаше между краката на червени и кафяви струи. „Който да спечели Престола от Морски камък, ще се справя с блатните дяволи“.

Нахлузи си и високия боен шлем във форма на железен кракен — пипалата се извиваха около страните му и се събираха под челюстта. Лодката вече бе готова.

— Сандъците оставям на твоя отговорност — каза на Нют, докато се прехвърляше през борда. — Гледай да се пазят добре. — Много зависеше от тези сандъци.

— Както заповядате, ваше величество. Виктарион се намръщи кисело.

— Все още не съм крал. Заслиза по въжената стълба.

Ерон Мокра коса го чакаше на брега с мях под мишница. Беше мършав и висок, макар и по-нисък от Виктарион. Носът му стърчеше като перка на акула от кокалестото лице, а очите му бяха желязо. Брадата му стигаше до кръста, сплетената му на въжета коса плющеше по раменете и гърба му, щом духнеше вятър.

— Братко — рече той, стъпил в кипналата бяла пяна, — което е мъртво, никога не може да умре.

— Но се вдига отново, по-крепко и по-силно. — Виктарион смъкна шлема и коленичи. Заливът напълни ботушите му и намокри бричовете му, докато Ерон лееше струя солена вода по лицето му. И заредиха молитвите.

— Къде е нашият брат Вранско око? — попита лорд-капитанът, щом молитвата свърши.

— Негова е голямата златоткана шатра, където глъчта е най-силна. У него кръвта на баща ни се е развалила.

— И на майка ни също. — Нямаше да спомене за братоубийство, тук на това божие място под костите на Нага и Палата на Сивия крал, но не една нощ бе сънувал как набива железен юмрук в ухиленото лице на Юрон и кръвта потича червена и волна. „Не трябва. Заклех се на Бейлон“. — Всички ли дойдоха? — попита святия си брат.

— Всички, които трябва. Капитаните и кралете. — На Железните острови те бяха едно и също, защото всеки капитан бе крал на палубата си й всеки крал трябваше да е капитан. — Решил ли си да поискаш короната на баща ни?

Виктарион си представи, че седи на Престола от Морски камък.

— Ако Удавеният бог го пожелае.

— Вълните ще го рекат — каза Ерон Мокра коса. — Вслушай се във вълните, братко.

— Да. — И се зачуди как ще прозвучи името му, изшепнато от вълните и извикано от капитаните и кралете. „Дадат ли ми чашата, не ще я подмина“.

На брега се беше струпала тълпа, да му пожелаят добро и да подирят благоволението му. Виктарион видя мъже от всеки остров: Блектайд и Тоуни, Оркууд и Каменни дървета, Винч и още много други. Гудбрадър от Стари Уик, Гудбрадър от Голям Уик и Гудбрадър от Оркмонт, дошли бяха всички. И на Код хората бяха тук, макар да ги презираше всеки свестен мъж. Бедните Хъмбъл, пастирите Шефърд, тъкачите Уивър и мрежарите Нетли триеха рамо с мъже от древни и горди домове; дори от най-долните Хъмбъл, чеда на роби и солени жени. Един Волмарк потупа Виктарион по гърба; двама Спар тикнаха мях с вино в ръцете му. Той отпи, отри уста и се остави да го понесат на ръце до огньовете си, та да слуша приказките им за война, за корони и за плячка, и за славата и свободата на неговото владичество.

Вечерта мъжете на Железния флот вдигнаха огромна шатра от корабно платно, за да може Виктарион да угости сто прочути капитани с печени ярета, солена треска и омари. Ерон също дойде. Яде риба и пи вода, а капитаните изгълтаха толкова ейл, колкото да плува в него целият Железен флот. Мнозина му обещаха гласовете си: Фрейлег Силния, Алвин Шарп Умния, Хото Харлоу Гърбавия. Хото му предложи и една от дъщерите си за кралица.

— Нямам късмет с жените — отвърна Виктарион. Първата му жена бе умряла на родилното ложе, като му даде мъртвородена дъщеря. Втората я порази лещенката. А третата…

— Един крал трябва да има наследник — настоя Хото. — Вранско око води трима синове, да ги покаже на кралския събор.

— Копелета и мелези. Колко голяма е тази твоя дъщеря?

— На дванайсет — отвърна Хото. — Хубава и плодовита, наскоро разцъфнала, косата й е с цвета на мед. Гърдите й още са малки, но има здрави бедра. Метнала се е повече на майка си, отколкото на мене.

Виктарион го разбра като намек, че момичето няма гърбица. Но щом се опита да си я представи, видя пред очите си само жената, която беше убил. Плакал беше при всеки удар, а след това я бе отнесъл при скалите да я даде на раците.

— С радост ще видя момичето, щом бъда коронясан — рече той. На повече Хото не можеше и да се надява, тъй че кимна доволно.

На Белор Блектайд беше по-трудно да се угоди. Седеше до лакътя на Виктарион, в туника от агнешка вълна, обшита с черно-зелена катерича козина, с гладко лице и хубав. Плащът му беше самур, закопчан със сребърна седемлъча звезда. Осем години бе преживял като заложник в Староград и се беше върнал поклонник на седемте богове на зелените земи.

— Бейлон беше луд, Ерон е още по-луд, а Юрон е най-лудият от всички — заговори лорд Белор. — А ти, лорд-капитане? Ако ти извикам името, ще сложиш ли край на тази безумна война?

Виктарион се навъси.

— Какво, да склоня глава ли искаш?

— Ако потрябва. Не можем се изправи срещу цял Вестерос. Крал Робърт го доказа, за наша скръб. Бейлон казваше, че е готов да плати желязната цена за свободата, но жените ни изкупиха короните на Бейлон с празни ложета. Майка ми беше една от тях. Старият закон е мъртъв.

— Което е мъртво, не може никога да умре, а се вдига по-здраво и крепко. След сто години ще пеят песен за Бейлон Храбрия.

— Бейлон Създателя на вдовици го наречи. С радост бих заменил неговата свобода за един баща. Имаш ли да ми дадеш един? — След като Виктарион не отвърна, Блектайд изсумтя и се махна.

В шатрата стана горещо и душно. Двама от синовете на Горолд Гудбрадър се сбиха и обърнаха маса; Уил Кроткия загуби бас и трябваше да си изяде богуша; Малкия Ленууд Тоуни засвири на цигулката, а Ромни Тъкача запя „Кървавата чаша“ и „Стоманен дъжд“, стари разбойнически песни. Карл Девицата и Елдред Код заиграха танца на пръстите. Гръмна буен смях, когато един от пръстите на Елдред цопна в чашата с вино на Ралф Куция.

Сред смеещите се имаше и една жена. Виктарион се надигна и я видя до процепа на входа, как изшепна нещо в ухото на Карл Девицата и го разсмя. Беше се надявал, че няма да е толкова глупава да дойде тук, но все едно, гледката го накара да се усмихне.

— Аша! — извика й властно. — Племеннице!

Тя си проправи път до него, стройна и гъвкава във високите си, покрити с петна сол кожени ботуши, зелени вълнени бричове, ватирана кафява туника и кожен полуразвързан елек.

— Чичо. — Аша Грейджой беше висока за жена, но трябваше да се повдигне на пръсти, за да го целуне. — Радвам се да те видя на краличиния си събор.

Краличин събор? — Виктарион се засмя. — Пияна ли си, племеннице? Седни. Не видях „Черен вятър“ на брега.

— Оставих го под замъка на Норн Гудбрадър и яздих дотук. — Седна на едно столче и отпи неканена от виното на Нют Бръснаря. Нют не възрази — отдавна се беше отнесъл пиян. — Кой държи Рова?

— Ралф Кенинг. След като Младия вълк умря, останаха да ни мъчат само блатните дяволи.

— Старките не са единствените северняци. Железният трон е обявил владетеля на Дредфорт за Пазител на Севера.

— Ти ли ще ме учиш на война? Водил съм битки още когато сучеше майчиното си мляко.

— И губеше битки. — Аша пак отпи от виното. Виктарион не обичаше да му напомнят за Белия остров.

— Всеки трябва да загуби битка на младини, за да не загуби война на старини. Не си дошла като претендент, надявам се.

Тя го подразни с усмивка:

— А ако съм?

— Тук има мъже, които те помнят като малко момиченце, да плуваш гола в морето и да си играеш с куклата си.

— Играех си и с брадви.

— Вярно. Но една жена иска съпруг, а не корона. Щом стана крал, ще ти дам някой.

— Колко мил е чичо ми. Дали и аз да не ти намеря някоя хубава жена, като стана кралица?

— Нямам късмет с жени. От колко време си тук?

— Достатъчно, за да видя, че чичо Мокра коса е събудил повече, отколкото е мислил. Дръм е решил да претендира, а Карл Трижди удавения са го чули да разправя, че Марон Волмарк е законният наследник на черното коляно.

— Кралят трябва да е кракен.

— Вранско око е кракен. По-големият брат е преди по-малкия. — Аша се наведе към него. — Но аз съм дете от крал Бейлон, тъй че съм преди двама ви. Чуй ме, чичо…

Но в този миг се възцари тишина. Пеенето заглъхна, Малкия Ленууд Тауни остави цигулката, мъжете извърнаха глави. Дори дрънченето на чинии и ножове стихна.

В шатрата с пиршеството бяха влезли десетина души. Виктарион видя Джон Майр Мършавия, Торволд Кафявия зъб, Лукас Код Левака. Джърмънд Ботли беше скръстил ръце върху позлатената броня, която бе взел от един капитан на Ланистърите по време на първия бунт на Бейлон. До него стоеше Оркууд от Оркмонт. Зад тях бяха Каменната ръка, Квелон Хъмбъл и Червения гребец с огнената му коса на дълги плитки. И Ралф Пастира беше тук, и Ралф от Владетелски пристан, и Карл Ярема.

И Вранското око — Юрон Грейджой.

„Не се е променил — помисли Виктарион, — изглежда същият като в деня, когато ми се присмя и замина“. Юрон бе най-хубавият от синовете на лорд Квелон и трите години изгнание не бяха променили това. Косата му все така беше черна като нощно море, без един бял гребен по него, а лицето му беше гладко и бяло под изрядно подрязаната тъмна брада. Черна кожена ивица закриваше лявото око на Юрон, но дясното беше синьо като лятно небе.

„Смеещото му се око“, помисли Виктарион.

— Вранско око.

— Крал Вранско око, братко. — Юрон се усмихна. Устните му изглеждаха много тъмни на светлината на лампата, подути и синкави.

— Не ще имаме крал преди кралския събор. — Мокра коса стана. — Никой безбожник…

— … не може да седне на Престола от Морски камък, да. — Юрон огледа хората в шатрата. — Напоследък често посядах на Престола от Морски камък. Не забелязах да възразява. — Смеещото му се око блес теше. — Кой знае повече за богове от мен? Конни богове и огнени богове, богове от злато и с очи от драгоценен камък, богове, изваяни от кедрово дърво, и богове, изсечени в планински скали, богове от гол въздух… Всички ги знам. Виждал съм народите им да ги кичат с венци и да проливат кръв на кози, на бикове и деца в тяхно име. И молитвите съм чувал, изричани на сто езика. Изцери ми болния крак, накарай девицата да ме обикне, дари ме със здрав син. Спаси ме, утеши ме, направи ме богат… защити ме! Защити ме от моите врагове, защити ме от мрака, защити ме от раците в корема ми, от коневладелците, от робовладелците, от наемниците на прага ми. Защити ме от „Тишина“. — Юрон се изсмя. — Безбожник ли? Ерон, че аз съм най-набожният мъж, който някога е вдигал платна! Ти служиш на един бог, Мокра коса, но аз съм служил на десет хиляди. От Иб до Асшаи, щом хората видят платната ми, те се молят.

Жрецът вдигна кокалест пръст.

— Молят се на дървета, на златни идоли и на козоглави изчадия. Лъжливи богове…

— Точно така — прекъсна го Юрон. — И за този грях ги избивам всички. Разливам кръвта им над морето и засявам пищящите им жени с моето семе. Малките им богове не могат да ме спрат, така че явно са лъжливи богове. Аз съм по-благочестив от теб, Ерон. Може би ти трябва да коленичиш пред мен за благословия.

При тези негови думи Червения гребец се изсмя гръмко, а другите се присъединиха.

— Глупци! — изръмжа жрецът. — Глупци, роби и слепци, това сте вие. Виждате ли какво стои пред вас?

— Крал — рече Квелон Хъмбъл. Мокра коса се изплю и излезе в нощта.

Щом се махна, смеещото се око на Вранско око се спря на Виктарион.

— Лорд-капитане, нямаш ли думи за поздрав към родния си брат, когото тъй дълго не си виждал? И ти ли, Аша? Как е лейди майка ти?

— Зле — отвърна Аша. — Някой я направи вдовица. Юрон сви рамене.

— Чух, че Бурният бог хвърлил Бейлон на смърт. Кой е този, дето го е убил? Кажи ми името му, племеннице, та да мога лично да отмъстя за смъртта на баща ти.

Аша стана.

— Знаеш името му не по-зле от мен. Три години те нямаше, а „Тишина“ се връща ден след смъртта на милорд баща ми.

— Мене ли обвиняваш? — попита кротко Юрон.

— Трябва ли? — Остротата в гласа й накара Виктарион да се намръщи. Опасно беше да говори така с Вранско око, колкото и весело да блестеше смеещото му се око.

— Аз ли командвам ветровете? — обърна се Вранско око към палетата си.

— Не — каза Оркууд от Оркмонт.

— Никой не командва ветровете — каза Джърмънд Ботли.

— Де да можеше — каза Червения гребец. — Щеше да плаваш, където ти душа поиска, и никой нямаше да те усмири.

— Ето, чухте го от устата на трима храбри мъже — рече Юрон. — „Тишина“ беше в морето, когато умря Бейлон. Ако се съмняваш в думата на чичо си, разрешавам ти да разпиташ екипажа ми.

— Екипаж от неми? Голяма работа ще ми свърши, няма що.

— Мъж ще ти свърши работа на теб. — Юрон се обърна към хората си. — Торволд, не помня, имаше ли жена?

— Само една. — Торволд Кафявия зъб се ухили и показа как е спечелил името си.

— Аз съм неженен — обяви Лукас Код Левака.

— И има защо — каза Аша. — Всички жени те презират, Код. Не ме гледай толкова скръбно. Нали си я имаш лявата шепичка. — Вдигна ръка и показа какво има предвид.

Код изруга. Вранското око сложи ръка на гърдите му.

— Много невъзпитано, Аша. Рани Лукас дълбоко в душата.

— По-трудно щеше да е в пишката. Хвърлям брадва не по-зле от всеки мъж, но при такава малка мишена…

— Момиченцето се забравя — изръмжа Джон Майр Мършавия. — Бейлон я остави да си повярва, че е мъж.

— Твоят баща е направил същата грешка с тебе — не му остана длъжна Аша.

— На мене я дай, Юрон — предложи Червения гребец. — Ще я пердаша, докато задникът й не почервенее като косата ми.

— Ела се опитай де — подкани го Аша. — Да не те наричат после Червения евнух. — В ръката й се озова брадва за мятане. Тя я подхвърли във въздуха и ловко я улови. — Ето го мъжа ми, чичо. Всеки, който ме иска, трябва да се разбере с него.

Виктарион удари с юмрук по масата.

— Няма да позволя да се пролее кръв тук. Юрон, вземи си… палетата и си върви.

— Очаквах по-топло посрещане от теб, брате. Все пак съм по-големият… и скоро ще съм твоят крал.

Лицето на Виктарион помръкна.

— Когато заговори кралският събор, ще видим кой ще носи короната от плавей.

— С това можем да се съгласим.

Юрон вдигна два пръста до превръзката на лявото си око и си тръгна. Хората му се изнизаха по петите му като псета. След тях се проточи тишина, докато Малкия Ленууд Тоуни не взе цигулката. Виното и ейлът потекоха отново, но неколцина от гостите бяха загубили жаждата си. Елдред Код се измъкна, притиснал окървавената си ръка. След него — Уил Хъмбъл, Хото Харлоу, повечето от Гудбрадър.

— Чичо. — Аша сложи ръка на рамото му. — Ела да излезем. Вятърът се беше усилил. Облаци пробягваха по бледия лик на луната. Приличаха малко на бойни галери, връхлитащи за таран. Звездите едва прозираха през тях. Мачтите се извисяваха като гора. Виктарион чуваше скърцането на корабите в пясъчните плитчини. Чуваше писъка на въжета, плющенето на знамена. Зад тях като мрачни, загърнати в мъгла сенки се поклащаха на котва по-големите съдове. Спряха малко над прибоя, далече от лагери и огньове.

— Кажи ми истината, чичо. Защо Юрон замина така внезапно?

— Вранско око често излиза за набези.

— Но никога толкова задълго.

— Поведе „Тишина“ на изток. Дълъг път.

— Попитах защо замина, а не накъде. — След като не й отговори, Аша продължи: — Нямаше ме, когато отплава „Тишина“. Бях повела „Черен вятър“ покрай Арбор към Каменните стъпала, да ограбя жалките съкровища на лиските пирати. Като се върнах, Юрон го нямаше, а новата ти жена беше мъртва.

— Беше само една солена жена. — Не бе докосвал друга, откакто я даде на раците. „Стана ли крал, ще трябва да си взема жена. Истинска жена, да бъде моя кралица и да ми роди синове. Един крал трябва да има наследник“.

— Баща ми отказа да говори за нея — каза Аша.

— Няма полза да се говори за неща, които човек не може да промени. — Темата беше тягостна. — Видях кораба на Четеца.

— Трябваше да приложа целия си чар, за да го измъкна от неговата Кула на книгата.

„Значи и Харлоу са с нея“. Виктарион се намръщи още повече.

— Не може да се надяваш на власт. Ти си жена.

— Затова ли все губя надпреварите по пикаене — засмя се Аша. — Чичо, тъжно ми е да го кажа, но може би си прав. От четири дни и четири нощи пия с капитаните и кралете, слушам какво говорят… и какво не искат да кажат. Моите са си с мен, и мнозина от Харлоу. Трие Ботли също е на моя страна, и още няколко. Не стигат. — Изрита един камък и той цопна във водата между два кораба. — Наумила съм да извикам името на чичо ми.

— Кой чичо? Имаш трима.

— И един вуйчо. Чичо, чуй ме. Сама ще поставя короната от плавей на челото ти… ако се съгласиш да делим властта.

— Да делим властта? Как може да стане това? — Звучеше безсмислено. „Нима иска да стане моя кралица?“ Виктарион се улови, че гледа Аша по начин, по който не я беше гледал никога. Усети, че мъжеството му се втвърдява. „Тя е дъщеря на Бейлон“, напомни си. Спомни си я като малко момиче, как мяташе брадви по една врата. Скръсти ръце на гърдите си и отвърна: — На Престола от Морски камък седи само един.

— Тогава седи ти — каза Аша. — А аз ще стоя зад теб, да ти пазя гърба и да ти шепна в ухото. Никой крал не може да управлява сам. Дори драконите, когато са седнали на Железния трон, са си имали хора да им помагат. Кралските Ръце. Нека бъда твоята Ръка, чичо.

Никой крал на Островите никога не беше имал Ръка, още по-малко жена. „Капитаните и кралете ще ми се надсмиват над чашите си“.

— Защо искаш да си моя Ръка?

— За да сложа край на тази война, преди тя да ни е довършила. Спечелихме всичко, което можехме… и сме на път също толкова лесно да го загубим, ако не сключим мир. Отнесох се към лейди Гловър с цялата възможна вежливост и тя се кълне, че нейният съпруг е готов да сключи мир с мен. Ако им върнем Дълбоки лес, Тореново поле и Рова Кайлин, уверява ме тя, северняците ще ни отстъпят нос Морски дракон и Каменния бряг. Тези земи са рядко населени, но са десет пъти по-големи от всички острови, взети заедно. Една размяна на заложници ще утвърди мира и всяка страна ще приеме обща кауза с другата, в случай че Железният трон…

Виктарион се изсмя.

— Тази лейди Гловър те е изиграла, племеннице. Нос Морски дракон и Каменния бряг са си наши. Защо изобщо да връщаме нещо? Зимен хребет е изгорен и срутен, а Младия вълк гние без глава в земята. Ние ще имаме целия Север, както мечтаеше баща ти.

— Когато дългите кораби се научат да гребат през дървета, може би. Рибар може да хване на куката сив левиатан, но той ще го завлече и убие, ако не среже въжето да го пусне. Северът е твърде голям, за да можем да го задържим, и е пълен със северняци.

— Върни се при куклите си, племеннице. Остави печеленето на войни на воините. — Виктарион й показа юмруците си. — Имам две ръце. Никой мъж няма нужда от три.

— Но знам един, на който му трябва домът Харлоу.

— Хото Гърбицата ми предложи дъщеря си за кралица. Ако я взема, ще имам Харлоу.

Това я изненада.

— Лорд Родрик управлява Харлоу.

— Родрик няма дъщери, само книги. Хото ще е неговият наслед ник, а аз ще съм кралят. — Щом го изрече на глас, му прозвуча като истина. — Вранско око твърде дълго го нямаше.

— Някои изглеждат по-големи от разстояние — предупреди го Аша. — Обиколи огньовете, ако смееш, и послушай. Не говорят за твоята сила, нито за моята красота. Говорят само за Вранско око — за далечните краища, които е посетил, за жените, които е насилил, и за мъжете, които е убил, за градовете, които е плячкосал, за това как е подпалил флота на лорд Тивин в Ланиспорт…

— Аз подпалих лъвския флот — настоя Виктарион. — Ей с тия две ръце пръв хвърлих факла по флагманския им кораб.

— Вранско око обаче е измислил плана. — Аша сложи ръка на рамото му. — И той уби жена ти… нали?

Бейлон им бе заповядал да не говорят за това. Но Бейлон беше мъртъв.

— Зачена бебе в корема й, а убийството остави за мен. Щях да убия и него, но Бейлон не позволи братоубийство. Прати Юрон в изгнание, да не се връща никога…

— … докато Бейлон е жив? Виктарион погледна юмруците си.

— Тя ми сложи рога. Нямах избор. — „Ако се разчуеше, мъжете щяха да ми се надсмиват, както ми се изсмя Вранско око, когато се изправих срещу него. «Дойде при мен мокра и страстна», така се похвали. Виктарион, изглежда, е голям навсякъде, но не и там, където има значение“. Но това не можеше да й каже.

— Съжалявам за тебе — каза Аша. — Още повече съжалявам за нея… но не ми оставяш друг избор, освен сама да поискам Престола от Морски камък.

„Не можеш“.

— Дъхът си е твой.

— Мой е — отвърна тя. И го остави.