Пир за врани

Принцесата в кулата

Затворничеството й беше леко.

Ариан се утешаваше с това. Защо баща й ще си прави толкова труд да й осигури удобства в плена й, ако я беше белязал за изменническа смърт? „Невъзможно е да е решил да ме убие — повтаряше си за стотен път. — Няма толкова жестокост у него. Аз съм неговата кръв и семе, наследницата му, единствената му дъщеря“. Наложеше ли се, щеше да се хвърли под колелетата на стола му, да си признае грешката и да го моли за милост. И щеше да плаче. Видеше ли сълзите по лицето й, щеше да й прости.

Не беше толкова сигурна дали сама щеше да си прости.

— Арео — умолявала го беше по време на дългата езда от Зелена кръв до Слънчево копие. — Изобщо не исках момичето да пострада. Трябва да ми повярваш.

Хота не отвръщаше, само сумтеше. Ариан усещаше гнева му. Тъмна звезда му се беше измъкнал, най-опасният от малката й група заговорници. Беше надпреварил всичките си преследвачи и бе изчезнал дълбоко в пустинята, с кръв по острието на меча си.

— Вие ме познавате, капитане — не спираше Ариан, докато левгите се нижеха. — Познавате ме още от малка. Винаги сте ме бранил, както бранехте лейди майка ми, когато дойдохте с нея от Велики Норвос, за да сте нейният щит в чужда земя. Имам нужда от вас. Трябва ми помощта ви. Изобщо не мислех…

— Какво сте мислели не е важно, малка принцесо — отвърна Арео Хота. — Само какво направихте. — Лицето му беше каменно. — Съжалявам. Принцът заповядва, за се подчинявам.

Ариан очакваше, че ще я заведат пред престола на баща й под купола от оловно стъкло в Кулата на слънцето. Но Хота я отведе в Кулата на копието и я предаде на Рикасо и сир Манфри Мартел, кастелана.

— Принцесо — каза Рикасо, — ще простите на слепия старец, че не може да се качи с вас. Тези крака са негодни за толкова много стъпала. Приготвена ви е стая. Сир Манфри ще ви придружи дотам, за да изчакате благоволението на принца.

— Неблаговолението на принца искаш да кажеш. Приятелите ми също ли ще бъдат затворени там? — Ариан бе отделена от Гарин, Дрей и другите, а Хота бе отказал да й съобщи какво ще направят с тях. „Това принцът го решава“ — само това можа да каже капитанът по въпроса. Сир Манфри се оказа малко по-разговорлив.

— Отведени са в Дъсчения град и ще ги закарат с кораб на Гастон Грей, докато принц Доран реши съдбата им.

Гастон Грей беше порутен стар замък, кацнал върху скала в Морето на Дорн, мрачен и страховит затвор, където пращаха най-злите престъпници, за да гният и мрат.

— Баща ми да ги убие ли е решил? — Ариан не можеше да повярва. — Всичко, което направиха те, бе от обич към мен. Ако на баща ми му трябва кръв, трябва да е моята.

— Както кажете, принцесо.

— Искам да говоря с него.

— И той така мисли.

Сир Манфри я хвана за ръка и я поведе по стъпалата, нагоре и нагоре, и нагоре, докато не им свърши дъхът. Кулата на копието се издигаше на сто и петдесет стъпки, а килиите й бяха близо до върха. Ариан поглеждаше към тях, докато ги подминаваха, и се чудеше дали някоя от Пясъчните змии не е заключена точно тук.

Когато затвориха и залостиха нейната врата, огледа новия си дом. Килията й беше голяма и проветрива, не липсваха и удобства. По пода имаше мирски килими, имаше червено вино и книги. В единия ъгъл бе поставена изящна масичка с табло за кивас, с фигури, изваяни от слонова кост и оникс, макар да нямаше с кого да играе, дори да беше склонна. Имаше пухена постеля и нужник с мраморна седалка, с кош, пълен с дъхави билки, да убиват миризмата. Толкова отвисоко гледките бяха великолепни. Един прозорец гледаше на изток, тъй че можеше да види изгрева на слънцето. Другият й позволяваше да гледа към Кулата на слънцето, Криволичещите стени и Тройната порта зад тях.

Огледът й отне по-малко време, отколкото за връзване на сандали, но поне й помогна да задържи сълзите си. Наведе се над легена и уми ръцете и лицето си, но колкото и да търкаше, не можеше да очисти скръбта. „Арис — помисли си, — моят бял рицар“. Сълзи изпълниха очите й и тя изведнъж се разплака, цялото й тяло се разтърси от хлипове. Спомни си как тежката брадва на Хота посече през плътта и костите му, как главата му отхвърча във въздуха. „Защо го направи? Защо захвърли живота си? Не ти казах да го правиш, не го исках, исках само… исках… исках…“

Плака, докато заспа… Дори в сънищата си не намери мир. Сънува, че Арис Оукхарт я гали, усмихва й се, казва й колко я обича… но през цялото време беше набучен със стрели и раните му сълзяха, правеха бялото червено. Част от нея съзнаваше, че това е кошмар, още докато го сънуваше. „На заранта всичко ще изчезне“, казваше си принцесата, но когато дойде заранта, пак си беше в килията, сир Арис пак си беше мъртъв, а Мирцела… „Изобщо не исках това. Не исках момичето да пострада. Исках само тя да бъде кралица. Ако не ме бяха предали…“

„Някой е казал“ — беше рекъл Хота.

Споменът за това още я гневеше. Ариан се вкопчи в него, подхранваше пламъка в сърцето си. Гневът бе по-добър от сълзите, по-добър от вината. Някой бе казал — някой, комуто се беше доверила. Арис Оукхарт беше загинал заради това, убит беше колкото от брадвата на капитана, толкова и от шепота на предателя. Кръвта, потекла по лицето на Мирцела, това също бе дело на изменника. Някой бе казал, някой, когото бе обичала. Тази рана бе най-жестоката от всички.

Намери до постелята си сандък от кедър със свои дрехи, тъй че смъкна оцапаното от пътя облекло, в което беше спала, и си облече най-предизвикателната рокля, тънки коприни, които покриваха всичко, без нищо да скриват. Принц Доран можеше да се държи с нея като с дете, но тя нямаше да се облече като дете. Знаеше, че такова облекло ще смути баща й, когато дойдеше да я укори за бягството с Мирцела. Разчиташе на това. „Ако трябва да пълзя и да плача, нека и той да се почувства неловко“.

Очакваше го през деня, но когато вратата най-сетне се отвори, се оказаха само слугите с обяда й.

— Кога ще видя баща си? — попита ги, но те не отговориха.

Ярешкото беше опечено с лимон и мед. С него имаше лозови сармички, пълнени със стафиди, лук, гъби и люти драконови чушлета. — Не съм гладна — каза Ариан. — Приятелите й щяха да ядат корабни сухари и солено говеждо на път за Гастон Грей. — Отнесете го това и ми доведете принц Доран. — Но те оставиха храната, а баща й не дойде. След малко гладът надви решимостта й, тъй че тя седна и яде.

Щом храната свърши, нямаше повече какво да прави. Покрачи из кулата — веднъж, два пъти, три, три пъти по три. Седна до масичката с киваса и разсеяно премести един слон. Сви се на пейката до прозореца и се опита да почете, но думите се замъглиха и тя усети, че плаче отново. „Арис, милият ми, моят бял рицар, защо го направи? Трябваше да се предадеш. Опитах се да ти го кажа, но думите заседнаха в гърлото ми. Моят галантен глупчо, изобщо не исках да загинеш, нито Мирцела… о, богове милостиви, това малко момиченце…“

Накрая се пъхна отново в постелята си. Светът бе помръкнал и нищо не й оставаше, освен да спи. „Някой е казал — помисли. — Някой е казал“. Гарин, Дрей и Силва Пъстрата й бяха приятели от детинство, скъпи колкото братовчедка й Тиен. Не можеше да повярва, че ще донасят за нея… но така оставаше само Тъмна звезда, а ако той беше предателят, защо бе обърнал меча си към горката Мирцела? „Искаше да я убие вместо да я короняса, каза го в Шандистоун. Каза, че така ще получа войната, която желая“. Но изглеждаше нелогично Дейн да е предателят. Ако сир Джеролд беше червеят в ябълката, защо ще се нахвърли с меча си върху Мирцела?

„Някой е казал“. Можеше ли да е бил сир Арис? Дали гузната съвест на белия рицар не бе надвила страстта му? Дали не беше обичал Мирцела повече от нея и не бе предал новата си принцеса, за да изкупи измяната си към старата? Дали не беше толкова посрамен от деянието си, че бе предпочел да се лиши от живота си при Зелена кръв, вместо да живее с безчестието си?

„Някой е казал“. Когато баща й дойдеше да я види, щеше да разбере кой. Но принц Доран не дойде на следващия ден. Нито на последващия. Принцесата бе оставена сама, да крачи и да плаче, и да лекува раните си. През часовете с дневна светлина се опитваше понякога да почете, но книгите, които й бяха дали, бяха ужасно скучни: тежки и досадни древни истории и географии, анотирани карти, сух като прах трактат за законите на Дорн, „Седемлъчата звезда“ и „Жития на Върховните септони“, грамаден том за драконите, който незнайно защо ги правеше по-безинтересни и от тритони. Ариан бе готова да даде много и много за някое копие на „Десет хиляди кораба“ или „Любовниците на кралица Нимерия“, каквото и да е, стига да запълни мислите й и да й позволи да избяга от кулата за час-два, но такива забавни неща й бяха отказани.

От мястото си до прозореца виждаше огромния купол от злато и цветно стъкло под себе си, там в достолепната си зала седеше баща й. „Скоро ще ме повика“, казваше си.

Не допускаха никакви посетители при нея освен слугите: Борс с четинестата брада, високия Тимот, безукорен и пропит с достойнство, сестрите Мора и Мелей, хубавата малка Цедра, старата Беландра, някогашната лична слугиня на майка й. Носеха й храна, сменяха чаршафите й и опразваха нощното ведро под нужника й, но никой не й проговаряше. Поискаше ли още вино, Тимот й донасяше. Поискаше ли някоя любима храна, фурми или маслини, или чушки, пълнени със сирене, трябваше само да каже на Беландра. Мора и Мелей отнасяха мръсните й дрехи и ги носеха чисти и огладени. На всеки втори ден донасяха корито, а свенливата малка Цедра насапунисваше гърба й и й помагаше да среши косата си.

Но никой от тях нямаше дума за нея, нито дръзваха да й кажат какво става по света извън килията й от пясъчник.

— Тъмна звезда пленен ли е? — попита тя един ден Борс. — Още ли го издирват? — Той само й обърна гръб и излезе. — Оглушал ли си? — сопна му се Ариан. — Върни се и ми отговори. Заповядвам. — Единственият му отговор бе звукът на затварящата се врата.

— Тимот — опита тя на другия ден, — какво стана с принцеса Мирцела? Изобщо не исках да пострада. — За последен път беше видяла принцесата на път обратно за Слънчево копие. Твърде изнемощяла, за да седи на кон, Мирцела беше пътувала на носилка, главата й бе увита с копринени превръзки, където Тъмна звезда я беше ударил, а зелените й очи бяха лъснали от треска. — Кажи ми, че не е умряла, моля те. Какво ще навреди, ако знам това? Кажи ми как е тя? — Тимот не каза.

— Беландра — заяви Ариан след няколко дни, — ако си обичала някога лейди майка ми, съжали горката й дъщеря и ми кажи кога смята баща ми да дойде да ме види. Моля те. Моля те. — Но Беландра също сякаш си беше загубила езика.

„Това ли е представата на баща ми за изтезание? Не железата или дибата, а просто мълчание?“ Толкова подхождаше на Доран Мартел, че се засмя. „Смята се за хитър, а просто е слаб“. Реши да се наслади на тишината, да използва времето, за да се изцери и да се укрепи за онова, което трябваше да последва.

Знаеше, че няма смисъл непрекъснато да размишлява за сир Арис. Вместо това си наложи да мисли за Пясъчните змии и особено за Тиен. Ариан обичаше всичките си незаконородени братовчедки, от сприхавата и буйна Обара до малката Лореца, най-младата, само на шест години. Но Тиен винаги беше обичала най-много — милата й сестра, която така и не беше имала. С братята си принцесата така и не беше станала близка. Куентин бе заминал за Ирънууд, а Тристейн беше много малък. Не, винаги бяха тя и Тиен, с Гарин, Дрей и Силва Пъстрата. Ним понякога се включваше в забавленията им, а Сарела вечно се пъхаше там, където не й е мястото, но общо взето бяха компания от петима. Пляскаха в езерцата и фонтаните на Водните градини и яздеха на бой, кацнали на голите си гърбове. Двете с Тиен се бяха научили да четат заедно, научиха се да танцуват заедно. Когато бяха на десет, Ариан открадна вино и двете заедно се напиха. Деляха си храна, легла и накити. И първия мъж щяха да си споделят, но Дрей беше твърде възбуден и бликна на пръстите на Тиен в мига, в който му го извади от бричовете. „Ръцете й са опасни“. Споменът я накара да се усмихне. Колкото повече мислеше за братовчедките си, толкова повече й липсваха. „Доколкото знам, може сега да са точно под мен“. Тази нощ Ариан се опита да почука по пода с петата на сандала си. След като никой не отвърна, се надвеси през прозореца и погледна надолу. Успя да зърне други прозорци, по-малки от нейния, някои не повече от амбразура. Извика:

— Тиен! Тиен, къде си? Обара, Ним? Чувате ли ме? Елария? Която и да е? Тиен?

Прекара половината нощ на прозореца, вика, докато не пресипна, но никой не й извика в отговор. Това я изплаши неописуемо. Ако Пясъчните змии бяха затворени в Кулата на копието, със сигурност щяха да чуят виковете й. Защо не й отговаряха? „Ако баща ми им е посегнал, никога няма да му го простя“, каза си.

След две седмици търпението й вече бе изтъняло до скъсване.

— Ще говоря веднага с баща си — заяви тя на Борс с най-властния си тон. — Ще ме заведеш при него. — Не я заведе при него.

— Готова съм да видя принца — каза на Тимот, но той й обърна гръб, все едно че не я чу.

На другата сутрин Ариан чакаше до вратата и когато тя се отвори, изхвърча навън покрай Беландра, като отпрати блюдото с подлютените яйца да се пръсне в стената, но стражите я хванаха, преди да измине и три разтега. Тях също ги познаваше, но останаха глухи за заканите й. Довлякоха я обратно в килията, въпреки че риташе и се дърпаше.

Ариан реши, че трябва да действа с повече хитрина. Голямата й надежда беше Цедра — момичето беше младо, наивно и лековерно. Принцесата помнеше, че Гарин веднъж се похвали, че е лягал с нея. Следващия път, докато се къпеше и Цедра сапунисваше раменете й, й заговори за какво ли не.

— Зная, че са ти заповядали да не ми говориш — каза й, — но никой не ми е казал аз да не ти говоря. — Заговори за дневната жега, какво са й донесли снощи за вечеря и колко бавна и скована става напоследък горката Беландра. Принц Оберин беше въоръжил всяка от своите дъщери, за да не са никога беззащитни, но Ариан Мартел не разполагаше с друго оръжие освен с хитрината си. Затова се усмихваше и я омайваше, и нищо не искаше в замяна от Цедра, нито дума, нито кимване.

На другия ден на вечеря отново забъбри на момичето, докато я обслужваше. Този път бегло спомена за Гарин. Цедра я погледна свенливо и дори разля виното, докато наливаше. „Така е било значи, нали?“, помисли Ариан.

На следващата баня заговори за затворените си приятели, особено за Гарин.

— За него най-много се боя — сподели тя. — Сираците са със свободен дух, обичат да скитат на воля. Гарин има нужда от слънчева светлина и свеж въздух. Ако го заключат в някоя влажна каменна килия, как ще оцелее? И година няма да издържи в Гастон Грей. — Цедра не отвърна, когато Ариан излезе от водата, но стискаше гъбата толкова силно, че сапунът капеше по мирския килим.

Все пак минаха още четири дни и две къпания, докато спечели момичето.

— Моля ви — най-сетне прошепна Цедра, след като Ариан с най-страшни подробности описа как Гарин се хвърля от прозореца на килията си, за да вкуси за сетен път свободата, преди да умре. — Трябва да му помогнете. Моля ви, не позволявайте да умре.

— Нищичко не мога да направя, докато съм заключена тук — прошепна й тя в отговор. — Баща ми не иска да ме види. Ти си единствената, която може да спаси Гарин. Обичаш ли го?

— Да — прошепна Цедра. — Но как мога да му помогна?

— Можеш да пратиш тайно едно мое писмо — каза принцесата. — Ще го направиш ли? Ще поемеш ли риска… заради Гарин?

Очите на Цедра се разшириха. Тя кимна.

„Имам си гарван“, помисли тържествуващо Ариан, „Но до кого да я пратя?“ Единственият от заговорниците й, избягал от мрежата на баща й, беше Тъмната звезда. Но сир Джеролд като нищо можеше вече да е пленен, ако не, то със сигурност беше избягал от Дорн. Следващата й мисъл бе за майката ня Гарин и сираците на Зелената кръв. „Не, те не. Трябва да е някой наистина силен, някой незамесен в нашия заговор, но който би могъл да има причина да ни съчувства“. Помисли дали да се обърне към майка си, но лейди Меларио беше далече в Норвос. Освен това принц Доран от много години не слушаше лейди съпругата си. „Тя също не. Трябва ми лорд, някой достатъчно влиятелен, за да принуди баща ми да ме освободи“.

Най-властният от дорнските лордове беше Андърс Ирънууд, Царствената кръв, владетелят на Ирънууд и Пазител на Каменния път, но Ариан не беше толкова глупава да търси помощ от човека, който бе осиновил брат й Куентин. „Не“. Братът на Дрей сир Дезиел Далт веднъж се беше домогвал за ръката й, но беше твърде предан, за да тръгне срещу своя принц. Освен това, макар Рицарят на Лимоновия лес да можеше да застраши някой дребен лорд, не разполагаше с достатъчно сила да склони принца на Дорн. „Не“. Същото беше в сила и за бащата на Силва Пъстрата. „Не“. Накрая реши, че може истински да се осланя само на двама: Хармън Ълър, лорда на Хелхолт, и Франклин Фаулър, лорда на Небесен простор и Пазител на Принцовия проход.

„Половината Ълър са наполовина луди — гласеше поговорката, — а другата половина са още по-зле“. Елария Пясък беше незаконна дъщеря на лорд Хармън. С малките й беше затворена заедно с останалите Пясъчни змии. Това трябваше да предизвика гнева на лорд Хармън, а Ълърите бяха опасни, щом се разгневят. „Твърде опасни може би“. Принцесата не искаше да изложи на опасност живота на още хора.

Лорд Фаулър навярно бе по-безопасен избор. Наричаха го Стария ястреб. Така и не се беше помирил с Андърс Ирънууд; между двата дома имаше пролята лоша кръв, още отпреди хиляда години, още когато Фаулър бяха избрали Мартел пред Ирънууд, по време на Войната на Нимерия. Фаулърите бяха приятели и на лейди Ним, но колко щеше да натежи това пред Стария ястреб?

Дни наред Ариан се колеба, докато съчини тайното си писмо.

„Дайте сто сребърни елена на човека, който ви донесе това“, започна тя. Това трябваше да гарантира, че писмото й ще се предаде. Описа къде е и го помоли да я избави. „Който ме освободи от тази килия, няма да бъде забравен, когато се омъжа“. Това би трябвало да доведе героите на бегом. Освен ако принц Доран не я беше осъдил на смърт, тя си оставаше законна наследница на Слънчево копие; мъжът, който се оженеше за нея, един ден щеше да управлява Дорн редом до нея. Ариан можеше само да се моли избавителят й да се окаже по-млад от сивобрадците, за които баща й бе предлагал да я жени през годините.

— Искам съпруг със зъби — беше му казала, когато отхвърли последния.

Не посмя да помоли за пергамент от страх да не събуди подозрения у пленителите си, затова написа писмото отдолу на страница, откъсната от „Седемлъчата звезда“, и го пъхна в ръката на Цедра на следващия ден за баня.

— Има едно място до Тройната порта, където тръгват продоволствените кервани, преди да прекосят големия пясък — каза й Ариан. — Намери някой пътник за Принцов проход и му обещай сто сребърни елена, ако го връчи на лорд Фаулър.

— Добре. — Цедра скри писмото в корсажа си. — Ще намеря някого преди изгрев слънце, принцесо.

Но на заранта момичето не се върна. Нито на другия ден. Когато дойде ред за банята на Ариан, коритото й го напълниха Мора и Мелей и останаха да измият гърба й и да вчешат косата й.

— Цедра да не се е разболяла? — попита ги принцесата, но никоя не отговори. „Хванали са я“. Не можеше да помисли нищо друго.

През нощта почти не спа от страх какво ли предстои.

Когато на другата заран Тимот й донесе закуската, Ариан помоли да се види с Рикасо вместо с баща си. Явно не можеше да принуди принц Доран да се срещне с нея, но един сенешал едва ли щеше да пренебрегне призив от законната наследница на Слънчево копие.

Пренебрегна го.

— Предаде ли на Рикасо каквото ти казах? — попита тя следващия път, когато видя Тимот. — Каза ли му, че имам нужда от него? — Когато отказа да й отговори, Ариан сграбчи гарафата с червено вино и я изля на главата му. Слугата си излезе мокър и с лице, сгърчено в маска на наранено достойнство. „Баща ми е решил да ме остави да изгния тук — реши принцесата. — Или крои планове да ме омъжи за някой от неговите отвратителни стари глупаци и смята да ме държи заключена до брачната ми нощ“.

Ариан Мартел беше отраснала с очакването, че един ден ще бъде омъжена за някой от големите лордове по избор на баща й. Затова бяха принцесите, беше си мислила… макар че, честно казано, чичо й Оберин имаше различен възглед по въпроса.

— Ако искате да се жените, женете си — казваше Червената пепелянка на дъщерите си. — Ако не, взимайте си удоволствието, където го намерите. Без друго е толкова малко на този свят. Но избирайте добре. Ако ви оседлае някой тъпак или грубиян, не търсете мен да ви отървавам от него. Дал съм ви инструментите да го направите сами.

Свободата, която бе позволил принц Оберин на незаконните си дъщери, така и не бе споделена от законната наследничка на принц Доран. Ариан трябваше да се омъжи; беше приела това. Дрей я беше пожелал, знаеше го; също и брат му Дезиел, Рицарят на Лимоновия лес. Демън Пясък бе стигнал дотам да поиска ръката й. Демън обаче беше незаконороден, а принц Доран не мислеше да я жени за дорнец.

Ариан и това беше приела. Една година братът на крал Робърт им бе дошъл на гости и тя направи всичко, за да го съблазни, но беше още непохватно момиче и лорд Ренли като че ли по-скоро го досмеша, отколкото се възпламени от ухажванията й. По-късно, когато Хостър Тъли я покани да отиде в Речен пад и да се запознае с наследника му, тя запали свещи на Девата от благодарност, но принц Доран отклони поканата. Принцесата бе готова дори да обсъди Уилас Тирел, колкото и да беше сакат, но баща й отказа да я прати в Речен пад да се срещне с него. Опита се да иде въпреки него, с помощта на Тирел… но принц Оберин ги хвана във Вайт и ги върна. Същата година принц Доран се опита да я сгоди за Бен Бийсбъри, дребно лордче на осемдесет години и сляп, колкото и беззъб.

Бийсбъри умря след две години. Това й даде някаква утеха — не можеха да я принудят да се омъжи за него, след като е мъртъв. А лордът на Брода отново се беше оженил, тъй че и от негова страна беше в безопасност. „Елдън Естермонт обаче още е жив и неженен. Лорд Росби и лорд Грандисон също“. Грандисон го наричаха Сивата брада, но още когато я запознаха с него, брадата му беше станала снежнобяла. На пира в негова чест беше заспал между рибеното блюдо и месото. Дрей бе подхвърлил, че е съвсем подобаващо, тъй като гербът му е спящ лъв. Гарин я предизвика да види дали ще може да върже брадата му на възел, без да го събуди, но Ариан се въздържа. Грандисон изглеждаше приятен човек, не толкова кисел като Естермонт и по-здрав от Росби. Но нямаше да се омъжи за него. „Дори Хота да застане зад мен с брадвата“.

Никой не дойде да се жени за нея на другия ден, нито на по-другия. Нито Цедра се върна. Ариан се опита да спечели Мора и Мелей по същия начин, но нищо не се получи. Ако можеше да остане насаме с една от двете, сигурно щеше да има някаква надежда, но заедно двете сестри бяха като стена. Принцесата вече бе готова да я горят с нажежено желязо или да изкара една вечер на дибата, Самотата щеше да я подлуди. „Заслужила съм брадвата на палача за това, което сторих, но той и това няма да ми даде. По-скоро ще ме остави да изгния затворена и ще забрави, че изобщо съм живяла“. Зачуди се дали майстер Калеот в този момент не пише прокламация, провъзгласяваща брат й Куентин за наследник на Дорн.

Дните идваха и си отиваха един след друг, толкова много, че Ариан изгуби представа от колко време е затворена. Все повече време прекарваше в леглото, докато не стигна до състояние, при което ставаше само за да използва нужника. Храните, които носеха слугите, изстиваха недокоснати. Ариан спеше и се будеше, и заспиваше отново, и все пак се чувстваше твърде уморена, за да стане. Молеше се на Майката за милост и на Воина за кураж, и заспиваше отново. Нови ястия заместваха старите, но и тях не ядеше. Веднъж, когато се почувства особено силна, отнесе храната до прозореца и я хвърли на двора, за да не я изкушава. Усилието я изтощи, тъй че след това се добра до леглото и спа половин ден.

После един ден я събуди груба ръка — разтърси я за рамото.

— Малка принцесо — заговори й глас, който познаваше от детинство. — Станете и се облечете. Принцът ви повика.

Над нея стоеше Арео Хота, старият й приятел и защитник. И й говореше. Ариан се усмихна сънено. Хубаво беше да вижда това обрулено, нашарено с белези лице и да чува дълбокия дрезгав глас.

— Какво направихте с Цедра?

— Принцът я прати във Водните градини — отвърна Хота. — Той ще ви каже. Първо трябва да се измиете и нахраните.

Сигурно бе заприличала на просякиня. Ариан се измъкна от постелята си, слаба като котенце.

— Накарай Мора и Мелей да приготвят баня — каза му — и кажи на Тимот да донесе храна. Нищо тежко. Малко студена супа, хляб и плодове.

— Слушам — отвърна Хота. Никога не бе чувала по-приятен глас.

Капитанът изчака отвън, докато принцесата се окъпа, среса косата си и похапна от сиренето и плодовете, които й бяха донесли. Отпи и малко вино да успокои стомаха й. „Уплашена съм — осъзна, — за първи път в живота ми, страх ме е от баща ми“. Това я разсмя, докато виното не пръсна от носа й. Като дойде време да се облече, избра скромна ленена рокля с цвета на слонова кост, с лозници и тъмночервени гроздове, извезани по ръкавите и корсажа. Накити не си сложи. „Трябва да съм целомъдрена, покорна и смирена. Трябва да се хвърля в краката му и да помоля за прошка, иначе може би никога вече няма да чуя човешки глас“.

Когато се приготви, вече се свечеряваше. Ариан бе помислила, че Хота ще я придружи до Кулата на слънцето, за да чуе присъдата на баща си. Но той я отведе в дневната на принца. Доран Мартел седеше зад масата за кивас, подутите му крака бяха положени на ниско столче с възглавници. Играеше си със слонова фигурка от оникс — въртеше я в червените си подпухнали пръсти. Изглеждаше по-зле отвсякога. Лицето му беше бледо и подпухнало, ставите — толкова възпалени, че я заболяваше само като ги погледнеше. Като го видя така, сърцето й се сви от обич и жал към него… но някак не можа да се насили да коленичи и да помоли за прошка. Вместо това промълви:

— Татко.

Той вдигна глава да я погледне, тъмните му очи бяха замъглени от болка. „Подаграта ли е? — зачуди се Ариан. — Или аз?“

— Странен и хитър народ са тези волантинци — измърмори той и остави фигурката. — Веднъж видях Волантис, на път за Норвос, където се запознах с Меларио. Камбаните звъняха и мечките танцуваха по стъпалата. Арео сигурно помни този ден.

— Помня — отвърна с дълбокия си глас Арео Хота. — Мечките танцуваха и камбаните звъняха, а принцът бе облечен в червено, в злато и оранж. Милейди ме попита какво е онова, дето блести така ярко.

Принц Доран се усмихна уморено.

— Оставете ни, капитане.

Хота удари по пода с дръжката на дългата брадва, обърна се и излезе.

— Казах им да поставят маса за кивас в покоите ти — рече баща й, щом двамата останаха сами.

— С кого се очакваше да играя?

„Защо ми говори за игра? Нима подаграта му е отнела ума?“

— Със себе си. Понякога е най-добре да изучиш една игра, преди да се опиташ да я играеш. Колко добре познаваш играта, Ариан?

— Достатъчно добре, за да я играя.

— Но не и да печелиш. Брат ми обичаше боя заради самия бой, но аз играя само такива игри, които мога да спечеля. Кивас не е за мен. — Взря се продължително в лицето й, преди да добави: — Защо? Това ми кажи, Ариан. Кажи ми защо.

— Заради честта на нашия дом. — Гласът на баща й я ядоса. Звучеше толкова тъжно, така уморено, немощно. „Ти си принц! — искаше й се да му изкрещи. — Трябва да си гневен!“ — Твоята кротост позори цял Дорн, татко. Брат ти отиде в Кралски чертог вместо теб и те го убиха!

— Мислиш ли, че не знам това? Оберин е с мен всеки път щом затворя очи.

— И ти казва да ги отвориш, несъмнено. — Тя седна от другата страна на киваса срещу баща си.

— Не съм ти дал разрешение да сядаш.

— Тогава повикай Хота и ме набий за нахалството ми. Ти си принцът на Дорн. Можеш да го направиш. — Докосна с пръст една от фигурите на киваса, тежкия кон. — Хванахте ли сир Джеролд?

Той поклати глава.

— Де да бяхме. Беше глупаво, че го замеси в това. Тъмна звезда е най-опасният мъж в Дорн. Двамата с него ни нанесохте голяма вреда, на всички.

Ариан едва се осмели да попита:

— Мирцела. Тя…

— … дали е мъртва? Не, макар че Тъмна звезда направи каквото можа. Всички са гледали твоя бял рицар, тъй че никой не е сигурен какво точно е станало, но изглежда, че конят й се е дръпнал от неговия в последния миг, иначе е щял да й отсече главата. Но само е разпрал едната й буза до костта и е отрязал дясното й ухо. Майстер Калеот успя да спаси живота й, но никакъв мехлем или отвара няма да може да възстанови лицето й. Тя беше моя повереница, Ариан. Сгодена за твоя брат и под моя закрила. Ти ни обезчести всички.

— Изобщо не исках да пострада — настоя Ариан. — Ако Хота не се беше намесил…

— … щеше да короноваш Мирцела за кралица, да вдигне бунт срещу брат си. Вместо едно ухо щеше да загуби живота си.

— Само ако бяхме загубили.

— Ако? Думата е кога. Дорн е най-слабо заселеното от Седемте кралства. Младият дракон е благоволил да изкара нашите войски по-големи, докато си е писал онази негова книга, за да изглежда завоеванието му още по-бляскаво, благоволил е да ни покаже как поливаме семето, което е посадил, и да накара враговете ни да си мислят, че сме по-силни, отколкото сме, но една принцеса трябва да знае истината. Храбростта е нищожен заместител на броя. Дорн не може да се надява да спечели война срещу Железния трон, не и сам. Но ти може би ни донесе точно това. Горда ли си? — Принцът не й остави време да отвърне. — Какво да правя сега с теб, Ариан?

„Прости ми“, искаше й се да отвърне, но думите му я раниха много дълбоко.

— Ами направи каквото си правил винаги. Нищо.

— Караш човек да му е трудно да преглътне гнева си.

— А ти престани да преглъщаш, за да не се задавиш. — Принцът не отвърна. — Кажи как научи за плановете ми.

— Аз съм принцът на Дорн. Много хора търсят благоволението ми.

„Някой е казал“.

— Знаел си и въпреки това си ни позволил да избягаме с Мирцела. Защо?

— Това беше грешката ми и се оказа тежка. Ти си моя дъщеря, Ариан. Момиченцето, което тичаше при мен, щом си ожули коляното. Трудно ми беше да повярвам, че ще заговорничиш срещу мен. Трябваше да науча истината.

— Вече я научи. Искам да знам кой е уведомил за мен.

— И аз щях да го искам на твое място.

— Ще ми кажеш ли?

— Не ми хрумва причина, заради която да го правя.

— Смяташ, че не мога сама да открия истината?

— Заповядай, можеш да опиташ. Дотогава ще трябва да не им се доверяваш на всички… а малко недоверие е нещо добро за една принцеса. — Принц Доран въздъхна. — Разочароваш ме, Ариан.

— Казал гарванът на враната. Ти ме разочароваш от години, татко. — Не беше мислила да е толкова груба с него, но думите се изсипаха сами. „Ето, вече го казах“.

— Знам. Твърде търпелив съм, слаб и предпазлив, твърде снизходителен към враговете ни. Точно сега обаче ми се струва, че малко от тази снизходителност ти е нужна. Би трябвало да ме молиш за прошка, вместо да се стремиш да ме предизвикваш повече.

— Моля за снизходителност само към приятелите ми.

— Колко благородно от твоя страна.

— Това, което направиха, го направиха от обич към мен. Не заслужават да умрат в Гастон Грей.

— В случая съм съгласен с теб. Освен Тъмната звезда твоите съзаклятници не бяха нещо повече от глупави деца. Все пак това не беше безвредна игра на кивас. Ти и приятелите ти си играхте на измяна. Можех да им взема главите.

— Можеше, но не си го направил. Дейн, Далт, Сантагар… не, ти не би посмял да превърнеш такива домове във врагове.

— Смея повече, отколкото можеш да си въобразиш… но нека това да го оставим засега. Сир Андрей бе изпратен в Норвос да служи три години на лейди майка ти. Гарин ще прекара следващите си две години в Тирош. От събратята му сираци получих пари и заложници. Лейди Силва не получи наказание от мен, но е на възраст за женене. Баща й я изпрати с кораб в Зелен камък, за да се венчае за лорд Естермонт. Колкото до Арис Оукхарт, той сам избра съдбата си и я посрещна храбро. Рицар на Кралската гвардия… какво му направи все пак?

— Чуках се с него, татко. Ти ми заповяда да забавлявам знатните ни гости, доколкото помня.

Той се изчерви.

— Само това ли беше необходимо?

— Казах му, че щом Мирцела стане кралица, ще ни даде позволение да се оженим. Искаше ме за своя жена.

— Сигурен съм, че си направила всичко, за да го спреш да посрами клетвите си.

Този път тя се изчерви. Съблазняването на сир Арис й беше отнело половин година. Макар да твърдеше, че е познавал други жени, преди да облече бялото, изобщо нямаше да го разбере от поведението му. Ласките му бяха непохватни, целувките — нервни, а първия път, когато легнаха, изхвърли семето си върху бедрото й и тя трябваше да го поведе в себе си с ръка. Нещо по-лошо, умираше от срам. Ако беше взимала по златен дракон всеки път, когато й прошепваше „не бива да го правим“, щеше да е по-богата от всеки Ланистър. „Дали нападна Арео Хота с надеждата, че ще ме спаси? — зачуди се Ариан. — Или го направи, за да се отърве от мен, да измие безчестието с кръвта на живота си?“

— Той ме обичаше — чу собствения си глас. — Умря заради мене.

— Ако е така, сигурно е само един от многото. Ти и братовчедките ти искате война. Може би желанието ви ще се сбъдне. В момента към Слънчево копие се тътри друг рицар на Кралската гвардия. Сир Бейлон Суан ми носи главата на Планината. Знаменосците ми го задържат, за да ми спечелят време. Уил го забавиха с лов със соколи цели осем дни на Костения път, а лорд Ирънууд го угощаваше две седмици, когато слезе от планините. В момента е в Тор, където лейди Джордейн е уредила игри в негова чест. Стигне ли Призрачен хълм, ще намери там лейди Толанд, решена да надмине себе си. Рано или късно обаче сир Бейлон ще пристигне в Слънчево копие, а щом дойде, ще очаква да види принцеса Мирцела… и сир Арис, своя Заклет брат. Какво ще му кажем, Ариан? Да му кажа, че Оукхарт е загинал при ловна злополука или е паднал по хлъзгави стъпала? Или може би че е отишъл да поплува във Водните градини, подхлъзнал се е върху мрамора, ударил си е главата и се е удавил?

— Не — отвърна Ариан. — Кажи, че е загинал, бранейки своята малка принцеса. Кажи на сир Бейлон, че Тъмната звезда се е опитал да я убие и сир Арис е застанал между двамата и е спасил живота й. — Така трябваше да загиват белите рицари на Кралската гвардия, отдавайки живота си за онези, които са се заклели да бранят. — Сир Бейлон може да прояви подозрителност като теб, когато Ланистърите убиха сестра ти и децата й, но няма да има доказателство…

— … докато не поговори с Мирцела. Или това храбро дете също трябва да претърпи злополука? Ако е така, ще означава война. Никаква лъжа няма да спаси Дорн от гнева на кралицата, ако дъщеря й е загинала, докато е била под моя закрила.

„Трябвам му — осъзна Ариан. — Затова ме повика“.

— Мога да подуча Мирцела какво да каже, но защо да го правя?

Лицето на баща й се сгърчи от гняв.

— Предупреждавам те, Ариан, търпението ми се изчерпа.

— С мен? — „Напълно в стила му“. — Спрямо лорд Тивин и Ланистърите винаги си проявявал сдържаността на Белор Блажения, но за собствената си кръв — никога.

— Бъркаш търпението със сдържаността. Работил съм за падането на Тивин Ланистър от деня, в който ми казаха за Елия и децата й. Надеждата ми бе да го лиша от всичко, което му е най-скъпо, преди да го убия, но явно неговият син джудже ме лиши от това удоволствие. Намирам известна малка утеха в това, че е умрял с жестока смърт от ръцете на чудовището, което сам е създал. Но все едно. Лорд Тивин вие някъде долу в ада… където още хиляди скоро ще завият с него, ако твоята глупост доведе до война. — Баща й направи гримаса, сякаш самата дума беше болезнена за него. — Това ли искаш?

Принцесата отказа да се остави да я сплашат.

— Искам братовчедките ми да бъдат освободени. Искам възмездие за чичо си. Искам своите права.

— Твоите права?

— Дорн.

— Дорн ще го имаш, след като умра. Толкова ли си нетърпелива да се отървеш от мен?

— Би трябвало да ти отвърна със същия въпрос, татко. Години наред вече се опитваш да се отървеш от мен.

— Не е вярно.

— Нима? Да попитаме ли брат ми?

— Тристейн?

— Куентин.

— Какво по-точно?

— Къде е той?

— С войската на лорд Ирънууд в Костения път.

— Лъжеш добре, татко, ще ти го призная. Дори не примигна. Куентин е заминал за Лис.

— Откъде си останала с това впечатление?

— Един приятел ми каза. — И тя можеше да си има тайни.

— Приятелят ти е излъгал. Имаш думата ми, брат ти не е заминал за Лис. Заклевам се в слънцето и копието и в Седмината.

Ариан не можеше да я излъжат така лесно.

— Значи е Мир? Или Тирош? Знам, че е някъде отвъд Тясното море, събира наемници, за да ми отнеме рожденото право.

Лицето на баща й помръкна.

— Недоверието не ти прави чест, Ариан. Куентин трябваше да е този, който да заговорничи срещу мен. Изпратих го далече още като дете, твърде малък, за да разбира нуждите на Дорн. Андърс Ирънууд беше за него повече баща, отколкото бях аз, но брат ти все пак си остана предан и послушен.

— Защо не? Ти винаги си бил по-предразположен към него. Прилича на теб, мисли като теб и си решен да му дадеш Дорн, не си прави труда да го отричаш. Прочетох писмото ти. — Думите още горяха като пламък в паметта й. — „Един ден ще седиш на моето място и ще управляваш цял Дорн“, това му написа. Кажи ми, татко, кога реши да ме лишиш от наследството? В деня, в който се роди Куентин, или в деня, в който се родих аз? Какво направих, за да ме намразиш толкова? — Ядоса се, усетила бликналите в очите й сълзи.

— Никога не съм те мразил. — Гласът на принц Доран бе изтънял и изпълнен със скръб. — Ариан, не разбираш.

— Отричаш ли, че си писал тези думи?

— Не. Беше когато Куентин замина в Ирънууд. Наистина смятах той да ме наследи, да. За тебе имах други планове.

— О, да. И то какви планове. Джилс Росби. Слепият Бен Бийсбъри. Грандисон Сивата брада. Те бяха плановете ти.

Не му остави възможност да отвърне.

— Зная, че дългът ми е да осигуря наследник за Дорн, никога не съм забравяла това. Щях да се венчая, но партиите, които ми водеше, бяха чисто оскърбление. С всеки един ти плюеше на мен. Ако изобщо бе изпитвал някаква обич към мен, защо ще ме предлагаш на Уолдър Фрей?

— Защото знаех, че ще го отхвърлиш. Трябваше да ме видят, че се опитвам да ти намеря съпруг, след като достигна определена възраст, иначе щеше да породи подозрения, но не смеех да ти доведа никой, когото би могла да приемеш. Ти беше обещана, Ариан.

„Обещана?“ Ариан го зяпна невярващо.

— Какво ми казваш? Поредната лъжа ли е това? Никога не си казвал…

— Договорът беше сключен тайно. Смятах да ти го кажа, когато пораснеш достатъчно… като навършиш пълнолетие, но…

— Аз съм на двадесет и три, от седем години пораснала жена.

— Знам. Ако те държах толкова дълго в неведение, то беше за да те опазя. Ариан, твоят характер… за теб една тайна беше само хубава приказка, която да изшепнеш на Гарин или Тиен нощем в леглото. Гарин клюкарства, както са способни само сираците, а Тиен нищо не крие от Обара и лейди Ним. А ако те научеха… Обара е твърде пристрастена към виното, а Ним е твърде близка с близнаците Фаулър. А на кого можеха да го доверят близнаците Фаулър? Не можех да поема риска!

Беше смутена, объркана. „Обещана. Била съм обещана“.

— Кой е той? За кого съм била сгодена през всички тези години?

— Все едно. Мъртъв е. Това я обърка още повече.

— Старците са толкова крехки. Счупен таз ли беше? Простуда? Подагра?

— Беше гърне разтопено злато. Принцовете грижливо съставяме плановете си, а боговете ги разбиват с безгрижно нехайство. — Принц Доран махна уморено с подутата си зачервена длан. — Дорн ще бъде твой. Имаш думата ми за това, стига думата ми все още да означава нещо за теб. Твоят брат Куентин трябва да извърви тежък път.

— Какъв път? — Ариан го изгледа недоверчиво. — Какво криеш? Седмината да ме пощадят дано, но до гуша ми е дошло от тайни. Кажи ми останалото, татко… или обяви Куентин за свой наследник, повикай Хота с брадвата му и нека да умра до братовчедките си.

— Наистина ли вярваш, че бих посегнал на децата на брат си? — Баща й направи гримаса. — Обара, Ним и Тиен не са лишени от нищо, освен от свободата си, а Елария и дъщерите й живеят щастливо, пазени във Водните градини. Дорея брули портокали от дръвчетата с малкия си боздуган, а Елия и Обела са станали ужаса на езерцата. — Принцът въздъхна. — Не беше толкова отдавна, когато и ти играеше в тези езерца. Често яздеше на раменете на едно по-голямо момиче… високо момиче с пухкава жълтеникава коса…

— Джейни Фаулър или сестра й Дженелин. — Ариан не си беше спомняла за това от години. — О, и Фрин, баща й беше ковач. Косата й беше кафява. Но любимецът ми беше Гарин. Когато яхнех Гарин, никой не можеше да ни надвие, дори Ним и онова зеленокосо тирошко момиче.

— Онова зеленокосо момиче беше дъщерята на Архонта. Теб трябваше да пратя на нейно място в Тирош. Трябваше да служиш на Архонта като виночерпка и тайно да се срещаш с годеника си, но майка ти ме заплаши да посегне на живота си, ако й отвлека още едно дете, и аз… не можех да й го причиня.

„Историята му става все по-странна“.

— Там ли е отишъл Куентин? В Тирош, за да ухажва зеленокосата дъщеря на Архонта?

Баща й вдигна една фигурка от киваса.

— Трябва да разбера как си научила, че Куентин е в странство. Брат ти замина с Клемент Ирънууд, майстер Кедри и трима от най-добрите млади рицари на лорд Лимонов лес на дълго и опасно пътуване, с несигурно посрещане в края. Трябва да ни донесе копнежа на сърцата ни.

Тя присви очи.

— И какъв е копнежът на сърцата ни?

— Възмездие. — Гласът му бе тих, сякаш се боеше, че някой може да го чуе. — Справедливост. — Принц Доран притисна ониксовия дракон в дланта й с подутите си от подаграта пръсти и прошепна: — Огън и кръв.