Пир за врани

Пролог

— Дракони. — Моландер вдигна от земята една спаружена ябълка и я запремята в шепи.

— Хвърли — прикани го Алерас Сфинкса, извади стрела от колчана си и я сложи на тетивата.

— Хубаво ще е да видя дракон. — Рууни беше най-малкият, набито момче, още цели две години му оставаха, докато стане мъж. — Много ще се радвам.

„А аз ще се радвам да спя в прегръдките на Роузи“, помисли Пейт. Помръдваше неспокойно на пейката. До утре Роузи като нищо можеше да е негова. „Ще я отведа далече от Староград, през Тясното море в някой от Свободните градове“. Там нямаше никакви майстери, нямаше кой да го вини.

Чуваше смеха на Ема — лееше се през затворения с кепенци прозорец над главата му, примесен с дълбокия глас на мъжа, когото забавляваше. Беше най-старата от курвите в „Перо и половница“, към четирийсет някъде, но все още хубава, с налята, стегната плът. Роузи бе дъщеря й, петнайсетгодишна, едва-що разцъфтяла. Ема беше обявила, че девствеността на Роузи струва един златен дракон. Пейт бе спестил девет златни елена и гърне медни звезди и петаци, сякаш щяха да му свършат някаква работа. По-голям шанс имаше да си измъти истински дракон, отколкото да събере достатъчно монети за един златен.

— Много късно сте се родили за дракони, момчета — каза Армен Послушника. Армен носеше на врата си каишка с нанизани брънки калай, тенеке и олово, и като повечето послушници май вярваше, че новаците имат репи вместо глави. — Последният дракон е умрял при царуването на крал Егон Трети.

— Последният във Вестерос — настоя Моландер.

— Хвърли ябълката де — прикани го отново Алерас. Приятен младеж беше Сфинкса. Всички слугини душа даваха за него. Даже Роузи понякога го докосваше по ръката, като му носеше вино, а Пейт само скърцаше със зъби и се правеше, че не вижда.

— Последният дракон във Вестерос е последният дракон — опъна се Армен. — Това е добре известно.

— Ябълката! — подвикна Алерас. — Освен ако не си решил да я ядеш.

— Цели!

Моландер повлече сакатото си стъпало, леко подскочи и запрати ябълката в мъглата, надвиснала над Медовината. Да не беше кракът му, щеше да е рицар като баща си с тези яки ръце и широки рамене. Ябълката полетя далече и бързо…

… но не толкова бързо: стрелата изсвистя след нея — дълга цял разкрач пръчка от златисто дърво с пурпурни пера. Пейт не я видя как улучи ябълката, но чу. Над реката отекна тихо пльокане, последвано от плясък.

Моландер подсвирна.

— Направо я пръсна.

„Роузи искам да пръсна аз“. Пейт бе омаян от лешниковите й очи и напъпващите гърди, а и от това как се усмихваше всеки път, щом го видеше. Беше омаян от трапчинките й. Понякога вървеше боса, като сервираше, да усеща тревата под ходилата си. Това също омайваше. Даже пръстите на краката й го омайваха. Дано да му позволеше някоя нощ да й разтрива стъпалата — беше измислил по една смешка за всяко пръстче и си представяше как чува кикота й.

Навярно щеше да е по-добре, ако останеше отсам Тясното море. Можеше да купи магаре с парите, които беше спестил, и двамата с Роузи щяха да се редуват да го яздят, докато се скитат из Вестерос. Еброуз можеше да смята, че не си заслужава среброто, но Пейт знаеше как да намести кост и да изцери треска с пиявици. Простите хорица щяха да са благодарни за помощта му. Ако успееше да се научи и да реже коса и да бръсне бради, и бръснар даже можеше да стане. „Това ще ми стигне — каза си той. — Само да имам Роузи“. Роузи беше всичко, което искаше от този свят.

Не винаги беше така. Беше си мечтал да е майстер в замък, на служба при някой щедър лорд, който да го уважи заради мъдростта му и да го дари с хубав бял кон от благодарност за службата му. Как само щеше да язди, ах, как благородно, и да се усмихва отгоре на простите хорица, като ги подминава по пътя…

Една нощ в гостилницата на „Перо и половница“, след втората половница от страшно силната ябълкова, Пейт се беше похвалил, че няма все да е новак.

— Прав си — подвикна Лео Ленивеца. — Ще си бивш новак — ще пасеш свине.

Докапчи половницата си. Огряната от факли тераса на „Перо и половница“ бе като остров светлина сред море от мъгла. Долу по реката далечният фар на Висока кула се носеше в нощния мокреж като мъглява оранжева луна.

„Алхимикът вече трябваше да е дошъл“. Дали всичко това не беше някаква лоша шега, или нещо му се беше случило на човека? Късметът често бе обръщал гръб на Пейт. Веднъж беше сметнал, че е късметлия, като го избраха да помага на стария архимайстер Уолгрейв с гарваните, без изобщо да му хрумне, че също така ще трябва да готви, да мете стаите и всяка сутрин да го облича. Всички разправяха, че Уолгрейв е забравил повече от занаята за гледането на гарвани, отколкото повечето майстери някога са знаели, затова Пейт смяташе, че една черна желязна брънка ще е най-малкото, на което може да се надява, докато не разбра, че Уолгрейв не може да му я даде. Старецът си оставаше архимайстер само от уважение. Всички знаеха, че е бил велик архимайстер, но сега халатът му най-често скриваше подмокрена долна риза, а преди половин година послушниците го бяха намерили да плаче в Библиотеката, понеже на може да си намери сам пътя до покоите. Така че зад желязната маска на мястото на Уолгрейв седна майстер Гормон, същият Гормон, който веднъж бе обвинил Пейт в кражба.

В ябълката до водата запя славей. Звукът беше сладък, благословен отдих след дрезгавите крясъци и непрестанния грак на гарваните, за които се беше грижил цял ден. Белите гарвани знаеха името му и си го мърмореха всеки път, щом го зърнеха: „Пейт, Пейт, Пейт“, и му идеше да се разкрещи. Големите бели птици бяха гордостта на архимайстер Уолгрейв. Искаше, като умре, да го изядат. Пейт подозираше, че искат да изядат и него.

Може би беше заради страшно силната ябълкова — не беше дошъл тук да пие, но Алерас черпеше да отпразнуват медната му брънка, а чувството за вина го правеше жаден — но славеевите трели му звучаха почти като злато за желязо, злато за желязо, злато за желязо. Което беше повече от странно, защото точно това бе казал непознатият в нощта, когато Роузи ги запозна.

— Кой си ти? — попита го Пейт, а онзи отвърна:

— Алхимик съм. Мога да превръщам желязо в злато.

А после монетата се озова в ръката му, заигра между пръстите, меко жълтото злато лъсна на светлината на свещта. На едната страна имаше триглав дракон, на другата — главата на някакъв мъртъв крал. „Злато за желязо — повтори си Пейт. — По-добре не можеш се оправи. Искаш ли я? Обичаш ли я?“

— Аз не съм крадец — каза на мъжа, който се бе нарекъл „алхимик“. — Новак съм в Цитаделата.

Алхимикът кимна и отвърна:

— Ако премислиш, ще се върна тук след три дни, с моя дракон. Трите дни бяха изтекли. Пейт дойде в „Перо и половница“, още несигурен какво точно иска да направи, но вместо алхимика завари Моландер, Армен и Сфинкса, с Рууни на опашката. Щеше да събуди подозрения, ако не седнеше с тях.

„Перо и половница“ не затваряше никога. От шестстотин години си стоеше на островчето в Медовината и вратите му винаги бяха отворени за гости. Макар високата дървена постройка да беше клюмнала на юг, както новаците понякога клюмваха още след първата половница, Пейт допускаше, че ханът ще продължи да си стои още шестстотин години, да продава вино, ейл и ябълкова на речни рибари и моряци, на ковачи и певци, на жреци и принцове, и на новаците и послушниците от Цитаделата.

— Староград не е светът — заяви Моландер високо. Беше рицарски син и пиян колкото можеше да е. Откакто му донесоха вестта за смъртта на баща му при Черна вода, се напиваше почти всяка нощ. Макар да бяха в Староград, далече от битките и на безопасно зад стените му, Войната на петимата крале ги беше засегнала всички… въпреки че архимайстер Бенедикт настояваше, че нямало никаква война на петима крале, след като Ренли Баратеон бил убит преди Бейлон Грейджой да го коронясат.

— Баща ми винаги твърдеше, че светът е по-голям от замъка и на най-великия владетел — продължи Моландер. — Драконите сигурно са най-малкото, което човек може да открие в Карт, в Асшаи и Юай Тай. Разказите на моряците…

— … са разкази на моряци — прекъсна го Армен. — Моряци, драги ми Моландер. Слез долу на кейовете и бас слагам, че ще намериш моряци, които ще ти разправят за русалки, с които са лягали, или как са изкарали цяла година в корема на риба.

— А откъде знаеш, че не са? — Моландер зарови с крака из тревата търсеше още ябълки. — Трябва сам да си бил в корема й, за да се кълнеш, че не са. Ако беше разказ на един, да, човек да се посмее, но когато четирима гребци от четири различни кораба ми разправят едно и също на четири различни езика…

— Историите не са едни и същи — настоя Армен. — Дракони в Асшаи, дракони в Карт, дракони в Мийрийн, дотракски дракони, дракони, които освобождават роби — всеки го разправя различно от предишния.

— Само в подробностите. — Моландер ставаше по-упорит, щом се напиеше, а и трезвен си беше твърдоглав. — Всички говорят за дракони и за красива млада кралица.

Единственият дракон, за който на Пейт му пукаше, беше от жълто злато. „На третия ден. Каза, че ще дойде“.

— Има една до крака ти — каза Алерас на Моландер. — А в колчана имам още две стрели.

— Да ти еба и колчана. — Моландер се наведе над падналия плод. — Червива е — измърмори сърдито, но я хвърли все пак. Стрелата улучи ябълката и я цепна точно на две. Едната половина падна на покрива на куличката, изтъркули се на стряхата, подскочи и тупна само на стъпка от Армен.

— Ако срежеш един червей на две, получаваш два червея — увери ги послушникът.

— Де да ставаше така и с ябълките: никой нямаше да гладува — подхвърли Алерас с вечната си хитра усмивка. Сфинкса винаги се усмихваше, все едно че знае някоя тайна шега. Това му придаваше лукав вид, който добре се връзваше с острата брадичка, вдадената като клин по средата на челото коса и гъстите, късо подрязани катранено-черни къдрици.

От Алерас щеше да излезе майстер. Беше в Цитаделата само от година, а вече си бе спечелил три брънки от майстерската си верига. Армен имаше повече, но за всяка брънка му беше трябвала цяла година. Все пак и от него щеше да излезе майстер. Рууни и Моландер бяха новаци с розови вратлета, но пък Рууни беше още малък, а Моландер предпочиташе пиенето пред четенето.

Виж, Пейт…

Беше изкарал вече пет години в Цитаделата: дойде от западните земи, когато беше на тринайсет — но вратът му си оставаше все така розов като в деня на пристигането му. На два пъти си беше повярвал, че е готов. Първия път отиде при архимайстер Велин да покаже знанията си за небесните светила. Вместо това разбра как си е спечелил прозвището Велин Оцета. Две години му трябваха да събере кураж да опита отново. Втория път се подложи на изпитание пред добрия стар архимайстер Еброуз, известен с мекия си глас и леката си ръка, но въздишките на Еброуз се оказаха някак точно толкова болезнени, колкото бодлите на Велин.

— Една последна ябълка и ще ви кажа какво подозирам за тези дракони — обеща Алерас.

— Какво може да знаеш пък ти? — избуботи Моландер, видя една ябълка на дървото, подскочи, откъсна я и я хвърли. Алерас изпъна тетивата до ухото си, завъртя се плавно и проследи целта в полет. Пусна стрелата точно когато ябълката започна да пада.

— Винаги не улучваш с последната стрела — каза Рууни. Ябълката цопна цяла в реката.

— Видя ли?

— Денят, в който улучиш всички, е денят, в който, спираш да се подобряваш. — Алерас свали тетивата на лъка и го прибра в кожения калъф. Прътът беше издялан от златно сърце — почти легендарно дърво от Летните острови. Пейт веднъж се беше опитал да го огъне и не можа. „Сфинкса изглежда слаб, но в тънките му ръце има невероятна сила“, помисли той. Алерас метна крак през пейката и се пресегна за чашата си. — Драконът има три глави — каза с мекия си дорнски говор.

— Това гатанка ли е? — попита Рууни. — В приказките сфинксовете винаги говорят с гатанки.

— Не е гатанка. — Алерас отпи от виното. Другите пиеха силната ябълкова, с която беше прочут ханът, но той предпочиташе странните сладки вина от родния край на майка си. Дори в Староград тези вина не бяха евтини.

Лео Ленивеца му беше лепнал прякора Сфинкса. Един сфинкс е малко от това, малко от онова: човешко лице, тяло на лъв, криле на ястреб. Алерас беше същият: баща му беше дорниец, майка му — тъмнокожа летноостровитянка. И неговата кожа беше тъмна като тиково дърво. И също като зелените мраморни сфинксове от двете страни на главната порта на Цитаделата, Алерас имаше очи от оникс.

— Никой дракон никога не е имал три глави освен на щитове и знамена — заяви твърдо Армен Послушника. — Хералдическа украса, нищо повече. Освен това всички Таргариени са мъртви.

— Не всички — възрази Алерас. — Кралят-просяк има сестра.

— Нали главата й била пръсната в стена — рече Рууни.

— Не е — отвърна Алерас. — В стената е пръсната главата на Егон, малкия син на принц Регар, от храбреците на Лъва на Ланистър. Говорим за сестрата на Регар, дето се е родила преди падането на Драконовия камък. Денерис.

— А, да, Родената в буря. — Моландер вдигна половницата си и докапчи ябълковата. — За нейно здраве! — Тупна празната половница на масата, оригна се и изтри уста с опакото на ръката си. — Къде е Роузи? Нашата законна кралица заслужава по още една ябълкова, какво ще кажете?

Армен Послушника се огледа неспокойно.

— По-тихо, глупако. С такива неща не бива дори да се шегуваш. Никога не знаеш кой може да чуе. Паяка има уши навсякъде.

— А, я не ми пикай на крачолите, Армен. Предложих пиячка, а не бунт.

Пейт чу кикот. Тих лукав глас подвикна зад гърба му:

— Винаги съм знаел, че си предател, Куц жабок.

Лео Ленивеца влачеше крак откъм дъсчения мост, нагизден в обшит със зелено и златно сатен, с черна копринена полупелерина, закопчана на рамото с роза от нефрит. Виното, което бе разлял по предницата й, трябваше да е било тъмно, ако се съдеше по цвета на петната. Над очите му беше паднал кичур пепеляворуса коса.

Като го видя, Моландер настръхна.

— Майната ти. Разкарай се. Не си добре дошъл тука. — Алерас сложи ръка на рамото му да го успокои, а Армен се намръщи.

— Лео. Милорд. Чух, че още си задържан в Цитаделата заради…

— … още три дни. — Лео Ленивеца сви рамене. — Според Перестан светът е на четирийсет хиляди години. Молос твърди, че са петстотин хиляди. Какво са три дни, питам ви аз? — Макар на терасата да имаше поне десет празни маси, Лео седна на тяхната. — Черпи една чаша арборско златно, Куц жабок, и може и да не кажа на баща ми за тоста ти. Плочките в „Шарения хазарт“ се обърнаха срещу мен, а последния си елен похарчих за вечеря. Прасенце сукалче в сливов сос, пълнено с лешници и бели трюфели. Човек трябва да се храни. Вие какво ядохте, момчета?

— Овнешко — измърмори Моландер. Не изглеждаше много доволен. — Разделихме си бут печено овнешко.

— Сигурен съм, че ви е заситило. — Лео се обърна към Алерас. — Синът на един лорд трябва да е с широка ръка, Сфинкс. Разбрах, че си спечелил медната си брънка. Ще пия за това.

— Черпя само приятели — отвърна с усмивка Алерас. — И не съм син на лорд, казвал съм ти го. Майка ми беше търговка.

Лешниковите очи на Лео бяха лъснали от вино и злост.

— Майка ти беше маймуна от Летните острови. Дорнците са готови да наебат всичко с дупка между краката. Без да се обиждаш. Ти може да си кафяв като орех, но поне се къпеш. Не си като цапания ни прасчо. — Махна с ръка към Пейт.

„Ако го цапна в устата с половницата, ще му избия половината зъби“, помисли Пейт. Пейт Цапания прасчо беше героят на хиляда мръсни приказки: добросърдечен празноглав тъпак, който все успяваше да надхитри дебелите лордове, горделивите рицари и надменните септони, които го тормозеха. Глупостта му накрая все някак се оказваше неподозирана хитрост; приказките винаги свършваха с Цапания Пейт, седнал на високия стол на някой лорд или легнал с щерката на някой рицар. Но това бяха приказки. В истинския свят прасчовците изобщо не се оправяха толкова добре. Понякога Пейт си мислеше, че майка му сигурно го е мразела, за да му даде такова име.

Алерас вече не се усмихваше.

— Извини се.

— Нима? — отвърна Лео. — Как, като ми е толкова сухо гърлото…

— Позориш рода си с всяка своя приказка — каза Алерас. — Цитаделата позориш с това, че си един от нас.

— Знам. Тъй че ми купи вино, да мога да си умия срама.

— Бих ти изтръгнал езика от корен — изръмжа Моландер.

— Наистина? Тогава как ще мога да ти кажа за драконите? — Лео сви рамене. — Мелеза е прав. Дъщерята на Лудия крал е жива и си е измътила три дракона.

— Три? — смаяно възкликна Рууни. Лео го потупа по ръката.

— Три е повече от две и по-малко от четири. На твое място все още не бих опитвал за златната си брънка.

— Остави го на мира — предупреди Моландер.

— Колко галантен е нашият Куц жабок. Както искаш. Всеки човек от всеки кораб, плавал на по-малко от сто левги от Карт, приказва за тези дракони. Някои дори ще ти кажат, че са ги видели. Магът е склонен да им вярва.

Армен се нацупи неодобрително.

— Марвин не е добре с ума. Архимайстер Перестан е първият, който ще ти го каже.

— Архимайстер Риам също го казва — обади се Рууни. Лео се прозя с досада.

— Морето е мокро, слънцето е топло, а зверилницата мрази Мастифа.

„Има подигравателен прякор за всекиго“, помисли Пейт, но не можеше да отрече, че Марвин прилича повече на мастиф, отколкото на майстер. „Все едно че иска да те ухапе“. Магът не беше като другите майстери. Разправяха, че се сбирал с курви и странстващи рицари, говорел си с космати ибенийци и катраненочерни летноостровитяни на техните езици и принасял жертви на странни богове в малките моряшки храмове долу при кейовете. Разправяха, че го били виждали из предградията, в плъшите дупки и черните бардаци да се среща с глумци, певци, наемници и даже с просяци. Някои шепнеха, че дори веднъж убил човек с юмруци.

Когато Марвин се върнал в Староград, след като прекарал осем години на изток да картира далечни земи, да търси изгубени книги и да изучава изкуствата на магьосници и заклинатели на духове, Велин Оцета го нарекъл Марвин Мага. Името бързо се разнесло из цял Староград, за голям яд на Велин. „Остави заклинанията и молитвите на жреците и септоните и насочи ума си към ученето на истини, на които човек може да се довери“, посъветвал го веднъж архимайстер Риам, но пръстенът, палката и маската на Риам бяха жълто злато и майстерската му, верига нямаше нито една брънка валирианска стомана.

Армен изгледа над носа си Лео Ленивеца. Имаше идеалния нос за това — дълъг, тънък и остър.

— Архимайстер Марвин вярва в много любопитни неща, но няма повече доказателства за дракони от Моландер. Само повече моряшки приказки.

— Грешиш — отвърна Лео. — В покоите на Мага има една стъклена свещ, която гори.

Над осветената от факли тераса се възцари тишина. Армен въздъхна и поклати глава. Моландер почна да се смее. Сфинкса изгледа Лео с големите си черни очи. Рууни изглеждаше объркан.

Пейт знаеше за стъклените свещи, макар изобщо да не беше виждал някоя да гори. Бяха най-зле пазената тайна на Цитаделата. Казваха, че били донесени в Староград от Валирия, хиляда години преди Ориста. Чувал беше, че са четири; едната била зелена, а другите три — черни, и всички били високи и усукани.

— Какви са тези стъклени свещи? — попита Рууни. Армен Послушника се окашля.

— Преди послушникът да изрече клетвите си, трябва да изкара нощта в бдение в подземието. Не му се разрешава нито фенер, нито факел, светилник или восъчна свещ… само една свещ от обсидиан. Трябва да изкара нощта в тъмнина, освен ако не може да запали тая свещ. Някои опитват. Глупавите и инатливите, ония, дето са изучавали тъй наречените „висши мистерии“. Често си порязват пръстите, защото казват, че ръбовете на свещите били остри като бръснач. После, с окървавени ръце, трябва да изчакат до съмване и да размишляват над провала си. По-разумните просто си лягат да спят или прекарват нощта в молитва, но всяка година неколцина все пак опитват.

— Да. — Пейт беше чувал тази история. — Но каква е ползата от свещ, която не хвърля светлина?

— Урок е — обясни Армен. — Последният урок, който трябва да научим, преди да си сложим майстерските вериги. Стъклената свещ символизира истината и ученето, редки, красиви и крехки неща. Направена е във формата на свещ, за да ни напомня, че един майстер трябва да хвърля светлина там, където служи, а е остра, за да ни напомни, че познанието може да е опасно. Мъдри хора могат да станат нагли в своята мъдрост, но един майстер трябва винаги да си остане смирен. Стъклената свещ ни напомня и за това. Дори след като е изрекъл клетвите си и си е сложил веригата, и е заминал да служи, майстерът ще си помисли за тъмнината на своето бдение и ще си спомни как не е могъл да накара свещта да загори, каквото и да е правил… защото дори със знание някои неща не са възможни.

Лео Ленивеца избухна в смях.

— Не са възможни за тебе, искаш да кажеш. С очите си видях свещта да гори.

— Видял си някаква свещ да гори — отвърна Армен. — Свещ от черен восък сигурно.

— Знам какво видях. Светлината беше ярка, много по-ярка от тази на свещ от восък или лой. Хвърляше странни сенки и пламъкът изобщо не трепваше, дори когато вятърът лъхна през отворената врата зад мен.

Армен скръсти ръце.

— Обсидианът не гори.

— Драконово стъкло — рече Пейт. — Простолюдието го нарича драконово стъкло. — Кой знае защо, това му се стори важно.

— Така си е — каза замислено Алерас Сфинкса. — А ако на света отново има и дракони…

— Драконите са по-тъмна работа — каза Лео. — Сивите овци са си затворили очите, но Мастифа вижда истината. Стари сили се пробуждат. Сенки се раздвижват. Скоро ще ни връхлети век на чудеса и ужаси, век за богове и герои. — Протегна се и се усмихна с ленивата си усмивка. — Това си заслужава още по едно, викам аз.

— Ние пихме достатъчно — каза Армен. — Утрото ще дойде по-скоро, отколкото ни се ще, а архимайстер Еброуз ще говори за свойствата на урината. Добре ще е тия, които искат да си изковат сребърна брънка, да не пропускат беседата му.

— Хич и не искам да ви преча да опитвате пикня — рече Лео. — Лично аз предпочитам вкуса на арборско златно.

— Ако трябва да избирам между пикня и теб, ще пия пикня. — Моландер се надигна от масата. — Хайде, Рууни.

Сфинкса си взе калъфа с лъка.

— И за мен е време за лягане. Сигурно ще сънувам дракони и стъклени свещи.

— Всички ли? — Лео сви рамене. — Какво пък, нали Роузи ще остане. Може тази нощ да я направя жена.

Алерас забеляза изражението на Пейт и каза:

— Щом няма и един медник за чаша вино, не може да има дракон за момичето.

— Аха — подхвърли Моландер. — Освен това трябва мъж, за да се направи жена. Хайде с нас, Пейт. Старият Уолгрейв ще се събуди, като се покаже слънцето. Ще му трябваш — да му помогнеш до нужника.

„Ако си спомни кой съм“. Архимайстер Уолгрейв без усилие различаваше един гарван от друг, но с хората не го биваше толкова. Понякога като че ли мислеше, че Пейт е някой си Крессен.

— Все още не — отвърна на приятелите си. — Ще поостана още малко. — Зората още не беше пукнала, още не. Алхимикът все пак може би идваше, а Пейт бе решил твърдо да е тук, ако дойде.

— Твоя работа — каза Армен.

Алерас изгледа Пейт продължително, после метна лъка на тънкото си рамо и тръгна след другите към моста. Моландер беше толкова пиян, че трябваше да ходи с ръка на рамото на Рууни, за да не падне. Цитаделата не беше далече за гарванов полет, но те не бяха гарвани, а Староград бе истински лабиринт от тесни криви улички.

— Внимателно — чу Пейт гласа на Армен, когато речната мъгла ги погълна. — Нощта е влажна и калдъръмът е хлъзгав.

Лео Ленивеца го изгледа кисело през масата.

— Колко тъжно. Сфинкса се измъкна с всичките си сребърници и ме остави на Цапания Пейт прасчото. — Протегна се с прозявка. — Как е хубавичката ни малка Роузи, между другото?

— Спи — отвърна сдържано Пейт.

— Гола, не се съмнявам. — Лео се ухили. — Мислиш ли, че наистина заслужава един дракон? Май ще трябва да проверя някой ден.

Пейт благоразумно си замълча. На Лео не му трябваше отговор.

— Предполагам, че след като го яхна това курве, цената й толкова ще падне, че ще могат да си я позволят даже прасчовци. Би трябвало да ми благодариш.

„Би трябвало да те убия“, помисли Пейт, но не беше толкова пиян, че да се прости с живота. Лео беше обучен с оръжия и се знаеше, че е смъртно опасен с късия меч и камата. А и да успееше някак да го убие, това щеше да му струва главата. Лео имаше две имена, докато Пейт — само едно, а второто му име беше Тирел. Сир Морин Тирел, командирът на Градската стража на Староград, беше баща на Лео. Мейс Тирел, владетелят на Планински рай и Защитник на Юга, беше братовчед на Лео. Един от Старците на Староград, лорд Лейтън Хайтауър, между чиито многобройни титли се мъдреше и Защитник на Цитаделата, беше заклет знаменосец на дома Тирел. „Остави го — каза си Пейт. — Говори ги тези неща само за да ме ядоса“.

Мъглите на изток изсветляваха. „Зората — осъзна Пейт. — Зората дойде, а алхимика го няма“. Не знаеше дали трябва да заплаче, или да се разсмее. „Дали все пак ще съм крадец, ако върна всичко и никой не разбере?“ Още един въпрос, на който нямаше отговор, като онези, които му бяха задали Еброуз и Велин.

Изправи се и изведнъж ябълковата нахлу в главата му. Наложи се да се подпре на масата.

— Остави Роузи на мира — изсумтя за довиждане. — Не я закачай, че може и да те убия.

Лео Тирел избута назад кичура, паднал над окото му.

— Не се дуелирам с прасчовци. Разкарай се.

Пейт се обърна и тръгна по терасата. Петите му закънтяха по протърканите дъски на стария мост. Когато стигна на другия бряг, небето вече розовееше. „Светът е широк — каза си. — Ако си купя магаре, ще мога да скитам по пътищата и пътеките на Седемте кралства, да церя хорицата с пиявици и да пощя гниди от косите им. Мога и на някой кораб да се запиша, да дърпам веслото и да отплавам до Карт, през Нефритените порти, да ги видя с очите си тези проклети дракони. Няма защо да се връщам при Уолгрейв и гарваните му“.

Но краката му някак сами тръгнаха към Цитаделата.

Първият слънчев лъч проби през облаците на изток и утринните камбани закънтяха от Септата на Моряка край пристанището. След миг в звуците им се вля и Септата на Господаря, след нея — Седемте олтара откъм градините из Медовината, а най-сетне и Звездната септа, седалището на Върховния септон, от хиляда години, преди Егон да стъпи при Кралския чертог. Сляха се и заотекваха в могъща музика. „Но не толкова сладка, като песента на едно славейче“.

Чуваше се и пеене. Всяко утро с изгрева на слънцето червените жреци се сбираха да го поздравят пред скромния си храм долу край кейовете. „Че тъмна е нощта и пълна с ужаси“ — Пейт ги беше чувал стотици пъти да викат тези думи и да се молят на своя бог Р’хлор да ги спаси от мрака. За него Седемте богове си бяха предостатъчно, но беше чул, че Станис Баратеон вече се кланя и при нощните огньове. Дори беше сложил огненото сърце на Р’хлор на знамената си на мястото на коронования елен. „Ако спечели Железния трон, всички ще трябва да научим думите на песента на червените жреци“. Но това едва ли беше възможно. Тивин Ланистър беше смазал Станис и Р’хлор при Черна вода и скоро щеше да ги довърши, и да наниже главата на Баратеон самозванеца на пика над портите на Кралски чертог.

Нощната мъгла се разсея и Староград около него придоби очертания, изникна призрачно от предутринния сумрак. Пейт никога не беше виждал Кралски чертог, но знаеше, че е град от кирпич и стени от плет и глина, с разкаляни улици, сламени покриви и дървени съборетини. Староград беше граден от камък и всичките му улици бяха с каменна настилка, до най-тясната задна уличка. И беше най-красив в началото на деня. Западно от Медовината палатите на Гилдиите обрамчваха брега — низ от дворци. Нагоре по течението куполите и кулите на цитаделата се издигаха от двете страни на реката, свързани с каменни мостове, натежали от складове и къщи. Надолу, под черните мраморни стени и сводести прозорци на Звездната септа, домовете на благочестивите бяха скупчени като деца около нозете на стара вдовица.

А по-натам, където Медовината се уширяваше в Шепнещия звук, се издигаше Високата кула с нейния фар — блеснали срещу зората ярки огньове. Извисяваше се над стръмнините на Острова на Битката и сянката й прорязваше града като меч. Родените и отраснали в Староград можеха да познават кое време на деня е по това докъде стига тази сянка. Някои твърдяха, че човек можел да види от върха на кулата чак до Вала. Навярно заради това лорд Лейтън не беше слизал от нея повече от десетилетие — бе избрал да властва над своя град от облаците.

Кола на касапин изтрополя покрай Пейт по крайречната улица, прасенцата в нея квичаха. Той се дръпна настрана и едва избегна да не го оплискат: някой изсипа нощно гърне от един прозорец. „Като стана майстер в замък, ще си имам кон“, помисли си Пейт. После се спъна в калдъръма и се зачуди кого лъже. Нямаше да има верига за него, нито място на господарска трапеза, нито висок бял кон, който да язди. Животът му щеше да изтече в слушане на гарванския грак и в търкане на говняни петна от долните дрехи на архимайстер Уолгреив. Беше на колене и се мъчеше да почисти калта от халата си… и изведнъж нечий глас каза:

— Добро утро, Пейт.

Над него стоеше алхимикът. Пейт се изправи.

— Днес е третият ден… каза, че ще си в „Перо и половница“.

— Ти беше с приятелите си. Не исках да се натрапвам на компанията ви. — Алхимикът носеше наметало с качулка, кафяво и невзрачно. Изгряващото слънце надничаше над покривите зад рамото му и беше трудно да се различи лицето под качулката. — Реши ли какво си?

„Трябва ли да ме кара да го кажа?“

— Предполагам, че съм крадец.

Най-трудната част се бе оказала да клекне и да издърпа ковчежето изпод кревата на архимайстер Уолгреив. Беше здраво и с железен обков, но ключалката му беше счупена. Майстер Гормон подозираше, че я е счупил Пейт, но не беше вярно. Уолгреив сам беше счупил ключалката, след като бе загубил ключа.

Вътре Пейт намери кесия със сребърни елени, кичур овързана с панделка жълта коса, изрисувана миниатюра на жена, която приличаше на Уолгреив (чак до мустачките й) и рицарска ръкавица от люспеста стомана. Ръкавицата била на някакъв принц, твърдеше Уолгреив, макар да не помнеше вече на кого. Щом Пейт я разтърси, ключът падна на пода.

„Ако го вдигна, съм крадец“, помисли. Ключът беше стар и тежък, от черно желязо; отваряше уж всяка врата в Цитаделата. Само архимайстерите имаха такива ключове. Другите носеха своите на гърдите си или пък ги криеха на тайни места, но ако Уолгреив скриеше своя, никой повече нямаше да го види. Пейт сграбчи ключа и тръгна към вратата, но се върна, за да вземе и среброто. Крадецът си беше крадец, все едно дали е откраднал малко или много. „Пейт — подвикна след него един от белите гарвани. — Пейт, Пейт, Пейт“.

— Носиш ли си ми дракона? — попита той алхимика.

— Ако ти носиш каквото искам.

— Искам да го видя. — Пейт нямаше да се остави да го измамят.

— Крайречната не е подходящото място. Ела.

Нямаше време да го обмисли, да претегли възможностите. Алхимикът вече се отдалечаваше. Пейт трябваше да го догони или да изгуби и Роузи, и дракона, завинаги. Догони го. Като тръгнаха един до друг, пъхна ръка нагоре в ръкава си. Опипа ключа, прибран на сигурно в тайния джоб, който си беше пришил. Майстерските халати бяха пълни с джобове, това го знаеше още от момче.

Трябваше да забърза, за да не изостане от дългите крачки на алхимика. Спуснаха се по една тясна уличка, завиха, прекосиха Пазара на крадците, после тръгнаха по Събирача на дрипи.

— Тук е добре — каза Пейт. — Никой няма наоколо.

— Както кажеш.

— Искам си дракона.

— Разбира се.

Монетата се появи сякаш отникъде. Алхимикът я завъртя между пръстите си като в онази вечер преди три дни. На утринната светлина драконът заблещука и пръстите на алхимика засияха като златни.

Пейт го грабна. Златото опари дланта му. Поднесе го към устата си и захапа, както беше виждал да се прави. Честно казано, не знаеше какъв точно трябва да е вкусът на златото, но не искаше да прилича на глупак.

— Ключът? — попита вежливо алхимикът. Нещо накара Пейт да се поколебае.

— Някоя книга ли искаш?

За някои стари валириански свитъци, заключени долу по мазетата, казваха, че били единствените оцелели копия на света.

— Какво искам не е твоя грижа.

— Прав си, не е. — „Свърши се — каза си Пейт. — Върви. Тичай в «Перо и половница», събуди Роузи с целувка и й кажи, че ти принадлежи“. Но се забави за миг. — Покажи ми лицето си.

— Както желаеш. — Алхимикът си махна качулката.

Беше обикновен мъж и лицето му беше обикновено. Лице на млад мъж, наистина съвсем обикновено, с пълни бузи и тъмна брада. На дясната му буза имаше белег. Имаше и клюнест нос, и гъста черна коса, закъдрена около ушите. Съвсем непознато лице.

— Не те познавам.

— И аз не те познавам.

— Кой си ти?

— Странник. Никой. Наистина.

— О. — Думите му се бяха свършили. Извади ключа, сложи го в ръката на алхимика и главата му се замая и сякаш олекна. „Роузи“, напомни си. — Е, свършихме.

Тръгна по уличката и изведнъж камъните на калдъръма започнаха да се движат под краката му. „Хлъзгави са, нали са мокри“, помисли си, ала не беше това. Сърцето му забуха в гърдите.

— Какво става? — Краката му бяха омекнали. — Не разбирам.

— Няма и да разбереш — отвърна му тъжен глас.

Камъните се втурнаха към него да го целунат. Пейт се опита да изкрещи за помощ, но гласа му го нямаше.

Последната му мисъл беше за Роузи.