Пир за врани

Опетненият рицар

Дори за есен нощта беше ненавременно студена. По уличките духаше отривист вятър и вдигаше на вихрушки дневния прахоляк. Северен вятър, носещ мраз. Сир Арис Оукхарт придърпа качулката, за да скрие лицето си. Нямаше да е добре, ако го разпознаят. Преди две нощи в потъналия в сенки град бяха убили търговец, невинен човек, дошъл в Дорн за плодове и намерил вместо фурми смъртта си. Единственото му престъпление беше, че е от Кралски чертог.

„В мое лице тълпата би намерила по-твърд противник“. Едно нападение щеше да му е почти добре дошло. Ръката му се спусна надолу и леко забърса дръжката на меча, който висеше полускрит под гънките на ленените роби, външните — на тюркоазени ивици и редове от златни слънца, и по-светло оранжеви отдолу. Дорнското облекло беше удобно, но баща му щеше да се възмути, ако бе доживял да види сина си облечен така. Беше от Предела и дорнците му бяха древни врагове, както свидетелстваха гоблените по стените на Стар дъб. Арис трябваше само да затвори очи, за да ги види отново. Лорд Еджеран Широката ръка, седящ сред пищно великолепие, с главите на сто дорнци, струпани в краката му. Трите листа в Принцовия проход, пронизан от дорнски копия, Алестер, надуващ бойния си рог с последния си дъх. Сир Оливар Зеления дъб, целият в бяло, издъхващ до Младия дракон. „Дорн не е подходящо място за който и да е Оукхарт“.

Още преди принц Оберин да загине, рицарят изпитваше тревога всеки път, щом се наложеше да напусне Слънчево копие и да тръгне по сенчестите улички на града. Усещаше погледите върху себе си, където и да отидеше, малките черни дорнски очи, гледащи го с едва прикрита враждебност. Дюкянджиите даваха мило и драго да го излъжат на всеки ъгъл, а понякога се чудеше дали кръчмарите не плюят в пиенето му. Веднъж тайфа дрипави хлапета почна да го замерва с камъни, докато не извади меча си и не ги прогони. Смъртта на Черве ната пепелянка още повече бе възпламенила дорнците, макар улиците да се бяха укротили малко, откакто принц Доран затвори Пясъчните змии в една кула. При все това да носи открито белия плащ в сенчестия град означаваше сам да си търси белята. Беше взел три със себе си: два вълнени, един лек и един тежък, а третия — от тънка бяла коприна. Чувстваше се гол без нито един от тях на раменете си.

„По-добре гол, отколкото мъртъв — каза си той. — Все още съм от Кралската гвардия, макар и без плащ. Тя трябва да уважи това. Трябва да я накарам да разбере“. Изобщо не биваше да си позволява да се въвлече в това, но пък нали според певците любовта превръщала всеки мъж в глупак.

Градът в сянката на Слънчево копие често изглеждаше пуст посред бял ден — по прашните улици бръмчаха само рояци мухи, — но щом паднеше вечерта, улиците оживяваха. Сир Арис чуваше смътна музика, носеща се от покритите с жалузи прозорци, някъде биеха тимпани с бързия ритъм на танца на копието и придаваха пулс на нощта. Там, където под втория ред на Лъкатушещите стени се събираха три тесни улички, от една тераса му махна с ръка момиче за удоволствия. Беше цялото в накити и намазано с масло. Той изгърби рамене и продължи срещу хапещия вятър. „Мъжете сме толкова слаби. Плътта предава и най-благородното в нас“. Сети се за крал Белор Благочестивия, който постел до изнемога, за да надвие страстите, които го позорели. И той ли трябваше да прави същото?

В един сводест вход нисък мъж печеше цвърчащи парчета змия над горящ мангал — обръщаше ги с дървена маша Очите на рицаря се насълзиха от лютивата миризма на сосовете. Чувал беше, че най-хубавият змийски сос е с капка отрова в него, наред с многото горчица и драконови чушлета. Мирцела беше свикнала с дорнската храна толкова бързо, колкото с дорнския си принц и понякога сир Арис опитваше едно или друго блюдо, за да й достави удоволствие. Храната подпалваше устата му и го караше да зяпне за вино, и изгаряше на излизане повече, отколкото на влизане. Но малката му принцеса я обожаваше.

Беше я оставил в покоите й, наведена над игрална маса срещу принц Тристейн, редеше изящно изваяните фигурки по квадрати от нефрит, карнелиан и лапис лазули. Пълните й устни бяха леко разтворени, зелените очи — присвити съсредоточено. Киваси, така се наричаше играта. Беше донесена в Дъсченото градче на търговска галера от Волантис и сираците бързо я бяха разпространили нагоре и надолу по Зелена кръв. Дорнският двор бе полудял по нея.

Сир Арис я намираше за подлудяваща. Имаше десет различни фигури, всяка със свои атрибути и сила, а игралното табло се променяше от игра на игра според това как играчите подреждаха първоначално квадратите си. Принц Тристейн бързо се беше пристрастил към играта, а Мирцела я беше научила, за да може да играе с него. Нямаше още единайсет, годеникът й беше на тринайсет, но въпреки това напоследък все по-често печелеше тя. Тристейн като че ли нямаше нищо против. Двете деца едва ли можеше да са по-различни, той със смуглата си кожа и права черна коса, тя — бяла като мляко, с буйни златни къдрици; светло и тъмно, като кралица Церсей и крал Робърт. Молеше се дано Мирцела да намери повече радост в своето дорнско момче, отколкото майка й бе намерила в своя необуздан господар.

Беше изпитал безпокойство, че я напуска, макар че в замъка момичето трябваше да е в пълна безопасност. Достъп до покоите на Мирцела в Кулата на слънцето имаше само през две врати, а сир Арис държеше по двама души пред всяка от тях — мъже от домашната гвардия на Ланистър, верни до мозъка на костите. Мирцела беше довела със себе си и своите слугини, и септа Еглантайн, а принц Тристейн го придружаваше навсякъде заклетият му щит сир Гаскойн Грийнблъд. „Никой няма да я притесни — каза си той. — А след два дни ще сме далече“.

Принц Доран го беше обещал. Макар Арис да се беше стъписал, като видя колко състарен и немощен е принцът на Дорн, не се съмняваше в честната му дума.

Съжалявам, че не можах да се видя с вас досега или да посрещна принцеса Мирцела — беше казал Мартел, когато въведоха Арис при него — но вярвам, че дъщеря ми Ариан ви е посрещнала гостоприемно тук в Дорн, сир.

— Да, принце — отвърна той; молеше се лицето му да не се изчерви и да го издаде.

— Нашата земя е сурова и бедна, но не е лишена от красоти. Тъжно ми е, че сте видели от Дорн само Слънчево копие и нищо друго, но се боя, че нито вие, нито принцесата ви ще сте в безопасност извън тези стени. Ние дорнците сме хора с гореща кръв, бързо кипва гневът ни и бавно забравяме. Сърцето ми би се радвало, ако можех да ви уверя, че Пясъчните змии са единствените, които искат война, но няма да ви говоря лъжи, сир. Чули сте как поданиците ми по улиците викат да призова копията си. Опасявам се, че половината ми лордове са съгласни с тях.

— А вие, принце? — одързости се да попита рицарят.

— Майка ми преди много време ме научи, че само безумци водят войни, които не могат да спечелят. — И да го беше оскърбил грубият въпрос, принц Доран добре го прикри. — И все пак този мир е крехък… крехък като вашата принцеса.

— Само звяр би могъл да посегне на малко момиче.

— Сестра ми Елия също имаше малко момиче. Казваше се Ренис. Тя също беше принцеса. — Принцът въздъхна. — Онези, които биха забили нож в принцеса Мирцела, не изпитват никаква злоба към нея, не повече, отколкото сир Амори Лорч, когато уби Ренис, стига наистина да е бил той. Целта им е само да ме вкарат насила във война. Защото ако Мирцела бъде убита в Дорн, докато, е под моя закрила, кой ще повярва на отрицанията ми?

— Никой няма да посегне на Мирцела, докато аз съм жив.

— Благородна клетва — отвърна му с лека усмивка Доран Мартел, — но вие сте само един, сир. Надявах се, че затварянето на опърничавите ми племеннички ще помогне водите да се успокоят, но единственото, което постигнахме, беше, че накарахме хлебарките да се скрият под чергите. Всяка нощ ги чувам да си шепнат и да точат ножовете.

„Уплашен е — разбра тогава сир Арис. — Даже ръката му трепери. Принц Доран е уплашен“.

— Моля да ме извините, сир — каза принц Доран. — Изнемощял съм и отпаднал и понякога… Слънчево копие ме уморява със своя шум, прахта и миризмите. При първа възможност смятам да се върна във Водните градини. И ще взема принцеса Мирцела с мен. — Преди рицарят да успее да възрази, принцът вдигна ръка; кокалчетата на пръстите му бяха подути и зачервени. — Вие също ще дойдете. И нейната септа, слугините й, охраната й. Стените на Слънчево копие са крепки, но под тях е градът-сянка. В замъка всеки ден влизат и излизат стотици хора. Градините са убежището ми. Те са дар от принц Марон за неговата невяста Таргариен, знак за съюза между Дорн и Железния трон. Там есента е прекрасен сезон — топли дни, прохладни нощи, солен морски бриз, фонтани и езерца. А има и други деца, момчета и момичета от висше и благородно потекло. Мирцела ще си има приятели на нейната възраст, с които да си играе. Няма да е самотна.

— Щом казвате.

Думите на принца пулсираха в главата му. „Там ще е в безопасност“. Само че защо Доран Мартел го беше увещавал да не пише до Кралски чертог за преместването? „Мирцела ще е в най-голяма безопасност, ако никой не знае къде точно се намира“. Сир Арис се беше съгласил, но имаше ли друг избор? Той беше рицар на Кралската гвардия, но все пак само един, точно както беше казал принцът.

Уличката го изведе в огрян от лунната светлина двор. „Покрай свещарския дюкян — беше му написала. — Врата и ниско външно стълбище“. Той се шмугна през входа и се изкачи по изтърканите стъпала. „Дали да почукам?“ Вместо това бутна вратата, пристъпи и се озова в голяма стая с нисък таван. Само две ароматни свещи блещукаха във врязаните в дебелите тухлени стени ниши. Видя под сандалите си пъстри мирски килими, гоблен на едната стена и легло.

— Милейди? — промълви тихо. — Къде сте?

— Тук. — Тя пристъпи от сянката на вратата.

Около дясната й ръка над лакътя беше увита змия, медните й и златни люспи блеснаха, щом я раздвижи. Не носеше нищо друго.

„Не — смяташе да й каже, — дойдох само да ти съобщя, че трябва да замина“. Но щом я видя, засияла на светлината на свещите, загуби дар слово. Гърлото му бе пресъхнало като дорнските пясъци. Стоеше смълчан и пиеше с очи омаята на тялото й, трапчинката между ключиците, кръглите зрели гърди с големи тъмни зърна, извивките на кръста и бедрата. А после, без да усети, я държеше в прегръдката си и тя смъкваше робите му. Щом стигна до долната му риза, я стисна и раздра коприната до пъпа му, но на Арис му беше все едно. Кожата й беше гладка под пръстите му, топла на допир като пясък, огрян от дорнското слънце. Потърси устните й. Устата й се отвори под неговата, гърдите й изпълниха шепите му. Усети как се втвърдиха зърната й, щом палците му ги потъркаха. Косата й беше черна и гъста и ухаеше на орхидеи, тъмна землиста миризма, от която той толкова се възбуди, че чак го заболя.

— Докоснете ме, сир — прошепна жената в ухото му. Дланта му се плъзна надолу по закръгления й корем, за да намери сладката влага под храстчето черни косъмчета. — Да, там — промълви тя, щом той хлъзна пръст в нея. Тя изстена, придърпа го към леглото и го бутна по гръб. — Още, ох, още, да, мили мой, сладки мой рицарю, рицарю мой, мой сладки бели рицарю, да, ти, ти, искам те. — Дланите й го поведоха в нея, после се плъзнаха около врата му и го притеглиха. — По-дълбоко — прошепна. — Да, охх! — Краката й се увиха около него, бяха силни като стомана. Ноктите й се вкопчиха в гърба му, докато я пронизваше, още веднъж и още, и още, и тя изкрещя и се изви под него. Пръстите му намериха зърната й, защипаха и семето му изригна в нея. „Вече мога да умра щастлив“, помисли рицарят и поне за десетина удара на сърцето беше в мир.

Не умря.

Страстта му бе дълбока и безгранична като морето, но щом приливът се отдръпна, скалите на срам и вина се надигнаха, по-остри от всякога. Вълните понякога ги заливаха, но те си оставаха под водата, корави, черни и хлъзгави. „Какво правя? — питаше се. — Аз съм рицар на Кралската гвардия“. Превъртя се, просна се на гръб и зяпна в тавана. През него минаваше пукнатина, от едната стена до другата. Не я беше забелязал преди, както не бе забелязал и картината на гоблена, сцена с Нимерия и нейните десет хиляди кораба. „Само нея виждам. Дракон може да надникне в прозореца и нищо няма да видя освен гърдите й, лицето й, усмивката й“.

— Има вино — промълви тя до шията му. Ръката й се плъзна по гърдите му. — Жаден ли си?

— Не. — Отдръпна се и седна на ръба на леглото. В стаята беше горещо, а трепереше.

— Тече ти кръв — каза тя. — Много силно съм те одраскала. Щом го докосна по гърба, той потръпна, сякаш пръстите й пареха.

— Недей. — Изправи се. Гол. — Повече не.

— Имам балсам. За драскотините. „Но не и за срама ми“.

— Драскотините са нищо. Простете ми, милейди, трябва да тръг вам…

— Толкова скоро? — Имаше дрезгав глас, широка уста, създадена за шепот, пълни устни, зрели за целувки. Косата й се беше изсипала над голите рамене до връхчетата на пълните й гърди, черна и гъста. Къдреше се на големи меки лениви къдрици. И косъмчетата между бедрата й бяха меки и къдрави. — Останете с мен тази нощ, сир. Все още имам много неща, на които да ви науча.

— Вече ме научихте на твърде много.

— Изглеждахте съвсем доволен от уроците, сир. Сигурен ли сте, че не тръгвате за някое друго легло, при друга жена? Кажете ми коя е. Ще се бия с нея за вас, с голи гърди, нож срещу нож. — Усмихна се. — Освен ако не е Пясъчна змия. Ако е така, двете можем да ви делим. Много обичам братовчедките си.

— Знаете, че нямам друга жена. Само… грижа.

Тя се надигна на лакът и го погледна с големите си черни очи, блеснали на светлината на свещите.

— Онази сифилистична кучка? Знам я. Суха като прах между краката, а целувките й те оставят да кървиш. Оставете грижата поне веднъж да спи сама и останете с мен тази нощ.

— Мястото ми е в двореца. Тя въздъхна.

— С другата ви принцеса. Ще ме накарате да ревнувам. Мисля, че я обичате повече от мен. Девицата е твърде млада за вас. Трябва ви жена, не малко момиче, но мога да играя невинно момиченце, ако това ви възбужда.

— Не бива да говорите такива неща. — „Тя е дорнка, не забравяй“. Хората в Предела казваха, че храната правела дорнците толкова буйни, а жените им — необуздани и разпътни. „Огнените чушлета и странни подправки нажежават кръвта“. — Обичам Мирцела като дъщеря. — Никога нямаше да може да има своя дъщеря, също както не можеше да има жена. Вместо тях имаше хубав бял плащ. — Отиваме във Водните градини.

— Рано или късно — съгласи се тя. — Макар че с баща ми всичко става четири пъти по-бавно, отколкото трябва. Каже ли ви, че смята да тръгнете утре, бъдете сигурен, че ще е най-малко след две седмици. В Градините ще сте самотен, уверявам ви. И къде е онзи храбър млад галант, който каза, че иска да прекара остатъка от живота си в прегръдките ми?

— Бях пиян, когато го казах.

— Бяхте изпили не повече от три чаши разредено вино.

— Бях пиян от вас. Десет години бяха минали, откакто… никога не бях докосвал жена преди вас, откакто облякох бялото. Изобщо не знаех какво може да означава любовта, но сега… съм уплашен.

— Какво би могло да уплаши моя бял рицар?

— Страхувам се за своята чест. И за вашата.

— Сама мога да се грижа за честта си. — Докосна с пръст гърдата си и бавно описа кръгче около зърното. — И за удоволствията си, ако потрябва. Аз съм жена.

Беше, и още каква, извън всякакво съмнение. Само като я гледаше на пухеното легло, с лукавата й усмивка, как си играеше с гърдата… възможно ли беше изобщо да съществува жена с толкова големи и откликващи зърна? Не можеше да ги погледне, без да му се прииска да ги сграбчи, да ги засмуче, докато не станат твърди, мокри и лъскави…

Извърна очи. Долните му дрехи лежаха разхвърляни по пода. Рицарят се наведе да ги вдигне.

— Ръцете ви треперят — подхвърли тя. — Мисля, че предпочитат да ме погалят. Трябва ли наистина да бързате толкова да се облечете, сир? Предпочитам ви такъв, какъвто сте. В леглото, без дрехи, ние сме самите себе си, истински, мъж и жена, любовници, една плът, толкова близо, колкото може да сме. Дрехите ни правят други хора. Предпочитам да съм плът и кръв, вместо коприни и накити, а вие… вие не сте вашият бял плащ, сир.

— Това съм — отвърна сир Арис. — Аз съм своят плащ. А това трябва да приключи. Заради вас, както и заради мен. Ако ни разкрият…

— Мъжете ще мислят, че имате късмет.

— Мъжете ще мислят, че съм клетвопрестъпник. А ако някой отиде при баща ви и му каже как съм ви опозорил?

— Баща ми може да е много неща, но никой никога не е казвал, че е глупак. Копелето на Божия милост отне девствеността ми, когато и двамата бяхме на четиринайсет. Знаете ли какво направи баща ми, когато научи? — Стисна в юмрук завивките и ги придърпа под брадичката си, за да скрие голотата си. — Нищо. Баща ми е много добър в неправенето на нищо. Нарича го мислене. Кажете ми истината, сир, моето опозоряване ли ви притеснява, или собственото ви?

— И двете. — Обвинението го ужили. — Затова трябва да е последно.

— Казвали сте го и преди.

„Казвал съм го, и го мислех. Но съм слаб, иначе сега нямаше да съм тук“. Не можеше да й го каже; чувстваше, че е от жените, които презират слабостта. „У нея има повече от чичо й, отколкото от баща й“. Обърна се и намери на един стол долната си копринена риза. Беше разкъсала тъканта до пъпа му, докато я смъкваше.

— Съсипана е. Как да я облека сега?

— Наопаки — предложи тя. — Като навлечете робите отгоре, никой няма да забележи скъсаното. Може би малката ви принцеса ще я за шие. Или да ви пратя нова във Водните градини?

— Не ми пращайте подаръци. — Това само щеше да привлече внимание. Изтупа ризата и я навлече наопаки. Допирът по кожата му беше хладен, но платът полепна по гърба му, където го беше издраскала. Поне докато се върне в двореца, щеше да свърши работа. — Искам само да прекратим това… това…

— Галантно ли е това, сир? Наранявате ме. Започвам да си мисля, че всичките ви приказки за любов са били лъжи.

„Никога не бих могъл да те излъжа“. Сир Арис се почувства все едно, че го е ударила през лицето.

— За какво друго престъпих цялата си чест, ако не за любов? Когато съм с вас… не мога да мисля, вие сте всичко, за което съм сънувал някога, но…

— Думите са вятър. Ако ме обичате, не ме оставяйте.

— Дал съм клетва…

— … да не се жените и да нямате свои деца. Добре, аз изпих лунния си чай, а вие знаете, че не можете да се ожените за мен. — Тя се усмихна. — Макар че бихте могли да ме убедите да ви запазя като свой любовник.

— Ето, че ми се подигравате.

— Може би малко. Мислите ли, че сте единственият от Кралската гвардия, който е обичал жена?

— Винаги е имало мъже, за които се е оказвало по-лесно да изрекат клетви, отколкото да ги спазят — призна той. Улицата на коприната не беше чужда за сир Борос Блънт, а сир Престън Грийнфилд посещаваше къщата на един манифактурист всеки път, когато манифактуриста го нямаше, но Арис нямаше да посрами Заклетите си братя с приказки за слабостите им. Вместо това отвърна: — Сир Терънс Тойн бил хванат в леглото с метресата на своя крал. Заклел се, че било любов, но това струвало и неговия живот, и нейния, и довело до залеза на неговия дом и до смъртта на най-благородния рицар, живял някога.

— Да, а какво да кажем за Лукамор Похотливия, с неговите три жени и шестнайсет дечица? Песента за него винаги ме разсмива.

— Истината не е толкова смешна. Приживе той изобщо не е бил наричан Лукамор Похотливия. Името му е било сир Лукамор Силния, а целият му живот е бил лъжа. Когато измамата му била разкрита, неговите Заклети братя го скопили, а Стария крал го пратил на Вала. Шестнайсетте дечица са останали да плачат сами. Не е бил истински рицар, не повече от Теренс Тойн…

— А Драконовият рицар? — Тя хвърли настрана завивките и люшна краката си на пода. — Най-благородният рицар, живял някога, казваш, а легнал с кралицата си и й направил дете.

— Това няма да го повярвам — отвърна той оскърбен. — Приказките за измяната на принц Емон с кралица Нерис са лъжа, пусната от брат му, с цел законният син да се измести в полза на копелето. Егон не е наречен без причина „Недостойния“. — Вдигна оръжейния колан и го стегна на кръста си. Макар да изглеждаше нелепо върху дорнската копринена долна риза, познатата тежест на дългия меч и камата му напомниха кой е. — Няма да бъда запомнен като Арис Недостойния — заяви той. — Няма да опетня своя плащ.

— Да. Хубавият бял плащ. Забравяш, моят стар чичо някога носеше същия плащ. Умря, когато бях малка, но още го помня. Беше висок като кула и ме гъделичкаше, докато не останех без дъх от смях.

— Никога не съм имал честта да познавам принц Люин — отвърна сир Арис. — Но всички сме убедени, че е бил велик рицар.

— Велик рицар с любовница. Сега тя е старица, но хората казват, че на младини била рядка красавица.

„Принц Люин?“ Тази история сир Арис не я беше чувал и тя го порази. Измяната на Теренс Тойн и лъжите на Лукамор Похотливия бяха записани в Бялата книга, но на страницата на принц Люин нямаше и намек за жена.

— Та той казваше, че това, което определя достойнството на един мъж, е мечът в ръката му, не другият между краката му — продължи тя, — тъй че спести ми благочестивите си приказки за опетнени плащове. Не нашата любов те е опозорила, а чудовищата, на които си служил, и злите хора, които си наричал свои братя.

Това го прободе до костите.

— Робърт не беше чудовище.

— Качи се на трона върху трупове на деца — отвърна тя. — Макар че признавам, не беше Джофри.

„Джофри“. Беше красив младеж, и силен за годините си, но нищо друго добро не можеше да се каже за него. Сир Арис все още изпитваше срам, щом си спомнеше как беше удрял горкото момиче на Старк по заповед на момчето. Когато Тирион го избра да замине в Дорн с Мирцела, беше запалил свещ на Воина от благодарност.

— Джофри е мъртъв, отровен от Дяволчето. — Никога не би си помислил, че джуджето е способно на такова чудовищно престъпление. — Сега кралят е Томен, а той не е като брат си.

— Нито като сестра си.

Беше истина. Томен беше добросърдечен малък мъж и винаги се стараеше да се държи като мъж, но последния път, когато сир Арис го видя, плачеше на кея. Мирцела не проля и една сълза, въпреки че тъкмо тя оставяше дом и огнище, за да подпечата съюз със своята девственост. Наистина, принцесата беше по-смела от брат си, по-умна и по-уверена също така. Умът й беше по-бърз, маниерите й — по-изискани. Нищо не беше в състояние да я уплаши, дори Джофри. „Жените наистина са по-силните“. Мислеше не само за Мирцела, а и за майка й, както и за своята, за Кралицата на тръните, за хубавите, смъртно опасни Пясъчни змии на Червената пепелянка. И за принцеса Ариан Мартел, най-вече за нея.

— Няма да кажа, че не си права — отвърна дрезгаво.

— Няма? Не можеш! Мирцела е по-подходяща да управлява…

— Синът е преди дъщерята.

— Защо? Кой бог е направил да е така? Аз съм наследницата на баща си. Трябва ли да отстъпя правата си на братята си?

— Изкривяваш думите ми. Изобщо не съм казал… Дорн е друго. Седемте кралства никога не са имали управляваща кралица.

— Първият Визерис възнамерявал да го наследи Ренира, ще го отречеш ли? Но когато кралят легнал на смъртното си ложе, лорд-командирът на неговата Кралска гвардия решил да бъде друго.

Сир Кристън Коул, Кристън Създателя на крале беше опълчил брат срещу сестра, беше вкарал Кралската гвардия в раздор и бе причинил жестоката война, наричана от певците „Танца на драконите“. Някои твърдяха, че бил действал от амбиция, защото принц Егон бил по-сговорчив от своенравната си по-голяма сестра. Други му признаваха благородни мотиви и твърдяха, че защитавал древен обичай на андалите. Трети шепнеха, че сир Кристън бил любовник на принцеса Ренира, преди да облече бялото, и искал да си отмъсти на жената, която го отхвърлила.

— Създателя на крале е нанесъл голяма щета. И скъпо си е платил за това, но…

— … но може би Седемте са те пратили тук, за да може един бял рицар да поправи разваленото от друг. Знаеш, че когато баща ми се върне във Водните градини, смята да отведе Мирцела със себе си, нали?

— За да я опази от онези, които биха искали да й навредят.

— Не. За да я държи далече от тези, които биха поискали да я короноват. Принц Оберин Пепелянката лично щеше да постави короната на главата й, ако беше жив, но на баща ми му липсва кураж за това. — Тя се изправи. — Казваш, че обичаш момичето като своя родна дъщеря. Щеше ли да позволиш твоята дъщеря да бъде лишена от правата й и заключена в затвор?

— Водните градини не са затвор — възрази той колебливо.

— Един затвор няма фонтани и смокинови дръвчета, това ли ми казваш? Влезе ли там, няма да й позволят да напусне повече. Както и на теб. Хота ще се погрижи за това. Познаваш го не по-зле от мен. Ужасен е, когато се разгневи.

Сир Арис се намръщи. Едрият норвошки капитан с нашареното от белези лице винаги го караше да се чувства притеснен. „Разправят, че спял с онази негова брадва“.

— Ти какво очакваш да направя?

— Само това, за което си се заклел. Да защитаваш Мирцела с живота си. Нея… и правата й. Да сложиш корона на главата й.

— Дал съм клетва!

— Пред Джофри, не пред Томен.

— Да, но Томен е добросърдечно момче. Той ще е по-добър крал от Джофри.

— Но не по-добър от Мирцела. Тя също обича момчето. Знам, че няма да допусне да пострада. Бурен край му принадлежи по право, след като лорд Ренли не остави наследник, а лорд Станис се опозори. След време Скалата на Кастърли също ще мине в ръцете на момчето, през лейди майка му. Ще е най-силният владетел в кралството… но Мирцела по право трябва да седне на Железния трон.

— Законът… не знам…

— Аз знам. — Изправи се и дългата черна коса се спусна на водо пад до кръста й. — Егон Дракона е създал Кралската гвардия с нейните клетви, но това, което един крал може да създаде, друг може да го отмени или промени. По-рано рицарите на Кралската гвардия служеха до живот, но ето, че Джофри освободи сир Баристан, за да може псето му да получи плаща. Мирцела би искала да си щастлив, а и мен обича. Тя ще ни разреши да се оженим, ако я помолим. — Ариан го прегърна и опря лицето си на гърдите му. Темето й беше точно под брадичката му. — Можеш да имаш и мен, и белия си плащ, ако искаш.

„Тя ме разкъсва“.

— Знаеш, че искам, но…

— Аз съм принцеса на Дорн — промълви тя дрезгаво. — Не подобава да ме караш да се моля.

Сир Арис вдишваше уханието на косата й, усещаше ударите на сърцето й, притиснато до гърдите му. Тялото му откликна на близостта й и не се съмняваше, че и тя го усеща. Щом я хвана за раменете, усети, че трепери.

— Ариан? Моя принцесо? Какво има, обич моя?

— Трябва ли да го кажа, сир? Страхувам се. Наричаш ме „обич моя“, но ми отказваш, когато имам най-голяма нужда от тебе. Грешно ли е, че искам рицар, който да ме пази?

Никога не я беше виждал толкова уязвима.

— Не. Но стражите на баща ти те пазят, защо…

— Тъкмо от стражите на баща ми се боя. — За миг му се стори по-малка и от Мирцела. — Нали точно стражите на баща ми оковаха милите ми братовчедки.

— Не са ги оковали. Чух, че имат всички удобства. Тя се изсмя горчиво.

— Виждал ли си ги? Той няма да ми разреши да ги видя, знаеш ли това?

— Говорили са за измяна, разпалвали са война.

— Лореца е на шест, Дорея на осем. Какви войни могат да разпалват? Но баща ми и тях затвори със сестрите им. Виждал си го. Страхът кара и силни мъже да правят неща, които иначе никога не биха нап равили, а баща ми никога не е бил силен. Арис, сърце мое, чуй ме заради любовта, която казваш, че изпитваш към мен. Никога не съм била безстрашна като братовчедките си, защото бях посята от по-слабо семе, но двете с Тиен сме на едни години и сме близки като сестри още от момиченца. Щом тя може да бъде затворена, може да затворят и мен, и то по същата причина… заради Мирцела.

— Баща ти никога не би направил това.

— Не познаваш баща ми. Разочаровала съм го още откакто съм дошла на този свят без мъжки член. Шест пъти се опита да ме ожени за беззъби сивобради старци, всеки по-презрян от предишния. Вярно, не ми е заповядвал да се оженя за тях, но самите предложения доказват колко ниско ме поставя.

— Все пак ти си неговата наследничка.

— Нима?

— Той те остави да управляваш Слънчево копие, когато се оттегли във Водните си градини, нали?

— Да управлявам! Не. Остави братовчед си сир Манфри за кастелан, стария сляп Рикасо за сенешал, икономите си да събират налози и данъци, които ковчежничката му Алайз Леидибрайт да брои, приставите си да пазят реда из града, съдиите да съдят и майстер Майлс да се оправя с писмата, неизискващи вниманието на самия принц. Над всички тях постави Червената пепелянка. За мен останаха пиршествата и веселията, да забавлявам видните му гости. Оберин навестяваше Водните градини веднъж седмично. Мен повикваше два пъти за година. Не съм наследникът, който иска баща ми, това го показа ясно. Законите ни го ограничават, но би предпочел мястото му да заеме брат ми, знам това.

— Брат ти? — Той я хвана под брадичката и вдигна главата й, за да се взре в очите й. — Не е възможно да говориш за Тристейн. Той е още момче.

— Не Трис. Куентин. — Очите й бяха дръзки и черни като грях, немигащи. — Разбрах истината още когато бях на четиринайсет, от деня, в който отидох в стаята на баща ми да го целуна за лека нощ и не го намерих. Майка ми го беше повикала, разбрах след това. Беше оставил запалена свещ. Когато отидох да я духна, видях недовършено писмо, писмо до брат ми Куентин, в Ирънууд. Баща ми казваше на Куентин, че трябва да направи всичко, което искат от него майстерът и учителят му по оръжия, защото „един ден ще седнеш на моето място и ще властваш над цял Дорн, а един владетел трябва да е със силен ум и тяло“. — По меката буза на Ариан се затъркаля сълза. — Думите на баща ми, написани от собствената му ръка. Врязаха се в паметта ми. Плаках до изнемога в онази нощ, и много нощи след това.

Сир Арис не се беше срещал с Куентин Мартел. Принцът бе осиновен от лорд Ирънууд на крехка възраст, служил му беше като паж, после скуайър, рицарството си дори бе получил от неговите ръце. „Ако бях баща, аз също щях да искам да ме наследи синът ми“. Но чу болката в гласа й и знаеше, че ако й каже какво мисли, ще я загуби.

— Може би си разбрала погрешно. Била си още дете. Може би принцът е казвал това само за да окуражи брат ти да е по-усърден.

— Мислиш ли? Кажи ми тогава къде е сега Куентин?

— Принцът е с войнството на лорд Ирънууд — предпазливо отвър на сир Арис. Това му беше казал престарелият кастелан още когато пристигна в Дорн. Майстерът с гладката като коприна брада го бе повторил.

Ариан възрази.

— Така иска да вярвам баща ми. Но имам приятели, които твърдят друго. Моят брат е прехвърлил тайно Тясното море, предрешен като прост търговец. Защо?

— Откъде да знам? Може да има сто причини.

— Или една. Знаеш ли, че Златната дружина е прекратила договора си с Мир?

— Наемниците винаги нарушават договорите си.

— Не и Златната дружина. „Думата ни е злато“, това е девизът им от времената на Горчива стомана. Мир е в навечерието на война с Лис и Тирош. Защо ще скъсват с договор, който им обещава добра плата и добра плячка?

— Може би Лис е предложил повече. Или Тирош.

— Не — отвърна тя. — За всяка друга наемна дружина щях да го повярвам. Повечето от тях ще сменят страната за половин петак. Златната дружина е друго нещо. Братство на изгнаници и синове на изгнаници, обединени от мечтата за Горчива стомана. Искат своя дом повече от всякакво злато. Лорд Ирънууд знае това не по-зле от мен. Предтечите му са яздили с Горчива стомана по време на трите Въстания на Блекфир. — Хвана ръката му и сплете пръстите си в неговите. — Виждал ли си някога герба на дома Толанд на Призрачния хълм?

Сир Арис помисли за миг.

— Драконът, захапал опашката си?

— Драконът е времето. То няма начало нито край, така че всички неща се обръщат и повтарят. Андерс Ирънууд е прероденият Кристън Коул. Шепне в ухото на брат ми, че той трябва да управлява след баща ми, че не е редно мъже да коленичат пред жени… че Ариан е негодна да управлява, след като е такава своенравна и разпътна. — Тръсна предизвикателно косата си. — Така че вашите две принцеси имат обща кауза, сир… и също тъй своя общ рицар, който твърди, че обича и двете, но не иска да се бие за тях.

— Ще го направя. — Сир Арис коленичи. — Мирцела е по-голямата и пригодна за короната. Кой ще защити правата й, ако не нейният рицар от Кралската гвардия? Моят меч, животът ми, честта ми, всичко принадлежи на нея… и на теб, радост на сърцето ми. Кълна се, никой не ще отнеме рожденото ти право, докато имам силата да вдигна меч. Твой съм. Какво ще поискаш от мен?

— Всичко. — Коленичи пред него да го целуне по устните. — Всичко, моя обич, моя сладка любов, и завинаги. Но първо…

— Поискай и е твое.

— … Мирцела.