Пир за врани

Пророкът

Когато дойдоха да му кажат, че кралят е мъртъв, пророкът тъкмо давеше мъже на Голям Уик.

Утрото беше мрачно и студено, а морето бе толкова оловно, колкото и небето. Първите три жертви поднесоха храбро живота си на Удавения бог, но четвъртата се оказа слабоверна и почна да се бори, щом дробовете й закрещяха за въздух. Нагазил до кръста в кипналите вълни, Ерон сграбчи голото момче за раменете и натисна главата му надолу, когато се опита да поеме дъх.

— Имай кураж. Ние сме дошли от морето и в морето трябва да се върнем. Отвори си устата и пий дълбоко от божия благослов. Напълни дробовете си с вода, та да можеш да умреш и да се преродиш. Няма смисъл да се бориш.

Момчето или не можеше да го чуе — все пак главата му беше под вълните, или вярата му съвсем го беше изоставила. Взе да рита и да се мята толкова дивашки, че Ерон трябваше да повика помощ. Четирима от удавените му мъже нагазиха да задържат окаяника под водата.

— Боже, ти който се удави заради нас — зареди жрецът молитвата с глас, дълбок като морето, — нека Емонд, твоят слуга, да се прероди от морето, както Ти се прероди. Благослови го със сол, благослови го с камък, благослови го със стомана.

Момчето най-сетне свърши. От устата му вече не бълбукаше въздух, цялата сила беше напуснала крайниците му. Емонд се понесе по очи в морската плитчина, пребледнял, студен и кротък.

Едва сега Мокра коса видя, че при неговите удавени мъже на чакълестия бряг са спрели трима конници. Единият беше Спар, старецът с острото лице и воднистите очи, чийто треперлив глас беше закон на Голям Уик. Придружаваше го синът му Стефарион, с още един младеж, чието тъмно, обшито с червена кожа наметало бе закопчано на рамото с красива тока с черно-златния боен рог на Гудбрадърови. „Един от синовете на Горолд“, от пръв поглед реши жрецът. Трима високи синове беше родила жената на Гудбрадър в заника на живота му след дузина дъщери и казваха, че никой не може да отличи един син от другите. Ерон Мокра коса не се и опита. Дали беше Грейдон, Гормонд или Гран — нямаше значение.

Изръмжа отривиста заповед и удавените му мъже награбиха мъртвото момче да го отнесат над линията на прилива. Жрецът ги последва, гол, само по препаска от тюленова кожа около слабините. С настръхнала кожа изгази на сушата, тръгна по студения мокър пясък и изстърганите от морето камъчета. Един от удавените му подаде тежкия халат от груба вълна, вапцан на зелени, сини и сиви петна, цветовете на морето и на Удавения бог. Ерон надяна халата и прибра назад косата си с пръсти. Черна и мокра бе косата му; неподрязвана, откакто морето го бе издигнало. Диплеше се по раменете му като дрипаво наметало и се спускаше надолу до кръста. Ерон сплиташе в нея снопове водорасли, както и в рошавата си неподстригвана брада.

Удавените застанаха в кръг около мъртвото момче и заредиха молитва. Норджен разпери ръцете му, а Рус го възседна и занатиска гърдите му, но всички се отдръпнаха, когато се приближи Ерон. Той разтвори с пръсти изстиналите устни на момчето и даде на Емонд целувката на живота, още веднъж и пак, докато морето не заблика от устата му. Момчето започна да кашля и да храчи, примига и очите му се отвориха, изпълнени със страх.

„Още един завърнал се“. Казваха, че е знак за благоволението на Удавения бог. Всеки друг жрец губеше от време на време по някой мъж, дори Тарл Трижди удавения, когото бяха смятали за толкова свят, че бе избран да короняса крал. Но Ерон Грейджой — никога. Той беше Мократа коса, видял беше водните палати на самия бог и се беше върнал, за да го каже.

— Вдигни се — рече той на храчещото момче и го зашлеви по голия гръб. — Ти се удави и беше върнат при нас. Което е мъртво, никога не може да умре.

— Но се вдига. — Момчето се закашля и избълва още вода. — Вдига се отново. — Всяка дума се изтръгваше с болка, но така е на света: човек трябва да се бори, за да живее. — Вдига се отново. — Емонд се изправи и се олюля. — По-крепко. И по-силно.

— Вече принадлежиш на бога — каза Ерон. Другите удавени се струпаха и всеки го плесна и го целуна за добре дошъл в братството. Един му помогна да навлече наметало от груба вълна на сини, зелени и сиви петна. Друг му подаде кривак от плавей. — Вече принадлежиш на морето и морето те въоръжи — каза Ерон. — Молим се да въртиш яростно кривака срещу всички врагове на нашия бог.

Едва сега жрецът се обърна към тримата ездачи, които гледаха от седлата.

— За давене ли сте дошли, ваши благородия? Старият Спар се окашля.

— Мен ме удавиха като момче. И сина ми, на кръщелния му ден. Ерон изсумтя. Че Стефарион Спар са го дали на Удавения бог скоро след раждането му, в това не се и съмняваше. Знаеше дори как го правеха — топнат го набързо в корито с морска вода, тъй че едва да намокри главата на бебето. Нищо чудно, че железните бяха завладени, те, които някога бяха властвали навсякъде, гдето се чува ревът на вълните.

— Онова не е истинско давене — каза той на ездачите. — Който не умре наистина, не може да се надява, че ще се вдигне от смъртта. Защо сте дошли, ако не за да докажете вярата си?

— Синът на лорд Гордон дойде да те потърси, с вест. — Спар посочи младежа с червеното наметало.

Момчето май още нямаше и шестнайсет години.

— Кой точно си ти? — попита навъсено Ерон.

— Гормонд. Гормонд Гудбрадър, милостиви милорд.

— Удавения бог трябва да умилостивим. Давен ли си, Гормонд Гудбрадър?

— На кръщелния ми ден, Мокра коса. Баща ми ме прати да ви намеря и да ви заведа при него. Иска да се види с вас.

— Тук стоя аз. Лорд Горолд да дойде, ако иска да ме види. — Ерон взе от Рус пълния с морска вода мях, отпуши го и отпи глътка.

— Трябва да ви заведа в цитаделата — настоя младият Гормонд. „Страх го е да слезе от коня, да не си намокри ботушите“.

— Имам да върша божия работа. — Ерон Грейджой беше пророк. Не можеше някакви жалки лордове да му заповядват като на роб.

— При Горолд е долетяла птица — рече Спар.

— Майстерска птица, от Пайк — потвърди Гормонд. „Черни криле, черни слова“.

— Гарваните летят над сол и камък. Ако има вести, които ме засягат, изречи ги.

— Вестите, които носим, са само за твоите уши, Мокра коса — каза Спар. — За такива неща не бих говорил тук, пред тия другите.

— Тия другите са моите удавени мъже, божии слуги, също като мен. Нямам никакви тайни от тях, нито от нашия бог, до чието свято море стоя.

Конниците се спогледаха.

— Кажи му — подкани Спар и младият с червеното наметало сбра кураж.

— Кралят е мъртъв. — Каза го съвсем простичко. Три думи, но самото море сякаш потръпна, щом ги изрече.

Четирима крале имаше във Вестерос, но Ерон нямаше нужда да му казват за кого става въпрос. Бейлон Грейджой управляваше Железните острови — и никой друг. „Кралят е мъртъв? Как е възможно?“ Беше видял брат си няма и преди един лунен кръг, когато се върна в Железните острови след набезите на Каменния бряг. Сивата коса на Бейлон беше станала почти съвсем бяла, докато жреца го нямаше, а гърбицата му беше още по-издута, отколкото при отплаването на бойните кораби, И все пак общо взето кралят не изглеждаше болен.

Ерон Грейджой бе съградил живота си върху два могъщи стълба. Тези три думи събориха единия. „Само Удавения бог ми остава. Дано ме направи силен и неуморим като морето“.

— Как е умрял брат ми?

— Негово величество минавал по един мост в Пайк и паднал върху скалите.

Твърдината на Грейджой се издигаше върху насечен терен, цитаделите и кулите й бяха изградени върху яки гранитни скали, извисили се от морето. Мостове свързваха целия Пайк: сводести мостове от дялан камък и люлеещи се пасажи от въжета и дървени греди.

— Имаше ли буря, когато падна? — попита Ерон.

— Имаше — отвърна младежът.

— Бурният бог го е хвърлил — заяви жрецът. От хиляди и хиляди години морето и небето бяха в непрестанна война. От морето бяха дошли железнородените и рибата ги хранеше и в най-лютите зими, но бурите носеха само потрес и Скръб. — Брат ми Бейлон отново ни направи велики и това му навлече гнева на Бурния бог. Сега той пирува във водните палати на Удавения бог, русалки обслужват всякоя негова прищявка. Нам се пада да останем в тази суха и окаяна долина, за да довършим великото му дело. — Запуши меха с корковата тапа. — Ще говоря с баща ти. Колко е оттук до Хамърхорн?

— Шест левги. Можете да яздите зад мен.

— Един язди по-бързо от двама. Дай ми коня си и Удавеният бог ще те благослови.

— Вземи моя кон, Мокра коса — предложи Стефанион Спар.

— Не. Неговият е по-силен. Твоят кон, момче.

Младежът се поколеба за миг, но се смъкна от седлото и подаде юздите на Мокра коса. Ерон пъхна босо черно стъпало в стремето и се метна на седлото. Не обичаше конете — бяха същества от зелените земи и правеха мъжете слаби, — но нуждата налагаше да язди. „Черни криле, черни слова“. Надигаше се буря, можеше да я чуе във вълните, а бурите не носеха нищо освен зло.

— Срещнете ме в Пебълтън, под кулата на лорд Мерлин — каза той на удавените си и пришпори коня.

Пътят беше груб, нагоре през хълмове, гори и каменисти дефилета, по толкова тясна диря, че навремени сякаш чезнеше под конските копита. Голям Уик беше най-големият от Железните острови, толкова огромен, че някои от владетелите му имаха твърдини, които не гледаха към святото море. Горолд Гудбрадър беше един от тях. Цитаделата му беше сред хълмовете Хардстоун, най-отдалеченото от Удавения бог място на островите. Крепостниците на Горолд копаеха в мините на Горолд, в каменния подземен мрак. Някои живееха и умираха, без очите им да видят солена вода. „Нищо чудно, че са толкова свадливи и зли“.

По пътя мислите на Ерон се обърнаха към братята му.

Девет сина се бяха родили от слабините на Квелон Грейджой, Господаря на Железните острови. Харлон, Квентон и Донел бяха родени от първата жена на Квелон, жена от Каменните дървета. Бейлон, Юрон, Виктарион, Уригон и Ерон бяха синовете на втората му, Съндърли от Солена скала. За трета жена Квелон беше взел момиче от зелените земи, която му даде болнаво слабоумно момче, Робин, брат, който най-добре беше да се забрави. Жрецът нямаше спомен за Квентон или Донел, те бяха умрели като бебета. Харлон си спомняше съвсем смътно, как седи с посивяло лице и скован в стая без прозорци в една кула и говори с шепот, който от ден на ден ставаше все по-тих, докато сивата люспа превръщаше езика и устните му в камък. „Един ден ще пируваме с риба заедно във водните палати на Удавения бог, всичките четирима, и Ури също“.

Девет сина беше родил Квелон Грейджой, ала само четирима бяха доживели до мъжество. Така ставаше на този студен свят, където мъжете вадеха риба от морето, копаеха в земята и умираха, а жените раждаха живеещи кратко деца в постели от кръв и болка. Ерон беше последният и най-малкият от четирите кракена, Бейлон — най-старият и най-храбър, свирепо безстрашно момче, което живееше само за да възстанови древната слава на железнородените. На десет беше изкатерил Кремъчните канари до обитаваната от духове кула на Слепия лорд. На тринайсет можеше да върти греблата на боен кораб и да играе танца на пръстите не по-зле от всеки мъж на островите. На петнайсет беше отплавал с Дагмер Сцепената челюст до Каменните стъпала и беше изкарал лятото в пиратски набези. Уби първия си враг и взе първите си две солени жени. На седемнайсет беше капитан на собствен кораб. Беше всичко, което трябваше да е един по-голям брат, макар никога да не показваше към Ерон нещо повече от презрение. „Слаб бях и пълен с грях, и заслужавах повече от презрение. По-добре презрението на Бейлон Храбрия, отколкото обичта на Юрон Вранско око“. И макар с годините старостта и скръбта да бяха вгорчили Бейлон, бяха го направили също и по-решителен от всеки жив мъж. „Роди се като син на владетел и умря като крал, убит от един ревнив бог — помисли Ерон. — А сега бурята иде, такава буря, каквато тези острови не са познавали никога“.

Отдавна се беше стъмнило, когато зърна шипестите железни зъбери на Хамърторн — дращеха към лунния сърп. Цитаделата на Горолд беше тежка и тромава, грамадните й каменни блокове бяха изсечени от надвисналата зад нея скална стръмнина. Под стените й входовете на пещери и древни мини зееха като беззъби черни усти. Железните порти на Хамърторн бяха затворени и залостени за нощта. Ерон ги заудря с един камък, докато екотът събуди един от стражите, младеж, огледално копие на Гормонд.

— Кой точно си ти? — попита навъсено Ерон.

— Гран. Баща ми ви чака.

Залата беше усойна и ветровита, пълна със сенки. Една от дъщерите на Горолд предложи на жреца рог ейл. Друга заръчка с ръжен тлеещия огън, от който излизаше повече пушек, отколкото топлина. Самият Горолд Гудбрадър говореще тихо с някакъв мършав мъж с фин сив халат и верига с много метални брънки на врата — нали беше майстер на Цитаделата.

— Къде е Гормонд? — попита Горолд.

— Връща се пеш. Отпратете жените си, милорд. И майстера също. Не обичаше майстери. Гарваните им бяха същества на Бурния бог, а и не се доверяваше на лечителството им, не и след Ури. „Никой свестен мъж не би избрал робски живот, нито ще си изкове робска верига, която да носи на врата си“.

— Гизела, Гуин, излезте — отсече Гудбрадър. — Ти също, Гран. Майстер Мюренмур ще остане.

— Ще се махне — настоя Ерон.

— Този замък е мой, Мокра коса. Не е твоя работа да казваш кой да се махне и кой да остане. Майстерът остава.

„Много далече от морето живее тоя човек“, каза си Ерон.

— Тогава аз ще се махна — заяви на Гудбрадър. Суха тръстика изшумоля под напуканите пети на босите му черни ходила, щом се обърна. Явно беше яздил толкова дълго за нищо.

Почти беше стигнал до вратата, когато майстерът се окашля и каза:

— На Престола от Морски камък седи Юрон Вранско око. Мокра коса се обърна. Залата изведнъж стана сякаш по-студена.

„Вранско око е на половин свят оттук. Бейлон го отпрати преди две години и се закле, че живота ще му струва, ако се върне“.

— Казвай.

— Доплавал е във Владетелски пристан ден след смъртта на краля и е заявил, че замъкът и короната му се полагат по право, като на най-големия брат на Бейлон — каза Горолд Гудбрадър. — Сега разпраща гарвани, призовава капитаните и кралете от всеки остров в Пайк да се преклонят пред него и да му се закълнат във васална вярност като на свой крал.

— Не. — Ерон Мокра коса не претегли думите си. — Само набожен мъж може да седи на Престола от Морски камък.

— Ти беше на Пайк не много отдавна и видя краля — рече Гудбрадър. — Каза ли ти нещо Бейлон за наследството?

„Да“. Говорили бяха в Морската кула, докато вятърът виеше зад прозорците и вълните с грохот се разбиваха долу. Бейлон беше поклатил отчаяно глава, като чу какво има да му каже Ерон за последния му жив син.

— Вълците са направили от него слабак, както се боях — беше казал кралят. — Моля бога да го убият, та да не може да застане на пътя на Аша. — Това беше слепотата на Бейлон — виждаше себе си в своята дива твърдоглава дъщеря и вярваше, че тя може да го наследи. В това грешеше и Ерон се опита да му го каже.

— Никоя жена никога няма да властва над железнородените, дори жена като Аша — настоя той, но Бейлон беше глух за неща, които не нека да чуе.

Преди жрецът да успее да отговори на Горолд Гудбрадър, хлевоустият майстер се разбъбри отново.

— По право Престолът от Морски камък се полага на Теон или на Аша, ако принцът е мъртъв. Такъв е законът.

— Законът на зелената земя — отвърна с презрение Ерон. — Какво е той за нас? Ние сме железнородени, синовете на морето, избраниците на Удавения бог. Жена не може да властва над нас, нито безбожен мъж.

— А Виктарион? — попита Горолд Гудбрадър. — Той държи Железния флот. Виктар ще изяви ли претенция, Мокра коса?

— Юрон е по-големият брат… — пак почна майстерът.

Ерон го усмири с поглед. В малките рибарски градчета, както и в големите каменни замъци, един такъв поглед от Мокра коса караше девици да припадат и деца с врясък да хукват при майките си, и беше повече от достатъчен да накара роб с верига на врата да млъкне.

— Юрон е по-големият — каза жрецът, — но Виктарион е по-набожен.

— Ще се стигне ли до война между тях? — попита майстерът.

— Железнороден не трябва да пролива кръвта на железнороден.

— Благочестива мисъл, Мокра коса — рече Гудбрадър, — но брат ти не я споделя. Нали заповяда да удавят Савейн Ботли, защото казал, че Престолът от Морски камък по право принадлежи на Теон.

— Ако е удавен, кръвопролитие няма. Майстерът и лордът се спогледаха.

— Трябва да пратя вест в Пайк, и то скоро — каза Горолд Гудбрадър. — Мокра коса, трябва ми съветът ти. Какво да бъде, клетва за вярност или опълчване?

Ерон подръпна брадата си и помисли. „Видях бурята. И името й е Юрон Вранско око“.

— Засега прати само мълчание. Трябва да се помоля.

— Моли се колкото щеш — каза майстерът. — Това не променя закона. Теон е законният наследник, и Аша след него.

— Млък! — ревна Ерон. — Твърде дълго слушаха железнородените вас, майстерите с вериги на вратовете от зелените земи, с вашите закони. Време е отново да се вслушаме в морето. Време е да се вслушаме в гласа на Бога. — Гласът му прокънтя в задимената зала, изпълнен с толкова сила, че нито Горолд Гудбрадър, нито майстерът дръзнаха да отвърнат. „Удавеният бог е с мене — помисли Ерон. — Той ми сочи пътя“.

Гудбрадър му предложи удобствата на замъка за нощта, но жрецът отказа. Рядко спеше под покрив на замък и никога — толкова далече от морето.

— Удобствата ще позная във водните палати на Удавения бог, под вълните. Родени сме да страдаме, та страданията да ни направят силни. Искам само кон, да ме откара до Пебълтън.

Гудбрадър му го осигури с радост. Прати и сина си Грейдон да покаже на жреца най-късия път през хълмовете до морето — До разсъмване все още оставаше час, когато потеглиха, но конете им бяха яки, стъпваха уверено и се движеха бързо въпреки тъмнината. Ерон затвори очи, изрече безмълвна молитва и след малко задряма в седлото.

Звукът, който дойде до ушите му, беше тих: писък на ръждясала панта.

— Ури — промърмори той и се събуди, обзет от страх.

„Никаква панта няма тук, никакъв Ури“. Една отплесната брадва беше отсякла половината длан на Ури, още на четиринайсет, когато играеше танца на пръстите, докато — баща му и по-големите му братя бяха далече, на война. Третата жена на Квелон беше от Пайпър, от замъка Розовата девица, с големи меки гърди и кафяви очи на кошута. Вместо да издери ръката на Ури по Стария обичай, с огън и морска вода, тя го даде на своя майстер от зелените земи, който се закле, че можел да зашие отрязаните пръсти. Направи го, а след това използваше мехлеми и билкови отвари, но ръката се умъртви и Ури хвана треска. Докато майстерът разшие ръката, вече бе станало много късно.

Лорд Квелон така и не се върна от последното си плаване: в добротата си Удавеният бог го дари със смърт в морето. Върна се лорд Бейлон, с братята си Юрон и Виктарион. И когато чу какво е сполетяло Ури, отсече трите пръста на майстера с кухненски сатър, а жената на баща си от Пайпър накара да му ги зашие. Мехлемите и отварите свършиха за майстера толкова добра работа, колкото и за Ури. Той умря полудял от болки, а скоро след това го последва третата жена на лорд Квелон, след като акушерката извади от утробата й мъртвородена дъщеря. Ерон се беше зарадвал. Тъкмо неговата брадва беше посякла ръката на Ури, докато двамата танцуваха танца на пръстите, както подобава между приятели и братя.

Все още си спомняше годините, последвали смъртта на Ури, със срам. На шестнайсет вече се наричаше „мъж“, но всъщност си беше двукрак мях вино. Пееше, танцуваше (но не и танца на пръстите, никога вече), пускаше шеги и закачки. Свиреше на гайда, жонглираше, яздеше добре и можеше да пие повече от всички Винч и Ботли, и от половината Харлоу също така. Удавеният бог надарява всекиго с нещо и бе надарил дори него; никой не можеше да пикае по-дълго или по-надалече от Ерон Грейджой, и той го доказваше на всеки пир. Веднъж заложи бойния си кораб срещу стадо кози, че може да угаси огъня в камината. И яде козешко цяла година, а бойния си кораб нарече „Златен щорм“, макар че Бейлон се закани да го обеси на мачтата, като чу що за таран е поръчал да поставят на носа.

Накрая „Златен щорм“ потъна край Белия остров по време на първия бунт на Бейлон, прерязан на две от бойната галера „Ярост“, когато Станис Баратеон хвана Виктарион в капана си и съкруши Железния флот. Но богът още не беше приключил с Ерон и го отнесе до брега. Някакви рибари го взеха в плен и го откараха във вериги до Ланиспорт, и останалата част от войната прекара в търбуха на Скалата на Кастърли, но доказа, че кракените могат да пикаят по-далече и по-дълго от лъвовете, глиганите и пилетата.

„Този човек е мъртъв“. Ерон се беше удавил и се беше преродил от морето, бе пророкът на самия бог. Никой смъртен не можеше да го уплаши, не повече, отколкото можеше да го уплаши мракът… нито спомените, костите на душата. „Изскърцването на отваряща се врата, писъкът на ръждясала желязна панта. Юрон се е върнал“. Все едно. Той беше жрецът Мокра коса, възлюблен на бога.

— Ще се стигне ли до война? — попита Грейдон Гудбрадър, щом слънцето огря хълмовете. — Война на брат срещу брат?

— Ако Удавеният бог пожелае. Безбожник не може да седи на Престола от Морски камък.

„Вранското око ще се бие, това е сигурно“. Никоя жена не можеше да го победи, дори и Аша; жените бяха създадени, за да водят битките си в родилното ложе. А Теон, стига да беше жив, беше също толкова безпомощен, нацупено и хилещо се хлапе. В Зимен хребет беше доказал цената си, доколкото я имаше, но Вранско око не беше глупаво момченце. Палубите на кораба на Юрон бяха боядисани в червено, за да скриват по-добре кръвта, от която бяха подгизнали. „Виктарион. Кралят трябва да е Виктарион или бурята ще ни помете всички“.

Когато слънцето се извиси, Грейдон го остави, за да отнесе вестта за смъртта на Бейлон на братовчедите си в Падината, цитаделата Врански шип и Езерото на мъртвеца. Ерон продължи сам през хълмове и долини, по тясната камениста пътека, която се уширяваше, колкото повече напредваше към морето. Спираше във всяко село да проповядва, а и в дворовете на дребни владетели също така.

— Ние сме родени от морето и в морето ще се върнем всички — казваше им. Гласът му бе дълбок като океана и гърмеше като вълните. — Бурният бог в своя гняв изтръгна Бейлон от замъка му, хвърли го долу и сега той пирува във водните палати на Удавения бог. — Вдигаше ръце. — Бейлон е мъртъв! Кралят е мъртъв! Но крал ще дойде отново! Че каквото е мъртво, не може никога да умре, а се вдига отново, по-крепко и по-силно! Крал ще се издигне!

Някои от слушащите го захвърляха мотики и кирки, за да го последват, и скоро след коня му вървяха десетина души, докоснати от бога и жадни за давене.

Пебълтън беше дом за няколко хиляди рибари — колибите им се гушеха под четвъртита тромава кула. Четиридесетима от удавените мъже на Ерон го чакаха, вдигнали стан до пясъчния бряг — палатки от тюленова кожа и заслони от плавей. Ръцете им бяха загрубели от солената вода, ожулени от мрежи и въжета, мазолести от гребла, кирки и брадви, ала сега стискаха криваци от плавей, здрави като желязо: богът ги бе въоръжил от подморските си оръжейници.

Бяха съградили заслон и за жреца над линията на прилива. „Боже мой — замоли се той, — проговори ми в рева на вълните и ми кажи що да сторя. Капитаните и кралете чакат словото ти. Кой ще е нашият крал на мястото на Бейлон? Запей ми на речта на левиатана, та да узная името му. Кажи ми, о, Господи под вълните, кой има силата да срази бурята на Пайк?“

Макар ездата до Хамърторн да го беше изтощила, беше неспокоен в заслона си от плавей, покрит със снопове черни водорасли. Облаците затулиха луната и звездите и тъмата се просна гъста над морето, колкото гъста беше в душата му. „Бейлон държеше на Аша, детето на неговото тяло, но една жена не може да властва над железнородените. Трябва да е Виктарион“. Девет сина беше родил Квелон Грейджой и Виктарион беше най-силният от тях, мъж като бик, неустрашим и верен на дълга. „И в това се крие опасността“. По-малкият брат дължи подчинение на по-големия, а Виктарион не беше човекът, който ще изпъне платна срещу традицията. „Но не храни любов към Юрон. Не и след като умря жената“.

Отвън, под хъркането на неговите удавени мъже и пронизителния вой на вятъра, долавяше туптежа на вълните, чука на своя бог, който го зовеше на битка. Изпълзя от заслона си в мразовитата нощ. Застана гол, блед и мършав, и гол нагази в черното солено море. Водата бе леденостудена, ала той не трепна под милувката на своя бог. Една вълна го блъсна в гърдите и го олюля. Друга се плисна над главата му. Усети солта на устните си и божиите обятия около себе си, а ушите му закънтяха от бляскавата му песен. „Девет сина роди Квелон Грейджой, а аз бях най-малкият от тях, слаб и уплашен като момиче. Но вече не. Онзи мъж се удави и богът ме направи силен“. Солената вода го обгърна, прегърна го, бръкна навътре през слабата човешка плът и докосна костите му. „Кости — помисли той. — Костите на душата. Костите на Бейлон, костите на Ури. Истината е в костите ни, защото плътта изгнива, а костта издържа. А на хълма Нага костите на Палата на Сивия крал…“

И мършав, блед и треперещ, Ерон Мокра коса се затътри към брега, по-мъдър, отколкото беше, когато нагази в морето. Защото бе намерил отговора в костите си и пътят пред него вече му бе ясен. Нощта бе толкова студена, че тялото му сякаш задимя, докато той крачеше към заслона си, ала в сърцето му гореше огън и сънят този път дойде леко, непрекъсван от писъка на железни панти.

Когато се събуди, денят беше светъл и ветровит. Ерон закуси със супа от миди и водорасли, сварена на огън от плавей. Едва-що бе привършил, и Мерлин слезе от четвъртитата си кула с неколцина стражи.

— Кралят е мъртъв — каза му Мокра коса.

— Тъй е. Дойде птица. А сега — и друга. — Мерлин беше плешив и тантурест, титулуваше се „лорд“ по обичая на зелените земи и бе облечен в кожи и кадифе. — Един гарван ме вика в Пайк, друг — в Десет кули. Вие кракените имате твърде много ръце, ще разкъсате човек. Какво ще кажеш, жрецо? Накъде да пратя корабите си?

Ерон се намръщи.

— Десет кули, казваш? Кой кракен те вика там? — Десет кули беше седалището на владетеля на Харлоу.

— Принцеса Аша. Вдигнала е платната си към дома. Четеца разпраща гарвани, вика всичките й приятели в Харлоу. Казва, че Бейлон искал тя да седне на Престола от Морски камък.

— Удавеният бог ще реши кой да седи на Престола от Морски камък — каза жрецът. — На колене, че да мога да те благословя. — Лорд Мерлин се смъкна на колене, а Ерон отпуши мяха и изля върху плешивото му теме струя морска вода. — Боже, ти, който се удави заради нас, нека Мелдред твоят слуга да се роди отново от морето. Благослови го със сол, благослови го с камък, благослови го със стомана. — Водата потече по мазните бузи на Мерлин и намокри брадата и мантията му от лисича кожа. — Каквото е мъртво, не може никога да умре — довърши Ерон, — но се вдига отново, по-крепко и по-силно. — Но когато Мерлин се вдигна, му каза: — Стой и слушай, че да можеш да разгласиш божието слово.

На три стъпки от края на водата вълните се разбиваха в една огладена гранитна канара. Там застана Ерон Мокра коса, та да могат всичките му ученици да го виждат и да чуят думите, които имаше да каже.

— Ние сме родени от морето и в морето ще се върнем всички — почна той, както го беше правил стотици пъти. — Бурният бог в своя гняв изтръгна Бейлон от замъка му, хвърли го долу и сега той пирува под вълните. — Вдигна ръце. — Железният крал е мъртъв! Но крал ще дойде отново! Че каквото е мъртво, не може никога да умре, а се вдига отново, по-крепко и по-силно!

— Крал ще се въздигне! — викнаха удавените мъже.

— Да. Трябва. Но кой? — Мокра коса се вслуша за миг, но само вълните отвърнаха. — Кой ще е нашият крал?

Удавените заудряха криваците си от плавей един в друг.

— Мокра коса! — завикаха те. — Мокра коса — крал! Ерон — крал! Мокра коса!

Ерон поклати глава.

— Ако един баща има двама синове и даде на единия брадва, а на другия мрежа, кой от двамата иска да стане воин?

— Брадвата е за воина — ревна Рус. — Мрежата е за рибаря в морето.

— Тъй е — каза Ерон. — Богът ме взе дълбоко под вълните и удави нищожеството, което бях. Когато ме изхвърли навън, ми даде очи да виждам, уши да слушам и глас да огласям словото му, та да мога да съм неговият пророк и да поучавам в истината му ония, що са я забравили. Не съм създаден да седя на Престола от Морски камък… нито Юрон Вранското око. Защото чух бога, който казва: „Никой безбожник не може да седи на Престола от Морски камък!“

Мерлин скръсти ръце на гърдите си.

— Аша ли тогава? Или Виктарион? Кажи ни, жрецо!

— Удавеният бог ще ви каже, но не тук. — Ерон посочи тлъстото бяло лице на Мерлин. — Не гледай мен, нито човешките закони, а морето. Вдигни платната си и спусни греблата си, владетелю, и тръгни за Стари Уик. Ти и всичките ти капитани, и кралете. Не отивайте в Пайк да се кланяте пред богинята, нито в Харлоу, да ухажвате жени заговорнички. Към Стари Уик обърнете носа, където се издигаше Палатът на Сивия крал. В името на Удавения бог ви призовавам. Призовавам ви всички! Оставете палатите и колибите си, замъците и твърдините си, и се върнете на хълма Нага да направите кралски събор!

Мерлин го зяпна.

— Кралски събор? Истински кралски събор не е имало от…

— От твърде дълго време! — извика гневно Ерон. — Но в зората на дните железнородените са избирали своите крале, издигали са най-достойните сред тях. Време е да се върнем към Стария обичай, защото само той отново ще ни направи велики. Кралски събор е избрал Уррас Желязната пета за Върховен крал е сложил на челото му короната от плавей. Сайлас Плоския нос, Хараг Белокосия, Стария Кракен — кралският събор е издигнал всички тях. А от този кралски събор ще се въздигне мъж, който да довърши делото, започнато от крал Бейлон, и да върне свободите ни. Идете не в Пайк, нито в Десет кули или в Харлоу, а в Стари Уик, пак казвам. Потърсете хълма Нага и костите на Палата на Сивия крал, че в това свято място, когато луната се удави и се върне, ще си направим достоен крал, набожен крал. — Вдигна високо кокалестите си ръце. — Чуйте! Чуйте вълните! Чуйте бога! Той ни говори и казва: „Не ще имаме друг крал, нежели от кралски събор!“

Надигна се рев и удавените заудряха криваците си от плавей един в друг.

— Кралски събор! — зареваха. — Краски събор! Никакъв крал без кралски събор!

И шумът, който вдигнаха, бе толкова гръмовен, че със сигурност Вранско око чу виковете им на Пайк, а и злият Бурен бог в облачните си дворци. И Ерон Мокра коса разбра, че се е справил добре.