Пир за врани

Санса

Веднъж, когато беше още малко момиченце, в Зимен хребет дойде странстващ рицар и остана с тях половин година. Старец беше, с бяла коса и обрулено от вятъра лице, но пееше за рицари, за подвизи и за прелестни дами, а Санса ля горчиви сълзи, когато си тръгна, и помоли татко си да не го пуска да си отиде.

— Човекът ни изпя трижди всяка песен, която знае — беше й казал кротко лорд Едард. — Не мога да го задържа тук против волята му. Но не бива да плачеш. Обещавам ти, ще дойдат други певци.

Само че не дойдоха, цяла година и повече. Санса се молеше в септата им и на старите богове на дървото на сърцето, молеше ги да върнат стареца или още по-добре — да пратят друг певец, млад и красив. Но боговете така и не отвърнаха и залите на Зимен хребет останаха тихи.

Но това бе отдавна, когато беше малко момиченце, и глупаво. Вече беше девица, тринайсетгодишна и разцъфтяла. Всичките й нощи бяха пълни с песен, а денем се молеше за тишина.

Ако Орлово гнездо бе като много други замъци, само плъхове и тъмничари щяха да слушат пеенето на мъртвия. Стените на тъмниците бяха достатъчно дебели, за да заглушат и песни, и писъци. Но небесните килии бяха с една стена от въздух, тъй че всяка струна, на която засвиреше мъртвият, политаше на воля и отекваше от каменните рамене на Копието на великана. А песните, които избираше… Пееше за Танца на драконите, за Джонквил Красивата и нейния шут, за Джени от Старите камъни и Принца на Водните кончета. Пееше за предателства и за най-мръсни убийства, за обесени и за кървава мъст. Пееше за скръб и тъга.

Където и да отидеше, Санса не можеше да избяга от музиката. Тя отекваше нагоре по витите стъпала на кулата, намираше я гола в банята, вечеряше с нея на мръкване и се промъкваше в спалнята й, дори да затвореше здраво кепенците. Идваше в редкия студен въздух и като въздуха я смразяваше. Макар над Орлово гнездо да не беше валяло сняг, откакто лейди Лиза падна, всички нощи бяха студени до смърт.

Гласът на певеца беше силен и звучен. Според Санса звучеше по-хубаво от всякога, гласът му бе станал някак по-богат, пълен с болка, със страх и копнеж. Не разбираше защо боговете е трябвало да дадат такъв глас на толкова зъл човек. „Щеше насила да ме отведе на Пръстите, ако Петир не бе поставил сир Лотор да бди над мен — напомни си. — И свиреше, за да заглуши виковете ми, когато леля Лиза се опита да ме убие“.

От това слушането на песните не ставаше по-леко.

— Моля ви — замоли се тя на лорд Петир, — не можете ли да го накарате да спре?

— Дадох му думата си, миличко. — Петир Белиш, лорд на Харънхъл, сюзерен на Тризъбеца и лорд-протектор на Орлово гнездо и Долината на Арин, вдигна глава от писмото, което пишеше. Беше написал сто писма след падането на лейди Лиза. Санса беше виждала гарваните да идват и отлитат от гарванарника. — Предпочитам да търпя пеенето му, вместо да слушам риданията му.

„По-добре е, че пее, вярно, но…“

— Цяла нощ ли трябва да свири и да пее, милорд? Лорд Робърт не може да спи. Той плаче…

— … за майка си. Нищо не може да се направи, пачаврата е мъртва. — Петир сви рамене. — Няма да продължи дълго. Лорд Нестор утре се качва.

Санса беше срещала веднъж лорд Нестор Ройс, след брака на Петир с леля й. Ройс беше Пазителят на Лунните порти, големия замък, който се издигаше в подножието на планинския връх и пазеше стъпалата към Орлово гнездо. Брачната двойка му беше гостувала за една нощ, преди да започнат изкачването. Лорд Нестор я беше погледнал съвсем бегло, но очакваното му идване я ужаси. Беше също така Върховен стюард на Долината, верен васал на Джон Арин, както и на лейди Лиза.

— Но той няма… няма да позволите лорд Нестор да види Марилион, нали?

Ужасът й сигурно се изписа на лицето й, защото Петир остави перото.

— Напротив. Ще настоявам за това. — Подкани я да седне до него. — Двамата с Марилион стигнахме до споразумение. Морд може да е много убедителен. А ако нашият певец ни разочарова и запее песен, която не държим да чуем — какво пък, с теб просто трябва да кажем, че лъже. На кого според теб ще повярва лорд Нестор?

— На нас? — Много й се искаше да е сигурна.

— Разбира се. Нашите лъжи ще са изгодни за него.

В стаята беше топло, огънят пращеше весело, но въпреки това Санса потръпна.

— Да, но… ако…

— Ако лорд Нестор държи повече на честта, отколкото на изгодата ли? — Петир я прегърна през раменете. — Ако държи на истината и потърси справедливост за убитата си господарка? — Усмихна се. — Познавам го лорд Нестор, миличко. Нима мислиш, че ще му позволя да навреди на моята дъщеря?

„Не съм твоя дъщеря — помисли тя. — Аз съм Санса Старк, дъщеря съм на лорд Едард и на лейди Кейтлин, от кръвта на Зимен хребет“. Но не го каза. Ако не беше Петир Белиш, вместо Лиза Арин Санса щеше да полети в студеното синьо небе към каменната смърт на шестстотин стъпки надолу. „Толкова е храбър“. Да можеше да има неговия кураж. Искаше й се да изпълзи в леглото си, да се скрие под одеялото и да спи, да спи. След смъртта на Лиза Арин не беше спала и една цяла нощ.

— Не бихте ли могли да кажете на лорд Нестор, че съм… неразположена или…

— Ще поиска да му опишеш смъртта на Лиза.

— Милорд, ако… ако Марилион каже какво наистина…

— Ако излъже, искаш да кажеш?

— Да излъже? Да… ако излъже, ако неговият разказ противоречи на моя и лорд Нестор ме погледне в очите и види колко съм уплашена…

— Мъничко страх няма да е неуместен, Алайн. Видяла си нещо страшно. Нестор ще се трогне. — Петир се взря в очите й, все едно че ги виждаше за първи път. — Имаш очите на майка си. Честни и невинни. Сини като огряно от слънце море. Като порастеш още малко, много мъже ще се давят в тези очи.

Санса не знаеше какво да отвърне на това.

— Трябва само да кажеш на лорд Нестор същото, което разказа на лорд Робърт — продължи Петир.

„Робърт е още момче и е болен — помисли тя. — Лорд Нестор е мъж, строг и подозрителен“. Робърт не беше силен и трябваше да бъде защитен, дори от истината. „Някои лъжи са любов“, беше я уверил Петир. Санса му го напомни.

— Когато излъгахме лорд Робърт, беше само за да го пощадим.

— А тази лъжа може да пощади нас. Иначе двамата с теб трябва да напуснем Орлово гнездо през същата врата, през която си отиде Лиза. — Петир вдигна отново перото. — Ще му поднесем лъжи и арборско златно, а той ще ги изпие жадно и ще иска още, обещавам ти.

„Той и на мен поднася лъжи“, осъзна Санса. Но бяха утешителни лъжи, и добронамерени. „Една лъжа не е нещо толкова лошо, ако е добронамерена“. Да можеше само да им повярва…

Нещата, които й беше казала леля й малко преди да падне, все още ужасно я тревожеха. „Брътвежи“, беше ги нарекъл Петир. „Жена ми беше полудяла и ти го видя“. И беше истина. „Исках само да си построя снежен замък, а тя се канеше да ме бутне през Лунната врата. Петир ме спаси. Той много обичаше майка ми и…“

И нея. Как можеше да се съмнява в това? Той я беше спасил.

„Той спаси Алайн, дъщеря си“, прошепна тънък гласец в ума й. Но тя беше и Санса… а понякога й се струваше, че лорд-протекторът също е две личности. Той беше Петир, нейният защитник, забавен и мил… но беше също и Кутрето, лордът, когото бе познавала в Кралски чертог, който се усмихваше лукаво, галеше брадата си и шепнеше в ухото на кралица Церсей. А Кутрето не й беше приятел. Когато Джоф заповяда да я набият, я защити Дяволчето, а не Кутрето. Когато Ланистърите я ожениха за Тирион въпреки волята й, я утеши сир Гарлан Галантния, не Кутрето. Кутрето не си беше вдигнал и кутрето за нея.

„Освен за да ме измъкне. Това направи за мен. Мислех, че е сир Донтос, горкичкият ми стар пиян Флориан, но през цялото време е бил Петир. Кутрето беше само маска, която е трябвало да носи“. Само дето понякога на Санса й беше трудно да различи къде свършва човекът и къде започва маската. Кутрето и лорд Петир толкова си приличаха. Сигурно щеше да избяга и от двамата, но нямаше къде да отиде. Зимен хребет беше опожарен и опустошен, Бран и Рикон — мъртви и изстинали. Роб беше предаден и убит в Близнаците, с лейди майка им. Тирион беше осъден на смърт за убийството на Джофри и ако тя се върнеше в Кралски чертог, кралицата щеше да поиска и нейната глава. Леля й, на която се беше надявала, че ще я спаси, също се бе опитала да я убие. Чичо й Едмур беше пленник на Фрей, а дядо й — Черната риба, беше обсаден в Речен пад. „Няма място на света за мен освен тук — помисли отчаяно Санса. — И нямам истински приятел освен Петир“.

Същата нощ мъртвият пя „Денят, в който обесиха Черния Робин“, „Майчините сълзи“ и „Дъждовете на Кастамийр“. После спря за малко, но точно когато Санса започна да се унася, засвири отново. Пя „Шест скърби“, „Брулени листа“ и „Алисан“. „Толкова тъжни песни“, помисли тя. Щом затвореше очи, го виждаше в синята му небесна килия, свит в ъгъла срещу студеното черно небе, загърнат в дебела кожа и притиснал дървената си лютня до гърдите. „Не трябва да го съжалявам — каза си. — Той е суетен и жесток и скоро ще умре“. Не можеше да го спаси. А и защо да го иска? Марилион се бе опитал да я изнасили и Петир беше спасил живота й не веднъж, а два пъти. „Понякога трябва да лъжеш“. Единствено лъжите я бяха опазили жива в Кралски чертог. Ако не беше излъгала Джофри, Кралската гвардия щеше да я пребие до смърт.

След „Алисан“ певецът отново спря, достатъчно дълго, та Санса да откопчи един час отдих, но щом предутринната светлина започна да се процежда през кепенците, тя чу понеслите се отдолу тихи звуци на „В една мъглива утрин“ и веднага се събуди. Песента беше по-подходяща за жена, скръбна песен, пята от майка в утрото след ужасна битка, докато търси сред мъртвите тялото на единствения си син. „Майката пее за скръбта си по своя син — помисли Санса, — но Марилион скърби за своите пръсти и очи“. Думите летяха като стрели и я пронизваха в тъмното.

Добри мой сир, видяхте ли момчето ми? С цвета на лешник бе косата му. Той обеща ми да се върне в дома ни, в Уендиштаун.

Санса затисна глава с възглавницата с гъши пух, но полза нямаше. Денят бе дошъл, тя се беше събудила, а лорд Нестор Ройс се изкачваше към върха…

Върховният стюард и свитата му пристигнаха в Орлово гнездо късно следобед, когато долината под тях се облече в златно и червено, а вятърът се усили. Беше довел сина си, сир Албар, с още дузина рицари и двадесетина ратници. „Толкова много непознати“. Санса гледаше със свито сърце лицата им и се чудеше приятели ли са, или врагове.

Петир посрещна гостите в черен кадифен жакет със сиви ръкави, който отиваше на вълнените му бричове и придаваше известна мрачност на сиво-зелените му очи. До него стоеше майстер Колемон с веригата си с многобройните метални пластини, провесена на дългия му тънък врат. Макар майстерът да беше много висок, този, който привличаше окото, бе лорд-протекторът. Явно се беше отказал от усмивките си за този ден. Слушаше сериозно, докато Ройс представяше придружилите го рицари, след което заяви:

— Добре сте дошли, почитаеми господа. Познавате майстер Колемон, разбира се. Лорд Нестор, надявам се, че помните Алайн, извънбрачната ми дъщеря?

— Разбира се. — Лорд Нестор Ройс беше с бичи врат, с издута гръд и оплешивяващ, с прошарена със сиво брада и строг поглед. Благоволи да сведе глава за поздрав с цял половин пръст.

Санса отвърна с реверанс: не смееше да проговори от страх, че ще каже нещо нередно. Петир й помогна:

— Миличко, бъди добро момиче и доведи лорд Робърт във Високата зала да поздрави гостите си.

— Да, татко. — Гласът й беше тънък и напрегнат. „Глас на лъжкиня — помисли си, забързана нагоре по стъпалата и по галерията към Лунната кула — Гузен глас“.

Гретчел и Мади помагаха на хленчещия Робърт Арин да се обуе. Владетелят на Орлово гнездо пак беше плакал. Очите му бяха зачервени и подпухнали, носът му — подут и сополив. От едната му ноздра беше потекъл сопол, а устните му бяха разкървавени от хапане. „Лорд Нестор не трябва да го вижда така“, помисли Санса отчаяно.

— Гретчел, донеси вода. — Хвана момчето за ръка и го качи на леглото. — Добре ли спа, миличък?

— Не. — Той подсмръкна. — Изобщо не спах, Алайн. Той пак пееше, а вратата беше заключена. Виках им да ме пуснат, но никой не дойде.

— Много лошо. — Тя натопи меката кърпа в топлата вода и почна да чисти лицето му… леко, много лекичко. Започнеше ли да търка по-силно, той можеше да се разтрепери. Момчето беше крехко и ужасно дребно за възрастта си. Беше на осем, но Санса познаваше по-големи петгодишни деца.

Устната на Робърт се кривна.

— Исках да дойда да спя при тебе.

„Знам“. Сладкият Робин обичаше да се мушва в леглото на майка си, докато тя не се омъжи за лорд Петир. След смъртта на лейди Лиза беше започнал да обикаля Орлово гнездо, за да търси други легла. Най-много харесваше леглото на Санса… и затова тя бе помолила сир Лотор Брун снощи да заключи вратата му. Нямаше да има нищо против, ако Робин спеше кротко, но той все се опитваше да я хапе по зрънцата на гърдите, а и често подмокряше леглото.

— Лорд Нестор Ройс се е качил от Портите да те види. — Санса му избърса носа.

— Не го искам! Искам приказка. Приказка за Крилатия рицар.

— После — каза Санса. — Първо трябва да се видиш с лорд Нестор.

— Лорд Нестор има брадавица — изхленчи Робърт. Страхуваше се от мъже с брадавици. — Мама казваше, че е ужасен.

— Миличкият ми сладък Робин. — Санса приглади косата му. — Липсва ти, знам. На лорд Петир също му липсва. Той я обичаше също като теб. — Това беше лъжа, макар и добронамерена. Единствената жена, която Петир изобщо бе обичал, беше убитата й майка. Сам го беше признал на лейди Лиза малко преди да я бутне от Лунната врата. „Тя беше луда и опасна. Убила е собствения си съпруг и щеше да убие и мен, ако Петир не бе дошъл да ме спаси“.

Не беше нужно обаче Робърт да знае това. Той беше само едно малко болно момче, обичало майка си.

— Ето — каза Санса, — вече приличаш на истински лорд. Мади, донеси плаща му. — Беше от агнешка вълна, мек и топъл, красиво небесносиньо, открояващо кремавия цвят на туниката му. Тя го стегна на раменете му със сребърна брошка с форма на лунен сърп и го хвана за ръката. Този път поне Робърт тръгна послушно с нея.

След падането на лейди Лиза високата зала беше стояла затворена и когато я видя пак, Санса потръпна от студ. Залата беше дълга, величествена и може би красива, но тя не обичаше да влиза тук. И в най-хубавите мигове тук беше сумрачно и студено. Тънките колони приличаха на костеливи пръсти, а сините жилки в белия мрамор й напомняха за жили по краката на стара вещица. Макар по стените да имаше над петдесет сребърни скоби, бяха запалени само десетина факли, тъй че по пода играеха сенки и изпълваха всеки ъгъл. Стъпките им заотекваха от мрамора и Санса чу вятъра, тропащ по Лунната врата. „Не бива да поглеждам към нея — каза си. — Иначе ще се разтреперя повече и от Робърт“.

С помощта на Мади настани Робърт на трона от язово дърво — на купчината възглавнички — и нареди на слугите да съобщят, че негово благородие е готов да приеме гостите си. Двама стражи в небесносини плащове разтвориха вратите в другия край на залата и Петир поведе посетителите по дългия син килим, изпънат между редиците костено-бели колони.

Момчето поздрави с пискливото си гласче лорд Нестор и изобшо не спомена за брадавицата. Когато Върховният стюард го попита за майка му, ръцете на Робърт затрепериха.

— Марилион… Марилион я хвърли от Лунната врата.

— Ваше височество видя ли как стана това? — попита сир Марвин Белмур, дългурест червенокос рицар, бивш началник на гвардията на Лиза, преди Петир да го смени със сир Лотор Брун.

— Алайн го видя — каза момчето. — И моят пастрок.

Лорд Нестор я погледна. Сир Албар, сир Марвин, майстер Колемон, всички я гледаха. „Тя беше моя леля, но искаше да ме убие — помисли Санса. — Задърпа ме към Лунната врата и се опита да ме бутне през нея. Изобщо не исках онази целувка, само си правех замък в снега“. Присви се, за да не затрепери.

— Моля да я извините, господа — тихо каза Петир Белиш. — Още я спохождат кошмари след онзи ден. Нищо чудно, че й е трудно да говори. — Пристъпи зад нея и леко я хвана за раменете. — Знам колко е трудно за теб, Алайн, но приятелите ни трябва да чуят истината.

— Да. — Гърлото й беше толкова пресъхнало и стегнато, че почти я болеше да говори. — Видях… Бях с лейди Лиза, когато… — Сълза се затъркаля по бузата й. „Това е добре… една сълза е добре“. — … когато Марилион… я бутна. — Едва чуваше думите си.

Преди да е стигнала и до средата на разказа си, Робърт започна да плаче, а възглавничките под него се заразместваха опасно.

— Той уби мама! Искам да лети! — Ръцете му вече трепереха силно, чак до раменете. Момчето тръскаше глава, зъбите му затракаха. — Да лети! — изпищя то. — Искам да лети, да лети! — Замята диво ръце и крака, но Лотор Брун закрачи бързо към подиума и успя да го задържи навреме, за да не се смъкне от трона. Майстер Колемон, на стъпка зад него, не можеше да направи нищо.

Безпомощна като всички останали, Санса можеше само да стои замръзнала и да гледа, докато пристъпът свърши. Гостите им не промълвиха нито дума — лорд Нестор поне беше виждал тези пристъпи и преди. Изтече много време, докато спазмите стихнат. Накрая невръстният владетел беше съвсем изнемощял.

— Най-добре ще е да върнем негово височество в леглото и да му се пусне кръв — каза Петир Белиш. Брун взе момчето на ръце и го изнесе от залата. Майстер Колемон ги последва с помръкнало лице.

Щом стъпките им заглъхнаха, във Високата зала на Орлово гнездо се възцари мъртва тишина. Санса чуваше стона на вечерния вятър в Лунната врата. Беше й студено. И беше много уморена. „Пак ли ще трябва да повторя версията?“

Но явно я беше разказала достатъчно добре. Лорд Нестор се окашля и каза:

— Този певец не ми хареса от самото начало. Убеждавах лейди Лиза да го изгони. Много пъти я увещавах.

— Винаги я съветвахте добре, милорд — каза Петир.

— А тя така и не ме послуша — оплака се Ройс. — Изслушваше ме с неохота и не ме послуша.

— Милейди беше прекалено доверчива за този свят. — Петир го изрече с толкова нежност, че Санса още малко и бе готова да повярва, че е обичал жена си. — Лиза бе неспособна да види лошото у хората, само доброто. Марилион пееше сладки песни и тя по погрешка реши, че и нравът му е толкова мил.

— Той ни наричаше свине — намеси се сир Албар Ройс. Беше грубоват и широкоплещест, бръснеше си брадата, но си бе оставил дълги черни мустаци, ограждащи четвъртитото му лице като жив плет. Във всичко друго беше по-младото копие на баща си. — Измисли песен за две свине, които ровят около една планина и ядат огризките на сокола. За нас беше, но когато му го казах, ми се изсмя и рече: „Е, сир, това е просто песен за свине“.

— И с мен се подиграваше — каза сир Марвин Белмур. — Сир Бимбам ме наричаше. Когато се заклех, че ще му откъсна езика, избяга при лейди Лиза и се скри зад полите й.

— Често го правеше — изръмжа лорд Нестор. — Страхливец е, но благосклонността, която лейди Лиза проявяваше към него, го правеше нагъл. Облече го като лорд, даде му златни пръстени и колан с лунен камък.

— Че и любимия сокол на лорд Джон. — На жакета на рицаря изпъкваха шестте свещи на дома Уаксли. — Негово височество обичаше тази птица. Крал Робърт му я беше подарил.

Петир Белиш въздъхна.

— Така е. Държеше се нечувано нагло и аз сложих край на това. Лиза се съгласи да го изгони. Затова се срещна тук с него, в онзи ден. Трябваше да съм с нея, но изобщо не допуснах… ако не бях настоял… аз я убих.

„Не — помисли Санса. — Не трябва да казваш това, не трябва да им го казваш, не трябва!“ Но сир Албар Ройс клатеше глава.

— Не, милорд, не трябва да се самообвинявате.

— Било е работа на певеца — съгласи се баща му. — Лорд Петир, доведете го тук. Да сложим край на тази мръсна история.

Петир Белиш се съвзе и отвърна:

— Както желаете, милорд.

Обърна се, разпореди се на стражите и скоро доведоха певеца. С него дойде тъмничарят Морд, чудовището с малките черни очи и кривото, нашарено с белези лице. Едното му ухо и част от брадичката бяха отпрани в някаква битка, но му бяха останали сто и трийсет кила бяла отпусната плът. Дрехите му бяха лошо скроени и опърпани и воняха отвратително.

За разлика от него, Марилион изглеждаше почти елегантно. Някой го беше окъпал и облякъл в небесносини бричове и широка бяла туника с бухнали ръкави, стегната със сребрист пояс — беше му го подарила лейди Лиза. Бели копринени ръкавици покриваха ръцете му, бяла копринена превръзка спестяваше на техни благородия гледката на извадените му очи.

Морд застана зад него с бич в ръка, сръга го в ребрата и певецът коленичи.

— Моля ви за прошка, благородни господа.

Лорд Нестор се намръщи.

— Признаваш престъплението си?

— Ако имах очи, щях да плача. — Гласът на певеца, толкова силен и звучен нощем, сега бе тих и дрезгав. — Толкова я обичах, не можех да понеса да я виждам в прегръдките на друг, да знам, че е в леглото му. Заклевам ви се, не исках да причиня на милата ми дама нищо лошо. Залостих вратата, за да не може никой да ни безпокои, докато й споделя страстта си, но лейди Лиза бе толкова хладна… и когато ми каза, че носи детето на лорд Петир, ме обзе лудост и…

Санса зяпна ръцете му. Мади Дебелата твърдеше, че Морд му бил отрязал три пръста — две кутрета и един безимен. Кутретата му наистина изглеждаха някак по-сковани от другите пръсти, но с тези ръкавици беше трудно да се разбере със сигурност. „Може да са само приказки. Откъде Мади може да знае?“

— Лорд Петир беше така добър да ми остави лютнята — каза слепият певец. — Лютнята… и езика ми… за да мога да пея. Лейди Лиза толкова обичаше песните ми…

— Изведете това същество оттук, че ще го убия лично — изръмжа лорд Нестор. — Само като го гледам, ми призлява.

— Да, милорд. — Морд сграбчи грубо Марилион за яката. — Да не си отворил уста повече. — Когато заговори, Санса с изумление видя, че зъбите му са от злато. Къде с влачене, къде с бутане, тъмничарят изведе певеца през вратите.

— Този човек трябва да умре — заяви сир Марвин Белмур. — Трябвало е да излети след лейди Лиза през Лунната врата.

— Без езика си — добави сир Албар Ройс. — Без този лъжлив, насмешлив и нагъл език.

— Твърд е добър бях с него, знам — с извинителен тон каза Петир Белиш. — Честно казано, изпитвам съжаление към него. Убил е от любов.

— От любов или омраза, трябва да умре — изръмжа Белмур.

— Скоро ще е — каза навъсено сир Нестор. — Никой не се задържа дълго в небесните килии. Синьото ще го призове.

— Може. Но дали Марилион ще се отзове, това не знам — отвърна Петир Белиш. Даде знак и стражите му разтвориха двукрилата врата в другия край на залата. — Ваши благородия, разбирам, че сигурно сте уморени след изкачването. За всички вас са приготвени стаи за пренощуване и ви очаква храна и вино в Долната зала. Озуел, придружи ги, моля те, и се погрижи да получат всичко, от което се нуждаят. — Обърна се към Нестор Ройс. — Милорд, бихте ли ме придружили за по чаша вино? Алайн, миличко, ела с нас да ни налееш…

В камината тлееше огън, а на масата ги очакваше гарафа с вино — арборско златно. Санса напълни чашата на лорд Нестор, докато Петир разравяше цепениците с дългия железен ръжен.

Лорд Нестор се разположи до огъня.

— Това няма да е краят — заговори той на Петир, все едно че Санса не съществуваше. — Братовчед ми възнамерява да разпита певеца лично.

— Бронзовия Йон не ми вярва. — Петир избута една цепеница.

— Смята да дойде тук със сила. С него ще е Симънд Темпълтън, не се съмнявам. И, боя се, лейди Уейнууд също.

— И лорд Белмур, лорд Хънтър Младия и Хортън Редфорт. Ще доведат също Силния Сам Камъка, Толетите, Шетите, Колдуотър, някои от Корбрей.

— Добре сте осведомен. Кои Корбрей? Едва ли лорд Лайънъл?

— Не. Брат му. По някаква причина сир Лин не ме харесва.

— Лин Корбрей е опасен човек — предпазливо вметна лорд Нестор. — Какво смятате да правите?

— Какво мога да направя, освен да ги посрещна, ако дойдат? — Петир отново разрови жарта и остави ръжена настрана.

— Братовчед ми възнамерява да ви отстрани като лорд-протектор.

— Ако е така, не мога да го спра. Поддържам гарнизон от двайсет души. Лорд Ройс и приятелите му могат да вдигнат двайсет хиляди. — Петир отиде до дървения сандък под прозореца. — Бронзовия Йон ще направи каквото реши. — Коленичи, отвори сандъка, извади навит на руло пергамент и го подаде на лорд Нестор. — Милорд. Това е знак за обичта, която милейди хранеше към вас.

Ройс разви пергамента.

— Това… това е неочаквано, милорд. — Санса се изуми, като видя сълзи в очите му.

— Неочаквано, но не и незаслужено. Милейди ви ценеше над всички свои знаменосци. Вие бяхте нейната скала, така ми казваше.

— Нейната скала. — Лорд Нестор се изчерви. — Така ли казваше?

— Често. А това — Петир посочи пергамента — е доказателството.

— Това… хубаво е да го чуя. Джон Арин ценеше службата ми, знам, но лейди Лиза… гледаше ме навъсено, когато идвах за дворцовия й съвет, и се боях, че… — Лорд Нестор намръщи чело. — Виждам, че носи печата на Арин, но подписът…

— Лиза беше убита, преди да успеят да й поднесат документа, за да го подпише, затова го подписах аз като лорд-протектор. Знам, че такова щеше да е нейното желание.

— Разбирам. — Лорд Нестор нави пергамента. — Вие сте… верен на дълга си, милорд. Да, и не ви липсва кураж. Някои ще нарекат този акт за дарение недопустим и ще обвинят вас, че сте го направили. Постът на Пазителя никога не е бил наследствен. Арините са вдигнали Портите още по времето, когато са носили короната на Сокола и са управлявали Долината като крале. Орлово гнездо е било лятното им седалище, но щом завалят снеговете, дворът е слизал долу. Някои ще кажат, че Портата е също толкова кралска като Орлово гнездо.

— В Долината не е имало крал от триста години — подчерта Петир Белиш.

— Защото са дошли драконите — съгласи се лорд Нестор. — Но и след това Портите са останали замък на Арин. Самият Джон Арин беше Пазител на Портите, докато баща му беше жив. След издигането си той удостои с тази чест своя брат Ронел, а след това братовчед си Денис.

— Лорд Робърт няма братя, само далечни братовчеди.

— Вярно. — Лорд Нестор стисна пергамента. — Няма да твърдя, че не съм се надявал на това. Докато лорд Джон управляваше кралството като Ръка, на мен се падна да управлявам Долината от негово име. Правех всичко, което се изискваше от мен, и не поисках нищо за себе си. В името на боговете, спечелил съм си го!

— Така е — отвърна Петир. — И сега лорд Робърт ще спи по-леко, като знае, че вие винаги сте тук, преданият приятел в подножието на неговия връх. — Вдигна чашата си. — И тъй, да вдигнем тост, милор; За дома Ройс, Пазителите на Портите на Луната… сега и завинаги — Сега и завинаги, да! — Сребърните чаши звъннаха. По-късно, много по-късно, след като гарафата с арборско златно бе изпразнена, лорд Нестор се сбогува, за да се върне при своите спътници. Санса вече почти бе заспала права и искаше само да се добере до леглото си, но Петир я хвана за кръстчето.

— Виждаш ли какви чудеса могат да се сътворят с лъжи и арборско златно?

Защо ли й се доплака? Беше добре, че Нестор Ройс е с тях.

— Всичко ли беше лъжи?

— Не всичко. Лиза често наричаше лорд Нестор „скала“, макар че според мен не звучеше като комплимент. Сина му наричаше „дръвник“. Знаеше, че лорд Нестор мечтае да държи Портите по право, като лорд не само на име, а истински, но мечтаеше за други синове и бе решила замъкът да е за по-малкия брат на Робърт. — Петир стана. — Разбираш ли какво се случи тук, Алайн?

Санса се поколеба за миг.

— Вие дадохте на лорд Нестор Портите на Луната, за да сте сигурен в неговата поддръжка.

— Така е — призна Петир. — Но нашата скала е все пак Ройс, което ще рече, че е прекалено горделив и докачлив. Ако го бях попитал за цената му, щеше да се надуе като ядосана жаба заради оскърбената си чест. Но така… той не е съвсем глупав, но лъжите, които му поднесох, бяха по-сладки от истината. Той иска да вярва, че Лиза го е ценяла над всички други свои знаменосци. Един от тези други е Бронзовия Йон, а Нестор си дава сметка, че е роден от по-долното разклонение на дома Ройс. Иска повече за своя син. Хората на честта често пъти са готови да направят за децата си неща, които не биха и помислили да направят за себе си.

Тя кимна.

— Подписът… можехте да накарате лорд Робърт да сложи подписа си и да го подпечата, но вместо това…

— … го подписах сам, като лорд-протектор. Защо?

— За да… ако ви отстранят… или убият…

— … тогава претенцията на лорд Нестор за Портите ще бъде оспорена. Гарантирам ти, това не му е убягнало. Много умно от твоя страна, че го схвана. Но друго не бих могъл и да очаквам от своята дъщеря.

Благодаря ви. — Изпита глупава гордост от това, че го беше отгатнала, но беше и объркана. — Но не съм. В смисъл — ваша дъще ря. Не истински. Искам да кажа, преструвам се, че съм Алайн, но вие знаете, че…

Кутрето опря пръст на устните й.

— Знам каквото знам, както и ти. Някои неща е най-добре да не се казват, миличко.

— Дори когато сме сами?

— Особено когато сме сами. Иначе все някой ден някой слуга ще влезе в стаята непредизвестено, или пазач зад вратата случайно ще чуе нещо, което не бива да чува. Нали не искаш още кръв на хубавите си малки ръчици, скъпа?

Лицето на Марилион сякаш заплува пред нея, с бялата превръзка над очите му. А зад него видя сир Донтос, със стрелите от арбалет още по него.

— Не — промълви Санса. — Моля ви.

— Изкушавам се да кажа, че не играем никаква игра, дъще, но игра, разбира се, има. Играта на тронове.

„Не съм молила да я играя“. Много опасна беше тази игра. „Едно подхлъзване — и съм мъртва“.

— Озуел… милорд, Озуел ме изведе с лодката от Кралски чертог в нощта, когато избягах. Той трябва да знае коя съм.

— Ако е наполовина толкова умен, колкото една овча барабонка, би могла да го помислиш. Сир Лотор също го знае. Но Озуел е на служба при мен от дълго време, а Брун по характер е мълчалив. Черно котле следи за мен Брун, а Брун следи Черно котле. „Не вярвай никому“, казвах някога на Едард Старк, но той не ме послуша. Ти си Алайн и трябва да бъдеш Алайн винаги. — Опря два пръста на лявата й гръд. — Дори тук. В сърцето си. Можеш ли да го направиш? Можеш ли да си моя дъщеря в сърцето си?

— Аз… — „Не знам, милорд…“ Почти щеше да го каже, но той не искаше да чуе това. „Лъжи и арборско златно“, помисли тя. — Аз съм Алайн, татко. Коя друга може да съм?

Лорд Кутрето я целуна по бузата.

— С моя ум и с красотата на Кет светът ще бъде твой, миличко. Сега — марш в леглото.

Гретчел беше напалила огън в камината и оправяше пухеното й легло. Санса се съблече и се мушна под завивките. „Няма да пее тази нощ — помисли си. — Не и докато лорд Нестор и другите са в замъка. Няма да посмее“. Затвори очи.

Някъде през нощта се събуди, защото малкият Робърт се качи в леглото й. „Забравих да кажа на Лотор пак да го заключи“. Нищо не можеше да се направи, тъй че го гушна.

— Робин? Можеш да останеш, но не се върти. Просто затвори очи и спи, мъничък.

— Добре. — Той се сви до нея и свря глава между гърдите й. — Алайн? Ти ли си моята майка вече?

— Мисля, че да.

Ако една лъжа е добронамерена, не е нещо толкова лошо.