Пир за врани

Бриен

Каменната стена беше стара и порутена, но като я видя издигната сред полето, Бриен настръхна.

„Тук се скриха стрелците и убиха горкия Клеос Фрей“… Но половин миля по-нататък подмина друга стена, която досущ приличаше на първата, и се разколеба. Разровеният от коловозите път завиваше и лъкатушеше, а голите кафяви дървета изглеждаха много различно от зелените дървеса, които помнеше. Дали бе подминала мястото, където сир Джайм бе извадил меча на братовчед си от ножницата му? Къде бяха дърветата, сред които се биха? Потокът, в който цапаха и се сечаха, докато не привлякоха Храбрата дружина?

— Милейди? Сир? — Подрик така и не беше решил как да я нарича. — Какво търсите?

„Призраци“.

— Веднъж минах оттук. Все едно. — „Когато сир Джайм все още си имаше две ръце. Как го мразех тогава, с всичките му подигравки и усмивки“. — Тихо, Подрик. В тези гори все още може да има разбойници.

— Имам меч. Мога да се бия.

„Не достатъчно добре“. Бриен не се съмняваше в храбростта му, само в обучението. Можеше и да е скуайър, поне на име, но хората, на които беше служил, не му бяха служили добре.

Чула беше историята му на части и с прекъсвания по пътя от Дъскъндейл. Беше от по-низшето разклонение на дома Пейн, сиромашка издънка от слабините на по-малък син. Баща му беше прекарал целия си живот като скуайър на по-богати братовчеди и беше направил Подрик на една дъщеря на свещар, за която се оженил, преди да загине при Бента на Грейджой. Майка му го оставила с един от същите братовчеди, когато бил на четири, за да избяга с някакъв странстващ певец, напълнил корема й с друго бебе. Подрик не помнеше как е изглеждала майка му. Сир Цедрик Пейн беше най-близо до онова, което Подрик можеше да нарече родител, макар че от накъсания му разказ на Бриен й се струваше, че братовчедът Цедрик е гледал на него повече като на слуга, отколкото като на син. Когато Скалата на Кастърли призовала васалните си знамена, рицарят го взел със себе си да се грижи за коня му и да чисти ризницата му. А после сир Цедрик го посекли в Речните земи, докато се сражавал във войската на лорд Тивин.

Далече от роден дом, само и без пари, момчето се лепнало за един безимотен рицар на име сир Лоримър Корема, от частта на лорд Лефорт, комуто било възложено да пази обоза.

— Момчетата, които пазят храната, винаги се хранят най-добре — обичал да казва лорд Лоримър, докато не го спипали с осолен бут, откраднат от личните запаси на лорд Тивин. Тивин Ланистър решил да го обеси за назидание на други плячкаджии. Подрик също хапнал от бута и можело и той да отиде на въжето, но го спасило името му. Сир Кеван Ланистър го взел под опеката си, а по-късно пратил момчето за скуайър на племенника си Тирион.

Сир Цедрик беше научил Подрик как се гледа кон и как да проверява подковите за набити камъчета, а сир Лоримър го научил как се краде, но никой от двамата не го беше упражнявал много с меча. Когато дошли в двора, Дяволчето поне го поверил на учителя по оръжие в Червената цитадела. Но по време на гладните бунтове сир Арон Сантагар бил един от убитите и това сложило край на обучението на Подрик.

Бриен издяла два дървени меча от паднали клони, за да добие представа за уменията на Подрик. Остана доволна, като разбра, че момчето, макар и мудно в приказките, има бърза ръка. Беше безстрашен и усърден, но също така — недохранен и мършав, и недостатъчно силен. И да беше оцелял в битката при Черна вода, както твърдеше, сигурно бе само защото никой не си е помислил, че си струва да го убива.

— Може да се наричаш скуайър — каза му тя, — но съм виждала пажове два пъти по-малки от тебе, които биха те пребили до смърт. Ако останеш с мен, ще спиш с мехури по ръцете и с натъртени мишци почти всяка нощ, и ще си толкова изтръпнал и натъртен, че едва ли ще можеш да заспиш. Не вярвам да го искаш.

— Искам — настоя момчето. — Искам това. Мехурите и отоците. Всъщност не че го искам, но го искам. Сир. Милейди.

Доколкото беше верен на думата си, Бриен оставаше вярна на своята. Подрик не се оплакваше. Всеки път, щом му оставеше нова синина на десницата, момчето с гордост й я показваше. За конете също се грижеше добре. „Още не е скуайър — напомняше си тя, — но и аз не съм никакъв рицар, колкото и да ме нарича сир“. Щеше да го отпрати да си върви по пътя, но момчето нямаше къде да иде. Освен това, макар Подрик да не знаеше къде е отишла Санса Старк, възможно беше да знае повече, отколкото съзнаваше. Някоя случайна полузапомнена дума можеше да се окаже ключът в издирването на Санса.

— Сир? Милейди? — Подрик посочи. — Напред има някаква кола. Бриен я видя: на две колелета и с високи страници. В оковете й се напрягаха мъж и жена, теглеха колата към Девиче езеро. „Селски хора, както ги гледам“.

— По-бавничко — каза на момчето. — Може да ни вземат за разбой ници. Не говори повече, отколкото трябва, и се дръж вежливо.

— Добре, сър. Вежливо. Милейди. — Изглеждаше почти зарадван от възможността да го вземат за разбойник.

Селяците ги загледаха нащрек, когато се приближиха в лек тръс, но след като Бриен даде да се разбере, че не им мислят зло, се съгласиха да продължат с тях.

— Имахме си вол — каза старецът, докато минаваха през буренясали ниви, локви рядка кал и овъглени дървета, — но го отвлякоха вълци. — Лицето му беше почервеняло от усилието да дърпа колата. — И дъщеря ни отвлякоха, и я оправиха както те си знаят, но се прибра, след като скитосвала няколко дни след битката при Дъскъндеил. Ама волът не се върна. Вълците ще да са го изяли.

Жената нямаше какво да добави. Беше с двайсетина години по-млада от него, но не каза и дума, само зяпаше Бриен, както щеше да зяпа някое двуглаво теле. Девата на Тарт беше виждала и преди такива погледи. Лейди Старк се беше държала мило с нея, но повечето жени бяха не по-малко жестоки от мъжете. Не можеше да каже кое я наранява повече, язвителните езици и кисканията на хубавите момиченца или студените очи на дамите, прикриващи презрението си зад маска на вежливост. А жените от простолюдието често се държаха по-зле и от тях.

— Девиче езеро беше в руини, когато го видях последния път — отвърна тя. — Портите бяха срутени и половината град беше изгорял.

— Възстановили са го донякъде. Този Тарли е суров мъж, но е по-смел господар от Пъг. В горите все още има разбойници, но не толкоз много, колкото бяха. Тарли излови най-лошите и ги скъси с по една глава с огромния си меч. — Завъртя глава и се изплю. — Видяхте ли разбойници по пътя?

— Никакви. — „Този път не“. Колкото повече се отдалечаваха от Дъскъндеил, толкова по-пуст ставаше пътят. Единствените пътници, които бяха зърнали, се бяха стопили в горите, преди да стигнат до тях, освен някакъв едър брадат септон, тръгнал на юг с четиридесетина босоноги следовници. Хановете, край които минаваха, бяха или ограбени и опустели, или превърнати във войнишки лагери. Предния ден се бяха натъкнали на патрули на лорд Рандил, с настръхналите им пики и дълги лъкове. Конниците ги обкръжиха и началникът им разпита Бриен, но накрая ги пуснаха да продължат по пътя си.

— И внимавай, жено. Следващите мъже, които ще срещнеш, може да не са порядъчни като момчетата ми. Хрътката е прехвърлил Тризъбеца със сто разбойници и разправят, че изнасилвали всяка пачавра, която срещнат, и им режели циците за трофеи.

Бриен се почувства задължена да предаде това предупреждение на селяка и жена му. Мъжът закима, докато му го казваше, но като свърши, се изплю пак и рече:

— Кучета, вълци и лъвове, Другите да ги вземат всички дано. Тия разбойници няма да смеят да се доближат до Девиче езеро. Не и докато лорд Тарли държи там.

Бриен знаеше лорд Рандил Тарли от времето си с войската на крал Ренли. Макар да не можеше да се насили да го харесва, не можеше да забрави дълга си към него. „Ако боговете са добри, ще минем през Девиче езеро, преди да е разбрал, че съм там“.

— Градът ще бъде върнат на лорд Пъг, щом свършат боевете — каза на селянина. — Кралят е опростил негово благородие.

— Опростил? — Старецът се изсмя. — За какво? Че си седи на задника в проклетия си замък? Прати хора да се бият при Речен пад, но самият той така и не отиде. Лъвове му плячкосаха града, после вълци, после наемници, а негово благородие си седя на завет зад стените си. Брат му нямаше да се крие така. Сир Майлс беше смел и твърд като пиринч, докато оня Робърт не го уби.

„Още призраци“, помисли Бриен.

— Търся сестра си, красива тринайсетгодишна девица. Може би сте я виждали?

— Никакви девици не съм виждал, ни красиви, ни грозни. „Никой не я е виждал“. Но трябваше да разпитва.

— Щерката на Пъг, тя е девица — продължи мъжът. — До брачното й ложе де. Тия яйца са за сватбата й. Нейната и на сина на Тарли. На готвачите ще им трябват яйца за тортите.

— Така е.

„Синът на лорд Тарли. Младия Дикон ще го женят“. Опита се да си спомни колко голям трябваше да е. На осем-десет някъде. Бриен я бяха сгодили на седем, за момче с три години по-голямо от нея, по-малкия син на лорд Карон, свенливо момче с черна бенка над устната. Срещнали се бяха само веднъж, по повод годежа. Две години по-късно умря, затрит от същата треска, която взе и лорда, и лейди Карон, и дъщерите им. Ако беше жив, щяха да се оженят до една година след първото й разцъфване и целият й живот щеше да е друг. Нямаше да е тук сега, облякла мъжка ризница и понесла меч, да търси детето на мъртва жена. Щеше по-скоро да е в Нощна песен, да повива своето дете. Мисълта не беше нова за Бриен. Винаги й навяваше малко тъга, но и облекчение.

Когато излязоха от изгорялата гора и Девичето езеро се открои пред тях, с дълбоките води на залива отвъд града, слънцето наполовина се беше скрило зад пелена от облаци. Градските порти бяха възстановени и укрепени, веднага забеляза Бриен, а по розовите каменни стени отново крачеха стрелци с арбалети. Над портата се вееше знамето на крал Томен, биещи се черен елен и златен лъв на раздвоено поле от злато и пурпур. По други знамена се виждаше ловецът на Тарли, но червената сьомга на дома Пъг се вееше само на замъка им на хълма.

При портикула ги спряха десетина стражи с алебарди. Знаците на гърдите ги отличаваха като войници на лорд Тарли, макар никой да не беше от неговото войнство. Бриен видя два кентавъра, мълния, синя пчела и зелена стрела, но не и крачещия ловец на Рогов хълм. Сержантът им имаше паун на гърдите, пъстрата му опашка бе избеляла от слънцето. Щом селяните спряха колата си, той подсвирна.

— Това пък какво е сега? Яйца? — Подхвърли едно, хвана го във въздуха и се ухили. — Ще ги вземем.

— Яйцата ни са за лорд Пъг — гракна старецът. — За сватбените торти, таковата.

— Накарай си кокошките да снасят повече. От половин година не съм ял яйце. Дръж, да не кажеш, че не сме платили. — Хвърли шепа петаци в краката му.

— Ама това е малко — възрази жената на селянина. — Малко е.

— Аз казвам, че не е — изръмжа сержантът. — За тия яйца, че и за теб. Доведете я тука, момчета. Много млада е за тоя дъртак. — Двама от стражите подпряха арбалетите си на стената и сграбчиха жената. Селянинът гледаше с пепеляво лице, но не посмя да мръдне.

Бриен сръга кобилата напред.

— Пуснете я.

Гласът й накара стражите да се поколебаят, колкото селянката да се отскубне от ръцете им.

— Не е твоя работа — изръмжа й единият. — Затваряй си устата. Бриен извади меча си.

— Виж ти, меч вади — изсумтя сержантът. — На разбойник ми намирисва май. Знаеш ли какво прави лорд Тарли с разбойниците? — Още държеше в шепата си яйцето, което беше взел от колата. Стисна го и жълтъкът потече между пръстите му.

— Знам какво прави лорд Рандил с разбойниците — отвърна Бриен. — Знам и с изнасилвачите какво прави.

Беше се надявала, че името ще ги сплаши, но сержантът само изтръска яйцето от пръстите си и даде знак на мъжете да се развърнат. Бриен се оказа обкръжена от стоманени върхове.

— Та какво казваше, пачавро? Какво викаш, че правел лорд Тарли на…

— … изнасилвачите — довърши един по-дълбок глас. — Скопява ги или ги праща на Вала. Понякога и двете. И реже пръстите на крадците. — От порталния тунел пристъпи с провлечена крачка млад мъж. Връхното палто, което носеше върху ризницата, трябваше да е било бяло някога и тук-там все още беше такова, под петната от трева и засъхнала кръв. Гербът му изпъкваше на гърдите: кафяв елен, убит и вързан под прът за носене.

„Той“. Гласът му бе като юмрук в стомаха й, лицето му — като нож в корема.

— Сир Хюл — каза сковано Бриен.

— По-добре я пуснете, момчета — предупреди сир Хюл Хънт. — Това е Бриен Красавицата, Девата на Тарт, която уби крал Ренли и половината му Гвардия на Дъгата. Толкова е зла, колкото е грозна, а няма по-грозен… освен тебе, Гърне пикня, но твоят баща е бил вонящ зубър, тъй че си имаш оправдание. Нейният баща е Вечерната звезда на Тарт.

Стражите се разсмяха, но алебардите пред нея се вдигнаха.

— Не трябва ли да я задържим, сир? — попита сержантът. — За убийството на Ренли?

— Защо? Ренли беше бунтовник. Както и всички ние, бунтовници до един, но вече сме верните момчета на Томен. — Рицарят махна на селяците да минат през портата. — Стюардът на негово благородие ще се зарадва, като види тези яйца. Ще го намерите на пазара.

Старецът се чукна с юмрук по челото.

— Много ви благодаря, милорд. Вие сте истински рицар, вижда се. Хайде, жено. — Двамата се впрегнаха отново в колата и тя изтрополи през портата.

Бриен подкара след тях, Подрик яздеше по петите й. „Истински рицар“, помисли намръщена. Щом влязоха, дръпна юздите. Вляво зад разкаляна уличка се виждаха развалини от конюшня. Срещу нея, на терасата на един бардак, стояха три полуоблечени курветини и си шепнеха. Едната й заприлича малко на войнишката курва, дето веднъж дойде при нея да я пита путка или кур има в бричовете си.

— Тази кранта е най-грозният кон, който съм виждал. — Сир Хюл кимна към коня на Подрик. — Изненадан съм, че не го яздите вие, милейди. Смятате ли да благодарите за помощта ми?

Бриен скочи от седлото на кобилата си. Беше с цяла глава по-висока от сир Хюл.

— Някой ден ще ви благодаря в ръкопашен бой, сир.

— Както благодари на Ронет Червения ли? — Хънт се засмя. Имаше плътен, щедър смях, макар лицето му да беше простовато. Честно лице, беше си помислила някога, преди да разбере истината: рошава кафява коса, лешникови очи, малък белег покрай лявото ухо. Брадичката му имаше трапчинка и носът му бе закривен като клюн, но иначе се смееше хубаво и често.

— Не трябва ли да си пазите портата? Той я погледна кисело.

— Братовчед ми е навън да лови разбойници. Не се съмнявам, че ще се върне с главата на Хрътката и ще злорадства, покрит със слава. А аз съм осъден да пазя тази порта, заради вас. Надявам се, че сте доволна, прелест моя. Какво толкова търсите?

— Конюшня.

— По-натам, при източната порта. Тази е изгоряла. „Това го виждам сама“.

— Това, което казахте на онези мъже… Аз бях с крал Ренли, когато умря, но го уби някаква магия, сир. Заклевам се над меча си. — Опря длан на дръжката му, готова да се бие, ако Хънт я нарече лъжкиня в лицето.

— Да бе. С малко късмет можеше и да успееш да победиш сир Емон. Биеше се припряно и се уморяваше лесно. Но Ройс? Не. Сир Ройс беше два пъти по-добър майстор на меча от вас… макар че вие не сте майстор на меча, нали? Има ли такъв израз, „пачавра на меча“? Впрочем, що за авантюра е довела Девата в Девиче езеро?

„Търся сестра си, девица на тринайсет“, щеше за малко да отвърне, но сир Хюл сигурно знаеше, че няма сестри.

— Търся един мъж. В място, наречено „Миризливата гъска“.

— Мислех, че Бриен Красавицата не се занимава с мъже. — В усмивката му имаше нотка жестокост. — Миризливата гъска. Подходящо име, частта с миризливото поне. До пристанището е. Първо ще дойдете да се видите с Негово благородие.

Бриен не се боеше от сир Хюл, но той беше един от капитаните на Рандил Тарли. Само да свирнеше, сто души щяха да дотърчат да го защитят.

— Ще ме арестувате ли?

— Какво, заради Ренли? Че кой беше той? Оттогава сменихме крале, някои — по двама. Никой не го интересува, никой не помни. — Сложи леко ръка върху нейната. — Насам, моля.

Тя се дръпна.

— Ще ви бъда благодарна, ако не ме пипате.

— Най-после благодарност — отвърна й с кисела усмивка. Последния път, когато бе видяла Девиче езеро, градът беше в разруха, мрачно място с пусти улици и изгорели домове. Сега улиците бяха пълни с прасета и с деца, а повечето изгорели сгради бяха сринати. В дворовете, в които се бяха издигали някои от тях, бяха насадили зеленчуци; на мястото на други имаше търговски навеси и рицарски палатки. Бриен видя, че се вдигат нови къщи, каменен хан растеше на мястото на изгоряла дървена странноприемница, градската септа бе покрита с нови плочи. Хладният есенен въздух ехтеше от стърженето на бичкии и ударите на чукове. Мъже мъкнеха греди, колари караха фургоните си по разкаляните улици. Мнозина носеха знака с крачещия ловец на гърдите си.

— Войниците възстановяват града — удиви се тя.

— Щяха да предпочетат зарове, пиене и ебане, не се съмнявам. Но лорд Рандил е убеден, че безделниците трябва да се вкарат в работа.

Очаквала беше да я заведат в замъка. Вместо това Хънт я поведе към оживеното пристанище. Бриен се зарадва, като видя, че търговците са се върнали в Девиче езеро. На пристана стояха привързани една галера, галеас и двумачтова гемия, с още двайсетина рибарски лодки край тях. Други рибари се виждаха по-навътре из залива. „Ако «Миризливата гъска» не даде нищо, ще взема превоз на някой кораб“, реши тя. Градът на гларуса не беше далече по море. Оттам много лесно щеше да стигне до Орлово гнездо.

Намериха лорд Тарли на рибния пазар, раздаваше правосъдие.

Близо до водата бяха вдигнали платформа, от която Негово благородие гледаше отгоре обвинените в престъпления. Вляво от него се издигаше дълга редица бесилки, с въжета поне за двайсет души. Под тях вече се люлееха четири трупа. Единият изглеждаше пресен, но другите три явно висяха от доста време. Врана скубеше ивици плът от едно подпухнало тяло. Другите врани се бяха пръснали, уплашени от тълпата, струпала се в очакване да обесят още някой.

Лорд Рандил седеше на платформата с лорд Пъг, мъж с пребледняло лице и мека отпусната плът, облечен в бял жакет и червени бричове, с наметало от хермелин, закопчано на рамото с брошка от червено злато с форма на сьомга. Тарли носеше ризница с нагръдник от сива стомана. Дръжката на големия меч стърчеше над лявото му рамо. „Проклятие“ се наричаше, гордостта на неговия дом.

Тъкмо изслушваха някакъв младок, загърнат в грубо наметало.

— На никого не съм посягал, милорд — чу го да казва Бриен. — Взех само онова, дето септоните оставиха, като избягаха. Ако ще ми взимате пръст за това, направете го.

— Обичайно е да се вземе пръст от крадец — отвърна с твърд глас лорд Тарли. — Но който краде от септа, краде от боговете. — Обърна се към началника на стражата. — Седем пръста. Оставете му палците.

— Седем?! — Крадецът пребледня. Когато стражите го хванаха, се опита да се съпротиви, но вяло, все едно че вече са го осакатили. Докато го гледаше, Бриен неволно си спомни за сир Джайм и как крещеше, когато аракхът на Золо блесна над ръката му.

Следващият се оказа хлебар, обвинен, че е смесвал талаш в брашното. Лорд Рандил го глоби петдесет сребърни елена. Когато хлебарят се закле, че нямал толкова сребро, Негово благородие заяви, че може да получи по един камшик за всеки елен, който не му достига. Последва го измършавяла курва с пепеляво лице, обвинена, че предала сифилиса си на четирима войници на Тарли.

— Измийте й срамните части с луга и я хвърлете в тъмницата — заповяда Тарли. Докато стражите извличаха настрана хлипащата курва, лордът зърна Бриен зад тълпата, застанала между Подрик и сир Хюл. Изгледа я намръщено, но очите му не трепнаха в знак, че я е познал.

След това доведоха един моряк от галеаса. Обвинителят му беше стрелец от гарнизона на лорд Пъг, с превързана ръка и със сьомга на гърдите.

— Ако съизволи милорд, т’ва копеле заби камата си в ръката ми. Каза, че съм го мамел със заровете.

Лорд Тарли откъсна погледа си от Бриен, за да огледа двамата пред себе си.

— А ти мамеше ли?

— Не, милорд. Никога.

— За кражба ще ти взема един пръст. Излъжеш ли ме, ще те обеся. Да поискам ли да видя тия зарове?

— Заровете? — Стрелецът хвърли поглед към Пъг, но Негово благородие се беше зазяпал към рибарските лодки. Мъжът преглътна. — Може да… тез зарове ми носеха късмет, вярно, но…

Тарли беше чул достатъчно.

— Вземете му кутрето. Може да избере на коя ръка. За другия пирон — през дланта. — И стана. — За днес приключихме. Другите ги върнете в тъмницата, ще се разправям с тях утре. — Обърна се и махна на сир Хюл да излезе напред. Бриен го последва.

— Милорд — каза тя, щом застана пред него. Все едно че отново беше на осем години.

— Милейди. На какво дължим тази… чест?

— Изпратена съм да търся… — Бриен се поколеба.

— Как ще го намериш, като не знаеш името му? Ти ли уби лорд Ренли?

— Не.

Тарли претегли мълчаливо думите й. „Съди ме, както съди и онези другите“.

— Не си — най-сетне отрони той. — Само си го оставила да умре. Беше умрял в ръцете й, кръвта на живота му я бе наквасила.

Бриен потръпна.

— Беше магия. Изобщо не…

— Изобщо?! — Гласът му изплющя като камшик. — Да. Изобщо не трябваше да обличаш ризница, нито да стягаш меч. Изобщо не трябваше да напускаш бащиния си замък. Това е война, не е жътвен бал. В името на всички богове, трябва да те кача на някой кораб и да те върна в Тарт.

— Направете го и ще отговаряте пред трона. — Искаше й се гласът й да прозвучи храбро, но излезе тънък като на момиченце. — Подрик. В торбата ми ще намериш пергамент. Донеси го на Негово благородие.

Тарли взе писмото и го разви намръщен. Устните му замърдаха, докато четеше.

— Кралска работа. Каква работа? „Излъжеш ли ме, ще те обеся“.

— С-санса Старк.

— Ако момичето на Старк беше тук, щях да го знам. Бас слагам, че се е върнала в Севера. Ще се надява да намери убежище при някой от знаменосците на баща й. Дано само да избере подходящия, че…

— Може да е отишла в Долината — изтърси Бриен, без да иска. — При сестрата на майка й.

Лорд Рандил я изгледа пренебрежително.

— Лейди Лиза е мъртва. Някакъв певец я бутнал от един връх. Сега Орлово гнездо го държи Кутрето… но няма да е задълго. Лордовете на Долината не са от тия, дето ще сгънат коляно пред един празноглав перушан, дето не го бива за нищо, освен да брои петаци. — Подаде й писмото. — Ходи където искаш и прави каквото щеш… но като те изнасилят, недей да ме търсиш за правосъдие. Сама ще си го заслу жила с глупостта си. — Изгледа накриво сир Хюл. — А вие, сир, май трябваше да сте на портата. Заповядах ви да сте там, нали?

— Да, милорд, но помислих…

— Много мислите. — Лорд Тарли им обърна гръб и се отдалечи. „Лиза Тъли е мъртва“. Бриен стоеше вцепенена под бесилките със скъпоценния свитък в ръката. Тълпата се беше разпръснала и враните бяха подновили своя пир. „Някакъв певец я бутнал от един връх“. И със сестрата на лейди Кейтлин ли бяха пирували враните?

— Споменахте за „Миризливата гъска“, милейди — каза сир Хюл. — Ако искате да ви заведа…

— Върнете се на портата си.

По лицето му пробяга раздразнение. „Простовато лице, но не и честно“.

— Щом така желаете…

— Така желая.

— Беше само игра, колкото да мине времето. Не искахме да ви нараним. — Мъжът се поколеба. — Бен, знаете ли, умря. Посякоха го на Черна вода. Фароу също, и Уил Щърка. А Марк Мюлендор получи рана, която му струваше половината лява ръка.

„Добре — искаше й се да му каже. — Добре, заслужи си го“. Но си спомни Мюлендор, седнал пред павилиона си с маймунката му, клекнала на рамото в малката си ризница, и как си правеха двамата муцуни. Какво ги беше нарекла лейди Кейтлин в онази нощ на Горчив мост? „Рицарите на лятото“. А сега беше есен и те капеха като листа…

Обърна гръб на Хюл Хънт.

— Подрик, хайде.

Момчето заподтичва след нея, повело двата коня.

— Отиваме да намерим онова място ли? „Миризливата гъска“?

— Отивам аз. Ти отиваш до конюшните при източната порта. Питай и за някой хан, където можем да преспим.

— Добре, сир. Милейди. — Подрик гледаше в земята и подритваше камъчета. — А знаете ли къде е? Гъската? „Миризливата гъска“ де.

— Не.

— Той каза, че ще ни я покаже. Онзи рицар. Сир Кюл.

— Хюл.

— Хюл. Какво ви е направил той, сир? Ъъ, милейди. „Момчето може да плете език, но не е глупаво“.

— В Планински рай, когато крал Ренли свика знамената си, някои мъже си играеха игра с мен. Сир Хюл беше един от тях. Беше жестока игра, болезнена и нерицарска. — Бриен спря. — Източната порта е натам. Изчакай ме при нея.

— Както кажете, милейди. Сир.

„Миризливата гъска“ нямаше табела, по която да я познае човек. Почти цял час й отне, докато я намери, по дървено стълбище под уличното ниво, под плевника на някакъв прекупвач на коне. Мазето беше тъмно, с нисък таван, и Бриен чукна главата си в гредата на влизане. От гъски нямаше и помен. Няколко разхвърляни столчета и пейка, тикната до една от кирпичените стени. Масите бяха стари винени бурета, посивели и с дупки от червеи. Обещаната миризма владееше над всичко. Най-вече вино, влага и плесен, подсказа носът й, но имаше малко и от нужник, и от смет.

Единствените пиещи бяха трима тирошки моряци, сврени в един ъгъл: ръмжаха си иззад зелените си и червени бради. Огледаха я набързо и единият каза нещо, при което другите двама се разсмяха. Собственичката стоеше зад една талпа, поставена върху две бурета. Беше кръгла, бледокожа и полуоплешивяла, с огромни меки гърди, които се лашкаха насам-натам под мократа блуза. Изглеждаше все едно боговете са я направили от неопечено тесто.

Бриен не посмя да поиска вода. Плати си чаша вино и рече:

— Търся един мъж, Дик Чевръстия.

— Дик Краб. Идва почти всяка вечер. — Жената изгледа накриво ризницата и меча на Бриен. — Ако ще го колиш, направи го някъде другаде. Не искаме да си имаме неприятности с лорд Тарли.

— Искам да говоря с него. Защо да го коля? Жената сви рамене.

— Ако ми кимнете, като влезе, ще съм ви благодарна.

— Колко благодарна?

Бриен остави една медна звезда на дъската между тях и си намери място в сенките, с добра гледка към стъпалата на входа.

Опита виното. Беше някак мазно и вътре плуваше косъм. „Косъм, тънък като надеждите ми да намеря Санса“, каза си, докато го вадеше. Търсенето по сир Донтос се беше оказало безплодно, а със смъртта на лейди Лиза Долината вече не изглеждаше вероятно убежище. „Къде си, лейди Санса? Към родния си Зимен хребет ли побягна, или си със своя съпруг, както, изглежда, мисли Подрик?“ Бриен не искаше да търси момичето отвъд Тясното море, където дори езикът щеше да й е чужд. „Там ще съм още по-ужасна, като почна да ръмжа и да махам с ръце, за да ме разберат. Ще ми се смеят, както ми се смееха в Планински рай“. На бузите й изби червенина, щом си го спомни.

Когато Ренли си сложи короната, Девата на Тарт беше минала по целия път през Предела, за да се присъедини към него. Самият крал я бе поздравил почтително и с радост я прие на служба. Не и неговите лордове и рицари. Бриен не беше очаквала топло посрещане. Подготвена беше за студенина, за подигравки, за враждебност. Тази гозба я беше яла и преди. Не презрението на мнозината я бе объркало и я направи ранима, а добротата на малцината. Девата на Тарт се беше сгодявала три пъти, но никога не я бяха ухажвали, преди да отиде в Планински рай.

Големия Бен Рошавия бе първият, един от малкото мъже в лагера на Ренли, които я надвишаваха на ръст. Изпрати й скуайъра си да й почисти ризницата и й дари сребърен рог за пиене. Едмънд Амброуз го надмина, като й поднесе цветя и я покани да язди с него. Сир Хюл Хънт надмина и двамата. Подари й книга с красиви рисунки и със сто приказки за рицарска доблест. Донесе ябълки и моркови за конете й, и син копринен пискюл за шлема й. Разказа й клюките в лагера и й говореше умни, дълбоки неща, които я караха да се усмихва. Дори й предложи да потренират един ден, което значеше повече от всичко останало.

Тя си мислеше, че заради него другите започнаха да се държат вежливо. „Повече от вежливо“. На масата мъжете се биеха кой да седне до нея, предлагаха да й напълнят чашата с вино или да й донесат от сладките хлебчета. Сир Ричард Фароу свири любовни песни на лютнята си пред павилиона й. Сир Хю Бийзбъри й донесе гърненце с мед, „сладко като девите на Тарт“. Сир Марм Мюлендор я разсмя с щуротиите с маймунката си, любопитно малко черно-бяло същество от Летните острови. Един странстващ рицар, Уил Щърка, предложи да разтрие раменете й.

Бриен му отказа. Отказа на всички. Когато сир Оуен Инчфилд я награби една нощ и я млясна по лицето, тя го изрита и го събори по задник в готварското огнище. След това се погледна в едно огледало. Лицето й си беше широко, зъбато и луничаво както винаги, с големи устни и четвъртита челюст, толкова грозно. Единственото, което искаше, бе да е рицар и да служи на крал Ренли, а сега…

Не че беше единствената жена там. Дори войнишките курви бяха по-хубави от нея, а горе в замъка лорд Тирел всяка нощ вдигаше пир за крал Ренли и знатни девици и прелестни дами танцуваха на музиката на гайда, рог и арфа. „Защо сте толкова мил с мен?“, искаше й се да изкрещи всеки път, щом някой непознат рицар й направеше комплимент. „Какво искате?“

Рандил Тарли разкри загадката в деня, в който прати двама от ратниците си да я повикат в павилиона му. Младият му син Дикон бе подслушал четирима рицари да се смеят, докато оседлават конете си, и беше предал на баща си какво са говорили.

Имаха облог.

Каза й, че всичко го започнали трима от по-младите рицари: Амброуз, Рошавия и Хюл Хънт, от домашната му гвардия. Но щом се разчуло из лагера, и други се включили в играта. Всеки трябвало да заложи в надпреварата един златен дракон, а цялата сума да отиде у онзи, който й вземе девствеността.

— Прекратих това забавление — каза й Тарли. — Някои от тези… състезатели… са по-малко благородни от други и залозите се вдигаха всеки ден. Беше само въпрос на време, преди някой от тях да реши да вземе наградата насила.

— Но те са рицари — промълви тя стъписана, — помазани рицари.

— И благородници. Вината е у теб. Обвиненението я накара да трепне.

— Никога не бих… милорд, нищо не съм направила, за да ги окуража.

— Това, че си тук, ги окуражи. Ако една жена се държи като лагерна курва, не може да възразява, че се държат с нея така. Военният сбор не е място за девици. Ако държите на своята добродетелност и на честта на своя дом, ще смъкнете тази ризница, ще се върнете у дома и ще помолите баща си да ви намери съпруг.

— Аз дойдох да се бия — настоя тя. — Да бъда рицар.

— Боговете са направили мъжете да се бият, а жените — да раждат деца — каза Рандил Тарли. — Женската война е в родилното ложе.

Някой слизаше по стъпалата на мазето. Бриен избута настрана виното си, щом в „Гъската“ пристъпи дрипав мършав мъж с остро лице и мръсна кафява коса. Хвърли бърз поглед към тирошките моря ци, малко по-дълго го задържа на Бриен, след което отиде до дъската-тезгях.

— Вино. И да няма от оная твоя конска пикня в него, благодаря. Жената погледна към Бриен и й кимна.

— Аз ти плащам виното — подвикна тя. — За една дума. Мъжът я погледна през рамо, нащрек.

— Дума? Много думи знам аз. — Седна на столчето срещу нея. — Коя точно иска да чуе милейди, и Дик Чевръстия ще я каже.

— Чух, че си надхитрил един шут. Дрипавият отпи от виното и помисли.

— Може и да съм. Или да не съм. — Носеше избелял изпокъсан жакет, от който беше отпран знакът на някой лорд. — Кой иска да го знае?

— Крал Робърт. — Бриен сложи на бурето между двама им един сребърен елен. Главата на Робърт беше на едната страна, еленът — на другата.

— Тъй ли? — Мъжът взе монетата, завъртя я на масата и се усмих на. — Обичам да гледам как танцува крал — врът, врът, врът. Ми, може пък и да съм го видял тоя ваш шут.

— Имаше ли едно момиче с него?

— Две — отвърна й, без да мисли.

— Две? — „Възможно ли е едната да е била Аря?“

— Е, миличките така и не ги видях, нали, но искаше превоз за трима.

— Превоз закъде?

— Отвъд морето, доколкото помня.

— Помниш ли как изглеждаше?

— Шут. — Дръпна монетата, щом започна да забавя, и тя изчезна в пръстите му. — Уплашен глупак.

— Уплашен от какво? Мъжът сви рамене.

— Не ми каза, обаче Дик Чевръстия надушва страха. Слизаше тука почти всяка вечер, черпеше моряците, пускаше шегички, песнички пееше. Една нощ едни влязоха с оня ловец на ненките и вашият шут стана бял като мляко, сви се и мълча, докато не си идат. — Придърпа стола си към нейния. — Оня Тарли пусна войници да плъзнат по кейовете, гледат всеки кораб, който влезе и излезе. Ако на човек му трябва сърна, ще иде в горите. Ако му трябва кораб, ще дойде на кейовете. Вашият шут не посмя. Тъй че му предложих малко помощ.

— Каква помощ?

— Една, дето ще струва повече от един елен.

— Кажи ми и ще получиш друг.

— Да го видя. — Бриен сложи на бурето още един елен. Той го завъртя, усмихна се и го сви. — Човек кат’ не може да стигне до корабите, трябва корабите да идат при него. Казах му, че знам едно място, дето т’ва може да стане. Скрито място де.

Бриен настръхна.

— Контрабандистки залив. Пратил си шута на контрабандисти.

— Него и двете момичета. — Мъжът се изсмя. — Само че мястото, дет’ ги пратих, ами, кораби не е имало там от доста време. Трийсет години, да речем. — Почеса се по носа. — Какъв ви е тоя шут?

— Онези две момичета са ми сестри.

— Гледай ти! Горките. И аз имах сестра някога. Слабо момиче, с изпъкнали колене, но й пораснаха циците и синът на един рицар й го мушна между краката. Последния път я видях в Кралски чертог, заработва си по гръб.

— Къде ги изпрати? Ново свиване на рамене.

— Виж, това не помня.

— Къде?! — Бриен плесна още един сребърен елен. Той й бутна обратно монетата с пръст.

— На едно място, дето елен не го е намирал. Виж, дракон би могъл.

Разбра, че среброто няма да измъкне истината от устата му. „Злато по може, но не се знае. Стомана ще е по-сигурно“. Докосна камата си, но вместо това бръкна в кесията. Намери златен дракон и го сложи на масата.

— Къде?

Дрипавият сграбчи монетата и я захапа.

— Сладко. Подсеща ме за нос Краклоу. Горе, на север оттука, дива земя, хълмове и блата, но нали съм роден и отрасъл там. Дик Краб ми е името, макар че повечето ми викат Дик Чевръстия.

Тя не му каза своето име.

— Къде на нос Краклоу?

— На Шепотите. Чували сте за Кларънс Краб, разбира се.

— Не съм.

Това, изглежда, го изненада.

— Сир Кларънс Краб имам предвид. Имам от неговата кръв. Бил осем стъпки висок и толкоз силен, че вадел борове от корен с една ръка и ги запращал на половин миля. Кон не можел да издържи тежестта му, тъй че яздел бизон.

— Какво общо има това с контрабандисткия залив?

— Жена му била горска вещица. Сир Кларънс като убиел някой, ще занесе главата му у дома и жена му ще я целуне по устата да й върне живота. Лордове разни, и магьосници, прочути рицари и пирати. Един бил крал на Дъскъндейл. Добри съвети давали на стария Краб. Ама нали били само глави, не можели да говорят високо, а и да викат не можели. Когат’ си само глава, можеш само да говориш, колкото ден да мине. Тъй че на цитаделата на Краб взели да й викат Шепотите. Още си е Шепотите, макар да е развалина от хиляда години. — Мъжът завъртя ловко монетата между пръстите си. — Един дракон кат’ е сам, му е самотно. Виж, десет…

— Десет дракона са цяло състояние. За глупачка ли ме взимаш?

— Не, но мога да те заведа при един. — Монетата заигра насам-натам. — Да ви заведа до Шепотите де, милейди.

На Бриен никак не й хареса играта на пръстите му с жълтицата. Но все пак…

— Шест дракона, ако намерим сестра ми. Два, ако намерим само шута. Нищо, ако не намерим нищо.

Краб сви рамене.

— Шест е добре. Шест ще стане.

„Твърде бързо“. Тя го хвана за китката, преди да е свил и златото.

— Не ми върти номера. Не съм лесен залък.

Щом го пусна, Краб разтърка китката си и измърмори:

— Боли ма!

— Нищо ти няма. Сестра ми е на тринайсет години. Трябва да я намеря, преди…

— … преди някой рицар да й го набута в цепката. Разбрах. Смятай, че е спасена. Дик Чевръстия вече е с теб. На разсъмване, при източната порта. Трябва да го видя онзи, за един кон.