Пир за врани

Самуел

Сам стоеше пред прозореца, поклащаше се нервно на пръсти и пети и гледаше как последните лъчи на слънцето се скриват зад островърхите покриви. „Пак се е напил — мислеше сърдито. — Или е срещнал друго момиче“. Не знаеше да кълне ли, или да плаче. Дареон уж му беше брат. „Помоли го да попее и никой не може по-добре от него. Помоли го за нещо друго и…“

Вечерната мъгла бе почнала да се вдига, дращеше със сивите си пръсти нагоре по стените на сградите край стария канал.

— Обеща, че ще се върне. И ти го чу.

Джили го погледна със зачервените си подпухнали очи. Косата й бе провиснала над лицето, немита и чорлава. Приличаше на уплашено животно, надничащо иззад някой храст. Дни бяха минали, откак за последен път имаха огън, но дивачката все така обичаше да се свива край камината, сякаш студената пепел все още таеше топлина.

— Не му харесва тук с нас — отвърна тя шепнешком, за да не събуди бебето. — Тъжно е тук. Той обича където има вино и усмивки.

„Да — помисли Сам. — А вино има навсякъде, само не и тук“. Браавос беше пълен с ханове, пивници и бардаци. И щом Дареон предпочиташе огън и чаша греяно вино пред клисавия хляб и компанията на една плачеща жена, един дебел страхливец и един болен старец, кой можеше да го вини? „Аз мога да го виня. Той каза, че ще се върне, преди да се свечери; каза, че ще донесе вино и храна“.

Погледна отново през прозореца с отчаяната надежда да види, че певецът се връща забързан. Над града падаше мрак и запълваше кривите улички и канали. Свестните хора на Браавос вече затваряха прозорците и залостваха вратите. Нощта бе за градските катили и за куртизанките. „Новите приятели на Дареон“, помисли с горчивина Сам. Напоследък певецът говореше само за тях. Опитваше се да напише песен за една куртизанка — жена, наричана Лунна сянка, която го чула да пее до Лунно езеро и го възнаградила с целувка.

— Да й беше поискал сребърник — каза му Сам. — Пари ни трябват, не целувки.

Но певецът само се усмихна.

— Някои целувки струват повече и от злато, Убиец.

Това също го ядосваше. Не беше работа на Дареон да съчинява песни за куртизанки. Той уж трябваше да пее за Вала и за доблестта на Нощния страж. Джон се беше надявал, че песните му все ще убедят някой да облече черното. А той пееше за златни целувки, за сребристи коси и червени, червени устни. Никой не обличаше черното за червени, червени целувки.

Освен това пеенето му понякога будеше бебето. Тогава то започваше да реве, Дареон му викаше да млъкне, а Джили се разплакваше, при което певецът кипваше, изхвърчаваше навън и не се връщаше с дни.

— От цялото това реване ми се ще да я зашлевя — оплакваше се Дареон. — А нощем не мога да заспя от хлипането й.

„И ти щеше да плачеш, ако имаше дете и го загубеше“, мислеше си неведнъж да му отвърне Сам. Не можеше да вини Джили за скръбта й. Вместо нея винеше Джон Сняг и се чудеше кога ли сърцето на Джон е станало на камък. Веднъж зададе същия въпрос на майстер Емон, докато Джили беше долу на канала да донесе вода.

— Когато ти го издигна да стане лорд-командир — отвърна старецът.

Дори сега, докато гниеше тук, в тази студена стая под стрехите, част от него още не можеше да повярва, че Джон е направил каквото мислеше майстер Емон. „Трябва да е вярно обаче. Иначе защо Джили ще плаче толкова?“ Трябваше просто да я попита чие дете кърми, но не намираше толкова кураж. Страх го беше от отговора, който можеше да получи. „Аз съм страхливец, Джон“. Където и да идеше в този свят, страховете му вървяха с него.

Над покривите на Браавос отекна глух тътен, като далечен гръм. Титанът — прогласяше полунощния час над лагуната. Звукът бе достатъчно силен да събуди бебето, а ревът му събуди майстер Емон. Докато Джили отиваше да даде гърдата си на момчето, старецът отвори очи и се размърда вяло в тясното си легло.

— Ег? Тъмно е. Защо е толкова тъмно?

„Защото си сляп“. Откакто пристигнаха в Браавос, умът на Емон се отнасяше все повече и повече. Някои дни като че ли не знаеше къде е. Някои дни губеше нишката, докато говореше нещо, и почваше да бърбори за баща си и брат си. „Той е на сто и две“, напомни си Сам, но също толкова стар беше и в Черен замък, а там умът му не се отнасяше.

— Аз съм — наложи се да му каже. — Самуел Тарли. Твоят стюард.

— Сам. — Майстер Емон облиза устни и примига. — Да. А това е Браавос. Прощавай, Сам. Сутрин ли е?

— Не. — Сам опипа челото на стареца. Кожата му беше влажна от пот, хладна и лепкава на допир, всеки дъх излизаше с тихо хриптене.

— Нощ е, майстер. Ти беше заспал.

— Много дълго съм спал. Тук е студено.

— Нямаме дърва — каза Сам. — Ханджията не дава, защото нямаме пари. — Този разговор се водеше вече за четвърти или пети път. „Трябваше да използвам парите ни за дърва — всеки път се укоряваше Сам. — Трябваше да му осигуря топло, къде ми беше умът?“

Вместо за дърва, Сам беше дал последния сребърник на един знахар от Дома на Червените ръце, висок бледолик мъж в халат, извезан на червени и бели спирали. Единственото, което можа да купи със среброто, се оказа половин шише сънно вино.

— Това ще му помогне да заспива по-леко — каза кротко браавосецът. Когато Сам го попита нищо друго ли не може да се направи, поклати глава. — И мазила имам, и отвари, и настойки, тинктури и лапи. Кръв мога да му пусна, клизма да му направя, пиявици да му наложа… но защо? Никакви пиявици не могат вече да го подмладят. Той е стар и смъртта е в дробовете му. Дай му това и го остави да заспи.

И така беше правил, цялата нощ и целия ден, но ето, че старецът се опитваше да се надигне в леглото.

— Трябва да слезем при корабите.

„Пак корабите“.

— Много си слаб за навън — наложи се да му каже пак. Студът беше пронизал дълбоко до костите майстер Емон по време на пътуването и бе заседнал в гърдите му. Докато стигнат в Браавос, беше отслабнал толкова, че се наложи да го отнесат на брега. Тогава все още имаха дебела кесия със сребърници, тъй че Дареон поиска най-голямото легло в хана. Това, което получиха, можеше да побере осем души, тъй че ханджията настоя да му платят за толкова.

— Утре може да слезем на кейовете — обеща Сам. — Може да разпиташ и да разбереш кой кораб първи тръгва за Староград. — Макар да бе есен, Браавос все още бе оживено пристанище. Само да укрепнеше Емон достатъчно, за да може да пътува, нямаше да е трудно да намерят подходящ кораб. По-трудно щеше да е плащането за превоза. Най-доброто, на което можеха да се надяват, щеше да е някой кораб от Седемте кралства. „Търговец на път за Староград, с някой близък в Нощния страж. Все още трябва да се намират хора, които почитат мъжете, пазещи Вала“.

— Староград — изхриптя майстер Емон. — Да. Сънувах го Староград, Сам. Пак бях млад и брат ми Ег беше с мен, с онзи грамаден рицар, комуто служеше. Пиехме в стария хан, където правят онази страшно силна ябълкова. — Опита се отново да се надигне, но усилието се оказа непосилно. След миг се отпусна и повтори: — Корабите. Да, там ще намерим отговора. За драконите. Трябва да разбера.

„Не — помисли Сам. — Храна и топлина ти трябва на теб, пълен корем и горещ огън, пращящ в камината“.

— Гладен ли си, майстер? Останало ни е малко хляб и сирене.

— Не точно сега, Сам. По-късно, като се почувствам по-силен.

— Как ще се почувстваш по-силен, като не ядеш?

Никой от тях не беше ял много в морето, особено след Скагос. Есенните бури ги бяха гонили: понякога връхлитаха от юг, с гръмове, светкавици и черни дъждове, които валяха дни наред. Друг път идваха от север със свирепи, пронизващи ветрове. Веднъж стана толкова студено, че когато се събуди, Сам видя, че целият кораб е обвит с лед, лъскав и бял като седеф. Капитанът беше свалил мачтата и я беше вързал за палубата; останалия път трябваше да вземат с гребане. Никой не беше ял чак докато не видяха Титана.

Но щом слязоха на брега, Сам усети, че е зверски гладен. Същото беше с Дареон и Джили. Дори бебето започна да суче по-лакомо. Емон обаче…

— Хлябът е изсъхнал, но мога да помоля за малко мазнина от кухнята, да го размекнем — каза Сам на стареца. Ханджията беше корав човек, със студени очи и подозрителен към тези облечени в черно чужденци под покрива му, но готвачът се оказа по-добър.

— Не. Може би глътка вино?

Вино нямаха. Дареон бе обещал да купи с парите от пеенето си.

— Вино ще имаме по-късно — отвърна Сам. — Имаме вода, но не е от хубавата вода. — Хубавата вода идваше от арките на големия тухлен акведукт, който браавосците наричаха Сладководната река. Богатите си я бяха прокарали с тръби в домовете; бедните пълнеха кофите и ведрата си от градските чешми. Сам беше изпратил Джили да донесе, но бе забравил, че дивачето е прекарало целия си живот, без да се откъсва от Цитаделата на Крастър, и че изобщо не е виждала тържище. Каменният лабиринт от острови и канали на Браавос, без дървета и трева и гъмжащ от непознати хора, които й говореха с непонятни за нея думи, толкова я беше уплашил, че беше изгубила картата, а скоро и себе си. Сам я намери да плаче в каменните крака на някакъв отдавна умрял морски господар. — Имаме само канална вода. Но готвачът я кипна. Има и сънно вино, ако искаш.

— Сънувах достатъчно засега. Каналната вода стига. Помогни ми, ако обичаш.

Сам помогна на стареца да седне и поднесе чашата към сухите му напукани устни. Но половината вода пак се изля на гърдите на майстера.

— Стига — изкашля Емон след няколко глътки. — Ще ме удавиш така. — Затрепери в ръцете на Сам. — Защо е толкова студено тук?

— Нямаме дърва.

Дареон беше платил двойно на ханджията за стая с камина, но никой от тях не съобрази, че тук дървата също ще са скъпи. В Браавос не растяха дървета, освен в дворовете и градините на могъщите. А браавосците никога нямаше да посегнат да секат боровете, с които бяха обрасли външните острови около голямата им лагуна и които действаха като ветровал срещу морските бури. Дърва за огрев се караха с баржи, от горните течения на реки и отвъд лагуната. Тук дори конската тор беше скъпа — вместо коне браавосците използваха лодки. Всичко това щеше да е без значение, ако бяха тръгнали за Староград веднага, както смятаха, но това се оказа невъзможно, след като майстор Емон бе толкова изтощен. Още едно пътуване в открито море щеше да го убие.

Ръката на Емон запълзя по завивките и се вкопчи в ръката на Сам.

— Трябва да слезем при кейовете, Сам.

— Като позакрепнеш. — Старецът нямаше да понесе солените пръски и мокрия вятър на брега, а целият Браавос беше бряг. На север се намираше Пурпурният пристан, където спираха търговските съдове, под куполите и кулите на Двореца на морския господар. На запад беше Пристанът на Рагман, пълен с кораби от Свободните градове, от Вестерос и Ибен, и от приказните далечни земи на изток. А навсякъде другаде бе осеяно с малки кейове, понтони и стари сиви скелета, където приставаха събирачи на раци и скариди, и рибари, обикаляли през деня калните плитчини и речните устия. — Голямо усилие ще е за теб.

— Тогава отиди ти — прикани го Емон. — И ми доведи някой, който е виждал драконите.

— Аз? — Сам се изуми. — Майстер, това е само приказка. Моряшка приказка. — Дареон и за това беше виновен. Връщаше се с всевъзможни чудати истории от пивниците и бардаците. За жалост беше обърнал доста чаши, когато бе чул историята за драконите, и не можеше да си спомни подробности. — Дареон може да си го е измислил изцяло. Певците правят така. Измислят си разни неща.

— Вярно — отвърна майстер Емон. — Но и най-измислената песен може да съдържа зрънце истина. Намери ми тази истина, Сам.

— Не знам кого да питам, нито как да попитам. Знам малко висок валириански, а като ми заговорят на браавошки, не мога да разбера и половината от това, което казват. Ти говориш повече езици от мен. Само да позакрепнеш малко и…

— Кога ще позакрепна, Сам? Кажи ми.

— Скоро. Ако си почиваш и ядеш. Като стигнем в Староград…

— Няма да видя Староград отново. Вече го знам. — Пръстите на стареца се вкопчиха в ръката на Сам. — Скоро ще се събера с моите братя. Някои бяха обвързани с мен с клетви, други ми бяха братя по кръв, но всички бяха мои братя. А баща ми… той изобщо не мислеше, че тронът ще се предаде на него, но така стана. Казваше, че било наказанието му заради удара, който уби брат му. Моля се да е намерил мир в смъртта, какъвто така и не намери в живота. Септоните говорят за сладък отдих, в който оставяме бремето си и отпътуваме в една далечна, хубава земя, където можем да се смеем, да любим и да пируваме до края на дните… но ако отвъд онова, което наричаме смърт, няма никаква земя на светлина и мед, а само студ, мрак и болка?

„Страх го е“, осъзна Сам.

— Ти не умираш. Болен си, нищо повече. Ще ти мине.

— Този път не, Сам. Сънувах… в мрака на нощта човек задава всички въпроси, които не смее да изрече на дневния зрак. За мен, след всички тези години, остана само един въпрос. Защо боговете пожелаха да ми отнемат очите и силата, а ме осъдиха да се задържа тук толкова дълго, замръзнал и забравен? Каква полза може да имат от един стар, свършен човек? — Пръстите на Емон потрепериха, сухи вейки, увити в петниста кожа. — Помня, Сам. Още помня.

Пак започваше да говори несвързано.

— Какво помниш?

— Дракони — прошепна Емон. — Скръбта и славата на моя дом, това бяха те.

— Последният дракон е умрял, преди да си се родил. Как би могъл да ги помниш?

— Виждам ги в сънищата си, Сам. Виждам кървяща в небето червена звезда. Червеното още го помня. Виждам сенките им по снега, чувам дращенето на кожените им криле, усещам знойния им дъх. Братята ми също сънуваха дракони и сънищата им ги убиха до един. Сам, ние треперим на ръба на полузабравени пророчества, на чудеса и ужаси, които никой жив човек вече не би могъл да проумее или…

— Или?

— … или не. — Емон се засмя тихо. — Или аз съм старец, изтерзан от треска и умиращ. — Притвори уморено очи и после пак ги отвори с усилие. — Не трябваше да напускам Вала. Лорд Сняг не можеше да го знае, но аз трябваше да го съобразя. Огънят поглъща, но студът съхранява. Валът… но вече е много късно да тичам обратно. Странника ме чака зад вратата ми и не мога да го отрека. Стюард, ти ми служи вярно. Направи за мен това последно храбро дело. Слез при корабите, Сам. Научи всичко, което можеш, за тези дракони.

Сам леко издърпа ръката си от пръстите на стареца.

— Добре. Ще ида. Щом искаш. Само да… — Не знаеше какво друго да каже. „Не мога да му откажа“. Можеше и Дареон да потърси освен това по кейовете и скелетата на Пристана на Рагман. „Първо ще намеря Дареон и двамата ще отидем при корабите. А като се върнем, ще донесем храна, вино и дърва. Ще имаме огън и топла храна“. — Той стана. — Добре. Да тръгвам тогава. Джили ще е тук. Джили, залости вратата, като изляза. — „Странника чака зад вратата“.

Джили кимна, сгушила бебето до гърдата си, с очи, пълни със сълзи. „Пак ще плаче“, разбра Сам. Не можеше да го понесе. Оръжейният му колан висеше на кука на стената до стария напукан рог, който му беше дал Джон. Дръпна го и го стегна на кръста си, после наметна тежкото вълнено наметало на закръглените си рамене, шмугна се през вратата и заслиза по дървеното стълбище, което запращя под тежестта му. Ханът имаше две предни врати, едната с изход към улица, другата — към канал. Сам излезе през първата, за да избегне гостилницата, където ханджията щеше пак да го изгледа кисело, поглед, който пазеше за гости, прекалили с гостоприемството му.

Въздухът беше студен, ала нощта съвсем не бе толкова мъглива като повечето. Поне за това Сам беше благодарен. Мъглите понякога ставаха толкова гъсти, че човек не можеше и краката си да види. Веднъж само за една стъпка едва не цопна в един канал.

Като момче, Сам беше чел една история на Браавос и си мечтаеше да дойде някой ден тук. Искаше да види Титана, издигащ се могъщ и страховит от морето, да се плъзне по каналите в някоя тънка като змия гондола покрай всичките дворци и храмове и да погледа водния танц на прочутите браавошки главорези, със сабите им, бляскащи на звездната светлина. Ала сега, след като вече бе тук, искаше само час по-скоро да тръгне за Староград.

Тръгна надолу към Пристана на Рагман. Коланът му заплашваше да се смъкне до глезените, тъй че трябваше да го подръпва нагоре, докато вървеше. Задържаше се повече в малките тъмни улички, където възможността да се натъкне на някого беше по-малка, но всяка пресякла пътя му котка караше сърцето му да затупти… а Браавос гъмжеше от котки. „Трябва да намеря Дареон. Той е мъж на Нощния страж, мой Заклет брат; двамата заедно ще измислим какво да правим“. Силите на майстер Емон се бяха изчерпали, а тук Джили щеше да е съвсем объркана дори да не я мъчеше скръбта, но Дареон… „Не бива да си мисля лошо за него. Може да е ранен, може би затова не се върна. Може да е умрял, да лежи в някоя задна уличка в локва кръв или да плува с лице надолу в някой канал“. Нощем браавошките катили крачеха важно из града в пъстрите си облекла и търсеха повод да покажат уменията си с прочутите си тънки саби. Някои бяха готови да се бият по всякакъв повод, други — без никакъв, а Дареон беше с остър език и буен, особено като се напиеше. „Само защото човек може да пее за битки още не значи, че може да се бие“.

Най-добрите пивници, гостилници и бардаци бяха близо до Пурпурния пристан или Лунното езеро, но Дареон предпочиташе Пристана на Рагман, където бе по-вероятно да срещнеш гости, говорещи на Общата реч. Сам започна търсенето си в хана „Зелената змиорка“, в „Черния гемиджия“ и „При Морого“, където Дареон вече беше свирил и пял. Не го намери. Пред „Жабешката къща“ на кея бяха вързани няколко гондоли, чакащи клиенти, и Сам се опита да попита весларите дали са виждали един певец, целия в черно, но никой от тях не разбираше висок валириански. „Или пък предпочитат да се правят, че не разбират“. Надникна в малката опушена винарна под втората арка на Моста на Набо — тя едва побираше десетина души. Дареон не беше сред тях. Пробва и в хана „Прокуденикът“, в Къщата на седемте лампи и в бардака с име „Котетата“, където го изгледаха странно, но помощ не получи.

На тръгване под червения фенер на „Котетата“ едва не се блъсна в двама млади мъже. Единият беше тъмнокос, другият рус. Тъмният каза нещо на браавошки.

— Извинявам се — отвърна Сам. — Не разбирам.

Отдръпна се боязливо от тях. В Седемте кралства благородниците се обличаха в кадифета, коприни и самур в стотици цветове, докато селяците и градското простолюдие носеха вълна и убито кафяви груби дрехи. В Браавос беше обратното. Градските катили се перчеха по улиците натруфени като пауни и опипваха предизвикателно сабите си, докато знатните и богатите обличаха въгленосиво и тъмнопурпурно, синьо, толкова тъмно, че почти черно, и черно като безлунна нощ.

— Мой приятел Теро казва, че ти толкова дебел, че му се повръща — заговори русият разбойник, чието палто бе наполовина зелено кадифе, а от другата страна — сребротъкано. — Мой приятел Теро казва, че от дрънчене на твой меч го боли глава. — Говореше Общата реч. Другият, чернокосият убиец в яркочервения брокат и жълт плащ, чието име трябваше да е Теро, подхвърли нещо на браавошки, а русокосият му приятел се засмя и рече: — Мой приятел казва, че ти се обличаш над свой ранг. Да не си някой велик лорд, че носиш черно?

Дощя му се да побегне, но ако го направеше, най-много да се спъне в меча си. „Не си пипай меча“, каза си. Един пръст само на дръжката щеше да е достатъчно единият или другият разбойник да го приемат за предизвикателство. Помъчи се да измисли думи, които да ги успокоят.

— Не съм… — успя да смотолеви.

— Не е лорд — намеси се детско гласче. — Той е в Нощния страж, тъпако. От Вестерос. — На светлото излезе едно момиченце, тикаше количка, пълна с водорасли — тънко, мършаво същество с големи ботуши и чорлава немита коса. — Долу на Щастлив пристан има още един, пее песни на Моряшата жена — обясни тя на двамата катили. А на Сам каза: — Ако те попитат коя е най-красивата жена на света, кажи Славейчето, иначе ще те предизвикат. Искаш ли да си купиш миди? Всичките си стриди ги свърших.

— Нямам пари — отвърна Сам.

— Той няма пари — подигра се русокосият побойник. Тъмнокосият му приятел се ухили и рече нещо на браавошки. — Мой приятел Теро му студено. Бъди наш добър дебел приятел и му дай твое наметало.

— И това не прави — каза момичето, — иначе след това ще ти поискат и ботушите, и скоро ще си гол.

— Малките котки, дето вият много силно, ги давят в каналите — предупреди русокосият.

— Не и ако имат нокти. — И изведнъж в лявата ръка на момичето се появи нож, с острие, тънко като нея самата. Теро каза нещо на русокосия си приятел и двамата се отдалечиха; кикотеха се.

— Благодаря ти — каза Сам на момичето. Ножът изчезна.

— Ако носиш меч нощем, означава, че може да те предизвикат. Държиш ли да се биеш с тях?

— Не. — Гласът му излезе тъничко и Сам се намръщи.

— Ти наистина ли си от Нощния страж? Не бях виждала до сега Черен брат като тебе. — Момичето махна към количката. — Можеш да вземеш последните миди, ако искаш. Тъмно е и вече никой няма да ми ги купи. За Вала ли пътуваш?

— За Староград. — Сам взе една от сварените миди и я изгълта. — Спряхме да сменим корабите. — Мидата беше вкусна. Изяде още една.

— Катилите не закачат никого без меч. Дори такива тъпи камилски путки като Теро и Орбело.

— Коя си ти?

— Никоя. — Вонеше на риба. — Бях някоя, но вече не съм. Можеш да ме наричаш Кет, ако искаш. А ти кой си?

— Самуел, от дома Тарли. Говориш Общата реч.

— Баща ми беше гребец на „Нимерия“. Един катил го уби, защото каза, че майка ми е по-красива от Славейчето. Не от ония камилски путки, дето ги срещна, истински катил. Някой ден ще му срежа гърлото. Капитанът каза, че на „Нимерия“ не й трябвали малки момиченца, и ме свали тук. Бруско ме взе и ми даде количка. — Вдигна очи към него. — На кой кораб ще плавате?

— Платихме превоз на „Лейди Ушанора“.

Момичето примижа и го изгледа подозрително.

— Той замина. Не знаеш ли? Замина преди много дни. „Знам“, можеше да отвърне Сам. Двамата с Дареон бяха стояли на кея и гледаха как се вдигат и спускат греблата на „Лейди Ушанора“, когато пое към Титана и в открито море.

— Е, и това свърши — беше подхвърлил певецът.

Ако Сам беше малко по-храбър, щеше да го бутне във водата. Стигнеше ли се до говорене с разсъблечени момичета, Дареон имаше меден език, но в капитанската кабина, кой знае защо, на Сам се падна да се опита да убеди браавосеца да ги изчака.

— Три дни го чаках този ваш старец — отвърна капитанът. — Трюмовете ни са пълни, а мъжете ми си наебаха жените за сбогом. С вас или без вас, „Лейди“ тръгва с отлива.

— Моля ви — изплака Сам. — Само още няколко дни, само за това ви моля. Да може майстер Емон да си върне силите.

— Той няма сили. — Предната нощ капитанът бе посетил хана, за да види лично майстер Емон. — Той е стар, болен и няма да допусна да ми умре на „Лейди“. Стойте с него или го оставете, за мен е все едно. Аз тръгвам. — Още по-лошо, беше отказал да им върне парите за превоз, които му бяха предплатили, среброто, което трябваше да ги отведе в Староград. — Купихте ми най-хубавата каюта. Тя е тук, чака ви. Като не искате да я заемете, вината не е моя. Защо да понасям загуби?

„Сега вече щяхме да сме в Дъскъндейл — помисли си тъжно Сам. — Можеше дори да сме стигнали Пентос, ако ветровете бяха добри“.

Но всичко това нищо не означаваше за момичето с количката.

— Каза, че си видяла един певец…

— На Щастлив пристан. Ще се жени за Моряшката жена.

— Ще се жени?

— Тя ляга само с тези, които се женят за нея.

— Къде е Щастлив пристан?

— Срещу Кораба на шута. Мога да те заведа.

— Знам пътя. — Сам беше виждал Кораба на шута. „Дареон не може да се жени! Той каза клетвите!“ — Трябва да вървя.

Затича. Пътят по хлъзгавия калдъръм беше дълъг. Скоро се запъхтя, дългото му черно наметало плющеше зад него. Трябваше да държи колана си с едната ръка, докато тичаше. Малкото хора, които срещаше, го изглеждаха с любопитство, а една котка се изправи на задните си лапи и му изсъска. Докато стигне кораба, вече залиташе. Щастлив пристан беше отвъд уличката.

Още щом влезе, зачервен и останал без дъх, някаква едноока жена му се хвърли на врата.

— Недей — каза й Сам, — не съм тук за това. — Тя му отвърна на браавошки. — Не говоря езика ви — каза й Сам на валириански. Имаше запалени свещи, а в камината пращеше огън. Някой свиреше на цигулка, две момичета танцуваха около един червен жрец, хванати за ръце. Еднооката жена притисна гърдите си в него. — Не го прави това! Не съм тук за това!

— Сам! — отекна познатият глас на Дареон. — Юна, остави го, това е Сам Убиеца. Мой Заклет брат!

Еднооката жена се отлепи от него, макар да задържа едната си ръка на рамото му. Една от танцьорките подвикна:

— Може мен да убие, ако иска. — А другата каза:

— Мислиш ли, че ще ми даде да му опипам меча?

На стената зад тях бе изрисуван пурпурен галеас, с екипаж от жени с високи до бедрата ботуши и нищо друго по тях. В един ъгъл хъркаше тирошки моряк, огромната му рижа брада се полюшваше, на друга маса по-стара жена с огромни гърди редеше плочки с грамаден чернокож мъж от Летните острови, заметнат с плащ от черни и червени пера. В центъра на всичко това седеше Дареон, заровил нос в шията на жената в скута му. Беше облякла черното му наметало.

— Убиец — подвикна пиянски певецът, — ела да те запозная с милейди жена ми. — Косата му беше пясък и мед, усмивката топла. — Пях й любовни песни. Жените се разтапят като масло, като им запея. Как можеш да устоиш на това лице? — Целуна я по носа. — Жено, дай една целувчица на Сам, той е мой брат. — Тя стана и Сам видя, че е гола под наметалото. — Да не ми опипваш жената, Сам — каза през смях Дареон. — Но ако искаш някоя от сестрите й, чувствай се свободен. Мисля, че още имам пари.

„Пари, с които можеше да ни купиш храна — помисли Сам. — Пари, с които можеше да купиш дърва, за да се стопли майстер Емон“.

— Какво си направил? Не можеш да се жениш. Ти си изрекъл клетвите, също като мен. Главата ти може да вземат за това.

— Женени сме само за тая нощ, Убиец. Дори във Вестерос никой не може да ти вземе главата за такова нещо. Не си ли ходил в Къртичино да копаеш за скрито имане?

— Не. — Сам се изчерви. — Никога не бих…

— А онази твоя пачавра, дивачката? Трябва да си я начукал два-три пъти. Всички онези нощи в горите, гушнати двамата под наметалото ти, само не ми казвай, че не си й го набутал. — Махна с ръка към свободния стол. — Хайде сядай, Сам. Вземи си вино. Вземи си курва. И двете.

Сам не искаше вино.

— Обеща да се върнеш преди свечеряване. Да ни донесеш вино и храна.

— Ти така ли уби онзи Друг? Нахокал си го до смърт? — Дареон се изсмя. — Тя е жена ми, не ти. Ако няма да пиеш за сватбата ми, върви си.

— Ела с мен — каза му Сам. — Майстер Емон се събуди и иска да чуе за драконите. Говори за кървящи звезди и за сенки и сънища, и… ако успеем да научим нещо повече за тези дракони, това може да го успокои. Помогни ми.

— Утре. Не в брачната ми нощ. — Дареон стана, хвана невястата си за ръка и тръгна към стълбището, дърпаше я след себе си.

Сам се изпречи на пътя му.

— Ти обеща, Дареон. Ти се закле. Трябваше да си мой брат.

— Във Вестерос. Това случайно да ти прилича на Вестерос?

— Майстер Емон…

— … умира. Онзи обирджия знахарят, на който даде всичкото ни сребро, го каза. — Дареон сви устни. — Взимай си момиче или се махай, Сам. Разваляш ми сватбата.

— Ще се махна. Но ти ще дойдеш с мен.

— Не. Приключих с тебе. Приключих с черното. — Дареон дръпна наметалото от голата си невяста и го хвърли в лицето на Сам. — Дръж. Хвърли тази дрипа на стареца, може да го стоплиш малко. На мен няма да ми трябва. Скоро в кадифе ще се облека. Догодина ще нося кожи и ще ям…

Сам го удари.

Не го помисли дори. Ръката му сама замахна, свита в юмрук, и се стовари в устата на певеца. Дареон изруга, голата му жена изпищя, а Сам се хвърли върху певеца и го събори по гръб на ниската маса. Бяха почти на един ръст, но Сам беше два пъти по-тежък и толкова яд беше набрал, че дори не се уплаши. Удари с юмрук певеца в лицето и корема, после го запердаши по раменете и гърдите с две ръце. Когато Дареон го спипа за китките, Сам го удари с глава и му разцепи устната. Някъде се смееше мъж, изруга жена. Всичко ставаше някак бавно, все едно че бяха две черни мухи, счепкани в кехлибар. После някой го дръпна от певеца. Сам удари и него… и нещо твърдо се стовари върху главата му.

Когато се опомни, вече беше навън, летеше презглава през мъглата. Успя да зърне за много кратък миг черната вода под себе си. После каналът се надигна и го удари в лицето.

Потъна като камък, като канара, като планина. Водата нахлу в очите му и в носа, тъмна, студена и солена. Опита се да извика за помощ и нагълта още. Зарита, обърна се и от носа му забълбукаха мехурчета. „Плувай — каза си, — плувай!“ Солта опари очите му, щом ги отвори, и го заслепи. За миг главата му излезе над повърхността, той засмука въздух и отчаяно зашляпа с едната ръка, а другата задращи в стената на канала. Но камъните бяха хлъзгави и не можа да се задържи. Потъна отново.

Дрехите му натежаха. Мечът му с колана се изплъзна по краката и се оплете в глезените му. „Ще се удавя“, помисли в сляпа паника. Замята се отчаяно, мъчеше се да изплува пак на повърхността, но вместо това лицето му опря в дъното. „Давя се!“ Нещо се шмугна под отчаяно мятащата се във водата ръка, змиорка може би, хлъзна се между пръстите му. „Не може да се удавя, майстер Емон ще умре без мен, а Джили няма да си има никого. Трябва да изплувам, трябва…“

Силен плясък, и нещо се уви около него, под мишниците и около гърдите му. „Змиорката — беше първата му мисъл. — Змиорката ме е хванала и ме дърпа надолу“. Отвори уста да изкрещи, но нагълта още вода. „Удавих се, богове милостиви, удавих се!“

Когато отвори очи, лежеше на гръб и един грамаден черен мъж от Летните острови го бухаше по корема с юмруци, едри като свински бутове. „Спри, боли ме“, опита се да изкрещи Сам, но вместо думи избълва вода и вдиша. Беше прогизнал и трепереше, лежеше на калдъръма сред локва канална вода. Мъжът от Летните острови отново го удари с юмруци в корема и от носа му изригна още вода.

— Престани — изохка Сам. — Не съм се удавил. Не съм се удавил.

— Не си. — Спасителят му се надвеси над него, огромен, черен и вир-вода. — Много пера дължиш на Ксондо. Вода развали хубав плащ на Ксондо.

Прав беше. Пернатият плащ бе провиснал от широките рамене на чернокожия, подгизнал и мокър.

— Не исках да…

— … да плуваш? Ксондо видя. Много пляскане. Дебели хора трябва плува на гръб. — Сграбчи го за яката с огромния си черен юмрук и го вдигна. — Ксондо моряк на „Канелен вятър“. Много езици говори, малко. Вътре Ксондо се смее, като гледа ти удря певец. И Ксондо чува. — На лицето му се изписа широка усмивка. — Ксондо знае тези дракони.