Пир за врани

Бриен

На първия труп се натъкнаха на една миля от кръстопътя.

Полюшваше се от клона на мъртво дърво, по чийто ствол още личаха белези от мълнията, която го беше убила. Враните се бяха потрудили по лицето му, а вълци се бяха гощавали с долната част на краката му, провиснали ниско над земята. Само кокали и дрипи бяха останали под коленете му… и хубаво сдъвкана обувка, покрита с кал и плесен.

— Какво има в устата? — попита Подрик.

Бриен трябваше да се стегне, за да погледне нагоре. Лицето му беше сиво и зелено, и грозно, устата зееше лъскава. Някой беше натикал между зъбите му бял ръбест камък. Камък или…

— Сол — каза септон Мерибалд.

На петдесет разтега по-нататък видяха второто тяло. Лешоядите го бяха смъкнали долу и това, което бе останало от него, беше разпръснато под разръфания въжен клуп, вързан около дебелия клон на бряста. Бриен щеше да го подмине, без да го забележи, но Куче го беше надушило и заскача през храстите да го помирише отблизо.

— Я да видим какво имаме тук, Куче? — Сир Хюл слезе от коня, тръгна след кучето и се върна с един шлем. Черепът на мъртвеца все още беше в него, с червеи и бръмбари. — Добра стомана — обяви той, — и не е много очукана, макар че лъвът си е изгубил главата. Под, искаш ли шлем?

— Не този. В него има червеи.

— Червеите се измиват, момче. Гнуслив си като момиче. Бриен го изгледа навъсено.

— Много е голям за него.

— Ще порасте в него.

— Не искам — отвърна Подрик. Сир Хюл сви рамене и хвърли счупения шлем в храсталаците. Куче изджафка и отиде да вдигне крак на дървото.

След това почти не минаваха и стотина разтега, без да видят труп. Висяха под ясени и под елши, под букове и под брези, под рошави стари върби и под кичести лески. Всеки беше с примка на шията и се полюшваше на конопено въже, и устата на всеки беше затъкната с буца сол. Някои бяха в наметала, сиви, сини или пурпурни, но толкова избелели от дъжда и слънцето, че цветовете трудно можеха да се различат. Други имаха пришити на гърдите гербове. Бриен зърна брадви, стрели, няколко сьомги, бор и дъбов лист, пчели, петли, глава на глиган и половин дузина тризъбци. „Прекършени мъже. Утайка от десетина войски, останки от господарския пир“.

Някои от мъртъвците бяха плешиви, а други — брадати, някои млади, други — стари, ниски и високи, дебели и мършави. Подути в смъртта, с накълвани и изгнили лица, всички изглеждаха еднакви. „На дървото за бесене всички са равни“. Бриен го беше прочела в някаква книга, макар да не можеше да си спомни в коя.

Хюл Хънт най-сетне облече в думи това, което всички бяха разбрали.

— Това са мъжете, опустошили Солниците.

— Бащата дано ги осъди сурово — отрони Мерибалд: старият септон на градчето му беше приятел.

Но Бриен се интересуваше не толкова кои са обесените, а кой ги е обесил. Казваха, че примката била предпочитаното средство за екзекуция за Берик Дондарион и бандата му разбойници. В такъв случай тъй нареченият Господар на мълнията като нищо можеше да е наблизо.

Куче излая и септон Мерибалд се огледа намръщено.

— Дали да не подкараме по-бързо? Слънцето скоро ще се скрие, а труповете са лоша компания нощем. Живи, тези мъже са били зли и опасни. Съмнявам се, че смъртта ги е направила по-добри.

— Тук няма да се съглася — отвърна сир Хюл. — Това са точно от типовете, които смъртта ги прави най-добри. — Все пак заби пети в хълбоците на коня си и продължиха малко по-бързо.

По-нататък дърветата се поразредиха, но не и труповете. Гората отстъпи място на кални поля, дървесните клони — на бесилки. Облаци врани се вдигаха с грак, щом ездачите се приближаваха и се слягаха отново, щом ги подминеха. „Зли хора са били“, напомняше си Бриен, ала все пак гледката я натъжаваше. Взираше се насила във всеки мъж и се мъчеше да различи познати лица. Стори й се, че позна няколко от Харънхъл, но бяха в такова окаяно състояние, че не можеше да е сигурна. Никой не беше с шлем с кучешка глава, но то и малцина изобщо бяха с шлемове. На повечето им бяха смъкнали бронята и ботушите, преди да им окачат въжето.

Когато Подрик попита за името на хана, в който се надяваха да пренощуват, септон Мерибалд жадно се вкопчи във въпроса, навярно за да поразсее умовете им от зловещите крайпътни стражи.

— Стария хан го наричат някои. Там е имало хан преди стотици години, макар че този хан е бил вдигнат при царуването на първия Джеерис, краля, построил кралския път. Разправят, че Джеерис и неговата кралица преспивали в хана при пътуванията си. Известно време го знаели като „Двете корони“, в тяхна чест, докато един ханджия не вдигнал камбанария, та от това станал на „Звънарника“. По-късно минал в ръцете на един сакат рицар, на име Дългия Джон Хедъл, който се захванал с железарство, щом остарял толкова, че да не може вече да се бие. Той изковал за двора нов знак, триглав дракон от черно желязо, и го увесил на дървен пилон. Звярът бил толкова голям, че трябвало да го направи на дванайсет парчета, вързани с въже и с тел. Като духнел вятър тракал и дрънчал, та затова ханът се прочул надлъж и шир като „Дрънчащият дракон“.

— Знакът с дракона още ли е там? — попита Подрик.

— Не е — отвърна септон Мерибалд. — Когато синът на ковача остарял, един от копелетата на четвъртия Егон вдигнал бунт срещу законородения си брат и си избрал за герб черен дракон. По онова време тези земи били на лорд Дари, а Негово благородие бил до смърт верен на краля. Черният железен дракон го разгневил, тъй че отсякъл пилона и хвърлил железните парчета в реката. След години водата довлякла една от драконовите глави на Тихия остров, била станала червена от ръждата. Ханджията така и не вдигнал нов знак, тъй че хората забравили за дракона и почнали да го наричат Речния хан. По онова време Тризъбеца течал под задната му врата и половината стаи били вдигнати над водата. Разправят, че гостите можели да мятат въдица от прозорците и да ловят пъстърва. Имало салджийски пристан, тъй че пътниците можели да се прехвърлят до градчето на лорд Хароуей и Бели стени.

— Ние оставихме Тризъбеца на юг оттук и яздим все на северозапад… не към реката, а все по-далече от нея.

— Да, милейди — отвърна септонът. — Реката се е преместила. Преди седемдесет години май. Или осемдесет? По времето, когато го държал дядото на Маша Хедъл. Тя ми разказа цялата тая история. Добра жена беше. Маша. Обичаше горчивец и меденки. Когато нямаше стая за мен, ме пускаше да преспя край камината и никога не ме отпращаше без комат хляб, буца сирене и баяти меденки.

— Тя не е ли вече ханджийка? — попита Подрик.

— Не. Обесиха я лъвовете. Чух, че след като си отишли, един от племенниците и се опитал пак да отвори хана, но нали воините направиха пътищата много опасни за простолюдието, нямало много клиентела. Довел и курви, но и това не могло да го спаси. А и някакъв лорд го убил май, както чух.

Сир Хюл каза кисело:

— Не бях и сънувал, че поддържането на хан може да е толкова гибелно.

— Гибелно е да си от простолюдието, докато големите господари си играят играта на тронове — каза септон Мерибалд. — Нали, Куче?

— Джаф! — съгласи се Куче.

— Е, а ханът има ли си някакво име сега? — попита Подрик.

— Простолюдието го нарича Хана на кръстопътя. Старият брат ми каза, че две от племенничките на Маша Хедъл пак го били отворили. — Вдигна тоягата си. — Ако боговете са добри, онзи пушек там, дето се вдига зад обесените, ще да е от комините му.

— Може да го нарекат Хана на бесилките — каза сир Хюл.

Каквото и име да носеше, ханът беше голям, издигаше се на три етажа над разкаляните пътища, със стени, кулички и комини от бял камък, който проблясваше призрачно на фона на сивото небе. Южното му крило бе построено върху грамадни дървени пилони над напуканата унила земя, обрасла с бурени и суха кафява трева. Към северната стена бяха пристроени конюшня със сламен покрив и камбанария. Всички постройки бяха заобиколени с ниска стена от порутени обрасли с мъх камъни.

„Поне не е изгорен“. В Солниците, когато слязоха от сала, завариха само смърт и разруха. Оцелелите бяха избягали, а мъртвите погребани, ала трупът на самия град си беше останал, посивял от пепел и непогребан. Въздухът все още миришеше на пушек, а крясъците на разлетелите се над главите им чайки беше почти човешки, като траурна песен над мъртви деца. Замъкът изглеждаше скръбен и запуснат. Сив като пепелищата на околния град, той включваше четвъртита цитадела, обрамчена с крепостна стена, построен така, че да е с изглед към пристанището. Беше здраво залостен и нищо не се движеше по бойниците, освен разветите знамена. Четвърт час трябваше Куче да лае, а септон Мерибалд да тропа с тоягата си по предната порта, преди най-сетне над тях да се появи някаква жена и да ги попита навъсено по каква работа идат.

Беше завалял дъжд.

— Свят септон съм аз, добра лейди — извика й Мерибалд, — а това с мене са мирни пътници. Търсим подслон от дъжда и място край огъня ви за нощта.

Жената не се трогна от молбите.

— Най-близкият хан е на кръстопътя — отвърна им. — Не щем странници тук. Да ви няма. — И се скри, и нито молитвите на Мерибалд, нито лаят на Куче, нито ругатните на сир Хюл можаха да я накарат да се върне. Накрая се принудиха да изкарат нощта в горите, под навес от плетени клони.

В хана обаче имаше живот. Още преди да стигнат до портата, Бриен го чу: удари с чук, глухи, но отчетливи и ритмични, със стоманен кънтеж.

— Ковачница — каза сир Хюл. — Или си имат ковач, или призракът на стария ханджия кове нов железен дракон. — Смуши коня. — Дано и готвач призрак да имат. Едно хрупкаво печено пиле ще сложи нещата на място.

Дворът на хана се оказа море от разровена кафява кал, която зажвака под копитата на конете. Тук стоманеният кънтеж беше по-силен и Бриен зърна блясъка на ковашкия огън откъм другия край на конюшнята, зад волска кола със счупено колело. Видя и коне в конюшнята, и малко момченце, което се люлееше на ръждясалите вериги на порутената бесилка, издигната сред двора. На чардака на хана стояха четири момичета и ги гледаха. Най-малкото беше не повече от двегодишно и голо. Най-голямото, някъде на девет-десет, го беше прегърнало грижовно.

— Момичета, тичайте да доведете мама — подвикна им сир Хюл. Момчето скочи от веригата и хукна към конюшните. Четирите момичета се помаяха. След малко едно отвърна:

— Нямаме майки.

— Аз имах, но я убиха — добави друго.

Най-голямото от четирите пристъпи напред, като издърпа малкото зад полите си, и попита навъсено:

— Кои сте вие?

— Мирни пътници, търсим подслон. Моето име е Бриен, а това е септон Мерибалд, знаят го всички из Речните земи. Момчето е мой скуайър, Подрик Пейн, а рицарят — сир Хюл Хънт.

Ударите с чука внезапно секнаха. Момичето ги изгледа отгоре, настръхнало, както може да настръхне само десетгодишно дете.

— Аз съм Върба. Сигурно ще искате легла.

— Легла и ейл, и топло ядене да ни напълни стомасите — рече сир Хюл Хънт, щом слезе от седлото. — Ти ли си ханджийката?

Тя поклати глава.

— Сестра ми Джейни. Няма я. За ядене имаме само конско. Ако сте дошли за курви, няма. Сестра ми ги изгони. Но легла имаме. Някои са пухени, но повечето са със слама.

— И всички са с бълхи, не се съмнявам — рече сир Хюл.

— Имате ли пари да си платите? Сребро?

Сер Хюл се засмя.

— Сребро ли? За едно спане и за конски бут? Да ни ограбиш ли си решило, дете?

— Искаме сребро. Иначе може да спите в горите с мъртвите. — Върба погледна към магарето с вързопите и буретата на гърба. — Това храна ли е? Откъде я взехте?

— От Девиче езеро — отвърна Мерибалд.

Куче джафна.

— Така ли си разпитвате всички гости? — попита сир Хюл.

— Нямаме много гости. Не и като преди войната. Най-често са врабци или по-лоши.

— По-лоши?

— Крадци — отвърна момчешки глас откъм конюшнята. — Обирници.

Бриен се обърна. И видя призрак.

„Ренли!“ Чук да я беше ударил в сърцето, нямаше да я заболи толкова.

— Милорд? — ахна тя.

— Лорд ли? — Момчето избута с ръка кичура черна коса, паднал над очите му. — Аз съм само ковач.

„Не е Ренли — осъзна Бриен. — Ренли е мъртъв. Ренли умря в ръцете ми, мъж на двайсет и една. Това е най-обикновено момче“. Момче, което приличаше на Ренли, първия път, когато дойде в Тарт. „Не, по-малък е. Челюстта му е по-четвъртита, веждите — по-рошави“. Ренли беше слаб и жилав, докато момчето имаше тежките рамене и мускулестата десница, присъщи за ковачите. Носеше дълга кожена престилка, но гърдите му отдолу бяха голи. Страните и брадичката му бяха покрити с тъмен къдрав мъх, а косата му беше гъста и рошава. Косата на крал Ренли беше също толкова въгленочерна, но той винаги я миеше и решеше. Понякога я подрязваше късо, а друг път я оставяше да порасте до раменете или я връзваше със златна лентичка, но никога не беше разрошена или сплъстена от пот. А очите, макар да бяха също толкова тъмносини, при лорд Ренли грееха топло и добродушно, изпълнени със смях, докато очите на това момче бяха пълни с гняв и подозрение.

Септон Мерибалд също го забеляза.

— Нищо лошо не ви мислим, момче. Докато Маша Хедъл държеше този хан, винаги намираше по някоя меденка за мен. Понякога дори ми даваше легло, стига ханът да не беше пълен.

— Тя е мъртва — отвърна момчето. — Лъвовете я обесиха.

— Бесенето май е любимото занимание по тези краища — рече сир Хюл Хънт. — Де да имах и аз малко земя тук. Щях да си насадя коноп, да продавам въжета и да трупам богатство.

— Всички тези деца — обърна се Бриен към момичето, нарекло се Върба. — Те твои… сестри ли са? И братя? Близки, братовчеди?

— Не. — Върба я гледаше втренчено по начин, който й беше добре познат. — Те са просто… не знам… врабците ги водят тук понякога. Други сами намират пътя. Ти като си жена, защо си се облякла като мъж?

Септон Мерибалд отвърна вместо нея:

— Лейди Бриен е девица воин, тръгнала на геройства. Но точно сега й трябва сухо легло и топло огнище. Като на всички нас. Старите ми кокали казват, че скоро ще завали. Имате ли стаи за нас?

— Не — каза момчето ковач.

— Да — каза момичето Върба.

Изгледаха се сърдито. После Върба тупна с краче.

— Те имат храна, Джендри. Мъничките са гладни.

Изсвири с уста и като по магия се появиха още деца: дрипави хлапета с неостригани перчеми изпълзяха изпод чардака, момичета изникнаха по прозорците над двора. Някои стискаха арбалети, опънати и заредени.

— Могат да го нарекат Хана на арбалета — подхвърли сир Хюл.

„Сирашкият хан ще е по-намясто“, помисли Бриен.

— Уат, ти им помогни с конете — разпореди се Върба. — Уил, остави го този камък, не са дошли да ни закачат. Танси, Пейт, тичайте да донесете дърва за огъня. Джон Петака, ти помогни на септона с багажа. Аз ще ги заведа до стаите.

Накрая взеха три стаи една до друга, с пухени постели, нощни гърнета и прозорец. В стаята на Бриен имаше и камина. За малко дърва плати още няколко петака отгоре.

— Във вашата стая ли ще спя, или със сир Хюл? — попита Подрик, докато тя отваряше кепенците.

— Тук не е Тихият остров. Можеш да останеш с мен. — На заранта смяташе да продължат сами. Септон Мерибалд отиваше за Нътън, Речен завой и градчето на лорд Хароуей, но Бриен не виждаше смисъл да продължава с него. Имаше си Куче за компания, а Старият брат я беше уверил, че няма да намери Санса Старк по Тризъбеца. — Мисля да стана преди изгрев слънце, докато сир Хюл още спи. — Бриен не му беше простила за Планински рай… а и както той самият бе заявил, не беше положил клетва за Санса.

— Накъде ще тръгнем, сир? Ъъ… милейди?

Бриен нямаше готов отговор на този въпрос. Бяха стигнали на кръстопътя съвсем буквално: мястото, където кралският път, крайречният път и планинският път се сливаха. Планинският път щеше да ги отведе на изток през планините до Долината на Арин, където беше властвала до смъртта си лелята на лейди Санса. На запад водеше речният път, по руслото на Червената вилка до Речен пад и брата на дядото на Санса, който бе под обсада, но все още жив. Или можеха да препуснат по кралския път на север, покрай Близнаците и през Шийката с нейните блата и тресавища. Ако успееше да мине през Рова Кайлин и който там го държеше, кралският път щеше да ги отведе до Зимен хребет.

„Или пък мога да хвана по кралския на юг — помисли Бриен. — Мога да се домъкна до Кралски чертог, да изповядам провала си на сир Джайм, да му върна меча и да намеря кораб, който да ме върне в Тарт, както ме прикани Старият брат“. Тази мисъл бе горчива, но част от нея бе закопняла за Вечерен замък и за баща й, а друга се чудеше дали Джайм ще я утеши, ако се разридае на рамото му. Мъжете точно това искаха, нали? Меки, безпомощни жени, които трябва да закрилят?

— Сир? Милейди? Попитах накъде ще тръгнем?

— Долу в гостната, на вечеря.

Гостната гъмжеше от деца. Бриен се опита да ги преброи, но те не стояха нито за миг на едно място, тъй че някои преброи по два и по три пъти, други не успя и накрая се предаде. Бяха събрали масите на три дълги реда и по-големите момчета мъкнеха пейки от дъното. „По-големите“ тук означаваше десет-дванайсетгодишни. Джендри беше най-близо до онова, което можеше да се нарече „пораснал мъж“, но заповедите ги крещеше Върба, сякаш бе кралица в замъка си, а другите деца — най-обикновени слуги.

„Ако беше от знатно потекло, командването щеше да й е вродено, а подчинението — на тях“. Бриен се зачуди дали Върба не е нещо повече от това, което изглежда. Детете бе много младо и много невзрачно на вид, за да е Санса Старк, но изглеждаше на годините на по-малката й сестра, а дори лейди Кейтлин бе казала, че Аря нямала красотата на сестра си. „Кафява коса, кафяви очи, мършава… дали е възможно?“ Помнеше, че косата на Аря Старк е била кафява, но за цвета на очите й не беше сигурна. „Кафяво и кафяво, така ли беше? Възможно ли е все пак да не е загинала в Солниците?“

Последната дневна светлина гаснеше. Върба се разпореди да запалят четири мазни лоени свещи и каза на момичетата да поддържат огъня буен и горещ. Момчетата помогнаха на Подрик Пейн да разтовари магарето и донесоха осолената треска, овнешко, зеленчуци, орехи и пити сирене, а септон Мерибалд се запъти към кухнята да нагледа варенето на кашата.

— Уви, портокалите ми свършиха, а се съмнявам, че ще видя още до пролетта — каза на едно момченце. — Ял ли си някога портокал, младок? Да го стиснеш и да му изсмучеш сладкия сок? — Момчето поклати глава и септонът разроши косата му. — Ще ти донеса един тогаз напролет, ако си добро момче и ми помогнеш да разбъркаме кашата.

Сир Хюл си смъкна ботушите да си стопли краката на огъня. Щом Бриен седна до него, й кимна към другия край на гостната.

— Има петна от кръв, там, където души Куче. Изтъркали са я, но е попила дълбоко в дъските и няма махане.

— Това е ханът, в който Сандор Клегейн уби трима от хората на брат си — напомни му тя.

— Така е — съгласи се Хюл, — но кой може да каже дали са първите умрели тук… или ще са последните?

— Да не те е страх от няколко деца?

— Четири щяха да са няколко. Десет щяха да са гъмжило. Това тука е какофония. Децата трябва да се държат увити в пелени и окачени на стената, докато на момичетата не им порастат циците, а на момчетата — мустаците.

— Жал ми е за тях. Всички са загубили майките и бащите си. Някои са видели как ги убиват.

Хънт завъртя очи с досада.

— Забравих, че говоря с жена. Сърцето ти е кашаво като кашата на септона. Възможно ли е? Някъде дълбоко в нашата мечопачавра се крие майчица, изтерзана от копнеж да роди. Това, което ти се иска, всъщност е едно сладко розово бебче да ти смуче цицата. — Сир Хюл се ухили. — Чувал съм обаче, че мъж трябва за това. Съпруг, за предпочитане. Защо да не съм аз?

— Ако все още се надяваш да спечелиш облога…

— Теб искам да спечеля, единственото живо дете на лорд Селвин.

Познавал съм мъже, които са се женили за малоумници и за бебета сукалчета за цена десет пъти по-малка от Тарт. Не съм Ренли Баратеон, признавам, но имам предимството, че още съм между живите. Някои сигурно ще кажат, че това ми е единственото предимство. Един брак би свършил добра работа и на двама ни. Земи за мен и замък, пълен с ей тия за теб. — Махна към децата. — Способен съм, уверявам те. Поне едно копеле съм направил, доколкото знам. Не бой се, няма да ти я натреса. Последния път, когато я видях, майка й ме заля с котел вряла супа.

По врата й полази червенина.

— Баща ми е само на петдесет и четири. Не е толкова стар, че да не може пак да се ожени и новата му жена да му даде син.

— Риск е… ако баща ти се ожени пак, ако жена му се окаже плодовита, ако детето е момче. Правил съм и по-лоши облози.

— И си ги губил. Играйте си играта с някоя друга, сир.

— Казано от девица, която никога с никого не е играла играта. Веднъж само да го направиш, другояче ще го видиш. В тъмното ще си красива като всяка друга жена. Устните ти са направени за целуване.

— Устни. Всички устни са еднакви.

— И всички устни са за целуване — съгласи се Хънт. — Остави тази нощ вратата на стаята си незалостена и ще ти докажа, че е вярно.

— Ако посмееш, ще си евнух на излизане. — Бриен стана и се отмести от него.

Септон Мерибалд попита дали може всички заедно да кажат благодарствена молитва, без да поглежда към момиченцето, което пълзеше голо по масата.

— Да — отвърна Върба и дръпна пълзунчето, преди да се е добрало до кашата. Тъй че всички наведоха глави и благодариха на Бащата и Майката за щедрите им дарове… всички освен чернокосия момък от ковачницата, който скръсти ръце на гърдите си и седеше навъсен, докато другите се молеха. Щом молитвата свърши, септон Мерибалд погледна над масата и рече: — А у тебе няма ли обич към боговете, синко?

— Не и към вашите богове. — Джендри стана рязко. — Работа ме чака. — И си излезе, без да е хапнал и залък.

— Някой друг бог ли обича? — попита Хюл Хънт.

— Господаря на Светлината — изчурулика едно мършаво момче, няма и на шест.

Върба го удари с лъжицата си.

— Бен Голямата уста. Ядене има тука. Трябва да ядеш, не да досаждаш на господата и дамата с приказки.

Децата се нахвърлиха върху вечерята като вълци върху ранена сърна, грабеха от треската, късаха комати ръжен хляб и оклепаха с каша навсякъде. Дори грамадната пита кашкавал не оцеля задълго. Бриен се задоволи с малко риба, хляб и моркови, а септон Мерибалд даваше по два залъка на Куче на всеки един свой. Отвън заваля. Вътре огънят пращеше и гостната се изпълни с лакомо дъвчене и чукането на лъжицата на Върба по детски глави.

— Някой ден от това момиченце ще излезе ужасна жена, мъжът й ще бере ядове — отбеляза сир Хюл. — Горкият чирак най-вероятно.

— Някой трябва да му занесе храна, преди да е свършило всичко.

— Ти си този някой.

Тя уви в кърпа комат хляб, сухи ябълки и две парчета пържена треска. Когато Подрик стана да я последва, му каза да си седне и да се наяде.

— Няма да се бавя.

Дъждът се лееше като из ведро. Бриен покри храната с гънка от наметалото си. Конете зацвилиха, щом мина край конюшнята. „И те са гладни“.

Джендри беше в конюшнята, гологръд под кожената престилка. Биеше с чука по един меч, все едно че му е враг, потната коса бе паднала на челото му. Тя го погледа за миг. „Има очите и косата на Ренли, но не и фигурата. Лорд Ренли беше по-скоро гъвкав, отколкото як… не като брат си Робърт, чиято сила бе прословута“.

Чак когато спря да отрие чело, Джендри видя, че стои край него.

— Какво искаш?

— Донесох ти вечеря. — Махна кърпата да види.

— Ако исках ядене, щях да ям.

— Един ковач трябва да яде, за да си пази силата.

— Да не си ми майка?

— Не съм. — Остави храната до него. — Коя беше майка ти?

— Теб какво те интересува?

— Родил си се в Кралски чертог. — Личеше си по говора му.

— Като много други. — Вдигна меча и го пъхна в коритото с дъждовна вода да се закали. Нажежената стомана изсъска сърдито.

— На колко години си? — попита Бриен. — Майка ти още ли е жива? А баща ти, той кой беше?

— Много питаш. — Джендри остави меча. — Майка ми умря, а баща си така и не го знам.

— Ти си копеле.

Прие го като обида.

— Рицар съм. Този меч ще си е мой, щом го довърша.

„Какво ще търси рицар в ковачница?“

— Имаш черна коса и сини очи и си роден в сянката на Червената цитадела. Никой ли не е подхвърлял за лицето ти?

— Какво му е на лицето ми? Не е грозно като твоето.

— В Кралски чертог трябва да си виждал крал Робърт.

Той сви рамене.

— Понякога, отдалече. Веднъж — в Септата на Белор. Златните плащове ни избутаха, за да може да мине. А веднъж си играех близо до Калната порта, когато се върна от лов. Беше толкова пиян, че едва не ме стъпка. Голям дебел шопар беше, но по-добър крал от синчетата си.

„Те не са негови синове. Станис каза истината в онзи ден, когато се срещна с Ренли. Джофри и Томен изобщо не са синове на Робърт. Но това момче…“

— Чуй ме — почна Бриен. И тогава чу лая на Куче, силен и яростен. — Някой идва.

— Приятели — отвърна безгрижно Джендри.

— Какви приятели? — Бриен пристъпи до вратата и надникна през дъжда.

Той сви рамене.

— Ще ги видиш много скоро.

„Може да не искам да ги видя“, помисли Бриен, щом първите ездачи зашляпаха из локвите по двора. През ромона на дъжда и лая на Куче чу подрънкване на мечове и ризници изпод дрипавите им наметала. Преброи ги, докато идеха. „Двама, четири, шест, седем“. Някои бяха ранени, ако се съдеше по това как седяха в седлата. Последният беше грамаден и страховит, голям колкото двама души. Конят му беше грохнал и оцапан с кръв, олюляваше се под тежестта му. Всички ездачи бяха с качулки срещу проливния дъжд — без него. Лицето му беше широко и без косми, с кръгли бузи, покрити с гнойни струпеи.

Бриен изсъска и извади Клетвопазител. „Много са — помисли със страх, — много са“.

— Джендри… ще ти трябва меч и броня. Това не са ти приятели. Не са ничии приятели.

— За какво говориш? — Момчето се приближи до нея, с чука в ръка.

Докато ездачите се смъкваха от конете, от юг изтрещя мълния. За кратък миг вечерната тъмница стана на ден. Блесна сребристосиня брадва, светлината лъсна по ризници и брони, а под тъмната качулка на водача им Бриен зърна желязна муцуна и два реда стоманени зъби.

Джендри също я видя.

— Той е!

— Не е. Само шлемът му.

Бриен се постара да скрие страха в гласа си, но устата й бе суха като прах. Съвсем ясно беше кой е понесъл шлема на Хрътката. „Децата!“

Вратата на хана се отвори с трясък и Върба пристъпи навън в дъжда с арбалет в ръце. Закрещя нещо на ездачите, но грохотът на мълнията удави думите й. Щом заглъхна, Бриен чу отговора на мъжа в шлема на Хрътката:

— Само да си пуснала стрела по мен, ще ти го навра тоя арбалет в путката и ще те начукам с него. После ще ти извадя шибаните очи и ще те накарам да ги изядеш. — Гневът в гласа му накара Върба да отстъпи назад разтреперана.

„Седем“, помисли отново Бриен, отчаяна. Знаеше, че няма шанс срещу седем. „Никакъв шанс. И никакъв избор“.

Пристъпи навън под дъжда, с Клетвопазител в ръка.

— Остави я! Ако искаш да изнасилиш някоя, опитай с мен. Разбойниците се обърнаха към нея като един. Един каза нещо на реч, непозната за Бриен. Грамадният с широкото бяло лице изсъска злобно. Мъжът с шлема на Хрътката се засмя.

— Още по-грозна си, отколкото те помнех. По-скоро коня ти бих наебал.

— Коне ни трябват на нас — обади се един от ранените. — Свежи коне и малко храна. Гонят ни разбойници. Дайте ни конете си и се махаме. Няма да ви закачим.

— Майната му на това. — Разбойникът в шлема на Хрътката издърпа бойната брадва от седлото. — Искам да й отсека шибаните крака. Ще я сложа после да стои на чуканите и да гледа, докато шибам оная с арбалета.

— С какво? — заяде го Бриен. — Шагуел каза, че са ти отрязали мъжеството заедно с носа.

Искаше да го предизвика и успя. Той зарева ругатни и се хвърли към нея, краката му замятаха пръски черна вода. Другите се задържаха назад да погледат веселбата, точно както се беше молила. Бриен остана на място като скала и зачака. Дворът беше тъмен и калта бе хлъзгава. „По-добре да го оставя той да ме нападне. Ако боговете са добри, ще се подхлъзне и ще падне“.

Боговете не бяха толкова добри, но мечът й беше. „Пет стъпки, четири стъпки, сега“ преброи Бриен и Клетвопазител изсвистя нагоре да срещне устрема му. Стомана изтрещя в стомана, острието се вряза през дрипите и разпра плетената ризница, докато брадвата му връхлиташе върху нея. Бриен се извъртя и отново го посече в гърдите.

Плувнал в кръв, той зарева от ярост:

— Курво! Грозотийо! Кучко! На псето си ще те дам да те шиба, проклета кучко!

Брадвата му се въртеше в убийствени дъги, жестока черна сянка, която лъсваше сребърна с всеки блясък на мълниите. Бриен нямаше щит, с който да отбие ударите. Можеше само да отстъпва назад и встрани, да пробягва насам-натам, щом брадвата му полетеше към нея. Веднъж калта поддаде под петата й и тя едва не падна, но успя някак да се задържи, макар брадвата да облиза лявото й рамо и болката за миг да я заслепи.

— Спипа я кучката! — извика един, а друг:

— Да я видим как ще се отърве от следващия удар.

Отърва се, благодарна, че само гледат. По-добре, отколкото ако се намесеха. Не можеше да се бие със седмина, не и сама, макар и един-двама да бяха ранени. Старият сир Гудвин отдавна беше в гроба, но тя го чу как шепне в ухото й. „Мъжете винаги ще те подценяват — говореше й, — а гордостта им ще ги кара да искат да те премахнат бързо, иначе ще се каже, че жена ги е затруднила. Остави ги да си изчерпят силата в гневни атаки, докато ти пазиш своята. Чакай и гледай, момиче, чакай и гледай“. И сега тя чакаше, гледаше, отдръпваше се встрани и назад, и пак встрани, сечеше ту към лицето, ту в краката му, към едната или другата ръка. Ударите му ставаха все по-бавни, брадвата натежаваше в ръката му. Бриен го обърна така, че дъждът да бие в очите му, и направи две бързи стъпки назад. Той размаха отново брадвата над главата си с ругатня и се втурна към нея, едното му стъпало се хлъзна в калта…

… и тя скочи да срещне устрема му, с двете длани на дръжката на меча. Стремглавият му щурм го докара право на острието, Клетвопазител се вряза през плат, през ризница и кожа, и още плат, дълбоко в корема и навън през гърба, като изстърга в гръбнака му. Брадвата падна от хлабавите му пръсти, сблъскаха се, лицето на Бриен се натресе в шлема с кучешката глава. Усети хладния мокър метал на бузата си. Дъжд се стичаше на реки по стоманата, а щом мълнията блесна отново, видя болка, страх и неверие иззад очните прорези.

— Сапфири! — прошепна му и завъртя силно меча, а той потръпна. Тежестта му се смъкна върху й и след миг прегръщаше труп под черния дъжд. Отстъпи назад, остави го да падне…

… и Захапката връхлетя срещу нея с врясък.

Срути се върху й като лавина от мокра вълна и млечнобяла плът, събори я и я затисна на земята. Паднаха в локва и плисналата вода влезе в носа и очите й. Всичкия въздух й беше изтръгнал, а главата й изпращя в някакъв камък.

— Не — успя само да извика, преди тежестта му да я затисне дълбоко в калта. Едната му ръка беше във въздуха и дърпаше главата й. Другата търсеше гърлото й. Клетвопазител го нямаше, отскубнал се бе от ръцете й. Имаше само две голи ръце, с които да го отбие, но когато заби юмрук в лицето му, беше все едно, че бие в топка мокро бяло тесто. Той изсъска отгоре й.

Удари го още веднъж, и още, и още, заби с ръба на дланта по окото му, но той все едно не усещаше ударите й. Впи нокти в китките му, но от това хватката му само стана още по-здрава, макар от раните да потече кръв. Смазваше я, задушаваше я. Забута раменете му да го отблъсне, но беше тежък като кон, не можеше да го помръдне. Понечи да го удари с коляно в слабините, но коляното й потъна в мекия му корем. Захапката изпръхтя и изскубна кичур от косата й.

„Камата ми!“ Бриен отчаяно се вкопчи в тази мисъл. Ръката й залази надолу между двамата, пръстите зашариха под меката вмирисана плът и най-сетне докопаха дръжката. Захапката вкопчи двете си шепи около шията й и заблъска главата й в земята. Мълнията блесна отново, този път в черепа й, ала пръстите й някак се стегнаха, издърпаха камата от канията. С него отгоре не можеше да я вдигне за забиване, затова я натисна здраво под корема му. Нещо топло и влажно потече между пръстите й. Захапката изсъска отново, по-силно отпреди, и пусна гърлото й, колкото да я удари в лицето. Изпукаха кости и болката за миг я ослепи. Когато посегна да го посече отново, той изтръгна камата от пръстите й, натресе коляно в ръката й под лакътя и я прекърши. После сграбчи отново главата й и продължи да се мъчи да я откъсне от раменете.

Бриен успя да чуе лая на Куче и мъжки викове и между грохота на мълниите чу трясък на стомана в стомана. „Сир Хюл — помисли. — Сир Хюл се е включил в боя“. Но всичко това бе сякаш някак далечно и маловажно. Светът й не бе по-голям от двете ръце на гърлото й и лицето над нея. Дъждът се стичаше от качулката му. Дъхът му вонеше на гнило сирене.

Дробовете й изгаряха за въздух, а бурята бе зад очите й, заслепяваше я. Вътре в нея пращяха кости. Устата на Захапката зейна, невъзможно широка. Тя видя зъбите му, жълти, криви и остри. Когато се затвориха върху мекото месо на бузата й, едва го усети. Тъмен въртоп я повличаше надолу. „Все още не мога да умра — каза си, — все още трябва да направя нещо“.

Устата на Захапката се дръпна, пълна с кръв и месо. Той изплю, ухили се и се впи отново в плътта й. Този път сдъвка и го преглътна. „Той ме яде“, осъзна тя, но вече нямаше сила да се бори с него. Беше все едно, че се рее над себе си и гледа ужаса, сякаш се случва с друга жена, на някое глупаво момиче, въобразило си, че е рицар. „Скоро ще издъхна — каза си. — Тогава ще е все едно дали ме яде“. Захапката вдигна глава и устата му зейна отново, нададе вой и й показа езика си. Беше с остър връх, капеше кръв, и беше дълъг, по-дълъг, отколкото трябваше да е един език. Плъзгаше го навън и вътре, навън и вътре, червен, мокър и лъскав, гнусна гледка и скверна. „Езикът му е цяла стъпка дълъг — помисли Бриен малко преди мракът да я погълне. — Я, че той почти прилича на меч“.