Пир за врани

Бриен

„Лош сън е това“, помисли. Но ако сънуваше, защо болеше толкова?

Дъждът беше спрял, но целият свят беше мокър. Наметалото й тежеше като ризницата. Въжетата, овързали китките й, бяха подгизнали, но това само ги правеше още по-стегнати. Колкото и да въртеше ръце, не можеше да ги измъкне. Не разбираше нито кой я е вързал, нито защо. Опитваше се да попита сенките, ала те не отвръщаха. Навярно не я чуваха. Навярно не бяха истински. Кожата й пареше под пластовете мокра вълна и ръждясалата ризница. Чудеше се дали всичко това не е трескав сън.

Беше на кон — лежеше по корем през задницата му като чувал с овес. Китките и глезените й бяха вързани ведно. Въздухът беше влажен, земята долу — загърната в мъгла. Главата й се поклащаше с всяка стъпка. Чуваше нечии гласове, но можеше да вижда само земята под конските копита. Имаше счупени кости. Лицето й бе подпухнало, едната буза — лепкава от кръв, а всяко подрусване я жегваше болезнено в ръката. Чуваше как Подрик й подвиква сякаш някъде отдалече:

— Сир? — повтаряше. — Сир? Милейди? Сир? Милейди? Гласът му беше приглушен и едва доловим.

После се възцари тишина.

Сънуваше, че е в Харънхъл, пак долу в мечата яма. Този път срещу нея стоеше Захапката, грамаден, плешив и бял като личинка, с гноясали рани по бузите. Дойде гол, галеше члена си, скърцаше с острите си зъби. Бриен побягна.

— Мечът ми — извика. — Клетвопазител. Моля ви. — Зрителите не й отвърнаха. Ренли беше там, с Дик Чевръстия и Кейтлин Старк. Шагуел, Пъг и Тимеон бяха дошли, и труповете от дърветата с техните хлътнали страни, подути езици и празни очни кухини. Бриен изхлипа от ужас, като ги видя, а Захапката я сграбчи за ръката, дръпна я към себе си и отпра месо от лицето й. — Джайм — чу тя писъка си. — Джайм!

Но и в дълбините на съня болката не преставаше. Лицето й пулсираше. Рамото й кървеше. Болеше я при всеки дъх. Болката като мълния изпращя нагоре по ръката й. Извика за майстер.

— Нямаме майстер — отвърна момичешки глас. — Само аз съм. „Търся момиче — спомни си Бриен. — Знатна девица на тринайсет, със сини очи и кестенява коса“.

— Милейди? — промълви тя. — Лейди Санса?

Отвърна й мъжки смях.

— Мисли, че си Санса Старк.

— Няма да стигне далече. Ще умре.

— Един лъв по-малко. Няма да се разплача.

Бриен чу напева на нечия молитва. Помисли за септон Мерибалд, но всички думи бяха грешни. „Нощта е тъмна и пълна с ужаси, сънищата също“.

Яздеха през сумрачен лес, влажен, тъмен и тих, с гъсти борове. Земята под копитата на коня беше мека, а следите, които оставяше — пълни с кръв. До нея яздеха лорд Ренли, Дик Краб и Варго Хоут. Кръв шуртеше от гърлото на Ренли. От разпраното ухо на Козела се цедеше гной.

— Къде отиваме? — попита Бриен. — Къде ме водите?

Никой не пожела да й отвърне. „Как да ми отговорят? Всички те са мъртви“. Значеше ли това, че и тя е мъртва?

Лорд Ренли беше пред нея, милият й усмихнат крал. Водеше коня й през дърветата. Бриен извика да му каже колко много го обича, но щом той се обърна и я погледна навъсено, видя, че изобщо не е Ренли. Ренли никога не се въсеше. „Винаги имаше усмивка за мен“… освен…

— Студено е — отрони кралят озадачено и някаква сянка изпълзя без човек, който да я хвърли, а кръвта на милия й крал швирна през зелената стомана на нагърленика му и намокри дланите й. Беше топъл човек, но кръвта му бе студена като лед. „Това не е истинско — каза си тя. — Това е само поредният сън и скоро ще се събудя“.

Конят изведнъж спря. Сграбчиха я нечии груби ръце. Видя лъчи на червена следобедна светлина, плъзнали през клоните на някаква леска. Един кон ровеше с муцуна в сухите листа за лешници, а наоколо обикаляха мъже и говореха тихо. Десет, дванайсет, може би повече. Бриен не позна лицата им. Лежеше на земята, с гръб към ствола на едно дърво.

— Изпийте това, милейди — каза момичешкият глас. Пред устните на Бриен се появи чаша. Люто и горчиво. Бриен го изплю.

— Вода… Моля те. Вода.

— Водата няма да помогне за болката. Това ще я спре. Малко. — Момичето отново опря чашата до устните й.

Заболя я дори от пиенето. Виното потече по брадичката й и закапа по гърдите й. Когато чашата се опразни, момичето я напълни отново. Бриен загълта и се задави.

— Стига.

— Още. Едната ви ръка е счупена, сигурно имате и пукнати ребра. Две или три.

— Захапката — отвърна Бриен и си спомни тежестта му и как коляното му се беше стоварило в гърдите й.

— Да. Същинско чудовище.

Всичко се върна в ума й. Мълниите горе и калта долу, тихият тропот на дъжда, отскачащ от шлема на Хрътката, ужасната сила на ръцете на Захапката. Изведнъж се ужаси от това, че е вързана. Опита се да се изтръгне от въжетата, но те само се впиха още по-силно. Много здраво бяха стегнати китките й. По конопа имаше засъхнала кръв.

— Мъртъв ли е? — Бриен потръпна. — Захапката. Мъртъв ли е?! — Спомни си как зъбите му откъснаха плът от лицето й. При мисълта, че може още да е жив, да диша някъде, й се дощя да изпищи.

— Мъртъв е. Джендри го промуши с копие във врата. Пийте, милейди, или ще ви го излея в гърлото.

Изпи го.

— Търся едно момиче — прошепна между глътките. За малко не каза „сестра ми“. — Знатна девица на тринайсет. Има сини очи и кестенява коса.

— Не съм аз.

„Не си“. Бриен го виждаше. Момичето беше тънко като вейка. Беше вързала на плитка кафявата си коса, а очите й бяха много стари за годините й. „Кафява коса, кафяви очи, простовато лице. Върба, само че с шест години по-голяма“.

— Ти си сестрата. Ханджийката.

— Може и да съм. — Момичето примижа. — И какво ако съм?

— Имаш ли си име? — попита Бриен. Стомахът й изкъркори. Уплаши се да не повърне.

— Вътък. Също като „Върба“. Джейни Вътъка.

— Джейни. Развържи ми ръцете. Моля те. Имай жал. Въжетата жулят китките ми. Тече ми кръв.

— Не може. Трябва да останете вързана, докато не…

— … докато не застанете пред милейди. — Ренли стоеше зад момичето, избута кичура черна коса от очите си. „Не Ренли. Джендри“. — Милейди иска да отговаряте за престъпленията си.

— Милейди? — Главата й се замая от виното. Трудно й беше да мисли. — Каменно сърце. Това ли имаш предвид? — Лорд Рандил бе споменал за нея в Девичето езеро. — Лейди Каменно сърце.

— Някои я наричат така. Други — други неща. Мълчаливата сестра. Безмилостната майчица. Палачката.

„Палачката“. Бриен затвори очи и видя труповете, полюшващи се под голите кафяви клони, видя почернелите им подпухнали лица. Обзе я ужас.

— Подрик. Моят скуайър. Къде е Подрик? И другите… Сир Хюл, септон Мерибалд. Куче. Какво направихте с Куче?

Джендри и момичето се спогледаха. Бриен се помъчи да се надигне, но светът се завъртя.

— Кучето вие го убихте, милейди — чу гласа на Джендри, преди мракът да я погълне отново.

И тя се върна при Шепотите сред руините, с Кларън Краб срещу нея. Беше огромен и страховит, яхнал зубър, по-рунтав и от него. Звярът ровеше гневно с копита, дращеше дълбоки бразди в пръстта. Зъбите на Краб бляскаха изтънени като ками. Бриен посегна за меча си… и разбра, че ножницата е празна.

— Не! — извика, а сир Кларън връхлетя. Не беше честно. Не можеше да се бие без вълшебния меч. Сир Джайм й го беше дал. Доплака й се при мисълта, че го предава, както беше предала лорд Ренли. — Мечът ми. Моля ви, трябва да намеря меча си.

— Пачаврата си иска меча — заяви нечий глас.

— Аз пък искам Церсей Ланистър да ми смуче кура. И какво?

— Джайм го нарече Клетвопазител. Моля ви! — Но гласовете не слушаха, а Кларънс Краб връхлетя и отсече главата й. Бриен полетя надолу в още по-дълбокия мрак.

Сънува, че лежи в лодка и главата й е отпусната в нечий скут. Около тях имаше сенки, закачулени фигури на мъже с ризници и кожени елеци, гребяха с увитите в платно весла през загърната в мъгли река. Беше плувнала в пот и гореше, а в същото време трепереше от студ. Мъглата беше пълна с лица. Красавицата, шепнеха върбите по брега, но тръстиките отвръщаха грозна, грозна. Бриен затрепери.

— Млъкнете. Някой да ги накара да млъкнат.

Когато се събуди, Джейни държеше до устните й чаша гореща супа. „Лучена супа“, помисли Бриен. Отпи колкото можа, парче морков заседна в гърлото й и я задави. Закашля от болка.

— Полека — каза момичето.

— Джендри — изхриптя тя. — Трябва да говоря с Джендри.

— Той се върна при реката, милейди. Върна се в ковачницата си, при Върба и при мъничките, да ги пази.

„Никой не може да ги опази“. Закашля отново.

— О, остави я да се задави. Ще ни спести едно въже.

Един от загърнатите в сянка мъже избута момичето настрана. Беше с ръждясала ризница и стегнат с колан с железни шипове, на които бяха окачени меч и кама. Тежко жълто наметало висеше от раменете му, подгизнало и мръсно. От раменете му се издигаше стоманена кучешка глава с оголени зъби.

— Не! — простена Бриен. — Не, ти си мъртъв, аз те убих. Хрътката се изсмя.

— Обърнала си го наопаки. Аз ще убия тебе. Бих го направил веднага, но милейди иска да те види обесена.

„Обесена“. Тя потръпна от страх. Погледна момичето, Джейни. „Твърде малка е за толкова твърдост“.

— Хляб и сол — изохка Бриен. — Ханът… септон Мерибалд нахрани децата… делихме хляб с твоята сестра…

— Правото не госта не значи толкова много като преди — отвърна момичето. — Не и след като милейди се върна от сватбата. Някои от ония, дето висят край реката, също мислеха, че са гости.

— Ние мислехме друго — рече Хрътката. — Те поискаха легла. Дадохме им дървета.

— Дърветата ни са повече обаче — подхвърли друга сянка, едноок мъж с ръждив шлем. — Дърветата ни винаги са повече.

Когато дойде време отново да я качат на коня, нахлузиха на главата й кожена качулка. Нямаше дупки за очите. Кожата приглушаваше всички звуци. Вкусът на лук се задържа на езика й, пареше като мисълта за провала й. „Смятат да ме обесят“. Помисли за Джайм, за Санса, за баща си на Тарт и изпита благодарност за качулката. Скриваше сълзите, бликнали от очите й. Чуваше от време на време говора на разбойниците, но не можеше да различи думите им. После се отдаде на умората си и на бавното, неуморно движение на коня.

Този път сънува, че си е у дома, във Вечерен замък. Гледаше през високите сводести прозорци на залата на своя лорд баща бавно гаснещото слънце. „Там бях в безопасност. Бях в безопасност“.

Беше облечена в тежък брокат, рокля на синьо и червено, извезана със златни слънца и сребърни полумесеци. На друго някое момиче роклята щеше да стои хубаво, но не и на нея. Беше на дванайсет, грозна и недодялана, чакаше да се срещне с младия рицар, за когото баща й бе уредил да се венчае, момче с шест години по-голямо от нея, един ден със сигурност щеше да стане прочут рицар. Идването му я ужасяваше. Много малки бяха гърдите й, а ръцете и ходилата — много големи. Косата й беше груба и рошава, а в гънката до носа й се издуваше пъпка.

— Той ще ти поднесе роза — уверил я беше баща й, но за какво й беше роза, роза не можеше да я спаси. Меч искаше. „Клетвопазител. Трябва да намеря момичето. Трябва да намеря честта му“.

Най-сетне вратите се разтвориха и годеникът й закрачи през залата на баща й. Тя понечи да го поздрави, както и бяха казали, но от устата й се изля само кръв. Беше отхапала езика си, докато чакаше.

— Бриен Красавицата — каза той с подигравка. — Виждал съм свине по-красиви от тебе.

Розата хвърли в лицето й. Докато се отдалечаваше, грифоните по плаща му заиграха, замъглиха се и се превърнаха в лъвове. „Джайм! — искаше й се да изкрещи. — Джайм, върни се при мен!“ Но езикът й лежеше на пода до розата, удавен в кръв.

Бриен се събуди внезапно, със стон.

Не знаеше къде се намира. Въздухът беше студен и душен, миришеше на пръст, на червеи и плесен. Лежеше в постеля под купчина овчи кожи, над главата й бяха надвиснали камъни, коренища се подаваха от стените. Единствената светлина идваше от свещ, димяща сред локвичка разтопен восък.

Бриен избута кожите настрана. Видя, че някой е съблякъл бронята и дрехите й. Беше облечена в кафява вълнена риза, тънка, но изпрана. Ръката й под лакътя беше счупена, но превързана с лен. Едната страна на лицето й беше влажна и схваната. Докосна я и усети, че някакъв влажен мехлем покрива бузата, челюстта и ухото й. „Захапката…“

Изправи се. Краката й бяха омекнали като вода, а главата — олекнала като въздух.

— Има ли някой тук?

В една от сенчестите ниши зад свещта нещо се размърда: стар, сивокос и облечен в дрипи мъж. Одеялата, които го покриваха, се смъкнаха на пода. Той седна и разтърка очи.

— Лейди Бриен? Стреснахте ме. Сънувах. „Не — помисли тя. — Аз сънувах“.

— Що за място е това? Тъмница ли е?

— Пещера. Като плъхове трябва да тичаме в дупките си, когато почнат да душат псетата, а с всеки ден псетата стават повече. — Беше облечен в дрипави останки от стар халат, розов и бял. Косата му беше дълга и рошава, отпуснатите му бузи и брадичката бяха обрасли с груба четина. — Гладна ли сте? Можете ли да задържите чаша мляко в стомаха? Малко хляб и мед може би?

— Искам си дрехите. Меча си. — Чувстваше се гола без ризницата си и искаше Клетвопазител на бедрото си. — Изхода. Покажи ми изхода.

Подът на пещерата беше от пръст и камък, груб под ходилата й. Главата й все още беше олекнала, все едно че се рееше във въздуха. Примигващата светлина мяташе странни сенки. „Духове на убитите. Танцуват около мен и се крият, щом погледна към тях“. Накъдето и да се обърнеше, виждаше дупки, кухини и отвори, но нямаше как да разбере кои проходи водят навън, кои ще я отведат още по-надълбоко и кои не стигат доникъде. Всичко беше черно като катран.

— Може ли да опипам челото ви, милейди? — Дланта на тъмничаря й беше раздрана от белези и мазолеста, но странно нежна. — Треската ви е спряла. Това е добре. До вчера плътта ви пареше като огън. Джейни се боеше, че можем да ви загубим.

— Джейни? Високото момиче ли?

— Същото. Макар че не е толкова висока като вас, милейди. Дългата Джейни, така я наричат. Тя стегна ръката ви и я превърза, по-добре от който и да е майстер. Направи каквото можа и за лицето ви, изми раните с врял ейл да спре умъртвяването. Все пак… човешкото ухапване е мръсна работа. Оттам беше и треската, сигурен съм. — Сивият мъж докосна с ръка превързаното й лице. — Трябваше да изрежем малко от плътта. Боя се, че лицето ви няма да е хубаво.

„Никога не е било хубаво“.

— Белези ли?

— Милейди, онази твар отхапа половината ви буза.

Бриен неволно потръпна. „Всеки рицар носи белези от битки — предупредил я беше сир Гудуин, когато го помоли да я научи да борави с меча. — Това ли искаш, момиче?“ Но старият й учител по оръжие беше говорил за рани от меч; не беше могъл изобщо да предвиди острите зъби на Захапката.

— Защо е трябвало да ми намествате кокалите и да измивате раните ми, щом сте решили да ме обесите?

— Защо ли? — Извърна очи към свещта, сякаш не можеше да понесе да я гледа повече. — Казват ми, че много храбро сте се сражавали в хана. Лем изобщо не трябваше да напуска кръстопътя. Казано му беше да стои там скрит, да връхлети внезапно щом види да се вие дим от комина… но до ушите му стигнала веста, че Лудото псе от Солниците е тръгнало на север покрай Зелена вилка, и захапал стръвта. Толкова дълго я дебнехме тази сган… все пак трябваше да помисли. Все едно, чак след половин ден разбрал, че глумците са скрили дирите си през един поток и заобиколили зад него, а после изгубил още време, докато кръжал около една колона рицари на Фрей. Ако не бяхте вие, докато Лем и хората му се върнат, в хана щяха да са останали само трупове. Затова Джейни превърза раните ви. Каквото и друго да сте извършили, тези рани ги спечелихте с чест, за най-достойната кауза.

„Каквото и друго да сте извършили“.

— Какво мислите, че съм извършила? И кои сте вие?

— Кралски хора бяхме в началото — каза й мъжът. — Но кралските хора трябва да си имат крал, а ние си нямаме. И братя бяхме, но братството ни вече е разтурено. Не знам кои сме, да ви кажа честно, нито накъде отиваме. Знам само, че пътят е тъмен. Пламъците не са ми показали какво има в края му.

„Знам края му. Видях труповете по дърветата“.

— Пламъци — повтори Бриен. Изведнъж разбра. — Ти си мирският жрец. Червеният чародей.

Той погледна дрипавия си халат и се усмихна тъжно.

— Розовият лъжежрец по-скоро. Аз съм Торос, някога от Мир, да… лош жрец и още по-лош чародей.

— Спътник си на Дондарион. Господаря на мълнията.

— Мълнията идва и си отива, и после не я виждаш вече. И с хората е така. Пламъкът на лорд Берик угасна от този свят. По-мрачна сянка ни води вместо него сега.

— Хрътката ли?

Жрецът сви устни.

— Хрътката е мъртъв и заровен.

— Аз го видях. Сред горите.

— Трескав сън, милейди.

— Той каза, че ще ме обеси.

— Дори сънищата могат да лъжат. Милейди, откога не сте яла? Сигурно сте прегладняла?

Усети, че е прав. Коремът й беше празен.

— Храна… малко храна ще ми е добре дошла, благодаря ви.

— Значи храна. Седнете. После ще поговорим, първо храната. Почакайте тука.

Торос запали лоена свещ и се скри в черната дупка под една скална издатина, а Бриен остана сама в малката пещера. „За колко дълго обаче?“

Обиколи кухината да подири оръжие. Каквото и да е — тояга, кривак, кама. Намери само камъни. Един прилегна добре в юмрука й… но си спомни за Шепотите и какво се случи, когато Шагуел се опита да надвие ножа с камък. Чу стъпките на връщащия се жрец, пусна камъка на пода и седна отново.

Торос й донесе хляб, сирене и купа яхния.

— Съжалявам. Последното мляко се е пресякло, а медът е свършил. Храната става все по-оскъдна. Все пак това ще ви позасити.

Яхнията беше студена и мазна, хлябът корав, сиренето — още по-кораво. Бриен в живота си не бе яла толкова вкусно.

— Спътниците ми тук ли са? — попита го, щом изгълта и последната лъжица яхния.

— Септона го освободиха да си върви по пътя. Никому не е сторил зло. Другите са тук и чакат присъда.

— Присъда ли? — Тя се намръщи. — Подрик Пейн е още момче.

— Казва, че е скуайър.

— Знаете как се хвалят момчетата.

— Скуайър на Дяволчето. Бил се е в битки. Дори е убивал, ако го слуша човек.

— Момче е — повтори тя. — Имайте жал.

— Милейди, не се съмнявам, че добротата, милостта и опрощението все още може да се намерят някъде из тези Седем кралства, но не ги търсете тук. Това е пещера, а не храм. Когато хората трябва да живеят като плъхове в тъмното под земята, скоро им свършва жалостта, като млякото и меда.

— А справедливост? Тя не може ли да се намери в пещери?

— Справедливост. — Торос се усмихна вяло. — Помня я аз справедливостта. Имаше приятен вкус. Берик ни водеше само заради справедливостта, или поне така си казвахме. Бяхме кралски хора, рицари и герои… но някои рицари са тъмни и вдъхват ужас, милейди. Войната ни превръща всички в чудовища.

— Казвате ми, че сте чудовища?

— Казвам, че сме хора. Вие не сте единствената с рани, лейди Бриен. Някои от братята ми бяха добри мъже, когато започна това. Други бяха… по-малко добри, да го кажем? Макар че според някои не е важно как започва един мъж, а как свършва. Предполагам, че и с жените е същото. — Жрецът се изправи. — Боя се, че времето ни заедно свърши. Чувам, че братята ми идват. Нашата лейди ги е пратила за вас.

Бриен чу стъпките им и видя мигащата светлина от факел на входа.

— Казахте ми, че отишла при Тържището.

— Беше. Върна се, докато спяхте. Тя самата никога не спи. „Няма да се уплаша“, каза си Бриен, но беше много късно за това. Ето защо си обеща: „Няма да позволя да видят страха ми“. Бяха четирима, корави мъже с изпити лица, облечени в ризници, брони и кожа. Единия го позна: едноокия мъж от сънищата й.

Най-едрият от четиримата носеше оцапано опърпано жълто наметало.

— Хареса ли ти храната? — попита я. — Дано. Защото е последната храна, която сигурно ще ядеш. — Беше с кафява коса, брадат, мургав и със счупен нос, зараснал накриво. „Познавам този човек“, помисли Бриен.

— Ти си Хрътката.

Той се ухили. Зъбите му бяха ужасни — криви, кафяви и прогнили.

— Сигурно. Като видях как милейди взе, че уби последната. — Завъртя глава и се изплю.

Спомни си блясъка на мълнията, калта под краката си.

— Аз убих Рордж. Той е взел шлема на Клегейн от гроба, а ти си го откраднал от неговия труп.

— Не чух да възразява.

Торос изсъска стъписано.

— Вярно ли е това? Шлемът на мъртвец? Толкова ниско ли сме паднали?

Едрият мъж го изгледа навъсено.

— Стоманата е добра.

— Нищо добро няма в този шлем, нито в мъжете, които го носиха — каза червеният жрец. — Сандор Клегейн беше изтерзана душа, а Рордж беше звяр в човешка кожа.

— Не съм ни единият, ни другият.

— Тогава защо показваш лицето им на света? Див, озъбен, извратен… това ли искаш да бъдеш, Лем?

— Този шлем ще плаши враговете ми.

— Този шлем плаши мен.

— Затвори си очите тогава. — Мъжът в жълтото наметало махна рязко. — Отведете курвата.

Бриен не оказа съпротива. Бяха четирима, а тя бе изтощена и ранена, гола под вълнената риза. Трябваше да наведе глава, за да не се удари в тавана, щом я подкараха през кривия коридор. Проходът се издигна рязко и на две места зави, преди да свърши в по-голяма кухина, пълна с разбойници.

В средата на пода бе изкопано огнище и въздухът бе изпълнен със синкав дим. Мъжете се бяха струпали край пламъците и се грееха. Други стояха край стените или седяха на сламени постели. Имаше и жени, и дори няколко деца, които надничаха плахо иззад полите на майките си. Там беше и Дългата Джейни Вътъка.

В една ниша беше вдигната груба маса на дървени магарета. Зад нея седеше жена, цялата в сиво, загърната в наметало и със спусната качулка. В ръцете й имаше корона, бронзово кръгче, обкръжено с железни мечове. Тя я оглеждаше, пръстите й галеха връхчетата, сякаш за да изпитат остротата им. Очите й проблясваха изпод ръба на качулката.

Сивото беше цветът на мълчаливите сестри, слугините на Странника. Ледени тръпки пробягаха по гърба на Бриен. „Каменното сърце“.

— Милейди — заяви едрият мъж. — Ето я.

— Да — добави едноокият. — Курвата на Кралеубиеца. Тя трепна.

— Защо ме наричате така?

— Ако взимах по сребърен елен всеки път, когато споменаваше името му, щях да съм богат като приятелите ти Ланистъри.

— Това беше само… вие не разбирате…

— Не разбираме значи? — Едрият се изсмя. — Ние ли не разбираме? Около теб вони на лъв.

— Не е така.

Друг от разбойниците пристъпи към нея, по-млад, в мръсен кожух от овча кожа. Държеше Клетвопазител.

— Това го доказва.

В гласа му се долавяше скрежът на северняшкия говор. Той измъкна меча от ножницата и го положи на масата пред лейди Каменно сърце. На светлината от огнището червените и черни пластове по острието сякаш заиграха, но очите на жената в сиво се бяха спрели само на ефеса: златна лъвска глава с рубинени очи, които блестяха като две червени звезди.

— Това — също. — Торос Мирски извади от ръкава си свитък и го постави до меча. — Носи печата на момчето крал и казва, че приносителят е по негова работа.

Лейди Каменно сърце отмести меча да прочете писмото.

— Мечът ми беше даден за добро дело — каза Бриен. — Сир Джайм даде клетва пред Кейтлин Старк…

— Преди приятелите му да й срежат гърлото ще да е било — прекъсна я едрият мъж с жълтото наметало. — Всички знаем за Кралеубиеца и неговите клетви.

„Няма полза — осъзна Бриен. — Никакви мои думи няма да ги склонят“. Въпреки това продължи:

— Той обеща на лейди Кейтлин дъщерите й, но когато стигнахме в Кралски чертог, тях ги нямаше. Джайм ме прати да издиря лейди Санса…

— И ако беше намерила момичето, какво трябваше да направиш с него? — попита младият северняк.

— Да я защитя. Да я отведа някъде на безопасно.

Едрият мъж се изсмя.

— Къде това? В тъмниците на Церсей?

— Не.

— Отричай колкото си щеш. Този меч казва, че си лъжкиня. Да не би да се очаква да повярваме, че Ланистърите дават злато и рубини на врагове? Че Кралеубиеца е поискал да скриеш момичето от неговата близначка? И че това писъмце с печата на кралчето е само в случай, че ти се наложи да си избършеш задника? А и компанията с тебе… — Едрият мъж се обърна, махна с ръка, тълпата разбойници се разстъпи и изведоха напред още двама пленници. — Момчето е било скуайър на самото Дяволче, милейди — каза той на лейди Каменно сърце. — Другият е един от проклетите рицари на проклетия Рандил Тарли.

Хюл Хънт беше пребит така жестоко, че лицето му се беше подуло почти до неузнаваемост. Залитна, щом го избутаха напред, и за малко щеше да падне. Подрик го хвана под мишницата и го задържа.

— Сир — отчаяно промълви момчето, като видя Бриен. — Милейди искам да кажа. Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. — Бриен се обърна към лейди Каменно сърце. — Каквато и измяна да смятате, че съм извършила, милейди, Подрик и сир Хюл не участват в това.

— Те са лъвове — каза едноокият. — Това стига. Викам да ги обесим. Тарли избеси десетки от нашите, време е и ние да обесим негови.

Сир Хюл й се усмихна вяло.

— Милейди, трябваше да се омъжите за мен, когато ви предложих. Боя се, че сте обречена да умрете девица, а аз — бедняк.

— Пуснете ги — примоли се Бриен.

Жената в сиво не отвърна. Огледа меча, свитъка и короната от бронз и желязо. Накрая бръкна под челюстта си и се стисна за гърлото, сякаш искаше да се удуши. Но вместо това заговори… Гласът й излизаше накъсано, измъчен. Звукът сякаш идваше от гърлото й — отчасти грак, отчасти хрип и къркорене. „Езикът на прокълнатите“, помисли Бриен.

— Не разбирам. Какво казва?

— Попита за името на този твой меч — каза младият северняк с овчия кожух.

— Клетвопазител — отвърна Бриен.

Жената в сиво изсъска през пръстите си. Очите й бяха като две червени ями, грейнали в сенките. Заговори отново:

— Не, казва. Наречи го Клетворушител, казва. Направен е за измяна и убийство. Тя го нарича Лъжеприятел. Като тебе.

— Кого съм излъгала?

— Нея — отвърна севернякът. — Може ли милейди да е забравила, че си се заклела да й служиш?

Имаше само една жена, на която Девата на Тарт се бе заклела да служи.

— Не може да бъде! Тя е мъртва!

— Смърт и правото на госта — промълви Дългата Джейни Вътъка. — Не означават толкова като някога, и двете.

Лейди Каменно сърце смъкна качулката и разви големия сив шал от лицето си. Косата й беше суха и чуплива, бяла като кост. Челото й беше на зелени и сиви петна, нашарено с кафявите цветове на развалата. Плътта по лицето й беше раздрана на ивици от очите до челюстта. Някои късове бяха полепнали със засъхнала кръв, но други зееха отворени и откриваха черепа отдолу.

„Лицето й — помисли Бриен. — Лицето й беше толкова волево и красиво, кожата толкова гладка и мека“.

— Лейди Кейтлин? — Сълзи бликнаха в очите й. — Казаха… казаха ми, че сте мъртва.

— Мъртва е — заговори Торос Мирски. — Фрей срязаха гърлото й от ухо до ухо. Когато я намерихме до реката, беше мъртва от три дни. Харвин ме помоли да й дам целувката на живота, но беше много късно. Не исках да го сторя, затова лорд Берик я целуна по устните и пламъкът на живота се вля от него в нея. И… тя възкръсна. Богът на Светлината да ни опази дано. Тя възкръсна.

„Още ли сънувам? — зачуди се Бриен. — Поредният кошмар ли е това, донесен от зъбите на Захапката?“

— Не съм й изменила. Кажете й го. Заклевам се в Седмината. Заклевам се в моя меч.

Съществото, в което се бе превърнала някогашната Кейтлин Старк, се стисна отново за гърлото, пръстите й се впиха в грозната дълга рана на шията й и изтръгнаха още звуци.

— Думите са вятър, казва — промълви севернякът. — Казва, че трябва да докажеш верността си.

— Как?

— Със своя меч. Клетвопазител, така го нарече, нали? Тогава опази клетвата си към нея, казва милейди.

— Какво иска да направя?

— Иска синът й да е жив или мъжете, които го убиха, да са мъртви — рече едрият. — Иска да нахраниш враните, както те направиха на Червената сватба. Фрей и Болтън, да. Тях ще ги дадем на нея, колкото поиска. От теб иска само Джайм Ланистър.

„Джайм“. Името се изви в корема й като нож.

— Лейди Кейтлин, аз… не разбирате. Джайм… той ме спаси да не ме насилят Кървавите глумци, когато ни плениха, а после се върна за мен, скочи в мечата яма с голи ръце… кълна ви се, той не е вече човекът, който беше. Той ме прати за Санса, да я опазя, не може да е замесен в Червената сватба.

Пръстите на лейди Кейтлин се впиха още по-дълбоко в гърлото й и думите заизлизаха, сподавени и накъсани, поток, мразовит като лед. Севернякът заговори:

— Казва, че трябва да избереш. Да вземеш меча и да убиеш Кралеубиеца, или да бъдеш обесена като предателка. Мечът или клупът, казва. Избирай, казва. Избирай!

Бриен си спомни съня, как чакаше в бащината си зала момчето, за което щеше да се омъжи. В съня си си беше отхапала езика. „Устата ми беше пълна с кръв“. Вдиша хрипливо и отвърна:

— Няма да направя този избор.

Последва дълга тишина. После лейди Каменно сърце проговори отново. Този път Бриен разбра думите й. Бяха само две.

— Обесете ги — изграчи тя.

— Както заповяда милейди — отвърна едрият.

Вързаха отново китките на Бриен и я изведоха от пещерата, по крива каменна пътека и на повърхността. Видя с изненада, че отвън е утро, между дърветата се сипеха снопове бледа утринна светлина. „Толкова много дървета за избор. Няма нужда да ни водят далече“.

Не ги и отведоха. Под една крива върба разбойниците хлъзнаха клуп на шията й, дръпнаха здраво и метнаха другия край на въжето през дебелия клон. За Хюл Хънт и за Подрик Пейн бяха брястове. Сир Хюл завика, че той ще убие Джайм Ланистър, но Хрътката го удари през лицето и го накара да млъкне. Отново беше нахлузил шлема си.

— Ако имате да изповядате на боговете си грехове, сега е времето да ги кажете.

— Подрик с нищо не ви е навредил. Баща ми ще го откупи. Тарт го наричат Острова на сапфирите. Пратете Подрик с костите ми във Вечерен пад и ще получите сапфири, сребро, каквото поискате.

— Искам да ми върнат жена ми и дъщеря ми — отвърна Хрътката. — Може ли баща ти да ми ги даде? Ако не, да се ебе в гъза. Момчето ще изгние до тебе. Вълци ще глозгат кокалите ви.

— Смяташ ли все пак да я бесиш, Лем? — попита едноокият. — Или си решил да я умориш до смърт с приказки тая кучка?

Хрътката взе края на въжето от мъжа, който го държеше.

— Да я видим може ли да танцува — рече и дръпна рязко. Бриен усети как конопът се стегна, заби се в кожата й, дръпна брадичката й нагоре. Сир Хюл ги кълнеше красноречиво, но не и момчето. Подрик така и не вдигна очи дори когато ходилата му подскочиха нагоре от земята. „Ако това е поредният сън, време е да се събудя. Ако е истина, време е да умра“. Виждаше само Подрик, клупа на тънката му шия, мятащите се отдолу стъпала. Отвори уста. Подриташе, давеше се, умираше. Бриен всмука въздух отчаяно, въжето започна да я души. Нищо не можеше толкова да боли. Изкрещя една дума.