Пир за врани

Церсей

Валеше студен дъжд и правеше стените и бастионите на Червената цитадела тъмни като кръв. Кралицата държеше ръката на краля и го водеше твърдо през разкаляния двор към чакащата ги носилка и ескорта.

— Чичо Джайм каза, че мога да яздя коня си и да хвърлям петачета на простолюдието — изхленчи момчето.

— Да настинеш ли искаш? — Нямаше да рискува: Томен не беше здрав като Джофри. — Дядо ти щеше да иска да види след себе си истински крал. Няма да се появим мокри и окаляни във Великата септа.

„Не стига, че пак трябва да нося траурното облекло“. Черното изобщо не беше щастливият й цвят. С бялата й кожа я правеше самата тя да прилича на мъртвец. Церсей беше станала цял час преди разсъмване, за да нагласи косата си, и нямаше да позволи дъждът да провали всичките й усилия.

Качиха се в носилката. Томен се намести на възглавниците и надникна към изливащия се дъжд.

— Боговете плачат за дядо. Лейди Джослин казва, че дъждовните капки са техните сълзи.

— Джослин Суифт е глупачка. Ако боговете можеха да плачат, щяха да плачат за брат ти. Дъждът си е дъжд. Дръпни пердето да не влезе повече. Тази мантия е от самурова кожа, да я намокриш ли искаш?

Томен я послуша. Кротостта му я притесняваше. Един крал трябваше да е силен. „Джофри щеше да спори. Него човек не можеше да обуздае лесно“.

— И недей да седиш така отпуснат. Ще седиш като крал. Вдигни ги тези рамене и си оправи короната. Или искаш да падне от главата — пред всичките ти лордове?

— Не искам, мамо. — Момчето се поизправи и посегна да намести короната. Короната на Джоф беше твърде голяма за него. Томен от раждането си беше склонен към пълнеене, но сега изглеждаше отслабнал. „Дали се храни добре?“ Трябваше да запомни да попита стюарда. Не можеше да рискува Томен да расте болнав, не и след като Мирцела бе в ръцете на дорнците. „С времето ще наедрее достатъчно за короната на Джоф“. Дотогава май щеше да потрябва по-малка. Трябваше да го уреди със златарите.

Носилката бавно пое надолу по Високия хълм на Егон. Пред тях яздеха двама от Кралската гвардия, бели рицари на бели коне, белите им мокри плащове бяха провиснали на раменете им. Зад тях се точеха петдесет гвардейци на Ланистър, в злато и пурпур.

Томен надникна през завеските към пустите улици.

— Мислех, че ще има повече хора. Когато умря татко, всички бяха излезли да ни гледат.

— Заради дъжда е. — Кралски чертог никога не беше хранил обич към лорд Тивин. „Но и той никога не беше искал обич“. „С обич не можеш се нахрани, нито можеш да купиш кон с нея, нито да стоплиш стаите си в студена нощ“, беше го чула веднъж да казва на Джайм — тогава брат й не беше по-голям от Томен.

Пред Великата септа на Белор сир Адам Марбранд бе изкарал повече златни плащове, отколкото бяха скърбящите. „По-късно ще дойдат още“, каза си кралицата, докато сир Мерин Трант й помагаше да слезе от носилката. Само благородници и техните лични слуги бяха допуснати на утринната служба; следобеда щеше да има друга за простолюдието, а вечерните молитви бяха открити за всички. Церсей трябваше да се върне и на нея, за да видят простосмъртните траура й. „Тълпата трябва да си получи зрелището“. Беше досадно. Държавни дела трябваше да урежда, война да печели, цяло кралство да управлява. Баща й щеше да я разбере.

Върховният септон ги посрещна горе на стълбището — превит на две старец с рехава сива брада; толкова се беше изгърбил под тежестта на пищно извезаните роби, че очите му стигаха до гърдите на кралицата… макар короната му, ефирно изделие от кристал и предено злато, да добавяше цяла стъпка и половина към височината му.

Лорд Тивин му беше дал тази корона да замести изгубената, когато тълпата бе убила предишния Върховен септон. Бяха смъкнали дебелия глупак от носилката му и го бяха разкъсали в деня, в който Мирцела отплава за Дорн. „Онзи беше голям лакомник, и сговорчив. Но този…“ Този Върховен септон беше човек на Тирион, изведнъж си спомни Церсей. Неприятна мисъл.

Петнистата старческа ръка — приличаше на кокоши крак — се показа от ръкава, обшит със златни волути и малки кристали. Церсей коленичи на мокрия мрамор, целуна пръстите му и накара Томен да стори същото. „Колко знае за мен? Колко му е казало джуджето?“ Върховният септон я придружи в септата с усмивка. Но дали беше заканителна усмивка, пълна с неизречено знание, или глупаво кривване на сбръчканите старчески устин? Не можеше да е сигурна.

Тръгнаха по Коридора на Светилниците под цветните глобуси от оловно стъкло; Церсей държеше Томен за ръка. От двете им страни крачеха Трант и Черното котле, водата капеше по пода от мокрите им плащове. Върховният септон вървеше бавно, подпираше се на тояга от язово дърво, увенчана с кристално кълбо. Придружаваха го седмина от Преблагочестивите, в бляскавите сребърни одежди. Томен носеше под самуровата мантия златоткани дрехи, кралицата — стара рокля от черно кадифе, обшита с хермелин. Не беше имало време да й ушият нова, а не можеше да носи същата, която бе облякла за Джофри, нито другата, с която бе погребала Робърт.

„Поне няма да се очаква да облека траур за Тирион. За него ще облека пурпурна коприна и златоткано и ще си сложа рубини в косата“. Този, който й донесеше главата на джуджето, щеше да бъде удостоен с лордска титла, бе обявила тя, колкото и нисше да е потеклото му. Гарвани разнасяха обещанието й до всяко кътче на Седемте кралства и много скоро вестта щеше да прехвърли Тясното море до Деветте свободни града и земите отвъд тях. „Ако ще и до края на света да бяга Дяволчето, няма да ми се измъкне“.

Кралската процесия мина през вътрешните врати, влезе в сводестите недра на Великата септа и продължи по широка пътека, една от седемте, които се събираха под купола. Отляво и отдясно знатни опечалени се смъкваха на колене, щом кралят и кралицата минеха покрай тях. Много от знаменосците на баща й бяха тук, и рицари, сражавали се редом до лорд Тивин в над петдесет битки. Гледката й внуши повече самоувереност. „Не съм лишена от приятели“. Тленните останки на лорд Тивин Ланистър почиваха върху стъпаловиден мраморен постамент под високия купол на Великата септа. До главата му в траурно бдение стоеше Джайм, стиснал със здравата си ръка дръжката на грамаден позлатен меч — острието бе опряно в пода. Плащът му с качулка беше бял като сняг, а люспите на дългата ризница — обсипани с перли в златен обков. „Лорд Тивин щеше да го иска в златото и пурпура на Ланистър — помисли тя. — Винаги се дразнеше, като види Джайм целия в бяло“. Брат й освен това отново си пускаше брада. Четината покриваше челюстта му и бузите и му придаваше грубоват, неспретнат вид. „Можеше поне да изчака, докато заровим костите на баща ни под Скалата“.

Церсей поведе краля нагоре по трите стъпала, за да коленичат до тялото. Очите на Томен бяха пълни със сълзи.

— Ще плачеш тихо — прошепна му тя. — Ти си крал, не някакво си ревливо дете. Лордовете ти те наблюдават.

Момчето избърса сълзите си с ръка. Имаше нейните очи, смарагдовозелени, големи и ярки, каквито бяха очите на Джайм на годините на Томен. Брат й тогава беше толкова хубаво момче… но буйно също така, буйно като Джофри, истинско лъвче. Кралицата прегърна Томен през раменете и леко го целуна по златните къдрици. „Ще трябва да го науча как да властва и да се пази от враговете си“. Някои от тях и сега стояха около тях, преструваха се на приятели.

Сестрите на мълчанието бяха снаряжили лорд Тивин като за последна битка. Носеше най-изящната си броня, тежка стомана, емайлирана с тъмен пурпур, със златни инкрустации по ръкавиците, набедрениците и нагръдника. Еполетите му бяха златни слънчеви изгреви; по една златна лъвица стоеше присвита на всяко рамо, гривест лъв оформяше гребена на шлема до главата му. На гърдите му бе положен дълъг меч в обсипана с рубини позлатена ножница, а ръцете му — в ръкавици от позлатена стоманена оплетка, бяха свити около дръжката му. „Дори в смъртта лицето му е благородно — помисли тя, — макар че устата…“ Ъгълчетата на устните на баща й съвсем леко се бяха извили нагоре и му придаваха малко озадачен вид. „Това не биваше“. Обвини наум Пицел: би трябвало да каже на мълчаливите сестри, че лорд Тивин Ланистър никога не се усмихваше. „Този човек е безполезен като цицки върху броня“. С тази полуусмивка лорд Тивин изглеждаше някак не толкова внушителен. Както и с това, че очите му бяха затворени. Очите на баща й винаги бяха смущаващи; светлозелени, почти лъчисти, изпъстрени със злато. Очите му можеха да те пронижат, можеха да видят колко си слаб, низък и жалък дълбоко в себе си. „Погледне те само — и разбираш“.

Неволно я споходи един спомен, за пира, който крал Ерис бе вдигнал, когато Церсей за първи път влезе в двора, още момиче, зелено като лятна трева. Старият Мериуедър дърдореше за вдигане на данъка върху виното и лорд Рикър подхвърли:

— Ако ни трябва злато, трябва само да сложим лорд Тивин на нощното гърне.

Ерис и блюдолизците му се разсмяха шумно, а баща й само се вторачи в Рикър над чашата вино. Погледът му се задържа дълго след като веселието стихна. Рикър извърна глава, отново се обърна, срещна погледа на баща й, направи се, че не го забелязва, изпи половница ейл накрая излезе с почервеняло лице, надвит от две нетрепващи очи.

„Очите на лорд Тивин вече са затворени завинаги — помисли Церсей. Сега ще тръпнат от моя поглед, от моето мръщене ще трябва да се боят. Аз също съм лъв“.

При толкова сивото небе отвън в септата беше сумрачно. Ако дъжът беше спрял, слънчевите лъчи щяха да се пречупят през висящите кристали и щяха да обгърнат трупа в многобройни дъги. Владетелят за Скалата на Кастърли заслужаваше дъги. Беше живял като велик мъж. „Но аз ще съм още по-велика. След хиляда години, когато майстерите пишат за това време, ще те помнят само като бащата на кралица Церсей“.

— Мамо. — Томен я дръпна за ръкава. — Какво мирише толкова лошо?

„Милорд баща ми“.

— Смъртта.

Тя също го надушваше — смътния шепот на гниенето, и й се искаше да сбръчка нос. Седемте септони в сребърните халати стояха зад постамента и зовяха Отеца Свише да съди справедливо лорд Тивин. Щом приключиха, седемдесетте и седем септи, струпани пред олтара на Майката, запяха молитви към нея — молитви за милост. Междувременно Томен вече не го свърташе на едно място и дори коленете на кралицата започнаха да я болят. Тя хвърли поглед към Джайм. Близнакът й стоеше все едно, че е изсечен от камък. Не я погледна.

Долу при пейките чичо й Кеван беше коленичил, с изгърбени рамене, синът му бе до него. „Лансел изглежда по-зле от баща ми“. Макар и само на седемнайсет, можеше да мине за седемдесетгодишен: посивяло мършаво лице с хлътнали страни и очи, косата му бе побеляла и трошлива като креда. „Как може Лансел да е сред живите, след като Тивин Ланистър е мъртъв? Ума ли са си изгубили боговете?“

Лорд Джилс кашляше повече от обичайното и покриваше носа си с кърпа от червена коприна. „Той също го надушва“. Великият майстер Пицел беше затворил очи. „Ако заспи, заклевам се, ще заповядам да го набият с камшици“. Вдясно от постамента бяха коленичили Тирелите: владетелят на Планински рай, отвратителната му майка и празноглавата му жена, синът му Гарлан и дъщеря му Марджери. „Кралица Марджери“, напомни си тя; вдовицата на Джоф и бъдеща съпруга на Томен. Марджери много приличаше на брат си, Рицаря на цветята. Кралицата се зачуди дали имат и други общи неща. „Доста дами чакат да завъртят раболепно поли пред малката ни розичка, ден и нощ“. Сега бяха с нея, почти цяла дузина. Церсей замислено огледа лицата им. „Коя ли от тях е най-настървена, най-покварена и най-жадна за благоволението ми? Коя ли е с най-развързания език?“ Трябваше да се постарае да го разбере.

Изпита облекчение, когато най-сетне песнопенията свършиха. Миризмата от трупа на баща й като че ли се беше усилила. Повечето опечалени имаха благоприличието да се престорят, че всичко е в реда на нещата, но Церсей видя, че две от братовчедките на лейди Марджери са сбръчили тирелските си носове. Когато двамата с Томен тръгнаха обратно по пътеката, й се стори, че чу как някой измърмори за „нужник“ и се изкиска, но щом извърна глава да види кой го е казал, морето от строги лица я изгледа безизразно. „Никога нямаше да си позволят шеги, докато той беше жив. С един поглед само щеше да обърне червата им на вода“.

В Коридора на Светилниците дошлите на поклонението забръмчаха като рояк мухи, нетърпеливи да й изкажат безполезните си съболезнования. Близнаците Редвин целунаха ръката й, а баща им я целуна по бузите. Халин Пироманта й обеща в деня, в който костите на баща й тръгнат на запад, в небето да пламне огнена ръка. Лорд Джилс я увери, че бил наел майстор каменоделец да направи статуя на лорд Тивин, която да стои на вечен страж до Лъвската порта. Сир Ламберт Търнбъри, с превръзка на дясното око, се закле, че щял да я носи, докато не й донесе главата на брат й джуджето.

Кралицата тъкмо се беше измъкнала от ръкостисканията на този глупак, когато се озова притисната от лейди Фалайс от Стоукуорт и мъжа й, сир Балман Бърч.

— Милейди майка ми ви праща съболезнованията и извиненията си — забърбори Фалайс. — Лолис ражда и тя трябваше да остане с нея. Моли да й простите, й каза да ви попитам… майка ми се възхищаваше от покойния ви баща повече от всички мъже. Ако сестра ми роди момченце, желанието й е да може да го нарече Тивин, ако… ако съизволите.

Церсей я зяпна изумена.

— Малоумната ви сестра се оставя да я изнасили половин Кралски чертог, а Танда смята да удостои копелето с името на милорд баща ми? Не.

Фалайс се сви като ударена през лицето, но съпругът й само поглади с палец дебелия си русоляв мустак.

— И аз го казах на Танда. Ще намерим по… ъъ… подобаващо име за копелето на Лолис, имате думата ми.

— Гледайте да намерите.

Церсей им обърна гръб. Видя, че Томен е попаднал в прегръдките на Марджери Тирел и баба й. Кралицата на тръните беше толкова ниска, че за миг Церсей я взе за друго дете. Преди да успее да измъкне сина си, натискът на тълпата я отведе лице в лице с чичо й. Тя му напомни за предстоящата среща, а сир Кеван кимна уморено и я помоли за разрешение да се оттегли. Но Лансел се задържа — самият образ на човек, стъпил с единия крак в гроба. „Но дали влиза, или излиза от него?“

Церсей се усмихна насила.

— Лансел, радвам се, че те виждам укрепнал. Майстер Балабар ни съобщи толкова ужасни неща, че се опасявахме за живота ти. Но си мислех, че вече си тръгнал за Дари да поемеш владенията си. — Баща й беше направил Лансел лорд след битката при Черна вода, като отплата към брат си Кеван.

— Още не. В замъка ми има разбойници. — Гласът на братовчед й беше тънък като мустаците на горната му устна. Макар косата му да беше побеляла, мъхът на мустаците му си беше запазил песъчливия цвят. Церсей често го беше зяпала, докато момчето помпаше предано между бедрата й. „Все едно че се е оцапал с кал по устната“. Често му се беше заканвала, че ще го почисти с малко плюнка. — Речните земи имат нужда от силна ръка, казва баща ми.

„Жалко, че получават твоята“, искаше й се да отвърне. Но вместо това се усмихна.

— А и да те женят трябва също така. Болнавото лице на младия рицар помръкна.

— Момиче на Фрей, и не по мой избор. Дори не е девственица. Вдовица, от кръвта на Дари. Баща ми казва, че щяло да помогне с крепостниците ми, но всички селяни са мъртви. — Посегна да я хване за ръката. — Жестоко е, Церсей. Знаеш, че обичам…

— … дома Ланистър — довърши тя вместо него. — Никой не може да се съмнява в това, Лансел. Дано жена ти да ти даде силни синове, — „И дано лорд дядо й да не е домакинът на сватбата“. — Знам, че ще свършиш много благородни дела в Дари.

Лансел кимна, явно отчаян.

— Когато изглеждаше, че ще умра, баща ми доведе Върховния септон да се помоли за мен. Той е добър човек. — Очите на братовчед й бяха мокри и лъскави, очи на дете върху старческо лице. — Казва, че Майката ме е пощадила за някаква свята цел, за да мога да изкупя греховете си.

Церсей се зачуди как се надява да изкупи греха си с нея. „Помазването му в рицарство беше грешка, спането с него — още по-голяма“. Лансел беше слаба тръстика, а новонамерената му благочестивост никак не й харесваше: много по-забавен беше, докато се опитваше да се прави на Джайм. „Какво ли е казал този циврещ глупак на Върховния септон? И какво ще каже на малката си Фрей, когато си легнат в тъмното?“ Ако признаеше, че е спал с нея — какво пък, това можеше да го преживее. Мъжете винаги се хвалеха с жени; щеше да го пренебрегне като перчене на едно момче с жълто около устата, замаяно от красотата й. „Но виж, ако пропее за Робърт и виното…“

— Изкуплението се постига най-добре с молитва — каза му Церсей. — Мълчалива молитва. — Остави го да си мисли над това и се стегна да изтърпи тълпата Тирели.

Марджери я прегърна като сестра, което кралицата намери за нагло, но не беше нито мястото, нито времето да я укорява. Лейди Алери и братовчедките се задоволиха с целуване на пръстите й. Лейди Грейсфорд, наедряла с дете в утробата, поиска благоволението на кралицата да го нарече Тивин, ако е момче, или Лана, ако е момиче. „И ти ли? — едва не простена тя. — Кралството ще се удави в Тивиновци“. Даде съгласието си възможно най-галантно и с престорена радост.

Тази, която наистина я зарадва, беше лейди Мериуедър.

— Ваше величество — заговори тя със знойния си мирски акцент, — писах на приятелите си отвъд Тясното море, помолих ги да задържат Дяволчето веднага щом покаже грозното си лице в Свободните градове.

— Имате ли много приятели отвъд морето?

— В Мир много. В Лис също, и в Тирош. Влиятелни хора.

Церсей беше склонна да го повярва. Жената от Мир беше повече от красива — дългокрака и с едри гърди, с гладка маслинена кожа, сочни устни, огромни тъмни очи и гъста черна коса, винаги разчорлена, все едно лейди Мериуедър току-що е станала от леглото. „Тя дори мирише на грях, като някакъв екзотичен лотос“.

— Двамата с лорд Мериуедър желаем само да служим на ваше величество и на малкия крал — измърка чувствено лейди Мериуедър.

„Амбициозна е. А лорд съпругът й е горд, но беден“.

— Трябва да поговорим пак, милейди. Таена, нали? Изключително мила сте. Знам, че ще станем големи приятелки.

След това й връхлетя владетелят на Планински рай. Мейс Тирел беше само с десетина години по-голям от Церсей, но тя винаги беше мислила, че е по-скоро на годините на баща й. Не беше толкова висок като лорд Тивин, но иначе беше по-едър, с издути гръди и още по-издуто шкембе. Косата му беше с лешников цвят, но брадата му бе прошарена с бяло и сиво. Лицето му винаги бе зачервено.

— Лорд Тивин беше велик мъж, необикновен мъж — тежко заяви той, след като я целуна по двете бузи. — Боя се, че никога повече няма да видим човек като него.

„Гледаш копието му, глупак — помисли Церсей. — Тук пред теб стои неговата дъщеря“. Но имаше нужда от Тирел и от силата на Планински рай, за да опази Томен на трона, затова отвърна само:

— Ще ни липсва много.

Тирел сложи ръка на рамото й.

— Никой жив мъж не е годен да облече бронята на лорд Тивин, то е ясно. Но все пак владенията продължават да съществуват и трябва да се управляват. Ако мога нещо да направя, за да послужа в този тежък час, достатъчно е ваше величество само да поиска.

„Ако искаш да бъдеш Ръката на краля, милорд, имай куража да заявиш открито“. Кралицата се усмихна. „Нека да го изтълкува както намери за добре“.

— Милорд ще е необходим в Предела, несъмнено.

— Моят син Уилас е способен младеж — отвърна той: отказваше да приеме ясния й намек. — Кракът му може и да е изкривен, но ум не му липсва. А Гарлан скоро ще вземе Бистра вода. С тях двамата Предела ще е в добри ръце, ако се окаже, че съм необходим другаде. Управлението на страната трябва да е на първо място, често казваше лорд Тивин. И се радвам, че мога да донеса на ваше величество добра вест в това отношение. Моят чичо Гарт се е съгласил да служи като главен ковчежник, както пожела лорд баща ви. Сега пътува към Староград, за да вземе кораб. Синовете му ще го придружат. Лорд Тивин спомена нещо за намиране на места и за двамата. В Градската стража може би. Усмивката на кралицата замръзна толкова здраво, че тя се уплаши зъбите й да не се пропукат. „Гарт Грамадния и двете му копелета в златните плащове… Тирелите да не си мислят, че ще им поднеса държавата на златен поднос?“ Дъхът й секна от нахалството на Мейс.

— Гарт ми служеше добре като лорд-сенешал, както служеше и на баща ми преди мен — продължаваше Тирел. — Кутрето имаше нюх за златото, признавам го, но Гарт…

— Милорд — прекъсна го Церсей, — боя се, че има някакво недоразумение. Помолих лорд Джилс Росби да служи като новия ни главен ковчежник и той ми оказа честта да приеме.

Мейс я зяпна.

— Росби? Онзи… кашлящият? Но… въпросът вече е уреден, ваше величество. Гарт е на път за Староград.

— Пратете гарван до лорд Хайтауър и го помолете да се погрижи чичо ви да не взима кораб. Ще ни е крайно неприятно, ако Гарт рискува да пътува по море през есента за нищо. — Усмихна се учтиво.

По дебелия врат на Тирел плъзна червенина.

— Но… лорд баща ви ме увери, че…

В този момент се появи майка му и пъхна ръка под мишницата му.

— Явно лорд Тивин не е споделял плановете си с нашата регентка и мога да се досетя защо. Но това е, няма смисъл да тормозим нейна милост. Тя е съвсем права, трябва да пишеш на лорд Лейтън, преди Гарт да е тръгнал. Знаеш, че морето ще го поболее и пръднята му ще стане още по-неприятна. — Лейди Олена удостои Церсей с беззъба усмивка. — Стаите на съвета ви ще миришат много по-хубаво с лорд Джилс, макар че ако трябва да съм откровена, кашлянето му мен лично би ме разсейвало. Всички обожаваме добрия чичо Гарт, но той все пак страда от газове, не може да се отрече. Неприятните миризми ме отвращават. — Сбръчканото й лице се сбръчка още повече. — В интерес на истината долових някакъв неприятен дъх в святата септа. Може би и вие сте го усетили?

— Не — хладно отвърна Церсей. — Дъх, казвате?

— По-скоро воня.

— Сигурно ви липсват есенните ви рози. Твърде дълго се задържахте тук. — Колкото по-скоро се отървеше от дворцовата свита на лейди Олена, толкова по-добре. Лорд Тирел несъмнено щеше да изпрати приличен брой рицари да я отведат в безопасност до дома, а колкото по-малко мечове на Тирел останеха в града, толкова по-здрав щеше да е сънят на кралицата.

— Наистина, признавам, че копнея за ароматите на Планински рай — отвърна невъзмутимо старата дама. — Но, разбира се, не мога да си замина, преди да съм видяла моята сладка Марджери омъжена за скъпия ви малък Томен.

— Аз също очаквам с нетърпение този ден — намеси се Тирел. — Двамата с лорд Тивин впрочем вече се канехме да насрочим датата. Може би двамата с вас ще подновим това обсъждане?

— Скоро.

— Скоро ще е добре — изсумтя лейди Олена. — Хайде, Мейс, време е да оставим нейно величество с нейната… скръб.

„Ще те видя мъртва, дъртачке — обеща си Церсей, щом Кралица та на тръните заситни между двамата седем стъпки високи телохранители близнаци, които се забавляваше да нарича Левия и Десния. — Ще видим от теб колко благоуханен труп ще се получи“. Старата беше два пъти по-умна от сина си, това беше ясно.

Кралицата измъкна сина си от Марджери и братовчедките й и се запъти към вратите. Дъждът най-сетне беше спрял. Есенният въздух миришеше приятно и свежо. Томен свали короната си.

— Сложи си я — заповяда Церсей.

— Вратът ме заболя — оплака се момчето, но се подчини. — Ще се оженя ли скоро? Марджери каза, че веднага щом се оженим, можем да отидем в Планински рай.

— В Планински рай няма да ходиш, но можеш да пояздиш до замъка. — Церсей махна на сир Мерин Трант. — Докарай кон за негово величество и попитай лорд Джилс дали може да ми окаже честта да се повози в носилката ми. — Нещата се задвижваха по-бързо, отколкото бе очаквала; нямаше време за прахосване.

Томен се зарадва, че ще може да язди, а лорд Джилс, разбира се, се почувства поласкан от поканата й… макар че когато го помоли да стане главен ковчежник, започна да кашля толкова силно, че тя се уплаши да не умре на място. Но Майката се оказа милостива и по някое време Джилс се съвзе достатъчно, за да може да приеме, и дори взе да кашля имената на хората, които иска да смени: митнически служители и назначени от Кутрето търговски посредници, дори един от пазителите на ключовете.

— Назовете която крава пожелаете, стига млякото да тече. И ако се повдигне въпрос, включил сте се в съвета от вчера.

— Вче… — Пристъпът на кашлицата го сгъна на две. — Вчера. Разбира се. — Лорд Джилс се изкашля в карето червена коприна, сигурно за да скрие кръвта в слюнката си. Церсей се престори, че не е забелязала.

„Когато умре, ще намеря някой друг“. Може би трябваше да повика обратно Кутрето. Не можеше да си представи, че на Петир Белиш ще му позволят да се задържи задълго като лорд-протектор на Долината, след като Лиза Арин беше мъртва. Владетелите на Долината вече се раздвижваха, ако можеше да се вярва на Пицел. „Успеят ли да изтръгнат от него онова нещастно момче, лорд Петир ще допълзи на четири крака“.

— Ваше величество? — Лорд Джилс пак се закашля и избърса устата си. — Може ли да… — закашля се отново — … да попитам кой… — нов пристъп го задави — … кой ще е Ръката на краля?

— Чичо ми — отвърна тя разсеяно.

Беше истинско облекчение, когато портите на Червената цитадела най-сетне се извисиха пред тях. Церей предаде Томен на грижите на кралските скуайъри и се оттегли в покоите си, за да отдъхне.

Тъкмо беше свалила обувките си, когато Джослин влезе плахо, за да й съобщи, че Кибърн моли за прием.

— Пусни го — заповяда кралицата. „Няма отдих за владетеля“. Кибърн беше стар, но в косата му все още имаше повече пепел, отколкото сняг, а бръчиците от смеха около устата му придаваха вид на любимото деденце на някое малко момиче. „Доста опърпано деденце обаче“. Яката на халата му беше протрита, а единият ръкав беше скъсан и грубо закърпен.

— Длъжен съм да помоля ваше величество за извинение — заяви той. — Бях долу в тъмниците да разследвам бягството на Дяволчето, както заповядахте.

— И какво открихте?

— В нощта, когато изчезнаха лорд Варис и брат ви, е избягал и трети човек.

— Тъмничарят, да. И какво?

— Казва се Рюген. Отговарял е за черните килии. Главният тъмничар го описва като дебел, небръснат, с дрезгав глас. Бил назначен още при стария крал, Ерис, влизал и излизал, когато си поиска. В последните години черните килии рядко са били обитавани. Другите ключари, изглежда, са се страхували от него, но никой не знае кой знае какво. Не е имал приятели, нито близки. Не е пиел, нито е посещавал бардаци. Килията му беше влажна и тъмна, а сламата, на която е спал — плесенясала. Нощното му гърне беше препълнено.

— Всичко това го знам. — Джайм беше огледал килията на Рюген, а след това я бяха претърсили и златните плащове на сир Адам.

— Да — каза Кибърн. — Но знаете ли, че под това вонящо гърне има разхлабен камък, с малка кухина под него? Като скривалище, където човек може да скрие ценности, които не иска да бъдат открити?

— Ценности? — Това беше ново. — Монети, искаш да кажеш? — През цялото време бе подозирала, че Тирион е подкупил тъмничаря си.

— Несъмнено. Разбира се, дупката беше празна. Няма съмнение, че Рюген е взел със себе си престъпно добитото съкровище, когато е избягал. Но когато се наведох с факела над дупката, видях, че нещо блесна, тъй че разрових пръстта и го извадих. — Кибърн отвори шепа та си. — Златна монета.

Злато, да. Но в мига, в който Церсей я взе, усети, че нещо не е наред. „Твърде малка е — помисли си, — и много тънка“. Монетата беше стара и изтъркана. От едната страна имаше кралско лице в профил, а от другата — отпечатък на длан.

— Това не е дракон.

— Не е — съгласи се Кибърн. — Датира отпреди Завоеванието, Ваше величество. Кралят е Гарт Дванадесети, а ръката е гербът на дома Градинар.

„От Планински рай“. Церсей стисна монетата в шепата си. „Що за предателство се крие тук?“ Мейс Тирел беше един от съдиите на Тирион и на висок глас се обяви за смъртта му. „Дали не е било заговор? Възможно ли е през цялото това време да е заговорничил с Дяволчето?“ След като Тивин Ланистър бе в гроба, лорд Тирел ставаше безспорният избор за Ръката на краля, но все пак…

— Няма да говорите за това с никого — заповяда тя.

— Ваше величество може да разчита на дискретността ми. Всеки, който язди с наемници, се научава да си държи езика зад зъбите, иначе бързо отпада.

— В моята компания — също. — Кралицата прибра монетата. Щеше да помисли за нея по-късно. — А по другия въпрос?

— Сир Грегър. — Кибърн сви рамене. — Прегледах го, както заповядахте. Отровата на копието на Пепелянката е била от мантикора от изтока, живота си съм готов да заложа на това.

— Според Пицел не е. Той каза на лорд баща ми, че отровата от мантикора убива моментално, щом стигне до сърцето.

— И е така. Но тази отрова е била притъпена някак, за да проточи смъртта на Планината.

— Притъпена? Как притъпена? С някакво друго вещество?

— Възможно е да е както предполага ваше величество, макар че в повечето случаи прибавянето на примеси в една отрова само намалява силата й. Възможно е случаят да е… не толкова естествен, да го наречем. Заклинание според мен.

„И този ли е толкова голям глупак като Пицел?“

— Искате да ми кажете, че Планината умира от някаква магия? Кибърн се престори, че не забелязва насмешката в гласа й.

— Той умира от отровата, но бавно и в голяма агония. Усилията ми да облекча болката му се оказаха също толкова безплодни, колкото и на Пицел. Боя се, че сир Грегър е твърде пристрастен към мака. Скуайърът му твърди, че го мъчи непоносимо главоболие и често поглъща млякото на мака в количества, в които по-дребни мъже поглъщат ейл.

Все едно, вените му са почернели от главата до петите, урината му е пълна с гной, а отровата е прояла в хълбока му дупка, голяма колкото юмрук. В интерес на истината, цяло чудо е, че още е жив.

— Защото е огромен — намръщено каза Церсей. — Ужасно огромен. И ужасно глупав също. Толкова глупав, че не знае кога трябва да умре, явно. — Вдигна чашата си и Сенел я напълни отново. — Крясъците му плашат Томен. И мен неведнъж ме е събуждал посред нощ. Бих казала, че е крайно време да се повика Илин Пейн.

— Ваше величество, бих могъл да преместя сир Грегър в тъмниците — каза Кибърн. — Там крясъците му няма да ви тормозят и ще мога да се грижа за него по-спокойно.

— Да се грижите за него? — Кралицата се изсмя. — Нека сир Илин се погрижи за него.

— Щом това е желанието на ваше величество… Но тази отрова… ще е полезно да научим повече за нея, не мислите ли? Прати рицар да посече рицаря и стрелец да убие стрелеца, както казва простолюдието. За да се борим с черните изкуства… — Кибърн не довърши мисълта си, само й се усмихна.

„Не е Пицел, това поне е ясно“. Кралицата го прецени с поглед, зачудена.

— Защо Цитаделата ви е отнела веригата?

— Всички архимайстери са страхливи в сърцата си. Сивите овци — така ги нарича Марвин. Бях не по-малко надарен лечител от Еброуз, но се стремях да го надмина. От четиристотин години мъжете на Цитаделата отварят телата на мъртвите, за да изучат природата на живота. Аз пожелах да разбера природата на смъртта, затова отварях телата на живи. За това престъпление сивите овци ме опозориха и ме пратиха в изгнание… но разбирам природата на живота и смъртта по-добре от всички в Староград.

— Нима? — Това я заинтригува. — Добре. Планината е ваш. Правете с него каквото искате, но ще ограничите проучванията си в черните килии. Когато умре, ми донесете главата му. Баща ми я обеща на Дорн. Принц Доран несъмнено би предпочел да убие Грегър лично, но всички трябва да понасяме разочарования в този живот.

— Чудесно, ваше величество. — Кибърн се окашля. — За съжале, ние не съм толкова добре осигурен като Пицел. Ще трябва да се снабдя с някои…

— Ще наредя на лорд Джилс да ви осигури достатъчно злато за нуждите ви. И си купете няколко нови халата. Така изглеждате, все едно че сте излезли от Квартала на бълхите. — Вгледа се в очите му, замислена колко може да му се довери. — Трябва ли да казвам, че ще е лошо за вас, ако и една дума за вашите… проучвания мине през стените?

— Не, ваше величество. — Кибърн й се усмихна доверително. — С мен тайните ви са в пълна безопасност.

След като излезе, Церсей си наля чаша огнено вино и я изпи до прозореца, загледана в удължаващите се сенки и замислена за монетата. „Злато от Предела. Защо един тъмничар ще има злато от Предела, освен ако не са му платили да помогне за убийството на баща ми?“

Колкото и да се опитваше, не можеше да докара в ума си лицето на лорд Тивин, без да види глупавата му полуусмивка и без да усети вонята, лъхаща от трупа. Зачуди се дали по някакъв начин Тирион не стои и зад това. „Дребно и жестоко като него“. Възможно ли беше Тирион да е превърнал Пицел в своя маша? „Той прати стареца в черните килии, а този Рюген е отговарял за тях“, припомни си тя. Всички нишки се заплитаха по начин, който изобщо не й харесваше. „Върховният септон също е човек на Тирион, а бедното тяло на баща ми беше под неговите грижи от стъмване до заранта“.

Чичо й се появи точно по залез-слънце, облечен в подплатен вълнен жакет с цвят на въглен, строг като лицето му. Като всички Ланистъри, сир Кеван беше светлокож и рус, макар на петдесет и пет да беше загубил повечето си коса. Никой нямаше да го нарече чаровен. Дебел в кръста и със закръглени рамене, с четвъртита щръкнала брадичка, която късо подстриганата му брада не можеше да прикрие, той приличаше на стар мастиф… но точно от верен стар мастиф имаше нужда Церсей.

Вечеряха скромно е червено цвекло, хляб и полусурово телешко, пиха по чаша дорнско червено. Сир Кеван говореше малко и рядко докосваше с устни чашата си. „Прекалено е опечален — реши тя. — Трябва да му намеря работа, за да се измъкне от скръбта“.

Каза му го, след като слугите изнесоха остатъците от храната.

— Знам колко разчиташе баща ми на теб, чичо. Сега и аз трябва да го направя.

— Трябва ти Ръка — отвърна той, — а Джайм ти отказа. „Прям до грубост. Много добре“.

— Джайм… бях толкова разстроена от смъртта на татко, че почти не знаех какво говоря. Джайм е храбър, но е малко глупав, да бъдем откровени. Томен се нуждае от по-опитен мъж. Някой по-стар…

— Мейс Тирел е по-стар.

— Никога. — Отметна кичура, паднал на челото й. — Тирелите прекаляват.

— Ще си глупава, ако направиш Мейс Тирел своя Ръка — призна сир Кеван, — но още по-глупава ще си, ако го направиш свой враг. Чух какво се е случило в Коридора на Светилниците. Мейс е трябвало да прояви благоразумие и да не поставя публично такива въпроси, но въпреки това е било неразумно да го засрамиш пред половината двор.

— По-добре това, отколкото да търпя още един Тирел в съвета. — Укорът му я подразни. — От Росби ще излезе добър главен ковчежник. Виждал си носилката му, с резбите и копринените завески. Конете му са по-пищно украсени, отколкото на повечето рицари. Толкова богат човек не би трябвало да има проблеми с намирането на злато. Колкото до поста на Ръка… кой би могъл по-добре да довърши работата на баща ми от брата, който беше с него на всичките му съвети?

— Всеки се нуждае от човек, на когото да може да се довери. Баща ти имаше мен, а преди време — майка ти.

— Той я обичаше много. — Отказа да мисли за мъртвата курва в ложето му. — Знам, че двамата сега са заедно.

— Моля се за това. — Сир Кеван я изгледа продължително. — Твърде много искаш от мен, Церсей.

— Не повече, отколкото баща ми.

— Уморен съм. — Чичо й посегна към чашата си и отпи глътка. — Имам жена, която не съм виждал от две години, мъртъв син за оплакване, друг син за женене и да поеме лордството. Замъкът Дари трябва да се укрепи, земите му да се пазят, изгорените ниви да се разорат и да се засеят. Лансел се нуждае от помощта ми.

— Томен също. — Церсей не беше очаквала, че ще се наложи да уговаря Кеван. „С баща ми никога не си играеше на скромност“. — Страната има нужда от теб.

— Страната. Да. И домът Ланистър. — Отпи отново от виното. — Добре. Ще остана и ще служа на негово величество…

— Чудесно — започна тя, но сир Кеван извиси глас и я прекъсна:

— … стига да ме обявиш не само за Ръка, но и за регент, и да се оттеглиш в Скалата на Кастърли.

Церсей го зяпна.

— Аз съм регентът.

— Беше. Тивин нямаше намерение да те остави да продължиш в тази роля. Каза ми, че плановете му са да те върне в Скалата и да ти намери нов съпруг.

Гневът й се надигна.

— Говореше за такива неща, да. Казах му, че нямам желание да се омъжвам пак.

Чичо й остана безразличен.

— Щом не искаш нов брак, няма да ти го натрапвам. Но колкото ло другото… ти вече си господарката на Скалата на Кастърли. Мястото ти е там.

„Как смееш!“ Едва се сдържа да не му го изкрещи. Вместо това отвърна:

— Освен това съм кралицата регент. Мястото ми е с моя син.

— Баща ти не мислеше така.

— Баща ми е мъртъв.

— За моя скръб и за скръб на цялото кралство. Отвори си очите и се огледай. Кралството е в развалини. Тивин сигурно щеше да може да оправи нещата, но…

— Аз ще оправя нещата! — Церсей побърза да смекчи тона. — С твоята помощ, чичо. Стига да ми служиш вярно, както служеше на баща ми…

— Ти не си баща си. А Тивин винаги смяташе Джайм за своя законен наследник.

— Джайм… Джайм е положил клетва. Джайм никога не мисли, смее се на всичко и на всеки и казва каквото му дойде в главата. Джайм е просто един чаровен глупак.

— И все пак той беше първият ти избор за Ръката на краля. Какво излиза, че си ти тогава, Церсей?

— Казах ти, бях се поболяла от скръб, не мислех…

— Да — съгласи се сир Кеван. — Точно затова би трябвало да се върнеш в Скалата на Кастърли и да оставиш краля с тези, които мислят.

— Кралят е мой син! — Церсей се изправи.

— Така е. И по това, което видях от Джофри, ти си толкова непригодна като майка, колкото и като регент.

Тя плисна чашата си в лицето му.

Сир Кеван стана, тежко и с достойнство.

— Ваше величество. — Виното потече по страните му и закапа от късо подрязаната му брада. — С ваше позволение може ли да се оттегля?

— С какво право си позволяваш да поставяш условия на мен? Не си нищо повече от един от рицарите на баща ми.

— Не притежавам земи, наистина. Но имам известни доходи и заделени средства. Когато умираше, моят баща не забрави нито едно от децата си, а Тивин знаеше как да възнагради добрата служба. Храня двеста рицари и мога да ги удвоя, ако се наложи. Ще се намерят и волници, които биха тръгнали след знамето ми, разполагам и с достатъчно пари, за да купя наемници. Би било благоразумно от ваша страна да не ме подценявате, ваше величество… а още по-благоразумно да не ме превръщате в свой враг.

— Заплашваш ли ме?

— Съветвам ви. Ако не пожелаете да ми отстъпите регентството, назначете ме за кастелан на Скалата на Кастърли и направете Матис Роуан или Рандил Тарли Ръка на краля.

„Знаменосци на Тирел, и двамата“. Без думи остана от това предложение. „Купен ли е? — зачуди се. — Нима е приел златото на Тирел, за да продаде дома Ланистър?“

— Матис Роуан е чувствителен, разумен, харесван — продължи невъзмутимо чичо й. — Рандил Тарли е най-добрият войник в кралството. Лоша Ръка за мирно време, но след като Тивин е мъртъв, няма по-добър, който да довърши тази война. Лорд Тирел не може да го приеме като оскърбление, ако избереш един от неговите знаменосци за Ръка. И Тарли, и Роуан са способни… и лоялни. Назначиш ли един от двамата, ще го направиш свой. Ще укрепиш себе си и ще отслабиш Планински рай, но въпреки това Мейс най-вероятно ще ти е благодарен. — Сви рамене. — Това е съветът ми, можеш да го приемеш или не. Ако щеш, направи Лунното момче Ръка, все ми е едно. Брат ми е мъртъв, Церсей. Ще го върна у дома.

„Предател — помисли тя. — Обърниплащ“. Зачуди се колко ли му е дал Мейс Тирел.

— Готов си да изоставиш своя крал, когато има най-много нужда от теб — каза му. — Готов си да изоставиш Томен.

— Томен си има майка. — Зелените очи на сир Кеван срещнаха нейните, без да мигнат. Последна капка вино се люшна, мокра и червена под брадичката му, после капна. — Да — промълви той тихо. — И баща също, мисля.