Пир за врани

Самуел

От морето на Самуел Тарли му беше толкова зле, че беше позеленял.

Не само от страх, че ще се удави, макар и това да го имаше. Беше и заради движението на кораба, това люшкане на палубата под краката му.

— Коремът ми е нещо неразположен — призна на Дареон в деня, в който отплаваха от Източен крайморски страж. Певецът само го плесна по гърба и отвърна:

— С тоя твой голям корем голямо неразположение ще падне, Убиец. Сам се постара да запази храбра физиономия, заради Джили, ако не за друго. Тя никога не беше виждала море. Докато газеха през снеговете след бягството си от Цитаделата на Крастър, се бяха натъкнали на няколко езера и дори те й се бяха сторили цяло чудо. Щом „Черната птица“ се отдели от брега, Джили затрепери и по бузите й потекоха сълзи. „Богове милостиви“, чу я да шепне. Първо изчезна Източен страж, после Валът започна да се смалява и смалява в далечината, докато най-сетне се стопи. Вятърът междувременно се беше усилил. Платната бяха като избелялото сиво на черно наметало, прано твърде често, а лицето на Джили бе побеляло от страх.

— Корабът е добър — опита се да я успокои Сам. — Няма от какво да се страхуваш.

Но тя само го погледна, притисна още по-силно бебето до гърдите си и избяга долу.

Скоро след това Сам се усети, че се е вкопчил в планшира, загледан в ритмичния мах на греблата. Това, че всички се движеха в ритъм, по някакъв начин беше красива гледка, а и беше по-добре, отколкото да гледаш водата. Гледането на водата го караше да мисли за удавяне. Веднъж, като беше малък, лорд баща му се бе опитал да го научи да плува, като го хвърли в езерото под Рогов хълм. Водата стигна до носа и устата му, напълни дробовете му и той кашля и киха часове, след като сир Хюл го извади. След това повече не посмя да влиза по-дълбоко от кръста.

Заливът на тюлените беше много по-дълбок от кръста му и съвсем не толкова дружелюбен, като езерцето под бащиния му замък. Водите му бяха сиви, зеленикави и пенести, а гористият бряг, покрай който плаваха, бе настръхнал от скали и кипеше от въртопи. Дори и да успееше да се добере някак дотам, вълните най-вероятно щяха да го разбият в някой камък и да пръснат главата му на парчета.

— За русалки ли гледаме, Убиец? — попита го Дареон, като го видя, че се е загледал над залива. Русокос и с лешникови очи, хубавият млад певец от Източен страж приличаше по-скоро на мургав принц, отколкото на черен брат.

— Не.

Сам не знаеше какво точно гледа, нито какво точно прави на този кораб. „Отивам в Цитаделата да си изкова верига и да стана майстер, за да служа по-добре на Нощния страж“, напомни си той, но тази мисъл го опечали. Не искаше да е майстер, с тежката студена верига на врата. Не искаше да оставя братята си, единствените приятели, които бе имал. И определено не искаше да се изправи пред баща си, който го беше изпратил на Вала, за да умре.

За другите беше различно. За тях пътуването щеше да има щастлив край. В Рогов хълм Джили щеше да е в безопасност, с цял Вестерос между нея и ужасите, които я бяха сполетели в призрачните лесове. Като слугиня в бащиния му замък, щеше да е на топло и да е добре нахранена, частица от един голям свят, за който не беше могла и да мечтае като жена на Крастър. Щеше да гледа как синът й расте голям и силен, как става ловец, конегледач или ковач. А ако момчето покажеше наклонност в боравенето с оръжия, някой рицар можеше да го вземе за скуайър.

Майстер Емон също отиваше на по-добро място. Радваше го мисълта как старецът ще прекара остатъка от сетните си дни къпан от топлия бриз на Староград, в беседи със своите стари приятели майстери или да споделя мъдростта си с послушници и новаци. Беше си заслужил отдиха, и то стократно.

Дори Дареон щеше да е по-щастлив. Винаги беше твърдял, че е невинен за изнасилването, което го беше пратило на Вала. Твърдеше, че изкарвал прехраната си с пеене в двора на някакъв лорд. Сега отново щеше да има тази възможност. Джон го бе назначил за събирач на набор на мястото на някой си Йорен, който беше изчезнал и го смятаха за мъртъв. Задачата му беше да обикаля из Седемте кралства, да възпява доблестта на Нощния страж и да се връща от време на време на Вала, с новобранци.

Пътуването щеше да е дълго и сурово, това никой не можеше да отрече, но поне за другите щеше да има щастлив край. Това бе утехата на Сам. „Заради тях отивам — повтаряше си. — Заради Нощния страж и заради щастливия край“. Но колкото по-дълго гледаше морето, толкова по-студено и дълбоко изглеждаше то.

Само че негледането във водата бе още по-лошо, разбра Сам в тясната каюта под кърмовата кабина, която споделяха пътниците. Опита се да се разсее от гаденето в стомаха, като си поговори с Джили, докато тя кърмеше сина си.

— Този кораб ще ни откара чак в Браавос — почна Сам. — Там ще си намерим друг кораб и той ще ни закара до Староград. Като малък четох една книжка за Браавос. Целият град е построен в една лагуна, на сто малки островчета, и си имат един титан, каменен мъж, сто стъпки висок. Вместо коне имат лодки, а глумците им играят написани истории, а не си измислят обичайните глупави фарсове. Храната е много вкусна, особено рибата. Имат всякакви видове миди, змиорки и стриди, пресни, от лагуната. Сигурно ще се задържим няколко дни между двата кораба. Можем да се поразходим, да гледаме представление на глумци и да си хапнем стриди.

Мислеше си, че това ще я възбуди. Едва ли можеше да сбърка повече. Джили го изгледа равнодушно, с помръкнали очи под сплъстените кичури неумита коса.

— Щом искате, милорд.

— А ти какво искаш? — попита я Сам.

— Нищо. — Обърна му гръб и премести бебенцето си от едната гърда на другата.

Люшкането на кораба разбъркваше яйцата, бекона и пържения хляб, които Сам бе изял преди тръгване. Изведнъж усети, че и за миг повече не може да изтърпи каютата. Надигна се и се изкатери по стълбата да даде закуската си на морето. Гаденето беше толкова силно, че не можа да се спре, за да прецени накъде духа вятърът, повърна от перилото не накъдето трябва и целият се оцапа. Въпреки това се почувства много по-добре… макар и не задълго.

Корабът беше „Черната птица“, най-голямата галера на Стража. „Бурната врана“ и „Нокътят“ бяха по-бързи, обяснил беше Котър Пайк на майстер Емон в Източен крайморски страж, но те бяха бойни кораби, тънки и бързи хищни птици, на които гребците седяха на открити палуби. „Черната птица“ беше по-добър избор за суровите води на Тясното море отвъд Скагос.

— Бури има — предупреди ги Пайк. — Зимните са по-лоши, но есенните бури са по-чести.

Първите десет дни беше сравнително спокойно — „Черната птица“ пълзеше през Залива на тюлените, без да се откъсва от брега. Щом задухаше вятър, ставаше студено, но в солената миризма във въздуха имаше нещо ободряващо. Сам почти не можеше да яде и в редките случаи, когато насила сложеше нещо в стомаха си, то не се задържаше задълго, но като оставим това настрана, не се чувстваше съвсем зле. Опитваше се да окуражи Джили и да я ободри, колкото можеше, но каквото и да й кажеше, тя, изглежда, предпочиташе да се свива в каютата с мъничкия си син. Бебето явно не харесваше кораба повече от майка си. Когато не ревеше, повръщаше майчиното мляко. Имаше непрекъснато разстройство, цапаше кожите, с които го увиваше Джили да му е топло, и въздухът се изпълваше с кафява воня. Колкото и лоени свещи да палеше Сам, миризмата на акано си оставаше.

По-приятно беше вън на палубата на чист въздух, особено когато Дареон пееше. Певецът беше познат на гребците на „Черната птица“ и с охота им свиреше, докато гребат. Знаеше всичките им любими песни: тъжни като „Деня, в който обесиха Черния Робин“, „Русалкина жалба“ и „Есента на живота ми“, ободряващи като „Железни пики“ и „Седем меча за седем сина“, неприлични като „Вечеряла дамата“, „Малкото й цветенце“ и „Мегет беше весела девица, весела девица беше тя“. Когато запя „Мечока и красивата девица“, подхванаха я всички гребци и „Черната птица“ сякаш полетя над водата. Дареон не беше кой знае колко добър с меча, знаеше Сам от времето им с обучението при Алисър Торн, но имаше хубав глас. „Мед, намазан върху гръм“, беше го нарекъл веднъж майстер Емон. Свиреше добре на лютня, и на цигулка също така, и дори пишеше свои песни… макар че според Сам не бяха много добри. Все пак беше хубаво да седи и да слуша, макар сандъкът да бе толкова корав и грапав, че почти беше благодарен на месестия си задник. „Дебелите хора си носят възглавница навсякъде“, мислеше си.

Майстер Емон също предпочиташе да прекарва времето си на палубата, завит под купчина кожи и зазяпан над водата.

— Какво толкова гледа? — зачуди се един ден Дареон. — За него тук е толкова тъмно, колкото и в каютата.

Старецът го чу. Макар очите му да бяха замъглени и угаснали, ушите му си бяха съвсем наред.

— Не съм се родил сляп — напомни им той. — Когато последния път минах оттук, виждах всяка скала, дърво и бял гребен, и гледах сивите чайки, полетели след нас. Бях на трийсет и пет и от шестнайсет години бях майстер на веригата. Ег искаше да му помагам в управлението, но знаех, че мястото ми е тук. Изпрати ме на север на борда на „Златния дракон“ и заръча на приятеля си сир Дънкан да ме докара жив и здрав до Източен страж. Никой набор не беше пристигал на Вала толкова тържествено, откакто Нимерия пратила в Стража шестима рицари в златни букаи. Ег беше опразнил и тъмниците си, за да не полагам клетвата си сам. Почетната ми гвардия, така ги нарече. Един от тях беше мъж, як като Бриндън Реките. По-късно го избраха за лорд-командир.

— Кървавия гарван ли? — каза Дареон. — Знам една песен за него. „Хиляда очи и едно“ се казва. Но мислех, че е живял преди сто години.

— Не само той. Някога и аз бях млад като вас. — Това като че ли го натъжи, той се закашля, затвори очи и заспа; люшкаше се под кожите при всяко поклащане на кораба.

Плаваха под сиви небеса, на изток и на юг, и пак на изток, а Заливът на тюлените се разтваряше около тях. Капитанът, брат с посивяла коса с корем като бирено буре, беше облечен в черно, избеляло дотолкова, че екипажът го наричаше Старата солена дрипа. Рядко казваше дума. Помощникът му говореше и вместо него, соленият въздух настръхваше от ругатните му всеки път, щом вятърът замреше или гребците се отпуснеха. Сутрин ядяха овесена каша, следобед — грахова, а вечер солено говеждо и солено овче, отмиваха ги с ейл. Дареон пееше, Сам повръщаше, Джили ревеше и кърмеше бебето, майстер Емон спеше и трепереше, а ветровете ставаха все по-студени и бурни с всеки ден.

Все пак пътуването беше по-хубаво от последното, което Сам бе преживял. Беше на не повече от десет години, когато отплава на галеаса на лорд Редвин, „Кралицата на Арбор“. Пет пъти по-голяма от „Черната птица“ и величествена на вид, „Кралицата“ имаше три огромни пурпурни платна и два реда гребла, които бляскаха златни и бели под лъчите на слънцето. Сам бе затаил дъх, когато корабът започна да се издига и пада, оставяйки зад себе си Староград… това беше последният му хубав спомен от Протоците на Редвин. Тогава, както и сега, от морето му призля, за отвращение на лорд баща му.

А когато стигнаха в Арбор, от лоши нещата станаха още по-лоши. Двете момчета близнаци на лорд Редвин изпитаха презрение към Сам още от пръв поглед. Всеки ден на двора за упражнения измисляха нов начин да го посрамят. На третия ден Хорас Редвин го накара да квичи като прасе, когато се призна за победен и помоли за пощада. На петия брат му Хобър облече в бронята си едно момиче от кухните и го накара да набие Сам с дървен меч, докато той не се разрева. Когато тя свали шлема, всички скуайъри, пажове и конярчета се запревиваха от смях.

— Момчето трябва да се поизпече, нищо повече — каза баща му същата вечер на лорд Редвин, но шутът на Редвин задрънча с хлопки те си и подвикна:

— Ами да, с малко пиперец, няколко скилидки и ябълка в устата. Оттогава лорд Рандил забрани на Сам да яде ябълки, докато са под покрива на Пакстър Редвин. На връщане за дома пак го хвана морската болест, но беше толкова облекчен, че си тръгват, че вкусът на повръщано в гърлото почти го зарадва. Чак когато се прибраха в Рогов хълм, майка му каза, че баща му не бил смятал да го връща.

— Хорас трябваше да дойде при нас на твое място, а ти да останеш в Арбор като паж и виночерпец на лорд Пакстър. Ако му беше харесал, щяха да те сгодят за дъщеря му. — Сам още си спомняше мекия допир на майчината си ръка, докато бършеше сълзите от лицето му с дантелената кърпа, намокрена с плюнката й. — Горкичкият ми Сам — мърмореше тя. — Горкичкият, миличкият ми Сам.

„Ще е хубаво да я видя отново — помисли си, вкопчен в перилото и загледан във вълните, разбиващи се в скалистия бряг. — Като ме види в черните дрехи, може да изпита гордост. «Вече съм мъж, мамо», така ще й кажа. «Стюард съм и мъж на Нощния страж. Братята понякога ме наричат Сам Убиеца!»“ И брат си Дикон също щеше да види, и сестрите си. „Вижте — ще им кажа, — вижте, ставам за нещо все пак“.

Отидеше ли на Рогов хълм обаче, баща му можеше да е там.

При тази мисъл коремът му отноно се разбунтува. Сам се преви над планшира и повърна, но не срещу вятъра. Този път беше застанал където трябва. В повръщането ставаше все по-добър.

Или поне така си мислеше, докато „Черната птица“ не остави брега зад кърмата си и не зацепи на изток през залива към бреговете на Скагос.

Островът се издигаше при устието на Залива на тюлените, огромен и стръмен, сурова враждебна земя, населена с диваци. Живееха в пещери и в мрачни планински твърдини, чел беше за тях Сам, а в битки яздеха грамадни рунтави еднорози. На Старата реч „скагос“ означаваше камък. Скагошите наричаха себе си каменородените, но съседите им северняци ги наричаха скаги и не ги обичаха никак. Преди век Скагос се беше вдигнал на бунт. Години бяха минали, докато бунтът бъде потушен — и бе струвал живота на Владетеля на Зимен хребет и на стотици негови заклети мечове. Според някои песни скагите бяха човекоядци: воините им уж изяждали сърцата и черните дробове на мъжете, които убивали. В древни времена скагошите бяха доплавали до близкия остров Скейн, взели в плен жените му, избили мъжете и ги изяли на каменистия бряг в пир, продължил две недели. Скейн до ден днешен беше останал безлюден.

Дареон също знаеше тези песни. Когато от морето се извисиха голите сиви върхове на Скагос, той дойде при Сам на носа на „Черната птица“ и каза:

— Ако боговете са добри, може да зърнем някой еднорог.

— Ако капитанът е добър, няма да се доближим толкова. Теченията около Скагос са коварни, а има и скали, които могат да строшат корпуса на кораба като яйце: Но това не го споменавай пред Джили. Достатъчно е уплашена.

— И тя, с това нейно ревливо пале. Не знам кой от двамата вдига повече шум. Спира да реве само когато му пъхне цицата си в устата, а тогава тя почва да хлипа.

Сам също го беше забелязал.

— Бебето може да я наранява — отвърна вяло. — Ако му никнат зъбки…

Дареон дрънна с пръст по струните на лютнята и изкара насмешлива нотка.

— Чувал бях, че диваците са по-храбри.

— Тя е храбра — настоя Сам, макар да беше длъжен да признае, че никога не бе виждал Джили в толкова окаяно състояние. Колкото и да криеше лицето си и да държеше каютата тъмна, виждаше, че очите й винаги са зачервени, а страните й — мокри от сълзи. Но колчем я попиташе какво не е наред, тя само поклащаше глава и го оставяше сам да търси отговорите си. — Морето я плаши, нищо повече — увери той Дареон. — Преди да дойде на Вала, тя познаваше само Цитаделата на Крастър и горите около нея. Не знам дали изобщо се е отдалечавала на повече от половин левга от родното си място. Познаваше потоци и реки, но не беше виждала езеро, докато не се натъкнахме на едно по пътя си, а морето… морето си е страшно нещо.

— Сушата не се е губила от погледа ни.

— Ще се загуби. — Последното никак не го радваше.

— Малко повечко вода не плаши Убиеца, разбира се.

— Не — излъга Сам. — Мен — не. Но Джили… Може би ако им попееш приспивни песни, ще помогне на бебето да заспи.

Дареон изкриви уста от отвращение.

— Само ако му тикне запушалка в задника. Не мога да я понасям тази воня.

На другия ден почнаха дъждовете и морето стана още по-бурно.

— По-добре да слезем долу, на сухо — каза Сам на Емон, но старият майстер само се усмихна и отвърна:

— Хубаво ми е да усещам дъжда на лицето си, Сам. Все едно че са сълзи. Моля те, остави ме да поостана още малко. Отдавна не съм плакал.

Щом майстер Емон държеше да остане на палубата, колкото и да беше стар и немощен, за Сам нямаше избор, освен да стори същото. Стоя до стареца близо час, свит под наметалото, а дъждът се сипеше лек и неспирен и се просмукваше до костите му. Емон сякаш почти не го усещаше. Въздъхна и затвори очи, а Сам се премести по-близо до него, да го заслони малко от вятъра. „Скоро ще ме помоли да му помогна до каютата — каза си. — Няма начин“. Но старецът така и не го помоли. В далечината откъм изток затътнаха гръмотевици.

— Трябва вече да слезнем долу — каза Сам разтреперан. Майстер Емон не отвърна. Чак тогава Сам разбра, че старецът е заспал. — Майстер. — Бутна го леко по рамото. — Майстер Емон, събуди се.

Слепите бели очи на Емон се отвориха.

— Ег? — Дъждът течеше на вадички по страните му. — Ег, сънувах, че съм стар.

Сам не знаеше какво да направи. Коленичи, вдигна стареца и го понесе долу. Никой никога не му беше казвал, че е силен, а и дъждът беше намокрил здраво черния халат и кожите на майстер Емон и го правеше два пъти по-тежък, но при все това не тежеше повече от дете.

Когато се дотътри в каютата с Емон на ръце, видя, че Джили е оставила всички свещи да угаснат. Бебето беше заспало и тя се беше свила в единия ъгъл и хлипаше тихо под гънките на голямото черно наметало, което Сам й беше дал.

— Помогни ми — подкани я припряно. — Помогни ми да го избърша. Тя стана тутакси и двамата смъкнаха мокрите дрехи на стареца и го завиха със сухи кожи. Но кожата му беше влажна и хладна, и лепкава на допир.

— Пъхни се при него — каза Сам на Джили. — Прегърни го. Стопли го с тялото си. Трябва да го стоплим. — Тя и това направи, без дума да каже, само подсмърчаше през цялото време. — Къде е Дареон? — попита Сам. — На всички ни ще е по-топло, ако сме заедно. Той също трябва да е тук.

И тъкмо тръгна да намери певеца, когато палубата под него се надигна, после пропадна под краката му. Джили изплака, Сам се пльосна на пода, щом краката му изгубиха опора, а бебето се събуди с врясък. Следващата вълна връхлетя кораба, докато се мъчеше да се вдигне. Хвърли Джили в ръцете му и тя се вкопчи в него толкова силно, че Сам едва можа да си поеме дъх.

— Не се плаши — каза й. — Приеми го като приключение. Един ден ще разказваш тази история на сина си. — Думите му само я накараха да впие нокти в ръката му. Потрепери и цялото й тяло се разтърси от хлипове. „Каквото и дай кажа, само става по-лошо“. Той я задържа плътно до себе си, усещаше с неудобство гърдите й, притиснати в него. Колкото и да беше уплашен, това се оказа достатъчно, за да се втвърди. „Тя ще усети“, помисли засрамено. Но и да беше така, тя с нищо не го показа, а само още по-здраво се вкопчи в него.

После дните се сляха. Изобщо не виждаха слънцето. Дните бяха сиви, а нощите тъмни, освен когато мълниите не огрееха върховете на Скагос. Всички бяха прегладнели, а никой не можеше да яде. Капитанът отвори едно буре огнено вино да укрепи духа на гребците. Сам опита една чаша и въздъхна, щом горещите змийчета пропълзяха по гърлото му и през гърдите. На Дареон питието също му хареса и оттогава рядко оставаше трезвен.

Платната се вдигаха, платната се смъкваха, а едно се откъсна от мачтата и отлетя като огромна сива чайка. Докато „Черната птица“ заобикаляше южния бряг на Скагос, зърнаха отломки от разбита в скалите галера. Някои от екипажа й бяха изхвърлени на брега и врани и раци се сбираха, за да ги почетат.

— Адски близо сме — изръмжа Старата солена дрипа, като ги видя. — Да духне едно хубаво и ще се разбием до тях. — Колкото и изтощени да бяха, гребците отново се превиха над греблата и корабът задраска на юг към Тясното море. Скагос се смали до няколко тъмни сенки в небето — можеше да са буреносни облаци или черни планини, или и двете. След това имаха осем дни и нощи спокойно плаване.

След това дойдоха бури, по-лоши от предишните. Три ли бяха бурите, или само една, накъсана от затишията? Сам така и не разбра, макар и да се мъчеше отчаяно да прецени.

— Какво значение има? — изрева му веднъж Дареон, когато всички се бяха сгушили в каютата. „Няма — искаше да му отвърне Сам, — но докато мисля за това, не мисля за удавяне, нито че ми е лошо или че майстер Емон трепери“.

— Няма — успя да изписука, но гръмотевицата заглуши всичко останало, а корабът залитна и го изхвърли настрани. Джили хлипаше.

Бебето пищеше. А горе Старата солена дрипа ревеше на екипажа си — капитанът, който инак дума не обелваше.

„Мразя морето — помисли Сам, — мразя морето, мразя морето, мразя морето“. Следващата мълния бе толкова силна, че освети каютата през цепнатините между дъските на тавана. „Това е добър и здрав кораб, това е добър и здрав кораб, това е добър и здрав кораб — каза си Сам. — Няма да потъне. Не ме е страх“.

При едно от затишията между стихиите, докато Сам стоеше вкопчил побелели пръсти в перилото и отчаяно се мъчеше да повърне, чу някои от екипажа да мърморят, че така ставало, като се взима жена на борда, че и дивачка при това.

— Ебала се е с баща си — каза един от мъжете. — По-лошо от курварлък е т’ва. По-лошо от всичко. Всички ще се издавим, ако не се отървем от нея и онова изчадие, дето е изтръскала.

Сам не посмя да се обади. Бяха корави и жилави, ръцете и мишците им бяха заякнали от дългите години над греблата. Но се погрижи ножът му да е остър, а когато Джили напускаше каютата да се изпишка, отиваше с нея.

Дори Дареон не можеше да каже нищо добро за дивото момиче. Веднъж, по подкана на Сам, засвири приспивна песен да успокои бебето, но още по средата на първия куплет Джили захлипа неудържимо.

— Седем проклети ада — сопна се Дареон, — не можеш ли да спреш да ревеш поне колкото да чуеш една песен?

— Само свири — замоли го Сам, — само й изпей песента.

— Не й трябва песен на нея — отвърна Дареон. — Трябва й един хубав пердах или може би едно здраво ебане. Махни ми се от пътя, Убиец. — Избута Сам настрана и излезе от каютата да потърси утеха в чаша огнено вино и при суровото братство на греблата.

Сам вече беше на края на силите си. Почти беше свикнал с миризмите, но от бурите и плача на Джили не беше спал дни наред.

— Нямаш ли нещо, което да й дадеш? — попита той тихо майстер Емон, като видя, че старецът се е събудил. — Някаква билка или отвара, да не я е страх толкова?

— Това, което чуваш, не е страх — отвърна старецът. — Това е звукът на скръбта, а за нея няма лек. Остави сълзите й да изтекат, Сам. Не можеш да ги спреш.

Сам не го разбра.

— Отива на безопасно място. На топло място. Защо трябва да скърби?

— Сам — прошепна старецът. — Ти имаш здрави очи, но не можеш да видиш. Тя е майка, която скърби за детето си.

— Бебето има морска болест, нищо повече. Всички я имаме. Щом стигнем в Браавос…

— … бебето пак ще е на Дала, а не детето от утробата й. Сам не схвана веднага.

— Не може да… тя не би… разбира се, че е нейното. Джили никога не би напуснала Вала без своя син. Тя го обича.

— Тя кърмеше и двете и обичаше и двете — промълви Емон, — но не еднакво. Никоя майка не обича еднакво децата си, дори Майката горе. Джили не остави драговолно детето си, сигурен съм. Какво я е заплашвал лорд-командирът, какво е обещавал, мога само да предполагам… но че е имало заплахи и обещания, спор няма.

— Не! Това не е вярно. Джон никога не би…

— Джон — не. Лорд Сняг го е направил. Понякога няма щастлив избор, Сам. Само по-малко тежък от другите.

„Няма щастлив избор“. Сам помисли за всички мъки, които бе изтърпял с Джили, Цитаделата на Крастър и смъртта на Стария мечок, снега и леда и смразяващите ветрове, дългите дни вървене и вървене и вървене, духовете и Бялото дърво, Студени ръце и дървото на гарваните, Валът, Валът, Валът, Черната порта под земята. За какво беше всичко? „Няма щастлив избор и няма щастлив край“.

Искаше му се да закрещи. Искаше му се да вие и да плаче, и да трепери, да се свие на кълбо и да скимти. „Сменил е бебетата. Сменил е бебетата, за да опази малкия принц, да го опази далече от огньовете на лейди Мелисандра, далече от червения й бог. Ако тя изгори момчето на Джили, на кого ще му пука? На никого освен на Джили. Просто изтърсаче на Крастър, родено от инцест изчадие, а не синът на Краля отвъд Вала. Не става за заложник, не става за жертвоприношение, за нищо не става, дори няма име“.

Останал без думи, Сам докрета до палубата да повърне, но в корема му нямаше нищо, което да изхвърли. Нощта се беше спуснала над тях, странно тиха нощ, каквато не бе имало от много дни. Морето бе черно като стъкло. При веслата гребците отдъхваха. Един-двама спяха на местата си. Вятърът издуваше платната, а на север Сам успя дори да зърне блещукащи звезди и сред тях и Червения скитник, който свободният народ наричаше Крадеца. „Трябва да е моята звезда — помисли отчаяно Сам. — Аз помогнах Джон да стане лорд-командир и му доведох Джили и бебето. Няма щастлив край“.

— Убиец. — Дареон се беше появил до него. — Най-сетне хубава нощ. Виж, звездите се показват. Може дори и малко от луната да зърнем. Може би най-лошото мина.

— Не е. — Сам отри нос и посочи с дебелия си пръст на юг, към трупащата се черна грамада. — Там. — Едва-що го каза и мълнията блесна — внезапна, тиха и ослепително ярка. Далечните облаци засияха за миг, планини, струпани върху още планини, пурпурни, червени и жълти, по-високи от света. — Най-лошото не е свършило. Най-лошото тепърва започва. И няма щастлив край.

— Богове милостиви — изсмя се Дареон. — Убиец, ама наистина си голям страхливец.