Пир за врани

Джайм

Дрезгав тръбен ек проряза стихналия синкав вечерен сумрак. Джосмин Пекълдън мигом скочи на крака и грабна оръжейния колан на господаря си.

„Добър инстинкт има момчето“.

— Разбойниците не известяват идването си с тръби — каза му Джайм. — Мечът няма да ми трябва. Това трябва да е братовчед ми, Гарантът на Запада.

Когато излезе от шатрата, ездачите вече слизаха от конете — шепа рицари и четиридесетина конни стрелци и ратници.

— Джайм — ревна косматият Давен Ланистър; беше с позлатена ризница и наметало от лисича кожа. — Толкова измършавял и целият в бяло! И брадат!

— Това ли? Жалка четина пред тази твоя грива, братовчед. — Рошавата брада и рунтавите мустаци на сир Давен се сливаха с бакенбарди, гъсти като жив плет, а те — с буйната жълта растителност по главата, сплъстена от шлема, който тъкмо сваляше. Помежду всичко това се показваше месест нос и две живи очи с цвета на лешник. — Да не би някой разбойник да ти е откраднал бръснача?

— Заклех се да не дам да ми резнат косата, докато не отмъстя за баща си. — Давен Ланистър говореше някак овчедушно за мъж с толкова лъвски вид. — Само че Младия вълк пръв се добра до Карстарк. Лиши ме от възмездието. — Подаде шлема си на един скуайър и прокара пръсти през сплъстената от шлема коса. — Малко повече коса не е зле. Нощите захладняват и малко шума пази топло на лицето. Да, и леля Джена нали все казваше, че брадичката ми била като тухла. — Стисна Джайм за раменете. — Уплаших се за теб след Шепнещия лес. Чух, че вълчището на Старките ти е разпрало гърлото.

— Ля ли горчиви сълзи за мен, братовчед?

— Половината Ланиспорт скърбя. Женската половина. — Очите на сир Давен се спряха на чукана на Джайм. — Значи е вярно. Кучите синове са ти взели десницата.

— Имам си нова. От злато. Голяма работа е да си еднорък. Пия по-малко от страх да не разлея и рядко се чеша по задника в изискано общество.

— Е, да. Ще взема и аз да си я махна моята. — Братовчед му се засмя. — Кейтлин Старк ли ти я взе?

— Варго Хоут. — „Откъде ли се пръкват тези приказки?“

— Кохориканеца? — Сир Давен се изплю. — Това за него и цялата му Храбра дружина. Казах на баща ти да ида да пооскубя фуража, но ми отказа. Някои работи били за лъвове, а събирането на фураж било за кози и кучета.

Думи на самия Тивин, не се съмняваше Джайм; само дето не чу гласа на баща си.

— Да влезем, братовчед. Трябва да поговорим.

Гарет беше запалил мангалите и нажежените въглени изпълваха шатрата с ръждивочервена топлина. Сир Давен смъкна наметалото и го подхвърли на Малкия Лю.

— На Пайпър ли си момче? — изръмжа гостът. — Дребосък ми изглеждаш.

— Люис Пайпър съм, ваше благородие.

— Веднъж скъсах от бой брат ти в едно меле. Тоя завързак се обиди, като го попитах голата женска на щита му да не е сестра му.

— Тя е гербът на дома ни. Нямаме сестра, милорд.

— Колко жалко. Хубави цици има щитът ви. Що за мъж се крие зад гола жена, впрочем? Докато бухах щита на брат ти, се чувствах неудобно като кавалер.

— Хайде стига — засмя се Джайм. — Остави го на мира. — Пия им загряваше вино с подправки, бъркаше котлето с лъжица. — Трябва да знам какво мога да очаквам в Речен пад.

Братовчед му сви рамене.

— Обсадата се протака. Черната риба си клечи в замъка, ние клечим отвън. Адски досадно, ако искаш истината. — Сир Давен се настани в едно от походните столчета. — Тъли трябваше някой излаз да направи, да ни напомни, че сме във война. Да беше така любезен и няколко Фрей да поизколи. Риман например, като за начало. Този почти не изтрезнява. А, и Едвин. Не е толкова задръстен като баща си, но ще се пръсне от омраза като цирей, пълен с гной. А и нашият сир Емон… не, лорд Емон, Седмината да ни спасят дано, не бива да забравяме новата му титла… нашият лорд на Речен пад нищо не прави, освен да ми обяснява как да ръководя обсадата. Иска да си вземе замъка, без да го повредим, нали вече е владетелското му седалище.

— Това вино стопли ли се вече? — попита Джайм Пия.

— Да, милорд. — Момичето покри устата си с ръка, щом заговори. Пек им поднесе виното на златен поднос. Сир Давен смъкна ръкавиците си и си взе чаша.

— Благодаря, момче. А ти кой си?

— Джосмин Пекълдън, ваше благородие.

— Пек беше герой на Черна вода — каза Джайм. — Уби двама рицари и плени други двама.

— Явно си по-опасен, отколкото изглеждаш, младеж. Това брада ли е, или си забравил да си измиеш лицето? Жената на Станис Баратеон има по-дебел мустак от твоя. На колко си години?

— Петнайсет, сир.

Сир Давен изсумтя.

— Знаеш ли кое им е най-хубавото на героите, Джайм? Всички умират млади и оставят повече жени за нас, другите. — Подхвърли празната чаша на скуайъра. — Напълни ми я пак догоре и ще те нарека и аз герой. Ожаднял съм.

Джайм вдигна своята с лявата ръка и отпи глътка. Топлината се плъзна в гърдите му.

— Спомена за Фрей, дето искаш да умрат. Риман, Едвин, Емон…

— И Уолдър Реките — отвърна Давен. — Кучият му син. Мрази това, че е копеле, и мрази всички, които не са. Сир Первин изглежда свестен обаче, него може и да пощадим. Жените също. Чувам, че ще ме женят за някоя от тях. Баща ти можеше поне да се посъветва с мен за този брак, между другото. Моят баща нещо се договаряше с Пакстър Редвин преди Волски брод, знаеш ли? Редвин има дъщеря с хубава зестра…

— Дезмера ли? — Джайм се изсмя. — Да не би да ти харесват лунички?

— Е, ако трябва да избирам между Фрей и лунички… половината котило на лорд Фрей приличат на белки.

— Само половината? Радвай се. Видях жената на Лансел в Дари.

— Ами Портата, богове мили! Не можах да повярвам, че я е взел тази. Какво му е на момчето?

— Станал е набожен. Но изборът не е негов. Майката на лейди Амерей е от Дари. Чичо ни е решил, че ще помогне на Лансел да спечели народа на Дари.

— Как, като ги ебе ли? Знаеш ли защо наричат Ами Портата? Вдига си портикула за всеки рицар, който припари наблизо. Лансел да си намери някой оръжейник да му направи рогат шлем.

— Няма да се наложи. Братовчед ни заминава в Кралски чертог да положи клетва като меч на Върховния септон.

Сир Давен едва ли можеше да изглежда по-изумен дори Джайм да му беше казал, че Лансел е решил да стане шутовска маймуна.

— Не е истина! Майтапиш се с мен. Портата сигурно е по-ужасна, отколкото съм чувал — да го докара момчето до това.

Когато Джайм се сбогуваше с лейди Амерей, тя плачеше тихичко за разтрогнатия си брак и в същото време се оставяше на Лайл Крейкхол да я утешава. Сълзите й не го притесниха толкова, колкото твърдите погледи на близките й из двора.

— Надявам се, че не се каниш и ти да полагаш клетвите, братовчед. Фрей са много докачливи с брачните договори. На твое място не бих държал да ги разочаровам отново.

Сир Давен изсумтя.

— Ще се оженя и ще си спя с белката, не бой се. Знам какво стана с Роб Старк. Но по това, което ми разправя Едвин, няма да е зле да си избера някоя, която не е разцъфтяла още, иначе сигурно Уолдър Черния ще ме е изпреварил. Обзалагам се, че е качвал Ами Портата, поне три пъти. Може би това обяснява набожността на Лансел и настроението на баща му.

— Видял си се със сир Кеван?

— Да бе. Мина оттука на път за Запада. Помолих го да ни помогне да вземем замъка, но Кеван не искаше и да чуе. Беше намръщен и мълчеше. Много учтив, но леден. Заклех му се, че изобщо не съм искал да ме правят Гарант на Запада, че тази чест се полага на него, а той заяви, че изобщо не се сърди на мен, но от тона му как да разбереш? Стоя три дни и не знам дали ми каза и три думи. Да беше останал, щях да се възползвам от съвета му. Приятелите ни Фрей нямаше да посмеят да тормозят сир Кеван, както изтормозиха мен.

— Разкажи ми.

— Кое по-напред? Докато аз правех овни и обсадни кули, Риман Фрей вдигаше бесилка. Всеки ден призори извежда Едмур Тъли, слага клупа на шията му и заплашва да го обеси, ако замъкът не се предаде. Черната риба му обръща внимание колкото на шутовска игра, тъй че вечер лорд Едмур си го прибират. Жена му е с дете, знаеш ли?

Не знаеше.

— Едмур е спал с нея след Червената сватба?

— Спал е с нея по време на Червената сватба. Рослин е малка сладурана, изобщо не прилича на белка. И си го обича Едмур, колкото и да е странно. Первин ми разправя, че се молела за дъщеря.

Джайм помисли за миг.

— Роди ли му се син, на лорд Уолдър Едмур няма да му трябва повече.

— Точно така го виждам и аз. Добрият ни чичо Ем… мм, лорд Емон де… той значи иска Едмур да го обесят веднага. Присъствието на един Тъли като владетел на Речен пад го тормози почти колкото възможността да се роди още един. Всеки ден ме моли да накарам сир Риман да обеси Тъли, все едно как. Междувременно лорд Гавен Уестърлинг ме дърпа за другия ръкав. Черната риба държи лейди жена му в замъка, с трите му сополиви дечица. Негово благородие се бои, че Тъли ще ги убият, ако Фрей обесят Едмур. Една от тях е малката краличка на Младия вълк.

Джайм май беше срещал Джейни Уестърлинг, макар че не помнеше как изглежда. „Трябва наистина да е хубава, за да е струвала цяло кралство“.

— Сир Бриндън няма да посегне на деца. Черната риба не е чак толкова черна — увери той братовчед си. Вече започваше да схваща защо Речен пад още не е паднал. — Кажи ми за разположението на силите ви.

— Замъка сме го обкръжили добре. Сир Риман и Фрей са на север от Повален камък. На юг от Червена вилка е лорд Емон със сир Форли Престър и останалото от старата ти войска, и речните лордове, които минаха на наша страна след Червената сватба. Навъсена пасмина, да ти кажа. За нищо не ги бива, освен да си седят в шатрите и да се мръщят. Моят лагер е между реките, срещу рова и главната порта на Речен пад. Вдигнахме бараж през Червена вилка, под замъка. Манфрид Тиса и Рейнард Тигъра държат отбраната му, тъй че никой да не може да се измъкне с лодка. Дал съм им и мрежи, да ловят риба, с нея се храним.

— Можем ли да принудим замъка да се предаде от глад? Сир Давен поклати глава.

— Черната риба е изгонил всички безполезни гърла и е опоскал околностите. Има запаси да изхрани хора и коне поне за две години.

— А ние как сме с провизиите?

— Докато в реките има риба, няма да измрем от глад, макар че не знам как ще храним конете. Фрей мъкнат храна и фураж от Близнаците, но сир Риман твърди, че нямал достатъчно да дава и на нас, тъй че се налага сами да търсим фураж. Половината хора, които пращам за храна, не се връщат. Някои дезертират. Други ги намираме да зреят по дърветата, с въжета на шиите.

— И ние се натъкнахме на няколко онзи ден. — Намериха ги съгледвачите на Адам Марбранд, увиснали с почернели лица от клоните на една киселица. Телата бяха съблечени до голо и между зъбите на всеки беше тикната киселица. Рани нямаше никой — явно се бяха предали. Силния глиган беше кипнал от яд и се закле люто да отмъсти на всеки, който дръзва да убива воини като прасета сукалчета.

— Може да са били разбойници — отвърна сир Давен, щом Джайм му го разказа. — Или не. Още се навъртат банди северняци наоколо. А и тези лордове на Тризъбеца може да са сгънали коляно, но според мен сърцата им още са… вълчи.

Джайм хвърли поглед към двамата си скуайъри, които се мотаеха край мангала и се преструваха, че не слушат. Луис Пайпър и Гарет Пийдж бяха синове на речни лордове. Бяха започнали да му допадат и щеше да му е противно, ако се наложеше да ги даде на сир Илин.

— Въжетата намекват за Дондарион според мен.

— Твоят Господар на мълнията не е единственият, който може да връзва клуп. Не ме карай да почвам за лорд Берик. Той е ту тук, ту там, навсякъде, но щом пратиш хора след него, се стапя като лятна роса. Речните лордове му помагат, изобщо не се съмнявам в това. Проклет лорд, вярвай ми. Един ден чуеш, че е умрял, на другия ти разправят, че не може да бъде убит. — Сир Давен остави чашата си. — Съгледвачите ми съобщават за огньове нощем по високите места. Смятат, че са сигнални огньове… все едно сме опасани с кръг от наблюдатели. А и в селата се виждат огньове. Някакъв нов бог…

„Стар е“.

— Торос е с Дондарион, дебелият мирски жрец, дето пиеше с Робърт. — Златната му ръка лежеше на масата. Джайм я докосна, загледан в блясъка й на светлината на въглените. — Ще се справим с Дондарион, ако се наложи, но първо е Черната риба. Би трябвало да разбира, че каузата му е безнадеждна. Опита ли се да преговаряш с него?

— Сир Риман се опита. Отиде до портите на замъка полупиян и се разфуча, взе да сипе закани. Черната риба се появи на бойниците, колкото да каже, че няма да хаби чисти думи по мръсни хора. И заби една стрела в задника на коня му. Животното се вдигна на задните си крака, Фрей падна в калта, а аз само дето не се попиках от смях. Ако аз бях в замъка, щях да пратя стрелата в лъжливото гърло на Риман.

— Ще си сложа нагърленик, като преговарям с тях — отвърна Джайм с крива усмивка. — Смятам да му предложа щедри условия. — Ако успееше да приключи с тази обсада без кръвопролитие, нямаше да се каже, че е вдигнал оръжие срещу дома Тъли.

— Можеш да опиташ, братовчед. Но се съмнявам, че думите ще ни донесат победа. Трябва да щурмуваме.

До неотдавна Джайм безспорно щеше да настоява за същото. Знаеше, че не може да стои тук две години и да чака Черната риба да се предаде от глад.

— Каквото и да направим, трябва да е бързо. Мястото ми е в Кралски чертог, при краля.

— Знам. Не се съмнявам, че сестра ти има нужда от тебе. Тя защо отпрати Кеван? Мислех, че ще го направи Ръка.

— Той не прие. — „Не беше сляп като мен“.

— Кеван трябваше да е Гарантът на Запада. Или ти. Не че не съм благодарен за честта, нали, но чичо ни е два пъти по-голям от мен и има опит в командването. Надявам се да разбира, че не съм молил за това.

— Разбира.

— Церсей как е? Красива, както винаги?

— Лъчезарна. — „Сприхава“. — Златна. — „Фалшива като шутовско злато“. Предната нощ бе сънувал, че я заварва да се чука с Лунното момче. Беше убил шута и беше пръснал зъбите на сестра си със златната си ръка, точно както Грегър Клегейн бе направил с горката Пия. В сънищата си Джайм винаги имаше две ръце: едната бе от злато, но си действаше също като другата. — Колкото по-скоро приключим с Речен пад, толкова по-скоро ще мога да се върна до Церсей. — А какво щеше да прави след това — представа си нямаше.

Поговори още час с братовчед си, преди Гарантът на Запада да реши да си тръгне. След като си отиде, Джайм нахлузи златната си ръка, заметна се с кафявия плащ и излезе да обиколи между палатките.

В интерес на истината, харесваше му този живот. Сред войниците се чувстваше по-уютно, отколкото в кралския двор. А и хората му като че ли също се чувстваха уютно с него. Край един огън трима стрелци му предложиха парче от заека, който бяха хванали. При друг един млад рицар го попита за съвет коя е най-добрата защита срещу бойния чук. Край реката погледа как две перачки се бутаха в плитчините, яхнали раменете на двама войници. Момичетата бяха полупияни и полуголи, смееха се и се дърпаха за навитите наметала, окуражавани от десетина зяпачи. Джайм заложи медна звезда за русата, яхнала Раф Сладура, и загуби, след като двамата цопнаха в тръстиките.

Отвъд реката виеха вълци, а вятърът задуха силно през върбалаците и клоните се заизвиваха и зашепнаха. Завари сир Илин Пейн седнал пред палатката си, точеше с бруса големия си меч. „Хайде“ — каза му Джайм и немият рицар стана и се усмихна. „Забавлява го това. Доставя му удоволствие да ме унизява всяка нощ. Сигурно щеше да му е още по-приятно да ме убие“. Харесваше му да си вярва, че възвръща формата си, но подобрението вървеше бавно и не без цена. Под стоманата, вълната и кожата Джайм Ланистър беше целият в драскотини и синини.

Щом подкараха конете си извън лагера, един от постовете ги спря. Джайм го потупа по рамото със златната си ръка.

— Стой буден. Наоколо дебнат вълци.

Върнаха се назад по Червената вилка до развалините на изгорялото село, които бяха подминали следобеда, и заиграха среднощния си танц между почернели камъни и стари студени въглени. За малко Джайм надделя. Може би наистина старото му майсторство се връщаше, позволи си да си помисли за миг. Може би тази нощ бе ред на Пейн да си легне накървавен и със синини.

А сир Илин все едно чу мислите му. Парира лениво поредния удар на Джайм и подхвана контраатака, с която го изтласка към реката и ботушът му се подхлъзна в калта. Озова се на колене, мечът на Пейн бе опрян в гърлото му, а неговият бе изхвърчал някъде в тръстиките. Под лунната светлина белезите по лицето на Пейн бяха големи като кратери. Той издаде отново грачещия звук, който можеше да мине за смях, и прокара меча нагоре по гърлото на Джайм, докато върхът не спря между устните му. Едва тогава отстъпи и прибра стоманата в ножницата.

„По-добре щях да се справя, ако бях предизвикал Раф Сладура с курва на гърба ми“, помисли Джайм, докато забърсваше калта от златната си ръка. Искаше му се да го откъсне това проклето нещо и да го хвърли в реката. За нищо не ставаше, а и лявата му ръка не беше много по-добра. Сир Илин се беше върнал при конете. Джайм се изправи на крака. „Добре поне, че те са ми два“.

Последният ден от пътуването им беше студен и ветровит. Вятърът шумеше сред клоните на голата кафява гора и огъваше ниско тръстиките по Червената вилка. Макар и загърнат в зимната вълна на Кралската гвардия, Джайм усещаше зъбите му. Зърнаха Речен пад чак късно следобеда — извисяваше се на тесния нос, където се събираха Повален камък и Червената вилка. Замъкът на Тъли приличаше на огромен каменен кораб с нос, обърнат по течението на реката. Стените му от пясъчник бяха плувнали в червено-златиста светлина и му се стори по-голям и здрав, отколкото го помнеше. „Костелив орех, няма да се строши лесно“, помисли си мрачно Джайм. Не се ли вслушаше Черната риба, нямаше да му остане избор, освен да наруши клетвата си пред Кейтлин Старк. Клетвата му пред краля беше с предимство.

Баражът през реката и трите големи лагера на обсаждащата армия се оказаха точно както ги бе описал братовчед му. Лагерът на сир Риман Фрей беше на север от Повален камък, най-големият и най-безредният. Над шатрите се издигаше голяма сива бесилка, висока като требушет. На нея стоеше самотна фигура, с въже на шията. „Едмур Тъли — помисли Джайм и го жегна жал. — Да го карат да стои там ден след ден, с клуп на врата… по-добре да му отсекат главата и да се свърши“.

Под бесилката се виждаше безредно гъмжило от шатри и лагерни огньове. Лордчетата на Фрей и техните рицари бяха вдигнали павилионите си удобно нагоре по течението, далече от клозетните изкопи; надолу бяха пръстени колиби, фургони и волски коли.

— Сир Риман не иска момчетата му да се отегчат, дава им курви, бой с петли и лов на глигани — заговори сир Давен. — Дори им е довел проклет певец. Леля ни доведе Уат Бялата усмивка, представи си, тъй че и Риман трябваше да има певец. Не можем ли просто да завирим реката и да издавим цялата им пасмина, братовчед?

Джайм виждаше стрелците между зъберите на стените на замъка. Над тях се вееха знамената на дома Тъли, непокорната сребърна пъстърва на червено-синьо поле. Но знамето на най-високата кула беше друго: дълъг бял щандарт, извезан с вълчището на Старк.

— Първия път, когато видях Речен пад, бях скуайър, зелен като лятна трева. Старият Съмнър Крейкхол ме прати да отнеса писмо, кълнеше се, че не можело да се повери на гарван. Лорд Хостър ме задържа две седмици, докато обмисляше отговора си, и ме слагаше на всяко ядене да сядам до дъщеря му Лиза.

— Нищо чудно, че облече бялото. На твое място и аз щях да го направя.

— О, Лиза изобщо не беше толкова страшна тогава. — Честно казано, беше хубаво момиче: нежна, с трапчинки и дълга кестенява коса. „Но много плаха. С вързан език и с онзи досаден кикот… нямаше го плама на Церсей“. По-голямата й сестра изглеждаше по-интересна, макар че Кейтлин я бяха обещали на някакво северняшко момче, наследника на Зимен хребет… но на онази възраст никое момиче не можеше да заинтригува Джайм толкова, колкото прочутият брат на Хостър, прославил се с битката с Кралете на Деветте петака при Стъпалата. На масата изоставяше горката Лиза и молеше настойчиво Бриндън Тъли да му разправя за Мелис Чудовищния и за Абаносовия принц. „Сир Бриндън тогава беше по-млад, отколкото съм аз сега, а аз бях по-млад от Пек“.

Най-близкият брод през Червена вилка се падаше над замъка. За да стигнат лагера на сир Давен, трябваше да минат през стана на Емон Фрей, покрай павилионите на речните лордове, сгънали коляно и върнали се в кралския мир. Джайм забеляза знамената на Личестър и Ванс, на Руут и Гудбрук, жълъдите на дома Малък брод и танцуващата девица на лорд Пайпър, но го притесниха знамената, които не видя. Сребърният орел на Малистър не се виждаше никакъв; нито червеният кон на Бракън, върбата на Ригърс или виещите се змии на Пийдж. Макар всички да бяха подновили васалството си пред Железния трон, никой от тях не бе дошъл за обсадата. Джайм знаеше, че Бракън се бият в Черния лес, което оправдаваше отсъствието им, но другите…

„Новите ни приятели не са никакви приятели. Верността им не стига по-дълбоко от кожите им“. Речен пад трябваше да се вземе скоро. Колкото повече се протакаше обсадата, повече непокорници щеше да насърчи, като Титос Черния лес.

На брода сир Кенос Кайски наду Рога на Херок. „Това би трябвало да изкара Черната риба на бойниците“. Сир Хюго и сир Дермот поведоха през реката пред Джайм, конете зашляпаха в калната ръждивокафява вода, зад тях се развя белият щандарт на Кралската гвардия и еленът и лъвът на крал Томен. Колоната пое плътно зад тях.

Лагерът на Ланистър кънтеше от дървени чукове: строяха поредната обсадна кула. Други две стояха готови, наполовина покрити със сурова конска кожа. Между тях се беше изпънал грамаден овен на колела: дървен ствол с втвърден с огън връх, увиснал на вериги под дървен покрив. „Братовчед ми явно не е седял със скръстени ръце“.

— Къде да вдигнем шатрата ви, милорд? — попита Пек.

— Ей там, на онова възвишение. — Посочи със златната си ръка, макар и да не беше много пригодна за целта. — Обозът там, коневръзите — там. Ще използваме нужниците, които братовчед ми е бил така добър да ни изкопае. Сир Адам, огледайте постовете ни и си отваряйте очите за всяка слабост. — Джайм не очакваше атака, но и случилото се в Шепнещия лес не беше очаквал.

— Да свикам ли белките за военен съвет? — попита Давен.

— Не преди да говоря с Черната риба. — Джайм махна с ръка на Джон Бетли Безбрадия. — Развей мирно знаме и отнеси съобщение в замъка. Уведоми сир Бриндън Тъли, че желая да поговоря с него, утре призори. Ще ида до края на рова и ще се срещна с него на подвижния му мост.

Пек го погледна с тревога.

— Милорд, но стрелците може да…

— Няма. — Джайм слезе от коня. — Вдигнете ми шатрата и развейте знамената ми. — „И да видим кой ще дойде тичешком и колко бързо“.

Не чака дълго. Пия се засуети с мангала. Пек отиде да й помогне. Напоследък Джайм често заспиваше с пъшкането им, докато се чукаха в един ъгъл на шатрата. Докато Гарет развързваше каишките на набедрениците му, платнището рязко се отвори.

— А, ето те и тебе най-сетне! — прогърмя гласът на леля му. Запълваше целия вход, а мъжът й Фрей надничаше зад нея. — Крайно време беше. Няма ли да гушнеш старата си дебела лелка? — Разпери широко ръце и нищо не му остана, освен да я прегърне.

Джена Ланистър на младини си беше пищна жена, корсажът й вечно заплашваше да се пръсне. А сега беше четвъртита. Лицето й бе широко и гладко, шията — дебел розов стълб, гърдите — исполински. Имаше плът колкото за двама като съпруга й. Джайм я прегърна прилежно и изчака да го ощипе по ухото. Щипеше го по ухото, откакто се помнеше, но този път се въздържа. Само млясна две мокри целувки по бузите му.

— Съжалявам за загубата ти.

— Поръчах да ми направят нова ръка, от злато. — Показа й я.

— Много хубаво. И златен баща ли ще ти направят? — Гласът й стана рязък. — Под загуба имах предвид Тивин.

— Мъж като Тивин Ланистър се ражда веднъж на хиляда години — заяви съпругът й. Мъжът на лейди Джена беше изнервен човек с неспокойни треперещи ръце. Сигурно имаше шейсетина кила… мокър и с ризница. Беше като тръстика, облечена във вълна, почти без брадичка — недостатък, от който издадената ябълка на гърлото му изглеждаше още по-нелепа. Половината му коса беше окапала, преди да навърти трийсет. Сега беше на шейсет и му бяха останали само няколко повехнали кичура.

— Странни приказки стигат до ушите ни — заговори лейди Джена, след като Джайм освободи Пия и скуайърите си. — Една жена не знае на какво да вярва. Може ли да е истина, че Тирион е убил Тивин? Или е клевета, пусната от сестра ти?

— Самата истина. — Тежестта на златната му ръка почваше да го дразни. Засуети се с каишките около китката си.

— Син да вдигне ръка на баща си. Чудовищно — заговори сир Емон. — Днешните времена са тъмни за Вестерос. Боя се за всички ни, след като си отиде лорд Тивин.

— Ти се боеше за всички ни и докато беше жив. — Джена намести огромния си задник на походното столче и то изпращя тревожно.

— Кажи ни за нашия син, племеннико. Как умря Клеос? Той развърза и последната каишка и остави ръката на масата.

— Нападнаха ни разбойници. Сир Клеос ги разпръсна, но му струваше живота. — Лъжата излезе лесно от устата му. Видя, че ги задоволи.

— Момчето имаше кураж, винаги съм го казвал. Беше си му в кръвта. — На устните на сир Емон изби розова слюнка — от горчивеца, който обичаше да дъвче.

— Костите му трябва да се пренесат под Скалата, в Залата на героите — заяви лейди Джена. — Къде е погребан?

„Никъде. Кървавите глумци съблякоха трупа му и оставиха плътта му за пир на враните“.

— До един поток — излъга Джайм. — Като свърши тази война, ще намеря мястото и ще го върна у дома. — Кости като кости: в последно време едва ли нещо друго можеше да се намери по-лесно.

— Тази война… — Сир Емон се окашля и ябълката на гърлото му заподскача. — Сигурно си видял обсадните машини. Овни, требушети, кули. Не става така, Джайм. Давен иска да ми срине стените, да ми разбие портите. Говори за горящ катран, да подпали замъка. Моя замък. — Бръкна в единия си ръкав, извади свитък и го тикна в лицето на Джайм. — Имам декрета. Подписан от краля, от Томен, виж, с кралския печат, елена и лъва. Аз съм законният владетел на Речен пад и няма да позволя да го превърнат в димяща руина.

— О, я махни тая глупост — сопна се жена му. — Докато Черната риба седи в Речен пад, можеш да си избършеш задника с тази хартия, толкова работа ни върши. — Макар да беше Фрей от петдесет години, лейди Джена до голяма степен си оставаше Ланистър. „Доста голяма степен“. — Джайм ще ти даде замъка.

— Спор няма — отвърна лорд Емон. — Сир Джайм, вярата на лорд баща ви в мен беше съвсем оправдана, ще се уверите. Смятам да бъда твърд, но честен с новите си васали. Блекууд и Бракън, Джейсън Малистър, Ванс и Пайпър ще се уверят, че имат справедлив владетел в лицето на Емон Фрей. Баща ми също, да. Той е господарят на Бродовете, но аз съм господарят на Речен пад. Дългът на сина е да се подчинява на баща си, вярно, но един знаменосец трябва да се подчинява на владетеля си.

„Богове мили!“

— Вие не сте над него, сир. Прочетете си свитъка. Дава ви се Речен пад със земите и приходите му, нищо повече. Петир Белиш е Върховният владетел на Тризъбеца. Речен пад ще е подчинен на властта на Харънхъл.

Това никак не се хареса на лорд Емон.

— Харънхъл е развалина, обладана от духове и прокълната — възрази той. — А Белиш… жалък лихвар, не е истински лорд, родословието му…

— Ако това уреждане не ви харесва, идете в Кралски чертог и се разберете с милата ми сестра. — Церсей щеше да схруска Емон Фрей и да си изчисти зъбите с костите му, не се съмняваше. „Стига да не е прекалено заета да се чука с Озмунд Черно котле“.

— Няма нужда да безпокоим нейно величество с тази глупост — изсумтя лейди Джена. — Ем, защо не излезеш да подишаш малко въздух?

— Да подишам?

— Или да се изпикаеш едно хубаво, ако предпочиташ. Двамата с племенника ми трябва да обсъдим някои семейни работи.

Лорд Емон се изчерви.

— Добре, навън е топло. Ще изчакам отвън, милейди. Сир. — Негово благородие си нави пергамента, поклони се вдървено на Джайм и се изниза от шатрата.

Трудно беше човек да не изпита презрение към Емон Фрей. Беше пристигнал на четиринадесетата си година в замъка на Кастърли, за да се ожени за седемгодишна лъвица. Тирион често подхвърляше, че лорд Тивин му е дал нервен стомах за сватбен дар. „Джена също имаше пръст в това“. Джайм помнеше не един пир, в който Емон чоплеше намусено храната си, докато жена му си правеше непристойни шеги с всеки рицар, който седеше до нея, и разговорът им се накъсваше от буен смях. „Даде на Фрей четири сина, разбира се. Тя поне казва, че са негови“. Никой в Скалата на Кастърли нямаше кураж да намекне, че не е така. Най-малко сир Емон.

Щом Емон излезе, лейди жена му завъртя очи.

— Мъжът ми господар! Какво си мислеше баща ти — да го прави лорд на Речен пад?

— Предполагам, че е мислел за синовете ви.

— И аз мисля за тях. От Ем ще излезе жалък лорд. Тай може да е по-добре, ако има ум в главата да се учи от майка си, не от баща си. — Завъртя очи из шатрата. — Намира ли ти се вино?

Джайм намери бутилка и й наля, с лявата ръка.

— Защо сте тук, милейди? Трябваше да си останете в Скалата на Кастърли, докато свърши боят.

— Ем само като чу, че е лорд, трябваше веднага да дойде да си вземе замъка. — Лейди Джена отпи и изтри уста с ръкава си. — Баща ти трябваше да ни даде Дари. Клеос се ожени за една от дъщерите на орача, ако помниш. Скърбящата му вдовица е гневна, че синовете й няма да получат земите на лорд баща й. Ами Портата е Дари само по майчина линия. Снаха ми Джейн й е леля, сестра на лейди Мария.

— По-малката сестра — напомни й Джайм. — А Тай ще получи Речен пад, по-голяма награда от Дари.

— Отровна награда. Домът Дари е свършил по мъжка линия, Домът Тъли не е. Онзи тъпак сир Риман слага клуп на шията на Едмур, но няма да го обеси. А на Рослин Фрей пъстърва й расте в корема. Внуците ми няма да са в безопасност в Речен пад, докато има и един жив наследник на Тъли.

Джайм знаеше, че е права.

— Но ако Рослин роди момиче…

— … може да се ожени за Тай, стига старият лорд Уолдър да се съгласи. Да, мислила съм за това. Но едно момче е също толкова възможно и малката му пишка може да обърка нещата. А ако сир Бриндън преживее обсадата, може да е склонен да си иска Речен пад… или в името на младия Робърт Арин.

Джайм помнеше малкия Робърт от Кралски чертог — на четири години още сучеше от гърдата на майка си.

— Арин няма да доживее да остави потомство. А и защо на владетеля на Орлово гнездо ще му трябва Речен пад?

— Защо на човек с гърне злато му трябва още едно? Хората са алчни. Тивин трябваше да даде Речен пад на Кеван, а Дари — на Ем. Щях да му го кажа, ако си беше направил труда да ме попита, но кога баща ти се е съветвал с някой друг, освен с Кеван? — Въздъхна дълбоко. — Не виня Кеван за това, че иска по-безопасно място за сина си, забележи. Познавам го достатъчно добре.

— Какво иска Кеван и какво иска Лансел, изглежда, са различни неща. — Разказа й за решението на Лансел да се откаже от жена, земи и титла, за да се бие за Святата вяра. — Ако още искате Дари, напишете на Церсей и си изложете каузата.

Лейди Джена махна пренебрежително с чашата в ръка.

— Не, този кон избяга от двора. Ем си е набил в острата глава, че ще управлява Речните земи. А Лансел… мисля, че това трябваше да го видим отдалече. Живот в бран на Върховния септон не е много по-различен от живот, отдаден на краля, в края на краищата. Боя се, че Кеван ще е бесен. Толкова бесен, колкото беше Тивин, когато на теб ти се завъртя в главата да облечеш бялото. Кеван поне си има Мартин за наследник. Може да го ожени за Ами Портата на мястото на Лансел. Седемте да ни спасят дано. — Леля му отрони въздишка. — Като стана дума за Седемте, защо Церсей разрешава Вярата отново да се въоръжи?

Джайм сви рамене.

— Сигурен съм, че си има причини.

— Причини? — Лейди Джена изруга грубо. — Дано само да са основателни причините й. Мечовете и Звездите притесняваха дори Таргариените. Завоевателя дори е стъпвал на пръсти с Вярата, за да не му се опълчат. А когато Егон умрял и лордовете се вдигнали срещу синовете му, двата ордена са били в ядрото на бунта. Повечето набожни лордове ги подкрепили, а и мнозина от простолюдието. Крал Мегор накрая се принудил да плаща за тях. Плащал по златен дракон за главата на всеки непокорен Син на Воина и по сребърен елен за череп на Беден брат, доколкото помня историята. Хиляди били избити, но още толкова върлували из кралството, докато Железният трон не убил Мегор и крал Джеерис не се съгласил да даде опрощение на всички, които оставят мечовете си.

— Забравил съм го повечето — призна Джайм.

— И ти, както и сестра ти. — Отпи отново от виното си. — Вярно ли е, че Тивин се е усмихвал на погребалния лафет?

— Гниеше на лафета. От това устата му се изкриви.

— Само това? — Обяснението му като че ли я натъжи. — Казват, че Тивин никога не се усмихвал, но се усмихваше, когато се ожени за майка ви и когато Ерис го направи своя Ръка. Когато Тарбек Хол се нахвърли на лейди Елин, коварната кучка, Тиг твърдеше, че и тогава се усмихвал. И се усмихваше на раждането ви, Джайм, с очите си го видях. Ти и Церсей, розовички и прекрасни, еднакви като две зърна грах в котлето… е, освен между краката. А какви дробове имахте!

— Чуйте рева ни. — Джайм се ухили. — Още малко и ще ми кажеш колко обичал да се смее.

— Не. Тивин мразеше смеха. Твърде много хора беше чувал да се смеят на дядо ви. — Джена се намръщи. — Уверявам те, този шутовски фарс, наречен „обсада“, никак нямаше да го развесели. Как смяташ да го приключиш, след като вече си тук?

— Договаряне с Черната риба.

— Няма да стане.

— Мисля да му предложа добри условия.

— За условията трябва доверие. Фрей избиха гости под покрива си, а ти… не искам да те обидя, скъпи, но все пак уби един крал, когото се беше заклел да браниш.

— И ще убия и Черната риба, ако не се подчини. — Тонът му прозвуча по-грубо, отколкото искаше, но не беше в настроение да търпи да му хвърлят в лицето Ерис Таргариен.

— Как, с езика си ли? Може да съм стара и дебела, но нямам извара между ушите, Джайм. Нито Черната риба. Празните закани няма да го сплашат.

— Ти какво би ме посъветвала?

Леля му сви рамене.

— Ем иска да отсекат главата на Едмур. Виж, за това може и да е прав. Сир Риман стана за посмешище с тая негова игра на бесенка. Трябва да покажеш на сир Бриндън, че заплахите ти имат зъби.

— Убийството на Едмур може да втвърди решимостта му.

— На Бриндън Черната риба никога не му е липсвала решимост. Хостър Тъли щеше да ти го каже. — Лейди Джена допи виното си. — Не съм толкова нахална да ти казвам как да водиш война. Зная си мястото… за разлика от сестра ти. Вярно ли е, че Церсей е изгорила Червената цитадела?

— Само Кулата на Ръката.

Джена завъртя очи.

— Щеше да е по-добре да я остави на мира и да изгори своята Ръка. Харис Суифт?! Ако някой изобщо си заслужава герба, това е сир Харис. И Джилс Росби, Седемте да ни спасят дано, мислех, че е умрял преди години. Мериуедър… баща ти наричаше дядо му Смехуркото, да ти кажа. Твърдеше, че единственото, за което Мериуедър го бивало, било да се кикоти на кралските остроумия. Церсей е взела в съвета си и някакво копеле, и едно котле в Кралската гвардия. Оставила е Вярата да се въоръжава и браавошите да си търсят заемите из цял Вестерос. Всичко това нямаше да се случи, ако имаше малко здрав разум да направи чичо ти Кралска ръка.

— Сир Кеван отказа поста.

— И той каза така. Не каза защо. Много неща не каза. Не иска да ги каже. — Лейди Джена направи кисела гримаса. — Кеван винаги е правил каквото го помолят. Не му е присъщо да обръща гръб на дълга. Надушвам, че тук нещо не е наред.

— Каза, че бил уморен. — „Той знае — беше казала Церсей, докато стояха над трупа на баща си. — Знае за нас“.

— Уморен? — Леля му кривна устни. — Е, сигурно е прав. Тежко беше за Кеван, цял живот да живее в сянката на Тивин. Тежко беше за всичките ми братя. Сянката, която хвърляше Тивин, беше дълга и черна и всеки от тях трябваше с борба да си намери малко слънце. Тигет се опитваше да се докаже сам, но така и не можеше да се мери с баща ти и с годините това все повече го ядосваше. Герион пускаше шеги. По-добре да се присмееш на играта, отколкото да играеш и да загубиш. Но Кеван много рано видя как стоят нещата и си намери мястото до баща ти.

— А ти? — попита Джайм.

— Играта не беше за момичета. Аз бях скъпата принцеса на баща ми… и на Тивин също, докато не го разочаровах. Брат ми така и не се научи да харесва вкуса на разочарованието. — Надигна се тромаво. — Е, казах това, за което дойдох, няма да ти губя повече времето. Направи каквото щеше да направи Тивин.

— Ти обичаше ли го? — неволно изтърси Джайм. Леля му го изгледа странно.

— Бях на седем, когато Уолдър Фрей убеди милорд баща ми да даде ръката ми на Ем. На втория му син, не беше дори наследникът му. Баща ми беше трети син самият той, а по-малките деца жадуват да получат одобрението на по-големите. Фрей беше доловил слабостта му и баща ми се съгласи, за да му угоди. Годежът ми беше обявен на един пир, в присъствието на половината Запад. Елин Тарбек се смя и Червения лъв излезе разгневен от залата. Останалите си седнаха на езиците. Само Тивин посмя да заговори срещу годежа. Десетгодишно момче. Татко пребледня като кобилско мляко, а Уолдър Фрей се тресеше. — Тя се усмихна. — Как бих могла да не го обичам след всичко това? Не искам да кажа, че съм одобрявала всичко, което правеше, или че много ми харесваше компанията на мъжа, в който се превърна… но всяко момиченце има нужда от по-голям брат, който да го закриля. Тивин беше голям още като малък. — Въздъхна. — Сега кой ще ни закриля?

Джайм я целуна по бузата.

— Той остави син.

— Остави, да. Всъщност от това най ме е страх.

Странна забележка.

— Защо трябва да те е страх?

— Джайм — отвърна тя и го дръпна за ухото, — миличкият ми, знам те от бебенце на гърдата на Джоана. Усмихваш се като Герион и се биеш като Тиг, а и малко от Кеван има у тебе, иначе нямаше да носиш този плащ… но Тирион е синът на Тивин, не ти. Казах го веднъж в лицето на баща ти и той не пожела да ми проговори половин година. Мъжете сте такива ужасни глупци. Дори тези, които се раждат веднъж на хиляда години.