Пир за врани

Самуел

„Канеленият вятър“ беше кораб-лебед от град Високи дървета на Летните острови, където мъжете бяха черни, жените — разпътни и боговете бяха странни. На борда нямаше септон, който да поведе заупокойните молитви, тъй че задачата се падна на Самуел Тарли, някъде край обжарения от слънцето южен бряг на Дорн.

Сам облече черното, за да изрече думите, макар следобедът да беше топъл, душен и почти безветрен.

— Той беше добър човек — започна… но още щом произнесе думите, разбра, че са грешни. — Не. Той беше велик човек. Майстер на Цитаделата, с верига и заклет, Заклет брат на Нощния страж, винаги верен. Когато се родил, го нарекли на един герой, загинал много млад, но макар да живя дълго-дълго, собственият му живот бе не по-малко героичен. Нямаше по-мъдър, по-добър и по-мил човек от него. На Вала десетки лорд-командири са идвали и са си отивали през годините на службата му, но той винаги си оставаше там, за да им дава съвета си. Съветвал е и крале. Самият той е могъл да стане крал, но когато му предложили короната, казал, че трябва да я дадат на по-младия му брат. Колцина биха направили това? — Сам усети сълзите, бликнали в очите му, и разбра, че няма да може да продължи. — Той беше от кръвта на дракона, ала огънят му вече изтля. Беше Емон Таргариен. И стражът му вече свърши.

— И стражът му вече свърши — промълви Джили след него, полюшваше бебето в ръцете си. Коджа Мо повтори думите на Общата реч на Вестерос, а после и на Лятната реч за Ксондо, за баща й и за останалите от събралия се на палубата екипаж. Сам наведе глава и заплака, хлиповете му бяха така силни и разкъсващи, че цялото му тяло затрепери. Джили пристъпи до него и го остави да поплаче на рамото й. В нейните очи също блестяха сълзи.

Въздухът беше влажен, горещ и мъртво спокоен, „Канеленият вятър“ се носеше на дрейф сред тъмносиньо море, далече от всякаква суша.

— Черен Сам каза добри думи — промълви Ксондо. — Сега пием за негов живот.

Извика нещо на Лятната реч, изтъркаляха на задната палуба буре с ром и го отпушиха, та да могат всички да изпият по чаша в памет на стария сляп дракон. Екипажът го беше познавал съвсем за малко, но обитателите на Летните острови тачеха старите си и зачитаха мъртвите си.

Сам никога не беше пил ром. Течността беше странна и замайваше: сладка отначало, но оставяше огнен привкус, който пареше на езика му. А беше уморен, толкова уморен. Всеки мускул го болеше, дори и по места, където Сам не беше мислил изобщо, че може да има мускули. Коленете му се бяха сковали, дланите му бяха покрити с нови мехури и парчета незараснала кожа от спуканите стари. Но ромът и тъгата като че ли отмиха болежките му.

— Да можехме само да го откараме до Староград — каза той на Джили, докато седяха на високия мостик и пиеха ром. — Лечителите на Цитаделата са най-добрите в Седемте кралства. Бях си въобразил, че… надявах се…

На Браавос по едно време изглеждаше възможно Емон да се възстанови. Разказът на Ксондо за драконите почти беше върнал стареца към живот. Дори си изяде яденото до последната хапка.

— Никой от нас така и не гледаше за момиче — каза. — Та нали принц беше обещан, не принцеса. Регар, мислех си… димът беше от пожара, който погълна Летния дворец в деня на раждането му, солта — сълзите, пролени за мъртвите. Като млад той споделяше вярата ми, но после се убеди, че пророчеството ще изпълни синът му, защото в нощта, в която бе заченат Егон, над Кралски чертог се видя комета, а Регар беше сигурен, че „кървавата звезда“ трябва да е комета. Какви глупци бяхме — да се мислим за толкова мъдри! Грешката се промъкна от превода. Драконите не са нито мъжки, нито женски. Барт прозря тази истина, че са ту едното, ту другото, променливи като пламъка. Езикът ни беше подвел всички от хиляда години. Денерис е избраницата, родена сред сол и дим. Драконите го доказват. — Само това, че говореше за нея, сякаш му вливаше сила. — Трябва да ида при нея. Трябва! С десет години поне да бях по-млад…

Старецът дотолкова се беше изпълнил с решимост, че дори се качи без помощ на кораба, след като Сам уреди превоза им. Вече беше дал на Ксондо меча си с ножницата, да възмезди едрия моряк заради плаща от пера, който си развали, когато го спаси от удавяне. Единствените ценни вещи, които им оставаха, бяха книгите, които беше взел от подземията на Черен замък. Сам унило се раздели и с тях.

— Бяха за Цитаделата — отвърна, когато Ксондо го попита какво не е наред. Щом морякът преведе думите, капитанът се засмя.

— Кухуру Мо казва сивите мъже пак ще си имат тези книги — обясни му Ксондо. — Само че ще ги купят от Кухуру Мо. Майстерите дават добро сребро за книги, които нямат, а понякога и червено и жълто злато.

Капитанът поиска и веригата на Емон, но Сам отказа. Обясни, че е голям срам за всеки майстер да го лишат от веригата му. Тази част Ксондо трябваше да я преведе три пъти, докато Кухуру Мо приеме. Когато най-сетне се спазариха, Сам беше останал само с ботушите си, черното и долните дрехи — и счупения рог, който, Джон Сняг бе намерил в Юмрука на Първите. „Нямах избор — каза си. — Не можехме да останем в Браавос, а освен с кражба и просия нямаше как да си платим превоза“. Щеше да сметне тази цена за трижди по-евтина, стига само да можеха да заведат жив майстер Емон в Староград.

Пътят им на юг обаче беше бурен и всяка буря отнемаше от силата и духа на стареца. При Пентос помоли да го изведат на палубата, за да може Сам с думи да му обрисува града, но оттогава повече не стана от капитанското легло. Скоро след това умът му отново взе да блуждае. Когато „Канеленият вятър“ подмина Кървящата кула и влезе в пристанището на Тирош, Емон вече не говореше как ще се опита да намери кораб, който да го отведе на изток. Приказката му се върна към Староград и архимайстерите на Цитаделата.

— Трябва да им го кажеш, Сам. На архимайстерите. Трябва да ги накараш да разберат. Мъжете, които бяха в Цитаделата, докато аз бях там, са мъртви от петдесет години. Другите изобщо не ме знаят. Писмата ми… в Староград трябва да са ги чели като бълнувания на изкуфял старец. Ти трябва да ги убедиш в това, в което аз не можах. Кажи им, Сам… кажи им как е на Вала… духовете и белите бродници, студът…

— Ще им кажа — обеща Сам. — Ще добавя и своя глас към твоя, майстер. Двамата ще им кажем, двамата с теб, заедно.

— Не — отвърна старецът. — Трябва да си ти. Ти им кажи. Пророчеството… сънят на брат ми… лейди Мелисандра погрешно е разчела знаците. Станис… Да, Станис има малко от кръвта на дракона. Братята му също. Раел, момиченцето на Ег, покрай нея я имат… майката на баща им… тя ме наричаше „Чичо майстер“ като момиченце. Спомних си го и затова си позволих… може би съм го искал… всички се самозаблуждаваме, когато искаме да вярваме. Мелисандра най-вече, мисля. Мечът е грешен, тя трябва да научи това… светлина без топлина… празен блясък… мечът е грешен, а лъжливата светлина може само да ни отведе по-дълбоко в мрака, Сам. Денерис е надеждата ни. Кажи го това на всички в Цитаделата. Накарай ги да чуят. Трябва да й пратят майстер. Денерис трябва да бъде съветвана, учена, пазена. Задържах се всички тези години, чаках, наблюдавах, а ето, че сега, когато изгрява денят, вече съм твърде стар. Аз умирам, Сам. — От слепите му бели очи потекоха сълзи. — Смъртта не би трябвало да плаши стар човек като мен, но ме плаши. Не е ли глупаво? Там, където съм, винаги е тъмно, защо тогава трябва да се боя от мрака? Но ето, не преставам да се чудя какво ще последва, щом сетната топлина остави тялото ми. Дали ще пирувам вечно в Златния палат на Бащата, както казват септоните? Ще си говоря ли отново с Ег, ще заваря ли Дерон цял и непокътнат, и щастлив, ще чуя ли сестрите си как пеят на своите деца? Ами ако излязат прави коневладелците? Дали ще яздя вечно през нощното небе на огнен жребец? Или отново ще трябва да се върна в тази долина на скръб? Кой може да каже наистина? Кой е бил отвъд стената на смъртта, та да види? Само духовете, а ние знаем как изглеждат те. Ние знаем.

Нищо и нищичко не можеше да отвърне Сам на това, но даде на стареца малкото утеха, на която бе способен. А после дойде Джили и му изпя песен, безсмислена песничка някаква, беше я научила от друга жена на Крастър, но накара стареца да се усмихне и му помогна да заспи.

Това беше един от последните му добри дни. Оттогава старецът прекарваше повече време в сън, отколкото буден, свит на кълбо под купчината кожи в капитанската каюта. Понякога мърмореше в съня си. Като се събудеше, викаше да му пратят Сам, защото трябвало да му каже нещо, но докато Сам отидеше, най-често беше забравил какво е искал да му каже. А дори когато помнеше, приказките му бяха объркани. Говореше за сънища, без да назове сънувалия, или за стъклена свещ, която не може да се запали, и за яйца, които няма да се измътят. Казваше, че сфинксът е гатанката, не задаващият гатанката, каквото и да означаваше това. Молеше Сам да му почете от книгата на септон Барт, чиито писания бяха изгорели още при управлението на Белор Блажения. Веднъж се събуди с плач.

— Драконът трябва да има три глави — проплака, — а аз съм твърде стар, за да съм едната. Трябва да съм с нея, да й показвам пътя, но тялото ми измени.

Докато „Канеленият вятър“ се провираше през Каменни стъпала, майстер Емон често забравяше името на Сам. Понякога го взимаше за някой от мъртвите си братя.

— Много изнемощял беше за толкова дълго пътуване — каза Сам на Джили горе на мостика, след като отпи отново от рома. — Джон трябваше да го разбере. Емон беше на сто и две години, изобщо не трябваше да го праща по море. Ако си беше останал в Черен замък, сигурно щеше да поживее още десетина години.

— Или тя можеше да го изгори. Червената жена. — Дори тук, на хиляда левги от Вала, Джили отбягваше да изрича името на лейди Мелисандра. — Искаше кралска кръв за огньовете си. Вал го знаеше. Лорд Сняг също. Затова ме накараха да отнеса бебето на Дала и да оставя моето на негово място. Майстер Емон заспа и не се събуди, но ако беше останал, тя щеше да го изгори.

„Той пак ще изгори — помисли отчаяно Сам, — само че сега трябва да го направя аз“. Таргариените винаги даваха мъртвите си на пламъците. Кухуру Мо не можеше да разреши погребална клада на борда на „Канеленият вятър“, тъй че тялото на Емон бе пъхнато в буре с ром от боровинки да се съхрани, докато корабът стигне в Староград.

— Нощта преди да умре ме попита може ли да подържи бебето — продължи Джили. — Беше ме страх, че може да го изпусне, но го държа здраво. Люшкаше го и му изтананика песен, а момченцето на Дала посегна и го докосна по лицето. Както му дръпна устната, помислих, че може да го заболи, но старецът само се засмя. — Погали Сам по ръката. — Можем да наречем малкия Майстер, ако ти харесва. Като порасне достатъчно, не сега. Можем.

— „Майстер“ не е име. Можеш обаче да го наречеш Емон. Джили помисли.

— Дала го роди по време на битка, докато мечовете пееха около нея. Да. Това трябва да е името му. Емон Родения в битка. Емон Стоманена песен.

„Име, което и милорд баща ми може да хареса. Име на воин“. Та нали момчето беше син на Манс Райдър и внук на Крастър. Нямаше в себе си страхливата кръв на Сам.

— Да. Наречи го така.

— Като стане на две — каза тя. — Не преди това.

— Къде е момчето? — сети се да попита Сам. С рома и покрай скръбта едва сега забеляза, че бебето не е с Джили.

— При Коджа. Помолих я да го подържи малко.

— О.

Коджа Мо беше дъщерята на капитана, по-висока от Сам и тънка като копие, с черна гладка кожа като излъскан гагат. Командваше червените стрелци на кораба и опъваше двойно извит лък от златно сърце, с който можеше да изпрати стрела на четиристотин разтега. Когато пиратите ги бяха нападнали в Каменни стъпала, стрелите на Коджа убиха цяла дузина, докато всички стрели на Сам изпопадаха във водата. Единственото, което Коджа Мо обичаше повече от лъка си, бе да друса момченцето на Дала на коляното си и да му пее на Лятната реч. Принцът на диваците беше станал любимец на всички жени в екипажа, а Джили като че ли бе готова да им го довери повече, отколкото на който и да било мъж.

— Много мило от нейна страна — отрони Сам.

— И аз отначало се плашех от нея — отвърна Джили. — Беше толкова черна, а зъбите й толкова големи и бели, че се боях да не е някакъв звяр или чудовище, но не е. Добра е. Харесва ми.

— Знам.

През повечето й живот единственият мъж, когото бе познавала, беше ужасяващият Крастър. Останалото от света й беше женско. „Мъжете я плашат, но жените — не“. Това можеше да го разбере. В Черен хълм той също бе предпочитал компанията на момичета. Сестрите му бяха добри с него и макар другите момичета понякога да му се подиграваха, жестоките думи се преглъщаха по-лесно от пердаха, който получаваше от другите момчета в замъка. Дори сега, на кораба, Сам се чувстваше по-удобно с Коджа Мо, отколкото с баща й, макар че това можеше да е защото тя говореше Общата реч, а той — не.

— И теб те харесвам, Сам — прошепна Джили. — И това питие ми харесва. Вкусът му е като огън.

„Да. Питие за дракони“. Чашите им бяха празни, затова той отиде до бурето и ги напълни. Слънцето бе слязло ниско на запад, издуто три пъти повече от обичайната си големина. Ръждивата му светлина правеше лицето на Джили зачервено и пламнало. Пиха по чаша за Коджа Мо, още по една за момчето на Дала и друга за момчето на Джили на Вала. После не им остана нищо, освен да пийнат по две за Емон от дома Таргариен.

— Дано Бащата го съди справедливо. — Сам подсмръкна.

Когато свършиха и с майстер Емон, слънцето вече почти беше залязло. Само една дълга тънка червена резка още светеше на хоризонта, като рана от сеч през небето. Джили каза, че от пиенето корабът й се върти, тъй че Сам й помогна да слезе по стълбата до женския отсек при корабния нос.

Точно до вратата на каютата беше окачен фенер и той си чукна главата на влизане.

— Оу — каза Сам, а Джили:

— Удари ли се? Я да видя.

Наведе се…

… и го целуна по устата.

Без да го иска, Сам отвърна на целувката й. „Казах думите“, помисли си той, но ръцете й ровеха в черните му дрехи, дърпаха връзките на бричовете му. Той се откъсна от целувката, колкото да каже: „Не можем“, но Джили отвърна: „Можем“ и покри отново устата му със своята. „Канеленият вятър“ се въртеше около тях и той усети вкуса на рома на езика на Джили, а после гърдите й бяха голи и Сам ги докосваше. „Казах думите“, отново си помисли, но едното й зърно се провря между устните му. Беше розово и твърдо, а когато го смукна, млякото й напълни устата му, смеси се с вкуса на рома и той никога в живота си не беше вкусвал нещо толкова чудесно, сладко и хубаво. „Ако направя това, няма да съм с нищо по-добър от Дареон“, помисли Сам, но беше твърде хубаво, за да спре. И членът му изведнъж се показа навън, щръкна от бричовете му като дебела червена мачта. Толкова глупаво изглеждаше да стои така, че можеше да се разсмее, но Джили го бутна върху нара си, надигна полите си около бедрата и с тих стон се сниши върху него. А това беше още по-хубаво и от зърната й. „Колко е мокра — помисли задъхан, — изобщо не знаех, че жените са толкова мокри там отдолу“.

— Вече съм твоя жена — прошепна тя, докато се хлъзгаше нагоре и надолу върху него. А Сам изпъшка и помисли: „Не, не, не можеш да си моя жена, аз казах думите, казах думите“. Но единственото, което успя да каже, беше:

— Да.

После тя заспа в прегръдката му, отпуснала лице върху гърдите му. Сам също имаше нужда от сън, но беше толкова пиян с ром, с майчино мляко и с Джили. Знаеше, че трябва да изпълзи и да се прибере в мъжката каюта, но толкова му беше хубаво с нея, сгушена до него, че не можеше да мръдне.

Влязоха други, мъже и жени, и той ги чуваше как се целуват, смеят се и се любят. „Народът на Летните острови. Така оплакват мъртвите си. Отвръщат на смъртта с живот“. Беше го прочел някъде, много отдавна. Зачуди се дали Джили го знае, дали Коджа Мо не й е казала какво да направи.

Вдиша мириса на косата й и се взря в люшкащия се над главата му фенер. „Дори Старицата вече не може да ме спаси от това“. Най-доброто, което можеше да направи, бе да се измъкне и да скочи в морето. „Ако се удавя, никой няма да научи, че съм се посрамил и съм нарушил клетвите си, а Джили ще си намери по-добър мъж. Някой, който няма да е дебел страхливец като мен“.

На заранта се събуди в хамака си в мъжката кабина от рева на Ксондо.

— Вятър се вдига — ревеше морякът. — Събуди и работи, Черен Сам. Вятър се вдига.

Това, което не му достигаше в речника, Ксондо го запълваше с гръмкия си глас. Сам се изтъркули от хамака си и тутакси съжали. Главата му щеше да се пръсне, един мехур на ръката му се беше пукнал през нощта — и му се повръщаше.

Ксондо обаче не знаеше милост, тъй че на Сам не му оставаше нищо, освен да си навлече с усилие черното. Намери дрехите си на палубата под хамака, струпани на влажна купчина. Подуши ги да види колко са мръсни и вдиша миризмата на сол, на море и катран, на мокро платно и плесен, на плод, риба и ром от боровинки, на странни подправки и екзотични дървета, и замайващия главата букет от собствената му засъхнала пот. Но и миризмата на Джили беше там, чистият мирис на косата й и сладкият мирис на млякото й, и това го накара с радост да ги облече. Виж, много беше готов да даде за топли и сухи чорапи. Някакви гъбички бяха започнали да растат между пръстите на краката му.

Сандъкът с книги не се беше оказал достатъчен да плати превоза на четиримата от Браавос до Староград. На „Канеленият вятър“ обаче не достигаше работна ръка, тъй че Кухуру Мо се бе съгласил да ги вземе, стига да си платят с работа. Когато Сам възрази, че майстер Емон е прекалено слаб, момченцето е бебе, а Джили се ужасява от морето, Ксондо само се разсмя:

— Черен Сам е голям дебел мъж. Черен Сам ще работи за четирима.

Честно казано, Сам беше толкова смотан в ръцете, че се съмняваше дали ще може да свърши работа и за един, но се постара. Търкаше палуби и ги лъскаше до блясък с камък, дърпаше котвени вериги, навиваше въже и ловеше плъхове, кърпеше скъсани платна, запушваше пробойни с горещ катран, от който му оставаха мехури, чистеше риба и кълцаше зеленчуци за готвача. Джили също се опитваше. С такелажа беше по-добра от него, макар че от време на време гледката на толкова много вода все още я караше да стиска очи.

„Джили — помисли Сам, — какво да правя с Джили?“

Денят бе дълъг, горещ и лепкав, а пулсиращата му глава го направи още по-дълъг. Сам се залиса с въжета, платна и други работи, които му възлагаше Ксондо, и се стараеше да не поглежда към бурето с ром, в което бяха натикали тялото на стария майстер Емон… или към Джили. Точно сега не можеше да погледне в очите дивашкото момиче, не й след онова, което бяха направили предната нощ. Щом тя се качеше на палубата, той слизаше долу. Щом тя тръгнеше към носа, той се дърпаше към кърмата. Щом му се усмихнеше, той извръщаше глава и се чувстваше окаяно. „Трябваше да скоча в морето, докато спеше — мислеше си. — Винаги съм бил страхливец, но не бях и клетвопрестъпник досега“.

Ако майстер Емон не беше умрял, Сам можеше да го попита какво да прави. Ако Джон Сняг беше на борда или дори Пип или Грен, можеше да се обърне към тях. Но сега имаше само Ксондо. „Ксондо няма да разбере какво му казвам. А и да разбере, ще ми каже пак да наеба момичето“. „Ебане“ беше първата дума на Общата реч, която Ксондо бе научил, и много я харесваше.

Имаше късмет, че „Канеленият вятър“ бе толкова голям. На борда на „Черна птица“ Джили щеше да го спипа по всяко време. Кораби-лебеди, така наричаха в Седемте кралства големите съдове на Летните острови, заради издутите им бели платна и заради статуите на носовете им, които често изобразяваха птици. Колкото и големи да бяха, яздеха по вълните с грация, с каквато никой друг кораб не можеше да се сравни. При хубав вятър „Канеленият вятър“ можеше да надпревари всяка галера, макар да беше безпомощен при безветрие. Но пък предлагаше много места, където да се скрие един страхливец.

Към края на вахтата Ксондо го хвана за яката.

— Черен Сам идва с Ксондо — изръмжа му, повлече го след себе си по палубата и го тупна в краката на Коджа Мо.

Далече, ниско на север, се виждаше тънка мъгла. Коджа посочи натам.

— Това е брегът на Дорн. Пясък, камъни и скорпиони, без хубаво място за котва на стотици левги. Можеш да доплуваш дотам, ако искаш, и да продължиш пеш до Староград. Ще трябва да прекосиш пустинята, да изкачиш няколко планини и да преплуваш Торентайн. Или да идеш при Джили.

— Ти не разбираш. Снощи ние…

— … почетохте своя мъртъв и боговете, които са ви създали двамата. Ксондо направи същото. Аз гледах детето, иначе аз щях да съм с него. Всички вас вестерошите ви е срам от любовта. Няма срамно в правенето на любов. Ако вашите септони казват, че има, вашите седем богове трябва да са демони. На островите не сме толкова глупави. Нашите богове са ни дали крака, с които да бягаме, носове, с които да миришем, ръце, с които да пипаме и усещаме. Кой безумен бог ще даде на човек очи и ще му каже да ги държи завинаги затворени и никога да не види цялата красота на света? Само някой бог чудовище, демон на мрака. — Коджа пъхна ръката си между краката на Сам. — Боговете и това са ти дали не случайно, за… как беше думата ви на вестерошки?

— Ебане — предложи услужливо Ксондо.

— Да, за ебане. За даване на удоволствие и за правене на деца. Нищо срамно няма в това.

Сам се отдръпна от нея.

— Аз дадох клетва. Няма да взема жена и да създам деца. Казах думите.

— Тя знае какви думи си казал. В някои отношения е дете, но не е сляпа. Знае, че носиш черното и защо отиваш в Староград. Знае, че не може да те задържи. Иска те само за още мъничко, и толкова. Загубила е баща си и съпруга си, майка си и сестрите си, дома си, целия си свят. Единственото, което има, си ти и бебето. Тъй че иди при нея или плувай.

Сам погледна отчаяно към далечната мъгла. Знаеше, че никога няма да може да доплува до брега. Отиде при Джили.

— Онова, което направихме… ако можех да те взема за жена, щях да предпочета тебе пред всяка принцеса или знатна девица, но не мога. Все още съм врана. Казах думите, Джили. Отидох с Джон в леса и казах думите пред дървото на сърцето.

— Дърветата ни гледат отгоре — прошепна Джили и изтри сълзите от лицето му. — В горите те виждат всичко… но тук няма дървета. Само вода, Сам. Само вода.