Пир за врани

Котка от каналите

Събуди се, преди да е изгряло слънцето, в стаичката под стрехите, която делеше с дъщерите на Бруско.

Винаги се будеше първа. Топло и уютно беше под завивките с Талея и Брея. Чуваше лекия им дъх. Размърда се, седна и заопипва с ходилата си за чехлите. Брея измърмори сънено и се обърна. Кет настръхна от студа на сивите каменни стени и бързо се облече в тъмното. Докато си навличаша туниката, Талея отвори очи и я помоли:

— Кет, миличка, подай ми дрехите. — Беше мършаво момиче, само кожа и кости, и все се оплакваше, че й е студено.

Кет й подаде дрехите и Талея се напъха в тях под топлите одеяла. После двете издърпаха по-голямата й сестра от леглото — тя, още сънена, сипеше люти закани.

Докато слязат по дървената стълба от стаичката под стряхата, Бруско и синовете му вече бяха в лодката в малкия канал зад къщата. Бруско, както всяка сутрин, излая на момичетата да се разбързат. Синовете му помогнаха на Талея и Брея да се качат в лодката. Задачата на Кет бе да ги отвърже от кола, да хвърли въжето на Брея и да избута лодката навътре с обутия си в ботуш крак. Синовете на Бруско се наведоха над веслата. Кет затича и прескочи разширяващата се ивица между кея и палубата.

След това нямаше нищо за правене, освен да се прозява, докато Бруско и синовете му ги тласкаха напред в предутринния сумрак през объркващата плетеница от малки канали. Денят като че ли щеше да е рядко хубав, свеж, чист и ясен. Браавос познаваше само три вида време: мъглата беше лошо, дъждът — още по-лошо, а най-лош беше студеният дъжд. Ала понякога идваше утро, в което зората изгряваше розова и синя, а въздухът бе остър и солен. Тези дни Кет най-много обичаше.

Щом стигнаха широкия и прав воден път на Дългия канал, завиха на юг към рибния пазар. Кет седеше скръстила крака, мъчеше се да надвие прозявката и се мъчеше да си спомни подробности от съня си. „Пак сънувах, че съм вълк“. Най-добре си спомняше миризмите: дървета и пръст, братята й от глутницата, миризмите на кон и на сърна, и на човек, всяка различна от другите, и острата, лютива миризма на страх, винаги една и съща. В някои нощи вълчите сънища бяха толкова живи, че можеше да чуе воя на братята си дори след като се събудеше, а веднъж Брея я увери, че ръмжала насън и се мятала под завивките. Помисли, че е някаква глупава лъжа, но Талея го потвърди.

„Не бива да сънувам вълчи сънища — каза си. — Сега съм котка, не съм вълк. Аз съм Кет от каналите“. Вълчите сънища бяха на Аря от дома Старк. Ала колкото и да се мъчеше, не можеше да се отърве от Аря. Все едно дали спеше под храма, или в стаичката под стряхата с дъщерите на Бруско, вълчите сънища продължаваха да я обладават нощем… а понякога и други сънища.

Вълчите сънища бяха хубавите. Във вълчите сънища тя беше бърза и силна, гонеше плячката си и глутницата тичаше по петите й. Другия сън мразеше, онзи, в който имаше два крака вместо четири. В него винаги търсеше майка си, препъваше се и залиташе сред пуста земя от кал, кръв и огън. Винаги валеше дъжд в онзи сън и тя чуваше писъците на майка си, но едно чудовище с кучешка глава не я пускаше да я спаси. В онзи сън тя винаги плачеше, като уплашено малко момиченце. „Котките никога не плачат — казваше си. — Вълците също. Това е просто един глупав сън“.

Лодката на Бруско се понесе под зелените медни куполи на Двореца на Истината и високите четвъртити кули на Престейните и Антарионите, преди да мине под огромните сиви арки на сладководната река към квартала, известен като Тинестото градче, където сградите бяха по-малки и не толкова величествени. По-късно през деня каналът щеше да е задръстен от гондоли и баржи, но в предутринния мрак водният път беше почти само за тях. Бруско обичаше да стига до рибния пазар точно когато Титанът заревеше, за да възвести появата на слънцето. Звукът прокънтяваше над лагуната, приглушен от разстоянието, но достатъчно силен, за да разбуди спящия град.

Бруско връзваше лодката до рибния пазар, който вече гъмжеше от продавачки на херинга и на треска, събирачи на стриди и миди, домакини, готвачи, слугини и моряци от търговските галери, всички се пазаряха шумно и оглеждаха сутрешния улов. Бруско минаваше от лодка на лодка, оглеждаше миди и раци и от време на време почукваше с пръчката си сандък или щайга.

— Тази — казваше. — Да. — Чук-чук. — И този тук. — Чук-чук. — Не, този не. Тук. — Чук.

Не беше много по приказките. Талея казваше, че баща им бил стиснат с думите толкова, колкото и с парите. Стриди, миди, раци, рапани, едри скариди понякога… Бруско ги изкупуваше според това какво изглеждаше най-добро всеки ден. На тях се падаше да отнесат сандъците и щайгите, които почукваше, на лодката. Бруско го болеше гръбът и не можеше да вдига нищо по-тежко от половница кафяв ейл.

Кет бе цялата вмирисана на сол и риба, но толкова беше свикнала с тази миризма, че вече дори не я усешаше. Нямаше нищо против работата. Когато мускулите й я заболяваха от вдигането или гърбът й се схванеше от тежината на някой сандък, си казваше, че става по-силна.

Щом натовареха всичко, тръгваха назад по Дългия канал. Брея и Талея сядаха отпред и си шепнеха. Кет знаеше, че си говорят, за момчето на Брея, онова, дето тя караше да се качва на покрива, за да се срещнат, след като баща й заспеше.

— Научавай по три нови неща, преди да идваш при нас — беше заповядал на Кет милият човек, преди да я прати в града. Тя винаги научаваше. Понякога не беше повече от три нови думи на браавошката реч. Понякога се връщаше с моряшки приказки за странни и удивителни неща, случили се по широкия свят отвъд островите на Браавос, за войни и за дъждове от жаби, и за излюпени дракони. Понякога научаваше три нови шеги или три нови гатанки, или хитрини от този или онзи занаят. А понякога научаваше тайни.

Браавос беше град, създаден за тайни, град на мъгли, на маски и на неща, казвани шепнешком. Самото му съществуване бе останало в тайна цяло столетие, както бе научило момичето; местоположението му бе останало скрито за тройно повече време.

— Деветте Свободни града са дъщерите на някогашна Валирия — беше я учил милият човек, — но Браавос е незаконното дете, избягало от дома. Ние сме народ от мелези, синове на роби, на курви и на крадци. Предците ни са дошли от половин стотина земи, за да намерят убежище тук, да се спасят от господарите на дракони, които ги поробили. И десетки богове са дошли с тях, но има един бог, който е общ за всички.

— Онзи с Многото лица.

— И с много имена — каза милият човек. — В Кохор той е Черният козел, в Юай Тай е Лъвът на нощта, във Вестерос е Странникът. Всички хора трябва да му се поклонят накрая, все едно дали почитат Седмината или Господаря на Светлината, или Майката Луна, или Удавения бог, или Великия пастир. Цялото човечество е негово… иначе някъде по света щеше да има народ, който живее вечно. Знаеш ли за народ, който живее вечно?

— Не — отвърна тя. — Всички хора трябва да умрат.

Винаги заварваше милия човек да я чака, щом се върнеше крадешком при храма на хълмчето в нощта, когато луната станеше черна.

— Знаеш ли нещо, което не знаеше, когато ни остави? — винаги я питаше той.

— Знам какво слага Беко Слепия в лютивия сос за стридите — отвръщаше тя. — Знам, че глумците в „Синия фенер“ ще играят „Господаря с ужасното лице“, а глумците от „Кораба“ смятат да им отвърнат със „Седем пияни гребци“. Знам, че продавачът на книги Лото Лорнел спи в къщата на търговския капитан Моредо Престейн всеки път, когато доблестният капитан е на път, и се маха, щом „Виксен“ се върне.

— Добре е, че знаеш тези неща. А коя си ти?

— Никоя.

— Лъжеш. Ти си Кет от каналите, знам го много добре. Иди и спи, дете. Утре ще трябва да служиш.

— Всички хора трябва да служат.

И го правеше, три дни на всеки тридесет. Докато луната беше черна, тя беше никоя, слуга на Бога с Многото лица, в роба от черно и бяло. Пристъпваше до милия човек в уханния мрак и носеше железния си фенер. Умиваше мъртвите, прибираше дрехите им и броеше монетите им. В някои дни все още помагаше на готвачката Умма, режеше големите бели гъби и вадеше костта на рибите. Ала само докато луната беше черна. През останалото време беше сираче с охлузени ботуши, прекалено големи за ходилата й, и с опърпано кафяво наметало, викаше: „Миди, раци, стриди“ и тикаше количката си из Пристана на Рагман.

Тази нощ луната щеше да е черна — предната бе само едно тънко резенче.

— Знаеш ли нещо, което не знаеше, когато ни остави? — щеше да я попита милият човек, щом я видеше.

„Знам, че дъщерята на Бруско Брея се среща с едно момче на покрива, щом баща й заспи — помисли си. — Брея се оставя да я опипва, казва Талея, макар да е само плъх от покривите, а нали уж всички плъхове от покривите са крадци“. Но това беше само едното нещо. На Кет й трябваха още две. Не се притесняваше. Долу при корабите винаги имаше да се научат нови неща.

Щом се прибраха, Кет помогна на синовете на Бруско да разтоварят лодката. Бруско и дъщерите му разделиха купеното на три колички и подредиха раците, мидите и стридите на пластове върху пресни водорасли.

— Върнете се, като продадете всичко — каза Бруско на момичетата, както правеше всяка сутрин, и те тръгнаха да си хвалят стоката. Брея щеше да откара количката си на Пурпурния пристан, да продава на браавошките моряци, хвърлили котва там. Талея щеше да опита по уличките покрай Лунното езеро или да продава между храмовете на Острова на боговете. Кет се запъти към Пристана на Рагман, както правеше девет дни от всеки десет.

Само на браавоши бе позволено да използват Пурпурния пристан, от Удавения град и Двореца на Морския господар; корабите на градовете посестрими и от останалата част на широкия свят трябваше да използват Пристана на Рагман — по-бедно, грубо и мръсно пристанище от Пурпурния. Беше и по-шумно, моряците и търговците се тълпяха по кейовете и уличките му, омесени със слуги и крадци. Кет го обичаше повече от всяко друго място в Браавос. Харесваше й шумът и странните миризми, и да вижда какви кораби са дошли с вечерния прилив и кои са си заминали. И моряците й харесваха: буйните тироши с кънтящите гласове и боядисаните мустаци; светлокосите лисенци, които все се опитваха да смъкнат цената; ниските трътлести космати моряци от Пристана на Ибен, с ругатните, които ръмжаха с ниските си дрезгави гласове. Любимците й бяха от Летните острови, с гладките тъмни кожи, като тиково дърво. Носеха плащове от пера, с червено, зелено и жълто, а високите мачти и белите платна на лебедовите им кораби бяха великолепни.

И вестероши имаше понякога, гребци и моряци от гемии от Староград, търговски галери от Дъскъндейл. Кралски чертог и Града на гларуса, гемии с едри туловища, натоварени с вино от Арбор. Кет знаеше браавошките думи за миди, раци и стриди, но по Пристана на Рагман хвалеше на висок глас стоката си и на търговската реч, грубовата гмеж от думи и фрази от десетки различни езици, придружени със знаци и жестове, повечето обидни. Тях Кет най-много обичаше. Всеки, който й досадеше, щеше да види кукиш или пък да чуе, че го описват като магарешки хуй или като камилска путка.

— Може да не съм виждала камила — казваше им, — но познавам камилска путка само като ми замирише.

Понякога, много рядко, това можеше да ядоса някого, но стигнеше ли се до това, тя си имаше тънкия нож. Пазеше си го много остър, а и знаеше как да борави с него. Рого Червения й беше показал един следобед на Щастливия пристан, докато чакаше Лана да се освободи. Научи я как да го крие в ръкава си и да го хлъзга бързо навън, щом й потрябва, и как да среже кесия толкова гладко и бързо, че монетите да се изсипят, преди собственикът им да усети липсата. Беше добре да се знае, в това и милият човек се съгласи — особено нощем, когато се развихреха уличните разбойници и плъховете от покривите.

Кет и приятели си беше намерила по кейовете: хамали и глумци, въжари и кърпачи на платна, кръчмари, продавачи на ейл, хлебари и просяци, и курви. Купуваха си от нея миди и стриди, разправяха й верни неща за Браавос и лъжи за своя живот и се смееха как говори, щом се опиташе да им заговори на браавошки. Никога не си позволяваше това да я притесни. Само им показваше кукиш и им казваше на всички, че са камилски путки, а те почваха да реват от смях. Гилоро Дотари я научи на петдесет песни, а брат му Гилемо й показа най-добрите места за лов на змиорки. Глумците от „Кораба“ и показаха стойката на героя и я научиха на речи от „Песента за Ройн“, „Двете жени на Завоевателя“ и „Похотливата дама на търговеца“. Куил, дребният мъж с тъжните очи, който измисляше всички мръсни фарсове за „Кораба“, предложи да я научи как да целува като жена, но Таганаро го фрасна с една треска в лицето и сложи край на това. Косомо Факира я научи на хитрини с ловка ръка. Той можеше да гълта мишки и да ги вади от ушите й.

— Магия е — казваше й.

— Не е — отвръщаше Кет. — Мишката беше в ръкава ти през цялото време. Видях я как мърдаше.

„Миди, раци, стриди“ — бяха вълшебните думи на Кет и като всички вълшебни думи, можеха да я отведат почти навсякъде. Качвала се беше на кораби от Лис и Староград, и от Пристана на Ибен, и беше продавала стриди на самата палуба. В някои дни подкарваше количката си покрай кулите на могъщите да предложи сварени миди на стражите при портите им. Веднъж се качи да си продава улова на стъпалата на Двореца на Истината, а когато друг продавач се опита да я прогони, му обърна количката и стридите му се разпиляха по калдъръма. Митничари си купуваха от нея и веслари от Удавения град, чиито хлътнали куполи и кули надничаха над зелените води на лагуната. Веднъж, когато Брея се задържа в леглото заради лунната си кръв, Кет подкара количката си из Пурпурния пристан да продава раци и стриди на гребците от баржата за удоволствие на Морския господар, покрита от носа до кърмата с усмихнати лица. В други дни тръгваше покрай сладководната река до Лунното езеро. Продаваше на надути улични разбойници, натруфени в пъстроцветен сатен, и на тъмничари и юстициари в наметала в убитокафяво и сиво. Но винаги се връщаше в Пристана на Рагман.

— Миди, раци, стриди — викаше момичето и буташе количката си покрай кейовете. — Рапани, омари, скариди. — По петите й, привлечена от гласа й, се помъкваше мръсна оранжева котка. По-нататък се появяваше втора — тъжно проскубано сиво същество с увиснала опашка. Котките обичаха миризмата на Кет. В някои дни след нея се проточваше цяла дузина, до залез-слънце. От време на време момичето им хвърляше по някоя стрида и гледаше да види коя ще я отмъкне и ще се изниже. Най-големите котараци рядко печелеха, беше забелязала; най-често наградата се падаше на някое по-дребно, по-бързо животно, слабо, зло и гладно. „Като мен“, казваше си. Любимецът й беше един стар проскубан котарак със сдъвкано ухо, който й напомняше за друга една котка, която беше гонила около Червената цитадела. „Не, онова беше друго момиче, не съм аз“.

Два от корабите, които вчера бяха тук, ги нямаше, забеляза Кет. Затова пък на кейовете имаше нови пет: малка търговска гемия, наречена „Наглата маймунка“, огромен китоловен кораб от Ибен, който вонеше на катран, кръв и китова мас, два разнебитени съда от Пентос и една дълга зелена галера от Стар Волантис. Кет спираше под всеки мостик и викаше високо: „Миди, раци, стриди“, веднъж на търговския говор и още веднъж — на Общата реч на Вестерос. Един на китоловеца я изруга толкова гръмко, че подплаши котките, а един от пентошките гребци я попита колко иска за мидата между краката си, но при другите кораби извади повече късмет. Моряк от зелената галера изгълта шепа стриди и й разказа как капитана им го убили лисенски пирати, като се опитали да вземат кораба им на абордаж при Каменните стъпала.

— Саан беше, кучият му син, със „Сина на старицата“ и големия му „Валириан“. Размина ни се, ама за малко.

„Наглата маймунка“ се оказа от Града на гларуса, с екипаж от Вестерос, и се зарадваха, че ще могат да си поговорят с някого на Общата реч. Един попита как момиче от Кралски чертог се е докарало да продава миди по пристаните на Браавос, тъй че й се наложи да си разкаже версията.

— Тук ще сме четири дни и четири дълги нощи — рече друг. — Къде може да си намери малко забавление човек?

— Глумците в „Кораба“ дават „Седем пияни гребци“ — каза им Кет, — а в „Мръсното мазе“ при портите на Удавения град има боеве на змиорки. Или пък ако искате, можете да идете до Лунното езеро, там катилите се дуелират нощем.

— Това добре — отвърна друг моряк, — но нашият Уат всъщност иска жена.

— Най-добрите курви са на Щастливия пристан, където е вързан Корабът на глумците. — Показа им посоката. Някои пристанищни курви бяха зли, а дошлите за първи път по море така и не знаеха кои са, та да се пазят. Най-лоша беше С’врони. Всички разправяха, че била ограбила и убила много мъже — после бутала труповете им в каналите, за храна на змиорките. Пияната Дъщеря беше мила, докато е трезвена, но не и след като удари повече вино. А Краставата Джейни всъщност беше мъж. — Питайте за Мери. Истинското й име е Мералин, но всички й викат Мери. — Мери купуваше дузина стриди всеки път, щом Кет минеше край бардака, и си ги делеше с другите момичета. Всички казваха, че има добро сърце. „И най-големите цици в цял Браавос“, обичаше да се хвали самата Мери.

Момичетата й също бяха мили: Бетани Свенливката и Моряшката жена, еднооката Юна, дето можеше да ти предскаже бъдещето по капка кръв, сладката мъничка Лана, че даже и Асадора, жената от Ибен с мустаците. Можеше и да не са красиви, но бяха добри с нея.

— Всички хамали ходят в Щастлив пристан — увери Кет мъжете от „Наглата маймунка“. — „Момчетата разтоварват корабите, а моите момичета разтоварват младоците, дето плават на тях“, така казва Мери.

— А чаровните мадами, за които пеят певците? — попита най-младата маймунка, червенокосо момче с лунички, едва ли беше на повече от шестнайсет. — Наистина ли са толкова хубави? Къде мога да си намеря някоя от тях?

Другите моряци го изгледаха и се разсмяха.

— Седем ада, хлапе — каза един. — Капитанът сигурно ще може да си вземе куртизанка, но само ако продаде скапания си кораб. Таквиз пички са за лордове, не за простаци кат’ нас.

Куртизанките на Браавос бяха прочути по целия свят. Певци ги възпяваха, златари и бижутери ги обсипваха с дарове, занаятчии им се молеха за високата чест да им подарят изделията си, търговци плащаха щедро, за да бъде някоя с тях на балове, на пиршества и представления на глумци, а градските катили се избиваха в тяхно име. Докато буташе количката си покрай каналите, Кет понякога зърваше някоя от тях, понесла се по водата на баржата си на път за среща с любовник. Всяка куртизанка си имаше лична баржа и слуги, които да я закарат на среща. Поетесата винаги беше с книга в ръка, Лунна сянка се обличаше само в бяло и сребърно, а Мерлинг Кралицата никога не можеше да я види човек без нейните русалки, четири млади девици, едва-що разцъфтели: държаха шлейфа на роклята й и оправяха прическата й. Всяка куртизанка беше от хубава по-хубава. Дори Забулената дама беше красива, макар че само онзи, когото приемеше за любовник, можеше да й види лицето.

— Веднъж продадох сърцевидни миди на една куртизанка — похвали се Кет на моряците. — Повика ме, докато излизаше от баржата. — Бруско изрично й беше обяснил никога да не заговаря куртизанка, освен ако тя първа не я заговори, но жената й се беше усмихнала й и плати в сребро, десет пъти над цената на мидите.

— А тя коя беше? Кралицата на мидите, а?

— Черната перла — отвърна Кет. Мери твърдеше, че Черната перла била най-прочутата куртизанка от всички.

— Драконово потекло има тая — каза й. — Първата Черна перла била пиратска кралица. Един вестерошки принц я взел за любовница и й направил дъщеря, която пораснала и станала куртизанка. Нейната дъщеря я наследила в занаята, и нейната след нея, докато стигнеш до тази. Какво ти каза тя, Кет?

— Каза: „Ще взема три сърцевидни миди“ и „Имаш ли някакъв пикантен сос, мъничко?“

— А ти какво й рече?

— Рекох й: „Не, милейди“ и „Не ме наричай мъничко. Казвам се Кет“. Трябва да взимам сос. Беко предлага сос и продава три пъти повече стриди от Бруско.

Каза за Черната перла и на милия човек.

— Истинското й име е Белегере Одерис — каза му. Беше едно от трите нови неща, които бе научила.

— Така е — отвърна тихо жрецът. — Майка й беше Белонара, но първата Черна перла също е била Белегере.

Кет обаче знаеше, че на мъжете от „Наглата маймунка“ хич няма да им пука какво е било името на майката на куртизанката. Тъй че ги попита за вести от Седемте кралства и за войната.

— Война ли? — изсмя се един. — Каква война? Никаква война няма.

— В Гларуса няма — рече друг. — Нито в Долината. Малкото лордче ни опази от нея, както и майка му преди.

„Както и майка му преди“. Владетелката на Долината беше сестра на майка й.

— Лейди Лиза да не е…

— … умряла? — довърши вместо нея луничавото момче, чиято глава беше пълна с куртизанки. — Да. Уби я личният й певец.

— О!

„Въобще не ме интересува. Кет от каналите никога не е имала леля. Никога“. Подкара количката и колелото заподскача по калдъръма.

— Стриди, раци и миди — викаше. — Стриди, раци и миди. Повечето раци продаде на хамалите, които разтоварваха голямата гемия с вино от Арбор, а другите на мъжете, дето поправяха мирската търговска галера, разбита от бурите.

По-надолу по кейовете се натъкна на Таганаро, опрял гръб на един пилон до Касо, Краля на тюлените. Той си купи няколко миди, а Касо изджавка и се остави да му стисне плавника.

— Идваш да работиш при мен, Кет — подкани я Таганаро, докато изсмукваше мидите от черупките. Търсеше си нов ортак, откакто Пияната дъщеря намушка с ножа си ръката на Малкия Нарбо. — Давам ти повече от Бруско, а и няма да миришеш като риба.

— Касо ми харесва миризмата — отвърна тя. Кралят на тюлените джафна, като в съгласие. — Ръката на Нарбо не е ли по-добре?

— Три пръста не се свиват — оплака се Таганаро, докато нагъваше мидите. — Каква полза от джебчия, като не може да си свива пръстите? Нарбо беше добър с джобовете. Не толкова с курвите.

— Мери казва същото. — Кет се натъжи. Малкия Нарбо й харесваше, нищо, че беше крадец. — Какво ще прави?

— Щял да хване греблото, вика. Смята, че два пръста ще стигат за това, а Морският господар винаги търси гребци. Викам му: „Нарбо, недей. Онова море е по-студено от девица и по-жестоко от курва. По-добре си отрежи ръката и проси“. Касо знае, че съм прав. Нали, Касо?

Тюленът изджафка и Кет се усмихна. Хвърли му една мида, преди да си тръгне.

Денят беше почти на свършване. Кет стигна до Щастливия пристан, от другата страна на уличката, където бе закотвен Корабът. Някои от глумците седяха горе на мостика, подаваха си мях вино от ръка на ръка, но като видяха количката на Кет, слязоха да си вземат стриди. Тя ги попита как им е тръгнало със „Седемте пияни гребци“. Джос Намръщения поклати глава.

— Куенс най-после хвана Алакво да спи със Слои. Сбиха се с глумски мечове и двамата ни оставиха. Тая нощ май ще сме само петима пияни гребци.

— Бройката с гребците ще гледаме да я покрием с пиянството — заяви Мирмело. — Аз поне вече ставам за тая работа.

— Малкия Нарбо иска да стане гребец — каза им Кет. — Ако го вземете, ставате шестима.

— Ти по-добре иди при Мери — отвърна й Джос. — Знаеш колко се вкисва, като остане без стридите си.

Но когато се шмугна в бардака, Кет завари Мери да седи в гостната, стиснала очи и заслушана в свирнята на Дареон с лютнята. Ина също беше там, заплиташе хубавата златна коса на Лана. „Пак глупава любовна песен“. Лана винаги молеше певеца да й свири глупава любовна песен. Беше най-младата от курвите, само на четиринайсет. Мери искаше за нея тройно повече, отколкото за другите момичета.

Ядоса се, като видя Дареон. Въртеше нагло очи към Лана, докато пръстите му шареха по струните на лютнята. Курвите го наричаха Черния певец, но в него вече едва ли имаше нещо черно. С парите, които му носеше пеенето, враната се беше превърнала в паун. Днес се беше натруфил в плюшено пурпурно наметало, обшито с катерича кожа, риза на бели и люлякови ивици и пъстри бричове като на градски катил, но и копринено наметало си имаше, и друго, от тъмночервено кадифе, обшито със златоткан плат. Единственото черно по него бяха ботушите. Кет го беше чувала да казва на Лана, че всичко друго черно го хвърлил в един канал. „Писна ми от черното“, беше казал.

„Той е мъж на Нощния страж“, помисли тя, докато Дареон пееше за някаква глупава дама, която се хвърлила от една глупава кула, защото умрял глупавият й принц. „Дамата е трябвало да убие онези, които са го убили. А певецът трябва да е на Вала“. Когато Дареон се появи в Щастлив пристан, Аря за малко не го помоли да я отведе със себе си на Източен страж, но го чу да казва на Бетани, че никога няма да се върне.

— Корави легла, солена треска и безкрайни стражи, това е Валът — беше казал. — Пък и в Източен страж няма такива красавици като тебе. Как изобщо мога да те оставя? — Същото го беше казал и на Лана, чула беше Кет, и на една от другите курви при „Котетата“, че даже и на Славейчето в нощта, когато свири в Къщата на седемте лампи.

„Жалко, че не бях тук в нощта, когато дебелият го е ударил“. Курвите на Мери още се смееха за това. Ина разправяше, че дебелото момче се изчервявало всеки път, щом го докоснела, но когато почнала белята, се наложило Мери да заповяда да го измъкнат навън и да го хвърлят в канала.

Кет тъкмо мислеше за дебелото момче и как го беше спасила от Теро и Орбело, когато до нея се появи Моряшката жена.

— Хубава песен пее — тихо промълви тя на Общата реч на Вестерос. — Боговете го обичат, за да му дадат такъв глас, а и толкова красиво лице.

„Красив е на лице и е мръсен на сърце“, помисли Аря, ала не го каза. Дареон веднъж се беше оженил за Моряшката жена — тя лягаше само с мъже, които се оженят за нея. В Щастлив пристан понякога имаше три-четири сватби за една нощ. Често ритуалите ги извършваше ухиленият и вечно пиян червен жрец Езелино. Иначе го правеше Юстас, някогашен септон от Септата-отвъд-морето. А ако нито жрецът, нито септонът не се окажеха подръка, една от курвите изтичваше до Кораба и довеждаше някой глумец. Мери все твърдеше, че глумците били по-добри жреци от истинските, особено Мирмело.

Сватбите бяха шумни и весели, с много пиене. Всеки път, щом Кет се случеше да мине оттук с количката, Моряшката жена настояваше новият й жених да си купи стриди, че да се втвърди за консумирането на брака. И се смееше, но според Кет и нещо тъжно имаше у нея.

Другите курви казваха, че Моряшката жена посетила Острова на боговете по времето, когато цветът й разцъфтял, и познавала всички богове, които живеят там, даже и тези, които Браавос е забравил. Казваха, че отишла да се помоли за първия си съпруг, истинския си съпруг, който се изгубил в морето, когато била момиче, не по-голямо от Лана.

— Мисли си, че ако намери подходящия бог, може би той ще й прати ветровете и те като духнат, ще й върнат любимия — каза еднооката Ина, която я познаваше от най-дълго. — Но аз се моля това никога да не стане. Любимият й е мъртъв, в кръвта й го вкусвам. Ако изобщо й го върнат, ще е труп.

Песента на Дареон най-сетне свършваше. Щом последните ноти заглъхнаха, Лана въздъхна, а певецът остави лютнята си настрана и я придърпа в скута си. Тъкмо почваше да я гъделичка, когато Кет подвикна:

— Има стриди, ако иска някой. А Мери се ококори и викна:

— Давай ги тука, момиче. Ина, я донеси хляб и оцет.

Когато Кет си тръгна от Щастливия пристан с пълна кесийка с монети и празна количка със засъхнала сол и водорасли на дъното, издутото червено слънце бе надвиснало в небето над редицата мачти. Дареон също си тръгна. Обещал тази вечер да пее в хана „Зелената змиорка“, каза й, щом закрачиха заедно.

— Всеки път, когато свиря в „Змиорката“, си тръгвам със сребърник — похвали й се. — Понякога идват и капитани и корабовладелци. — Минаха по едно мостче и продължиха по кривата улица. Сенките се удължаваха. — Скоро и в „Пурпурния“ ще свиря, а после и в Двореца на Морския господар — продължи Дареон. Празната количка на Аря трополеше по калдъръма, свиреше и тя нейната си музика. — До вчера ядях херинга с курветата, но само година още и ще седя с куртизанки и ще ми поднасят императорски омар.

— Какво стана с брат ти? — попита Кет. — Дебелия. Намери ли си кораб за Староград? Каза, че трябвало да отплава с „Лейди Ушанора“.

— Всички трябваше да заминем. Казах на Сам да оставим стареца, но тоя дебел глупак не искаше и да чуе. — Последният слънчев лъч грейна в косата му. — Е, вече е късно.

— Точно така — каза Аря, щом влязоха в притъмнялата задна уличка.

Когато се прибра в къщата на Бруско, над малкия канал се сбираше гъста вечерна мъгла. Кет отиде при Бруско в кантората и тупна кесийката на масата пред него. После тупна и ботушите.

Бруско потупа кесийката.

— Добре. А това какво е?

— Ботуши.

— Хубави ботуши рядко се намират — каза Бруско, — но тези са много малки за краката ми. — Вдигна единия и го огледа примижал.

— Тази нощ луната ще е черна — напомни му тя.

— Ами отивай да се молиш. — Бруско избута ботушите настрана и изсипа монетите да ги преброи. — Валар дохерис.

„Валар моргулис“, помисли Аря.

Мъгла я обгърна отвсякъде, щом закрачи по улиците на Браавос. Малко трепереше, когато бутна вратата от язово дърво и влезе в Къщата на Черното и Бялото. Тази вечер горяха само няколко свещи, мигаха като паднали звезди. Всички богове бяха като странници в тъмното.

Слезе в подземията, развърза наметалото на Кет, смъкна кафявата, цялата в рибешки люспи риза на Кет, изрита в ъгъла оклепаните със сол обуща на Кет, свлече долните дрехи на Кет и се окъпа в лимонена вода да отмие самата миризма на Котката от каналите. Когато стана от коритото, в сапунена пяна, изтъркана до розово и с полепнала по бузите кафява коса, Кет вече я нямаше. Облече чисти роби, обу меки платнени чехли и застъпва тихичко към кухнята да помоли Умма за малко храна. Жреците и послушниците вече се бяха нахранили, но готвачката й беше запазила парче хубава пържена треска и малко настъргана жълта ряпа. Тя ги изгълта, изми си чинията, а после отиде да помогне на бездомничето с правенето на отварите.

Работата й беше най-вече да носи това-онова, да се катери по стълбите и да търси билките и листата, които трябваха на бездомничето.

— Сладкият сън е най-нежната от отровите — каза й бездомничето, докато стриваше една от тях с чукалото в хаванчето. — Няколко зрънца забавят разтуптяно сърце и карат човек да се чувства спокоен и силен. Една щипка ще ти даде дълбок нощен сън без кошмари. Три щипки ще направят този сън да не свърши. Вкусът е много сладък, затова най-добре се използва в сладкиши и вино, подсладено с мед. Виж, сладостта може да се помирише. — Даде й да смръкне, а после я прати по стълбите да намери една червена стъкленица. — Тази отрова е по-жестока, но без вкус и мирис, затова се скрива по-лесно. Сълзите на Лис я наричат. Разтворена във вино или вода разяжда червата и корема на човек и убива като болест. Помириши. — Аря подуши и не усети нищо. Бездомничето остави Сълзите настрана и отвори каменен съд с дебели стени. — Тази паста е подправена с кръв на базилиск. Придава апетитен мирис на печеното месо, но изядеш ли го, причинява ужасна лудост, на хора и на животни. Мишка лъв ще нападне, щом вкуси кръв на базилиск.

Аря прехапа устна.

— На кучета ще подейства ли?

— На всяко животно с топла кръв. — Бездомничето я зашлеви. Тя вдигна ръка към страната си, по-скоро изненадана, отколкото защото я заболя.

— Защо ме удари?

— Аря от дома Старк е тази, дето си хапе устната, когато мисли. Ти Аря от дома Старк ли си?

— Аз съм никоя. — Беше се ядосала. — А ти коя си?

Не очакваше бездомничето да отвърне, ала тя го направи.

— Родих се единственото дете на един древен дом, наследничка на благородния ми баща. Майка ми умряла, нямам спомен за нея. Когато станах на шест, татко се ожени пак. Новата му жена се държеше добре с мен, докато не роди своя дъщеря. Тогава й се прииска да умра, за да може нейната кръв да наследи богатството на баща ми. Трябваше да потърси благоволението на Многоликия бог, но не можеше да понесе жертвата, която щеше да й поиска. Затова реши да ме отрови сама. Отровата ме направи такава, каквато ме виждаш сега, но не умрях. Когато лечителите от Къщата на Червените ръце казаха на баща ми какво е направила, той дойде тук и направи жертва, предложи цялото си богатство и мен. Онзи с Многото лица чу молитвата. Доведоха ме да служа в храма, а жената на баща ми получи дара Му.

Аря я изгледа напрегнато.

— Това истина ли е?

— Има истина в него.

— Но и лъжи също?

— Има неистина и има преувеличение.

Беше наблюдавала внимателно лицето на бездомничето, докато й разказваше историята си, но то не издаде нищо.

— Многоликият бог е взел две трети от богатството на баща ти, не всичкото.

— Точно така. Това беше преувеличението ми.

Аря се ухили, усети, че се хили, и се щипна по бузата. „Управлявай лицето си — каза си. — Усмивката е мой слуга, ще идва, когато аз заповядам“.

— Коя част беше лъжата?

— Никоя. Излъгах за лъжата.

— Нима? Или лъжеш сега?

Но преди бездомничето да успее да отвърне, милият човек пристъпи усмихнат в стаята.

— Върнала си се при нас.

— Луната е черна.

— Да. Кои нови три неща научи, дето не знаеше, когато ни напусна последния път?

„Знам трийсет нови неща“, едва не отвърна тя.

— Три пръста на Малкия Нарбо не се свиват. Решил е да става гребец.

— Добре е да се знае това. Какво друго?

Тя превъртя в главата си последния ден.

— Куенс и Алакво са се били и не могат да играят, но мисля, че пак ще почнат.

— Мислиш ли, или знаеш?

— Само мисля — длъжна бе да признае, макар да беше сигурна. Глумците трябваше да ядат като всички, а Куенс и Алакво не бяха достатъчно добри за „Синия фенер“.

— Точно така — рече милият човек. — А третото нещо?

Този път не се поколеба.

— Дареон е мъртъв. Черният певец, дето спеше в „Щастлив пристан“. Всъщност е дезертьор от Нощния страж. Някой му е срязал гърлото и го е бутнал в канала, но са запазили ботушите му.

— Добри ботуши трудно се намират.

— Точно така. — Помъчи се да запази лицето си гладко.

— Кой може да е направил това, чудя се?

— Аря от дома Старк. — Гледаше очите му, устата, мускулите на челюстта.

— Онова момиче ли? Мислех, че е напуснало Браавос. Ти коя си?

— Никоя.

— Лъжеш. — Той се обърна към бездомничето. — Гърлото ми е пресъхнало. Бъди така добра и донеси чаша вино за мен, и топло мляко за нашата приятелка Аря, която се върна при нас така неочаквано.

Аря много се беше чудила какво ще й отвърне милият човек, щом му каже за Дареон. Може би щеше да се ядоса, или пък щеше да се зарадва, че е дала на певеца дара на Многоликия бог. Този разговор го беше превъртяла в ума си поне сто пъти, като глумец на представление. Но така и не бе помислила за топло мляко.

Щом млякото дойде, Аря го изпи. Беше малко загоряло и нагарчаше:

— Сега иди си легни, дете — каза милият човек. — Утре трябва да служиш.

Тази нощ тя отново сънува, че е вълк, но беше различно от другите сънища. В този сън си нямаше глутница. Бродеше сама, скачаше от покрив на покрив, стъпваше безшумно покрай брега на някакъв канал и се прокрадваше като сянка в мъглата.

Когато на заранта се събуди, беше сляпа.