Пир за врани

Церсей

Сънуваше, че седи на Железния трон, високо над всички.

Придворните долу бяха яркоцветни мишки. Велики лордове и горди дами коленичеха пред нея. Храбри млади рицари полагаха мечовете си в нозете й и молеха за благоволението й, а тя им се усмихваше отвисоко. А после джуджето се появи сякаш отникъде, сочеше я и ревеше от смях. Благородниците също започнаха да се кикотят, прикриваха усмивките си с шепи. Чак тогава кралицата разбра, че е гола.

Ужасена, се опита да се покрие с ръце. Шиповете и остриетата на Железния трон се впиха в плътта й, щом се сви да скрие срама си. Кръв потече по краката й, щом стоманените зъби задраха задника й. Опита се да стане и едното й ходило се хлъзна през процепа в огънатия метал. Колкото повече се бореше, толкова повече я поглъщаше тронът, късаше парчета плът от гърдите и корема й, режеше я по ръцете и краката, докато не станаха лепкави, червени и лъскави.

И през цялото това време брат й подскачаше и се смееше.

Смехът му още отекваше в ушите й, когато усети леко докосване по рамото и се събуди. За половин миг ръката сякаш бе част от кошмара и Церсей извика, но беше само Сенел, бледа и уплашена.

„Не сме сами“, разбра кралицата. Около ложето й бяха надвиснали сенки, високи фигури с плетени ризници, бляскащи под наметалата. Въоръжени мъже нямаха работа тук. „Къде са стражите ми?“ Един от натрапниците държеше фенер. „Не трябва да показвам страх“. Церсей оправи с ръка разчорлената си коса:

— Какво искате? — Един мъж пристъпи на светлината на фенера и тя видя, че наметалото му е бяло. — Джайм? — „Сънувах един брат, а другият дойде да ме събуди“.

— Ваша милост. — Гласът не беше на брат й. — Лорд-командирът нареди да дойдем да ви вземем.

Косата му беше къдрава като на Джайм, но братовата й коса беше ковано злато, като нейната, а на този мъж беше черна и мазна. Тя се вторачи в него объркана, докато той мърмореше за някакъв нужник и за арбалет, и спомена името на баща й. „Още сънувам — помисли Церсей. — Още не съм се събудила и кошмарът не е свършил. Тирион ще изпълзи изпод леглото и ще почне да ми се смее“.

Но това беше глупост. Джуджето беше в черните килии, осъден да умре този ден. Тя погледна ръцете си, завъртя ги да се увери, че всичките й пръсти са си на мястото. Прокара длан по ръката си — кожата беше настръхнала, но гладка. Никакви срезове нямаше по краката й, нито рани по ходилата. „Сън, просто сън. Твърде много пих снощи, тези страхове са породени от виното. Аз съм тази, която ще се смее довечера. Децата ми ще са в безопасност, тронът на Томен ще е сигурен, а моят малък извратен валонкар ще е с една глава по-нисък и ще гние“.

Джослин Суифт тикна чаша в ръката й. Церсей отци: вода, смесена с изцеден лимон, толкова стипчива, че тя я изплю. Чуваше трополящия в прозорците нощен вятър и виждаше със странна острота. Джослин трепереше като лист, уплашена също като Сенел. Сир Озмунд Черното котле беше надвиснал над нея. Зад него стоеше сир Борос Блънт, с фенера. При вратата бяха гвардейците на Ланистър, позлатените лъвове бляскаха на шлемовете им. Те също изглеждаха изплашени. „Възможно ли е? — зачуди се кралицата. — Възможно ли е да е истина?“

Стана и остави Сенел да заметне на раменете й спалния халат, за да скрие голотата й. Върза си колана — пръстите й бяха схванати и непохватни.

— Милорд баща ми държи стражи около себе си ден и нощ. Гърлото й беше сухо. Отпи глътка от лимоновата вода и нажабурка уста да освежи дъха си. Една мушица беше влетяла във фенера, който държеше сир Борос: виждаше сянката й, докато се блъскаше в стъклото.

— Стражите бяха на постовете си, ваше величество — каза Озмунд Черното котле. — Зад камината намерихме скрита врата. Таен проход.

Лорд-командирът слезе по него да види къде отива.

— Джайм? — Обзе я ужас, внезапен като буря. — Джайм трябва да е с краля… — Момчето не е пострадало. Сир Джайм прати хора да проверят. Негова милост спи кротко.

„Дано сънят му да е по-сладък, отколкото беше моят, и дано по-леко да се събуди“.

— Кой е с краля?

— Сир Лорас има тази чест, с ваше съизволение.

Не й харесваше. Тирелите бяха просто стюарди, които кралете дракони бяха издигнали твърде високо. Само амбицията надмогваше суетата им. Сир Лорас можеше да е хубав като девичи сън, но под бялото наметало си беше Тирел до кокала. Доколкото знаеше, мръсният плод на тази нощ като нищо можеше да е посаден и отгледан в Планински рай.

Но това беше подозрение, което не посмя да изрече на глас.

— Оставете ме да се облека. Сир Озмунд, вие ще ме придружите до Кулата на Ръката. Сир Борос, разбудете тъмничарите и се уверете, че джуджето си е в килията. — Нямаше да каже името му. „Той никога не би намерил кураж да вдигне ръка срещу татко“, каза си, но трябваше да е сигурна.

— Както заповядате. — Блънт подаде фенера на сир Озмунд. Церсей остана доволна, като видя гърба му. „Татко изобщо не трябваше да му връща белия плащ“. Беше се оказал страхливец.

Когато напуснаха Стегата на Мегор, небето беше станало кобалтово тъмносиньо, макар че звездите още светеха. „Всички освен една — помисли Церсей. — Ярката звезда на запада е паднала и нощите вече ще са по-тъмни“. Спря се на подвижния мост над сухия ров и зяпна стърчащите долу остри колове. „Не биха посмели да ме излъжат за такова нещо“.

— Кой го намери?

— Един от стражите му — отвърна сир Озмунд. — Лъм. Отишъл по нужда и намерил негово височество в нужника.

„Не. Не може да бъде. Един лъв не умира така“. Чувстваше се странно спокойна. Спомни си как за първи път й беше паднал зъб, като малко момиче. Не я заболя, но усещането от дупката в устата бе толкова непривично, че не можеше да спре да я докосва с езика. „Сега има дупка в света, където стоеше татко, а дупките искат запълване“.

Ако Тивин Ланистър наистина беше мъртъв, никой не беше в безопасност… най-малкото нейният син на трона. Когато лъвът пада, по-дребните зверове се раздвижват: чакали и лешояди, и диви псета. Щяха да се опитат да я изместят, както правеха винаги. Трябваше на всяка цена да действа бързо, както когато умря Робърт. Това можеше да е работа на Станис Баратеон. Можеше да е прелюдия към нова атака срещу града. Дано да беше така. „Нека да дойде. Ще го смажа също като баща ми и този път ще умре“. Станис не я плашеше, не повече от Мейс Тирел. Никой не я плашеше. Тя беше дъщеря на Скалата, лъв. „Няма да има повече приказки да ме принуждават да се омъжвам отново“. Скалата на Кастърли вече беше нейна и цялата власт на дома Ланистър. Никой повече нямаше да я пренебрегне. Дори когато Томен престанеше да има нужда от регент, Господарката на Скалата на Кастърли щеше да остане сила в страната.

Слънцето бе огряло върховете на кулите в яркочервено, но нощта все още се присвиваше под стените. Външният замък бе толкова заглъхнал, че можеше да повярва, че хората в него са мъртви. „Би трябвало да са. Не подобава на Тивин Ланистър да умре сам. Такъв човек заслужава свита от слуги, да го обслужва в ада“.

Пред вратата на Кулата на Ръката на пост стояха четирима копиеносци с червени наметала и с шлемове с лъвски гребени.

— Никой няма да влиза или напуска без мое разрешение — каза им тя. Изричането на заповедта не я затрудни. „Баща ми също имаше стомана в гласа“.

Вътре в кулата пушекът от факлите подразни очите й, но Церсей не се просълзи — баща й също нямаше да се просълзи. „Аз съм единственият истински син, който изобщо е имал“. Краката й застъргаха по камъка, докато се изкачваше. Мушицата все още трепкаше като полудяла във фенера на сир Озмунд. „Умри — помисли си кралицата. — Полети в огъня и да се свърши“.

Други двама стражи с червени плащове стояха горе на стълбището.

Червения Лестър измърмори съболезнование, докато тя ги подминаваше. Кралицата се беше задъхала, сърцето й тупкаше като полудяло. „Стъпалата — каза си. — Тази проклета кула има прекалено много стъпала“. Помисли си дали да не я събори някой ден.

Коридорът беше пълен с глупаци: говореха шепнешком, все едно че лорд Тивин спи и ги е страх да не го събудят. Стражи и слуги се заприсвиваха пред нея, ломотеха нещо. Виждаше розовите им венци и гърчещите се езици, но думите им не бяха по-смислени от бръмченето на мушицата. „Какво търсят те тука? Как са научили?“ По право трябваше да извикат първо нея. Тя беше кралицата регент, забравили ли бяха това?

Пред спалнята на Ръката стоеше сир Мерин Трант, с бялата си броня и наметало. Забралото на шлема му беше вдигнато и торбичките под очите му му придаваха сънен вид.

— Разкарайте тези хора — каза Церсей. — Баща ми в нужника ли е още?

— Пренесоха го в леглото му, милейди. — Сир Мерин й отвори вратата.

Утринната светлина се врязваше през кепенците и рисуваше златни решетки по пътеките, изпънати по пода на спалнята. Чичо й Кеван беше паднал на колене до леглото и се опитваше да се моли, но думите не искаха да излизат от устата му. До камината се бяха струпали стражи. Тайната врата, за която бе споменал сир Озмунд, зееше зад пепелта, не по-голяма от печка. За да мине през нея, човек трябваше да пропълзи. „Но Тирион е джудже“. Тази мисъл я ядоса. „Не, джуджето е заключено в килия“. Това не можеше да е негово дело. „Ста-нис — каза си тя. — Станис е зад това. Той все още има привърженици в града. Той или Тирел“.

Открай време се говореше за тайни проходи в Червената цитаде-ла. Разправяха, че Мегор Жестокия убил хората, построили замъка, за да се запази тайната за тях. „Колко други спални имат тайни врати?“ Изведнъж й се привидя Тирион, как изпълзява иззад някой гоблен в спалнята на Томен, с нож в ръка. „Томен го пазят добре“, каза си. Но лорд Тивин също го бяха пазили добре.

В първия миг не можа да познае мъртвеца. Имаше коса като на баща й, да, но това беше друг мъж, по-дребен мъж и много по-стар. Спалният му халат беше надигнат около гърдите и от кръста надолу беше гол. Желязната стрела го беше улучила в слабините, между пъпа и мъжеството му, беше се забила толкова дълбоко, че се виждаха само перцата. Срамните му косми бяха твърди от засъхналата кръв. Друга кръв се съсирваше на пъпа.

Миризмата му я накара да сбърчи нос.

— Извадете тази стрела! — заповяда тя. — Това е Кралската ръка! „Й моят баща. Моя лорд баща. Трябва ли да запищя и да заскубя косите си?“ Казваха, че Кейтлин Старк издрала лицето си на кървави ивици, когато Фрей убиха прескъпия й Роб. „Би ли ти харесало това, татко? — искаше й се да го попита. — Или би предпочел да съм силна? Ти плака ли за своя баща?“ Дядо й бе умрял, когато беше само на годинка, но тя знаеше историята. Лорд Титос надебелял много и сърцето му се пръснало, докато изкачвал стъпалата до метресата си. Баща й бил в Кралски чертог, на служба като Ръка на Лудия крал. Лорд Тивин често ходеше в Кралски чертог, докато двамата с Джайм бяха млади. И да беше плакал, когато са му донесли вестта за смъртта на баща му, бил е някъде, където никой не е могъл да види сълзите му.

Усети, че е забила нокти в дланите си.

— Как можахте да го оставите така? Моят баща беше Ръката на трима крале, един от най-великите мъже, крачили някога в Седемте кралства. Камбаните трябва да звънят за него, както звъняха за Робърт. Трябва да бъде изкъпан и облечен както подобава на сана му, в хермелин и злато, и пурпурни коприни. Къде е Пицел? Къде е Пицел?! — Обърна се към стражите. — Пикънс, доведи Великия майстер Пицел. Той трябва да се погрижи за лорд Тивин.

— Той го видя, ваше величество — отвърна Пикънс. — Дойде, видя го и отиде да повика сестрите на мълчанието.

„Извикали са ме последна“. Това я ядоса толкова, че остана без думи. „А Пицел бяга да съобщи, вместо да си оцапа меките сбръчкани ръце. Този човек е безполезен“.

— Намерете майстер Балабар — заповяда тя. — Намерете майстер Френкен. Който и да е. — Пикънс и Късото ухо се разтичаха да изпълнят заповедтта. — Брат ми къде е?

— Долу в тунела. Има шахта, с железни скоби, набити в камъка. Сир Джайм слезе да види колко дълбоко стига.

„Той е само с една ръка — искаше й се да им изкрещи. — Някой от вас трябваше да отиде. Не е негова работа да слиза и да се катери по стълби. Убийците на баща ми може да са долу, да го чакат“. Близнакът й винаги беше твърде припрян и изглежда, дори загубването на ръката не го беше научило на предпазливост. Тъкмо се канеше да заповяда на стражите да слязат след него и да го върнат, когато Пикънс и Късо ухо се върнаха с някакъв сивокос мъж.

— Ваше величество — каза Късо ухо, — този твърди, че е майстер. Мъжът се поклони ниско.

— С какво бих могъл да услужа на ваше величество?

Лицето му беше смътно познато, но Церсей не можа да го свърже с име. „Стар, но не колкото Пицел. У този все още има някаква сила“. Беше висок, макар и леко изгърбен, с бръчици около дръзките сини очи. „Вратът му е гол“.

— Не носиш майстерска верига.

— Отнеха ми я. Казвам се Кибърн, с позволение на ваше величество. Аз лекувах ръката на брат ви.

— Чукана, искаш да кажеш. — Сега си го спомни. Беше дошъл с Джайм от Харънхъл.

— Вярно, не можах да спася пръстите на сир Джайм. Но изкуство-то ми спаси ръката му до рамото, може би и живота му. Цитаделата ми отне веригата, но знанията ми не можеха да ми отнемат.

— Може да свърши работа — реши тя. — Провалиш ли ме, ще изгубиш повече от верига, обещавам ти. Извади стрелата от корема на баща ми и го приготви за мълчаливите сестри.

— Както заповядате, ваше величество. — Кибърн отиде до леглото, спря се и погледна през рамо. — А какво да направя с момичето?

— Момиче ли? — Церсей бе пропуснала да погледне второто тяло.

Отиде до леглото, дръпна настрана купчината окървавени завивки и я видя: гола, студена, розова… освен лицето, което бе почерняло като на Джоф на сватбения му пир. Верижка от свързани златни ръце се беше впила в гърлото й, усукана толкова силно, че беше разкъсала кожата. Церсей изсъска като ядосана котка.

— Какво търси тя тук?

— Намерихме я тук, ваше величество — каза Късо ухо. — Курвата на Дяволчето е. — Сякаш това обясняваше защо е тук.

„Милорд баща ми не се занимаваше с курви — помисли тя. — След като майка умря, не е докосвал жена“. Изгледа гвардееца смразяващо.

— Това не е… когато умрял бащата на лорд Тивин, той се върнал в Скалата на Кастърли и заварил… жена от този сорт… накичена с накитите на милейди майка му, облякла една от нейните рокли. Свалил й ги всичките. Два дни и две нощи обикаляла гола по улиците на Ланиспорт и признавала на всеки срещнат, че е крадла и блудница. Така се отнасяше лорд Тивин Ланистър с курвите. Той никога… тази жена е била тука по друга причина, не за…

— Може би Негово височество я е разпитвал за господарката й — предположи Кибърн. — Санса Старк е изчезнала в нощта, в която беше убит кралят, както чух.

— Точно така е. — Церсей жадно се вкопчи в предположението. — Разпитвал я е, разбира се. Не може да има съмнение. — Виждаше в ума си хилещия се Тирион, устата му, изкривена в маймунска усмивка под безформената развалина на мястото на носа. „И какъв по-добър начин да я разпитва, освен гола, с хубаво разкрачени крака? — шепнеше в ума й джуджето. — Точно така обичам да я разпитвам и аз.“

Кралицата се обърна. „Няма да я гледам“. Изведнъж се оказа непоносимо дори да стои в една и съща стая с мъртвата. Мина покрай Кибърн и излезе в коридора.

При сир Озмунд бяха дошли братята му Озни и Осфрид.

— В спалнята на Ръката има мъртва жена — каза Церсей на тримата Черни котлета. — Никой не трябва да научи, че е била там.

— Ясно, милейди. — Сир Озни имаше драскотини по брадичката: други курви на Тирион го бяха драскали. — Какво да направим с нея?

— Дайте я за храна на псетата. Какво ме интересува? Тя изобщо не е била тука! Ще откъсна езика на всеки, който посмее да каже, че е била. Разбирате ли ме?

Озни и Осфрид се спогледаха.

— Да, ваше величество.

Тя влезе вътре с тях: гледаше, докато я овързваха в кървавите одеяла на баща й. „Шае. Казваше се Шае“. Бяха говорили за последен път в нощта преди съда на джуджето в двубой, след като онази усмихваща се дорнска змия бе предложил да се срази в негова защита. Шае я беше питала за някакви накити, които Тирион й бил дал, и за някакви обещания, които Церсей можела да е дала, за имение в града и рицар, за когото да я омъжи. Кралицата й даде да разбере, че няма да получи нищо, преди да им е казала къде е отишла Санса Старк.

— Ти беше личната й слугиня. Нима очакваш да повярвам, че нищо не си знаела за плановете й? — така каза. Шае напусна, обляна в сълзи.

Сир Осфрид метна овързания труп на рамо.

— Искам верижката — каза Церсей. — Гледай да не одраскаш златото. — Осфрид кимна и пое към вратата. — Не през двора. — Посочи му тайния проход. — Има шахта към тъмниците. Оттам.

Сир Осфрид коленичи пред камината и в същия миг отвътре свет-за и се чу шум. Джайм се измъкна, сгънат на две като старица; ботушите му изритаха облак сажди от последния огън на лорд Тивин.

— Махнете се от пътя ми — рече той на Черните котлета. Церсей се втурна към него.

— Намери ли ги? Намери ли убийците? — Със сигурност бяха повече от един. Един човек не можеше да е убил баща й.

Лицето на близнака й беше измъчено.

— Шахтата се спуска до една камера, където се събират някол-ко тунела. Затворени са с железни врати, с вериги и заключени, трябва да намеря ключове. — Джайм огледа спалнята. — Който го е направил това, сигурно дебне в стените. Долу е истински лабиринт, и е тъмно.

Тя си представи Тирион, как се промъква между стените като чудовищен плъх. „Не. Това са глупости. Джуджето е в килията си“.

— Разбийте стената с чукове. Съборете я тази кула, ако трябва, искам да разберете кой е направил това. И да го убиете.

Джайм я прегърна. Миришеше на пепел, но утринното слънце бе в косата му, придаде й блясъка на злато. Искаше й се да придърпа лицето му към своето за целувка. „По-късно — каза си. — По-късно ще дойде при мен, за утеха“.

— Ние сме наследниците му, Джайм — прошепна тя. — На нас се пада да довършим работата му. Ти трябва да заемеш мястото на татко като Ръка. Томен ще има нужда от теб…

Той се отдръпна от нея, вдигна чукана на ръката си и го тикна в лицето й.

— Ръка без ръка? Лоша шега, сестро. Не искай от мен да управлявам.

Чичо й чу отказа. Кибърн също, и Черните котлета, докато се бореха с вързопа си през пепелта. Дори стражите чуха, Пикънс и Хоук, и Конския крак, и Късото ухо. „До вечерта ще го знае целият замък“. Кръвта нахлу в лицето й.

— Да управляваш? Нищо не казах за управляване. Аз ще управлявам, докато синът ми навърши пълнолетие.

— Не знам кого съжалявам повече — каза брат й. — Томен или Седемте кралства.

Тя го зашлеви. Ръката на Джайм се вдигна да спре удара, котешки бърза, но котката имаше чукан вместо длан. Пръстите й оставиха червени следи на бузата му.

Звукът вдигна чичо им на крака.

— Баща ви лежи тук мъртъв! Имайте приличието да се карате отвън.

Джайм наведе извинително глава.

— Прости ни, чичо. Сестра ми не е на себе си от скръб. Прииска й се отново да го удари. „Побъркала съм се — да си помисля, че той може да е Ръката“. По-скоро бе готова да премахне поста. Кога някоя Ръка й беше носил нещо друго освен скръб? Джон Арин докара Робърт Баратеон в ложето й, а преди да умре, беше започнал да надушва и за нея и Джайм. Едард Старк продължи оттам, докъдето беше стигнал Арин: намесата му я беше принудила да се отърве от Робърт по-скоро, отколкото би й се искало, преди да се е справила с опасните му братя. Тирион продаде Мирцела на дорнците, направи един от синовете й заложник и уби другия. А когато лорд Тивин се върна в Кралски чертог…

„Следващата Ръка ще си знае мястото“, закле се тя. Трябваше да е сир Кеван. Чичо й беше неуморим, благоразумен, неизменно послушен. Можеше да разчита на него, както бе разчитал баща й. „Ръката не спори с главата“. Кралство имаше да управлява, но щяха да й трябват нови хора, които да й помагат в управлението. Пицел беше треперещ блюдолизец, Джайм бе загубил куража си с десницата, а на Мейс Тирел и приятелчетата му Редвин и Роуан не можеше да се довери. Тримата като нищо можеше да са замесени в това. Лорд Тирел много добре знаеше, че никога няма да властва над Седемте кралства, докато Тивин Ланистър е жив.

„С него ще трябва да съм по-предпазлива“. Градът беше пълен с негови хора и дори бе успял да внедри един от синовете си в Кралската гвардия, а се канеше и дъщеря си да насади в леглото на Томен. Още се гневеше, като помислеше, че баща й се бе съгласил да сгоди Томен за Марджери Тирел. „Момиченцето е два пъти по-голямо от него и два пъти вдовица“. Мейс Тирел твърдеше, че дъщеря му все още е девствена, но Церсей си имаше съмнения. Джофри беше убит, преди да легне с момичето, но преди това тя беше женена за Ренли… „Мъжът може да предпочита вкуса на подправено вино, но сложиш ли пред него половница с ейл, ще я изгълта набързо“. Трябваше да заповяда на лорд Варис да разбере каквото може.

Тази мисъл я закова на място. Беше забравила за Варис. „Той трябваше да е тук. Винаги е бил тук“. Всеки път, щом нещо важно се случеше в Червената цитадела, евнухът изникваше сякаш отникъде. Джайм е тук и чичо Кеван, и Пицел е идвал и е излязъл, но не и Варис. — Леден пръст сякаш я докосна по гръбнака. — „Той е замесен в това. Трябва да се е побоял, че баща ми е решил да му вземе главата, и затова е ударил пръв“. Лорд Тивин никога не беше изпитвал особена любов към превзетия началник на слухарите. А ако някой знаеше тайните на Червената цитадела, то този някой беше началникът на слухарите. „Трябва да е сключил съюз с лорд Станис. Нали двамата служеха заедно в съвета на Робърт…“

Отиде до вратата на спалнята при сир Мерин Трант.

— Трант, доведи ми лорд Варис. Да квичи и да се гърчи, ако трябва, но го искам цял-целеничък.

— Както заповяда ваше величество.

Но щом единият от Кралската гвардия тръгна, дойде друг. Сир Борос Блънт бе зачервен и запъхтян от стремглавото тичане нагоре по стъпалата.

— Изчезнал е — задъхано каза той и се смъкна на коляно. — Дяволчето… килията му е отворена… следа няма от него… никъде…

„Сънят беше верен“.

— Нали заповядах да има охрана, ден и нощ… Гърдите на Блънт се издуваха и спадаха.

— Един от тъмничарите също липсва. Руген. Другите двама ги заварихме да спят.

Тя едва се сдържа да не закрещи.

— Надявам се, че не сте ги събудили, сир Борос. Нека си спят.

— Да спят? — Вдигна очи и я зяпна объркано. — Да, ваше величество. Колко дълго да…

— Вечно. Погрижете се да заспят завинаги, сир. Няма да търпя стражи, които спят на пост. — „Той е в стените. Уби баща ми, както уби майка, както уби Джоф“. Джуджето щеше да дойде и за нея, знаеше го. Точно както старата вещица й беше предрекла в сумрака на онази шатра. „Изсмях се в лицето й, но тя имаше силата. Видях бъдещето си в капка кръв. Съдбата си“. Краката й се подкосиха. Сир Борос посегна да я хване под мишницата, но тя се дръпна. И той можеше да е от слугите на Тирион. — Махни се от мен. Махни се! — Добра се залитайки до близката скамейка.

— Ваше величество? — промълви Блънт. — Да ви донеса ли вода?

„Кръв ми трябва. Не вода. Кръвта на Тирион, кръвта на валонкара!“

Факлите около нея се завъртяха. Церсей затвори очи и видя хилещото й се джудже. „Не. Не. Почти се бях отървала от теб“.

Но пръстите му се бяха вкопчили в гърлото й. И тя усещаше как започват да се стягат.